Николай Райнов
Опърничава жена (Финландска приказка)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Приказка
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Internet (2019)
Корекция и форматиране
Karel (2022)

Издание:

Автор: Николай Райновъ

Заглавие: Северни приказки

Издател: Ст. Атанасовъ

Град на издателя: София

Година на издаване: 1933 (не е указана)

Тип: приказки

Печатница: Печатница „Херманъ Поле“ ул. „Три уши“ 15 — София

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11399

История

  1. — Добавяне

Съпоставени текстове

Единъ селянинъ се билъ оженилъ за опърничава и опака жена. Той й каже да направи едно — тя ще направи тъкмо противното. Каже ли й да не прави нѣщо, тя ще го направи веднага.

Наближавало Коледа. Мѫжътъ не обичалъ караницитѣ. Искало му се поне — презъ праздницитѣ да поживѣе мирно и тихо, та да не става подигравка на съседитѣ. И той намислилъ единъ начинъ — какъ да накара жената си да извърши това, което се иска нему.

Викналъ жената си и й казалъ:

— Невѣсто, иде Коледа.

— Каква ти Коледа? — викнала тя. — Великдень иде.

— Добре, — казалъ той. — Макаръ че е Коледа, нека речемъ, че е Великдень. Да не би да ти хрумне да опечешъ за праздницитѣ бѣлъ хлѣбъ? Нѣмаме пари за такъвъ разкошъ. Трѣбва да се простираме споредъ чергата си.

Едва изслушала тия думи, жената викнала:

— На пукъ на тебе, ще опека бѣлъ хлѣбъ!

Мѫжътъ се престорилъ на ядосанъ и добавилъ троснато:

— Има си хасъ да ти дойде на умъ да сготвишъ и риба! Мисли му добре! Пребивамъ те, невѣсто!

А тя и това чакала.

— Да не готвя риба ли? Тъкмо риба мисля да сготвя. И чорба ще има отъ риба и риба на фурна ще има. Да видимъ, кой е господарь въ тая кѫща: ти ли — или азъ!

— Ти си решила да ме съсипешъ, — казалъ отчаяно мѫжътъ. — Само, моля ти се, недей прави сладки, че тогава трѣбва да си продамъ имота, за да покрия разноскитѣ.

— Сладки ли, казвашъ? Добре, че ми науми. Цѣла тепсия сладки ще има.

— Хайде де! Не се шегувай, невѣсто! Да не би да извадишъ и вино? Недей, че азъ мисля да го продавамъ.

— Щомъ казвашъ да не вадя, ще извадя. Цѣла бъчва ще източа. На пукъ на тебе ще го направя!

— Брееее, че опака жена! — викналъ мѫжътъ. — И вино ще извади, за да ме ядоса. Дано я прекръсти Господь — поне кафе да не купува, че то тогава знамъ, кѫде ще му отиде краятъ.

— Ще купя зеръ! — казала жената, зарадвана, че е ядосала мѫжа си. — И кафе ще купя — и то половина кило. Да видимъ, какво ще ми направишъ.

— Какво си намислила ти, проклета жено? — сопналъ се селянинътъ. — Да не би да имашъ намѣрение да поканишъ и гости? Кажи ми поне отъ сега да вървя да се обеся.

— Разбира се, че ще поканя. Какъ може праздникъ безъ гости? Ще поканя мама и сестритѣ си.

— Ехъ, щомъ си решила да поканишъ тѣхъ, може, — казалъ мѫжътъ примирително. — Азъ се бѣхъ уплашилъ — да не би да поканишъ баща ми и братята ми съ женитѣ имъ, че каквито имъ сѫ широки и дълбоки устата, всичко ще изпоядатъ.

— Ааааа, отъ това ли те е страхъ? — рекла жената и се усмихнала хитро. — Тогава азъ ще поканя и баща ти, и братята ти, и женитѣ имъ, заедно съ всичкитѣ имъ деца. Нека ти изедатъ и ушитѣ.

— Каквото щешъ прави! — викналъ селянинътъ. — Само едно имай предъ видъ: ако ми отредишъ мѣсто на чело на трапезата, нѣма да седна, защото не е прилично. Тамъ трѣбва да седне баща ми.

— Тъй ли? Ще имашъ да вземашъ! Тебе ще сложа на чело на трапезата, а баща ти да седне, дето намѣри мѣсто.

— Разбрахъ, какво си намислила. Ти ще ми заповѣдашъ да седна на горния край на масата, за да ми влеперишъ[1] въ рѫката каната съ виното, та да наливамъ на другитѣ, а мене нѣма кой да налѣе. Тъй ли? Пребивамъ те, невѣсто, ако направишъ така! Добре запомни!

— То се знае, че тъй ще направя. Не ми трѣбва мене пиянъ мѫжъ.

— Ехъ, съ това съмъ съгласенъ, — казалъ селянинътъ. — Моля ти се, като наливамъ на другитѣ, недей ме кара да наливамъ и на себе си, че отъ виното ме боли глава.

— Боли ли те? Че защо не си ми казалъ до сега? Ще те карамъ не само да си наливашъ, но и да пиешъ чаша следъ чаша. Да пиешъ — до дето пукнешъ.

По тоя начинъ селянинътъ успѣлъ да принуди жена си — поне веднъжъ да отпразднуватъ коледнитѣ праздници като хората. И бѣлъ хлѣбъ имало, и риба, и месо, и сладки, и кафе, и вино. И гости поканили — и то ония, които били най-приятни на мѫжа.

Но щомъ се минали праздницитѣ, свършила се и радостьта на селянина. Отново започнали раздоритѣ и свадитѣ съ жената. Тя станала дори по-опака отъ преди. Ни единъ часъ мѫжътъ нѣмалъ мира отъ нея.

И единъ день той си казалъ:

— Не може тъй. Трѣбва да се отърва нѣкакъ отъ тая луда жена. Тя ще ме опропасти. Страхъ ме е — да не би край нея и азъ да изгубя ума си.

Дошло лѣтото. Мѫжътъ отишелъ единъ день да коси сѣно. Презъ ливадата течела рѣка. Надъ рѣката имало мостче. Селянинътъ прерѣзалъ на половина мостчето съ триона си отдолу, за да може да удържи само единъ човѣкъ.

Следъ нѣколко деня казалъ на жена си:

— Невѣсто, азъ ще отида да прибера сѣното, че е тъкмо просъхнало. А ти стой тука. Недей излиза никѫде: може нѣкой да дойде да ме потърси.

— Тъй ли? — викнала тя. — Че азъ затворница ли съмъ — да стоя по цѣли дни въ кѫщи? И азъ ще дойда.

— Добре, — казалъ той. — Излѣзъ се поразходи, само недей идва подире ми на ливадата. Ще стѫпчешъ сѣното.

— Та за това и ще дойда. Ще дойда нарочно да го стѫпча. На пукъ на тебе!

Тръгналъ той. Тръгнала и жена му следъ него. Стигнали до рѣката. Мѫжътъ миналъ предпазливо по моста. Като се приближила жената, той й рекълъ:

— Невѣсто, бавно и кротко минавай, че тоя мостъ ми се видѣ счупенъ. Дърветата сѫ слаби и прогнили. Ако върви човѣкъ полека, ще го удържатъ, но разскача ли се, ще се строполи въ рѣката.

Жената това и чакала.

— Ти ли ще ми казвашъ, какъ да вървя? — викнала тя. — Не само ще скачамъ, а и ще танцувамъ.

И наистина се разскачала и разиграла по моста. Гредата изпраскала, мостътъ се счупилъ и жената се озовала въ рѣката.

На мѫжа домѫчнѣло. Тръгналъ да търси жена си нагоре срещу течението, за да я извади. Нѣколцина косачи, които работѣли на брѣга, го запитали, на кѫде се е запѫтилъ.

— Жена ми се удави, — рекълъ имъ той. — Бързамъ да я извадя.

— Ей че си глупавъ! — казали тѣ. — Защо ще я търсишъ нагоре? Ако е паднала въ рѣката, водата ще я отвлѣче надолу, по течението. Тамъ я търси.

— Не познавате жена ми, — казалъ имъ той. — Тя е толкова опърничава, че прави тъкмо обратното на онова, което трѣбва да направи. Увѣренъ съмъ, че и когато е почнала да се дави, не ще се остави на течението да я изхвърли, а ще тръгне насрещу му.

— Щомъ е била такава работата, — рекли косачитѣ, — за тебе ще бѫде по-добре, ако не намѣришъ жена си.

Така и станало. Колко и да обикалялъ по двата брѣга на рѣката, мѫжътъ не намѣрилъ опаката жена.

Бележки

[1] Влепервамъ — (диал.) втиквам нещо в ръцете на някого. — Бел.ел.кор.

Край