Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Съкровищата на пътешественика (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Traveler’s Gift, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2022 г.)

Издание:

Автор: Анди Андрюс

Заглавие: Съкровищата на пътешественика

Преводач: Георги Георгиев

Година на превод: 2010

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издател: SKYPRINT

Година на издаване: 2011

Редактор: Ира Коловска

ISBN: 978-954-390-071-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16807

История

  1. — Добавяне

Шеста глава

Щом вдигна поглед от пергамента, Дейвид усети люлеенето на „Санта Мария“. Колумб се обърна, за да провери дали гостът му се е изправил, но видя, че той вече не е в наблюдателницата. Вдигна очи и съзря как тялото му, неподвластно на земното притегляне, се отдалечава плавно от кораба. Капитанът се усмихна широко и помаха с ръка. Дейвид отвърна на поздрава и изведнъж се понесе толкова стремително, че „Санта Мария“ се превърна в дълга светла ивица, подобна на опашка на комета.

След миг пътешественикът се озова в малка стая. Сред силната миризма на мухъл се прокрадваше аромат на домашен сапун. Единствената светлинка идваше от слаба електрическа крушка, увиснала от тавана. Дейвид бързо преброи, че в непосредствена близост около него се намират седем души. Намръщи се. Странно, те изобщо не помръдваха. Мъж и жена бяха седнали до малка масичка. Двама младежи — момче и момиче — лежаха проснати на пода, замръзнали насред игра на карти, а останалите — двама мъже и една жена — изглежда бяха застинали в крачка. На лицата им се четеше ужас.

Дейвид чу приглушени гласове и потропване по стената. Обърна се и видя момиченце, което не беше забелязал преди. Слабичко, с впечатляващо тъмна вълниста коса и черни, блестящи очи. Изглеждаше на дванайсет-тринайсет години и беше облечено с избеляла синя памучна рокля, която много прилягаше на атмосферата на мрачната стая. Детето също не помръдваше, но като усети, че го гледат, бавно вдигна показалец към устните си.

Тропането по стената следваше определена схема — първо високо горе, после по средата и накрая точно над пода. След това приглушените гласове се изместваха надясно и почукването започваше отново. Горе, в средата, долу. В продължение на пет минути Дейвид стоеше неподвижно и слушаше звуците, които прииждаха иззад стената.

Изведнъж се разнесоха неразбираеми крясъци и се чу как няколко души се затичаха вкупом. Тогава жената, която седеше зад масата, се протегна и стисна ръката на мъжа. Двамата затвориха очи. Никой друг не помръдна.

След цяла вечност тропането утихна. Гласовете замлъкнаха. В тясната стая остана само напрегнатото мълчание. Всички продължаваха да стоят неподвижно. Най-накрая единият от мъжете, които бяха прави, пое дълбоко въздух и шумно издиша.

— Вече е спокойно — каза той.

Останалите разтърсиха глави и тихичко заговориха.

— Този път май бяхме на косъм — промълви младежът, проснат на пода. — Ако водеха кучета… — не довърши изречението си той.

Високата жена с коса, вързана на кок, се разхлипа.

— Недей така, Петронела — прегърна я съпругът й. — В безопасност сме. Ш-ш-ш-ш… — После се обърна към младежа и каза строго: — Петер, догадките какво е можело да се случи са напълно излишни. Разстрои майка си. Да не съм те чул да говориш за кучета.

— Казах само… — подхвана Петер.

— Разбрах — прекъсна го мъжът, — а аз казах „без повече приказки“.

Вляво се виждаше друга стая и мъжът отведе съпругата си натам. Преди вратата да се затвори, Дейвид забеляза на пода дюшек и купчина списания.

Момиченцето внимателно го побутна към ъгъла и прошепна:

— Засега стой тук, но като изляза, ме последвай.

После отиде до двойката, която седеше до масата. Мъжът изглеждаше уморен и макар че дрехите му бяха износени, лицето му беше безупречно избръснато, с изключение на късите мустачки над тънките му устни. Малкото коса, останала по темето му, също беше прилежно сресана. Изглеждаше изтънчен и фин. Жената срещу него, с коса на кок също като Петронела, беше призрачно бледа, сякаш доскоро е била болна. Въпреки това се усмихна, когато момиченцето приближи.

— Тате — каза то, — може ли да отида горе?

— Иска ти се да останеш за малко сама? — попита нежно мъжът.

— Да, татко.

— Отивай тогава.

Тя хвърли бърз поглед към Дейвид и се запъти към стълбата в дъното на стаята, но баща й отново проговори:

— Ане! — Момичето спря и се обърна. — Стой далеч от прозореца.

— Добре, татко — кимна тя и тръгна нагоре, където не можеха да я виждат.

Дейвид бързо я последва, като внимаваше да не се сблъска с някого от хората. Докато се изкачваше, видя как момиченцето му маха да побърза. Отначало му се стори, че стълбището води директно към покрива, но скоро видя отвор, през който се влизаше в таванското помещение.

Щом се качиха на тавана, момиченцето веднага постави капака обратно.

— Толкова съм развълнувана от срещата ни, че чак дъхът ми спира! — каза то и плесна с ръце. — Не е ли вълнуващо?

— Да! — потвърди Дейвид и се усмихна на ентусиазма й. Огледа се наоколо. На тавана нямаше нито стари мебели, нито картонени кутии, нито каквото и да било друго — само прах и мръсотия. — Предполагам, че „вълнуващо“ е точната дума.

— Знаехте ли, че ви очаквах? Сънувах ви. Дори знам името ви: господин Пондър. Написах бележка за вас сутринта. Да я донеса ли?

— Не, не — усмихна се Дейвид. — Карай по-бавно. За разлика от теб, аз не съм много в час. Дори не знам къде се намирам.

— Така ли? В Амстердам сме. — Детето задърпа Дейвид към прозореца. — Елате! Ще ви покажа града.

В дъното на тавана се издигаше голям прозорец с девет крила. Три от тях бяха отделени от останалите с тухлена колона. Стъклата бяха мръсни, сиви и прашни — както впрочем и цялото помещение.

— Това ли е прозорецът, от който ти казаха да стоиш надалеч?

— Да, това е, но няма проблем да надникнем от ъгъла. — С тези думи тя застана на четири крака и възкликна нетърпеливо: — Хайде!

Дейвид запълзя към прозореца, където малката го чакаше пред перваза. Като стигна до нея, той приседна и опря гръб в стената, а тя подви крака и облегна дясното си рамо в мазилката. Дейвид се настани удобно и прошепна:

— Чух, че баща ти те нарича Ане…

— Да. А сестра ми се казва Марго. Тя е много кротка — момичето, което играеше на карти долу. А момчето е Петер. Петер ван Дан.

— Как е второто ти име?

— Франк. Името на баща ми е Ото, а майка ми е Едит. Родителите на Петер са господин Херман и госпожа Петронела — жената, която се разплака, но тя постоянно плаче. А другият мъж, който беше долу, е господин Дюсел. Видяхте го, нали? Той седеше на пода, до вратата на стаята ми, но всъщност вие не знаете коя е моята стая, така че може и да не сте го забелязали. Както и да е, той е доктор, но не съвсем. Зъболекар е…

Дейвид загуби представа колко дълго е говорила Ане, така или иначе отдавна беше престанал да я слуша. В ума му беше същински хаос. „Ане Франк, Ане Франк… — повтаряше си той — Това е името на момичето, чийто дневник четох в училище…“

— … така че Петер го взе с нас — не спираше да бърбори Ане, без да обръща внимание на слисаното изражение на госта си. — Муши е прекрасен, макар да не е чак толкова гальовен като моята котка Мурти, която остана у дома. Муши е черен като дявол. А пък Мурти…

„Намирам се в Задната къща“ — помисли си Дейвид. Както добре знаеше, Задната къща беше тайно помещение, състоящо се от няколко стаи, изградено зад гърба на склад. Ане и семейството й бяха холандски евреи, укриващи се от властите по време на нацистката окупация.

— … как мислите? — попита Ане и погледна Дейвид в очите, сякаш очакваше отговор.

Той се сепна от неочакваната пауза. Така се беше унесъл в собствените си мисли, че съвсем не чуваше какво му бърбори.

— Извинявай. Какво каза? — попита притеснено.

— Казвах — повтори бавно Ане, — че Петер е много красив. Нали?

— Петер ли? — Дейвид сбърчи вежди. — А-а-а, момчето долу. Да, красив е.

— Понякога му разрешавам да ме целуне. Разбира се, само по бузата.

— Разбира се — каза сериозно Дейвид, после се опита да смени темата: — Ане, знаеш ли от колко време сте тук?

— Една година и четири месеца — отвърна тя, без да се замисля.

— Знаеш ли коя дата е днес?

— Естествено. Четвъртък, 28 октомври 1943 година. Скрихме се тук миналата година, в първата неделя на юли. На 5 юли. — Тя хвърли поглед към прозореца. — От доста време не сме излизали.

— Как се снабдявате с храна?

— Мип ни носи.

— Кой?

— Мип е секретарката на татко. Тя продължава да идва на работа в склада всеки ден. Тя и съпругът й Ханк местят библиотеката в кабинета на счетоводството и влизат през вратата зад библиотеката.

— Ане, когато пристигнах…

— А, да — прекъсна го момичето, — доста ме стреснахте. Изникнахте точно пред мен и само аз ви видях. Правили ли сте го преди този номер? Боли ли?

Дейвид се развесели въпреки нетактичното прекъсване. Все пак разбираше вълнението й. Наистина беше разтърсващо събитие да поговориш с непознат след шестнайсет месеца изолация.

— Да, правил съм го и преди. И не, не боли. — Той докосна ръката й и попита отново: — А кой тропаше по стената, когато се появих?

— Нацистките войници. Татко ги нарича Гестапо. Казва, че се обличат в черно. Досега са идвали два пъти. Ние пазим тишина и те си отиват. — Ане се обърна, застана на колене, изправи се предпазливо и надзърна през прозореца. — Застанете като мен и ще видите Амстердам.

Дейвид се надигна и погледна от срещуположния ъгъл. Вляво видя огромно — високо близо трийсет метра — кестеново дърво, чиито най-горни клони хвърляха сянка върху таванското помещение. От другата страна на улицата величествено се издигаше часовникова кула. Заострените върхове на кулите и фронтоните бяха отличителният белег на града.

— Това е Вестеркерк — отбеляза Ане и посочи часовника. — Лягам тук и наблюдавам как стрелките се местят. — Тя се излегна на пода: — Вижте сам.

Дейвид се отпусна до нея и погледна нагоре. Там, сякаш специално ограден в рамката на прозореца, се виждаше циферблатът на Вестеркерк. Вече беше почти шест вечерта. Докато Ане гледаше часовника, Дейвид се сети за собствената си дъщеря. Опита се да си представи Джени в подобна ситуация. Какво би направила? Как би се държала? А всъщност какво би направил самият той?

— За какво си мислиш? — попита я тихо.

— За часовника. Понякога ми се иска да върви по-бързо, друг път го моля да се забави. Той обаче не ме слуша.

Дейвид подскочи, когато тишината в стаята беше нарушена от подсвирквания и силни, гневни викове, долитащи откъм улицата.

Ане продължи да се взира в часовника.

— Какво става? — попита той.

— Полицейска хайка — отвърна тя невъзмутимо. — Търсят евреи. Чудя се какво ли става с приятелите ми. Не знам нищо за тях. — Тя замълча и се замисли. Дейвид не продума. Тя го погледна в очите и каза: — Отвеждат всички в лагери. Знаете ли, германците казват, че там евреите работят и живеят в добри условия, обаче не е така.

— Ти откъде знаеш? — попита внимателно Дейвид.

Ане сви рамене:

— Всички го знаят. Естествено, писмата се цензурират, но в крайна сметка истината излиза наяве. Мип получи картичка от един приятел, който й пише, че храната е добра и условията са отлични, а в края на писмото е добавил: „Поздрави на Елън де Грут“. Всъщност това са две холандски думи. Немецът, който е цензурирал картичката, не е знаел, че ellende означава „страдание“, а groot — „ужасно“. Човекът е искал да каже, че много страда.

От часовниковата кула се разнесе звън. С шест силни удара камбаната отброи точния час. Ане спокойно запуши ушите си с ръце и се усмихна на Дейвид, който едва не подскочи.

— Е, малко е шумничко! — изкикоти се тя.

— Радвам се, че го намираш за забавно. За малко да ми се пръсне главата. Как спите при този шум?

— Отдавна престанахме да му обръщаме внимание. Единствено госпожа Петронела го забелязва. Татко казва, че часовникът й е необходим, за да има от какво да се оплаква на всеки кръгъл час.

Дейвид се разсмя:

— Ами ти? Ти от какво се оплакваш?

— Аз не се оплаквам. Татко казва, че оплакването е занимание също като скачането на въже и слушането на радио. Можеш да избереш дали да включиш радиото, или да не го включиш. Можеш да избереш дали да се оплакваш, или да не се оплакваш. Аз избрах да не се оплаквам.

Дейвид се втренчи в нея за момент и попита:

— Виж, не искам да омаловажавам думите на баща ти, но… оглеждала ли си се наоколо? Условията, при които живееш, са тежки дори за зрял човек, да не говорим за момиче на твоята възраст. Как може да не се оплакваш?

Ане наклони глава на една страна, сякаш й беше трудно да схване въпроса. Махна една мигла, залепнала на клепача й, и обясни търпеливо:

— Животът на всеки човек се определя от собствения му избор, господин Пондър. Първо ние правим избора си, а после изборът изгражда нас. Тежки условия ли? Да, на един неблагодарен човек пространството тук ще му се стори твърде тясно, за да бъде обитавано от осем души, а храната — твърде оскъдна, за да стигне за всички. За мен обаче Задната къща е убежище за осем души, докато другите ги тъпчат насила във вагоните. Мип щедро ни снабдява с храна, като използва купоните на собственото си семейство. Със сестра ми имаме резервна рокля, докато някои хора си нямат нищичко. Избрала съм да бъда благодарна. Избрала съм да не се оплаквам.

Удивен от самоконтрола, който демонстрираше това дете, Дейвид се надигна и кръстоса крака.

— Ти сериозно ли ми казваш, че винаги си в добро настроение?

Ане сгъна крачета, за да имитира позата, в която беше застанал гостът й. Докато оправяше роклята върху коленете си, тя се разсмя:

— Естествено, че не, глупчо! Но когато изпадна в лошо настроение, веднага избирам да съм щастлива. Всъщност това е първото нещо, което избирам, когато се събудя сутрин. Поглеждам се в огледалото и си казвам на глас: „Днес избирам да съм щастлива“. Усмихвам се и започвам да се смея, дори и да съм тъжна. Просто се засмивам и не след дълго съм вече щастлива, каквато съм избрала да бъда.

— Млада госпожице, вие сте много специална млада дама.

— Благодаря. Това също е мой личен избор.

— Така ли? — Той повдигна вежда. — Направо съм очарован. Обясни ми как го постигаш.

— Животът ми — поведението, навиците, дори начинът ми на изразяване — се влияе от книгите, които съм избрала да прочета, от хората, които съм избрала да послушам, и от мислите, които допускам в съзнанието си. Преди войната, когато бях още малка, татко ме заведе на концерт в парка „Хет Вондел“. Беше събота следобед. В края на концерта от сцената се понесоха стотици балони, пълни с хелий — червени, сини, жълти, зелени. Беше прекрасно! Дръпнах баща ми за ръкава и го попитах: „Татко, кои балони ще полетят най-високо?“. А той отговори: „Не е важен цветът на балона. Важно е какво има вътре“. — Ане замълча за момент, таванското помещение се изпълни с тишина. Изглеждаше така дълбоко унесена в мисли, че Дейвид не смееше да си поеме въздух. После тя го погледна в очите, вдигна брадичка и продължи: — Господин Пондър, не вярвам, че от това дали си евреин, ариец или африканец зависи какъв ще станеш. За величието няма значение дали си момче или момиче. Ако действително се различаваме по своята същност, тогава разликата идва само от качествата, които сме избрали да изградим у себе си.

Тя се обърна и погледна часовника.

Дейвид не беше обърнал внимание, че таванското помещение е изпълнено с мрак. Едва сега осъзна, че единственото сияние, което му позволява да вижда лицето й, е светлината от Вестеркерк.

— Скоро трябва да се приготвям за вечеря — каза момичето. — Елате с мен в стаята ми. Написала съм нещо за вас.

Слязоха обратно в тайното помещение.

— Вечерята скоро ще бъде сервирана, скъпа — каза майката на Ане. — Чакаме те на масата.

Ане поведе Дейвид към вратата, разположена вдясно от стълбата.

Стаичката беше с размерите на килер. На пода имаше малък дюшек, а до едната възглавница бяха наредени купчини книги.

— Аз и Марго спим в тази стая — обясни Ане. — Тесничка е, но и двете уважаваме правото си на уединение.

Дейвид недоумяваше как някой може да разчита на уединение в този килер. На стената беше окачена бяла рокля. Ръкавите, фустата и яката бяха избродирани с малки червени цветчета. Над дюшека бяха залепени изрезки от списания и вестници. Гостът посочи към тях и попита:

— Твои ли са, или на сестра ти?

— Мои. Красиви са, нали?

Той ги погледна отблизо. Портрети на Грета Гарбо и Джинджър Роджърс. Снимка с главата на Давид от Микеланджело беше залепена над пейзаж със селска къща. Вляво имаше черно-бяла роза, оцветена с цветен пастел, и голяма картина с шимпанзета, пиещи чай. Навсякъде по стената бяха налепени снимки на сладки къдрави бебета.

— Да, красиви са, какво изобразяват?

— Моето бъдеще — прошепна Ане и докосна ротата. — Хората, с които искам да се срещна, и нещата, които искам да имам. Смях и любов, дом и съпруг, може би Петер.

Изведнъж очите й се наляха със сълзи. Дейвид се протегна, погали я по главата и я притегли към себе си. Тя обгърна шията му с ръце и той коленичи. Докато Ане подсмърчаше и хлипаше, по бузите на Дейвид също потекоха сълзи. Изпита дълбоко възхищение от това дете. Смелостта и мъдростта му бяха като на зрял човек.

Ане се отдръпна и избърса лицето си с ръкава на роклята.

— Съжалявам, не искам да се чувствате неловко.

— Не се чувствам неловко — отвърна Дейвид. — Напомняш ми за моята дъщеричка Дженифър. Наричаме я Джени. Горе-долу на твоята възраст е и смятам, че ти и тя сте двете най-красиви момичета, които някога съм виждал.

Ане се изчерви.

— Благодаря ви, че го казвате. — Тя погледна отново към стената и вдигна ръка към розата. — Може ли да ви попитам нещо?

— Разбира се.

— Ако Джени беше на мое място, щеше ли да се страхува?

Дейвид усети как главата му започва да пулсира:

— Мисля, че щеше да се страхува. А теб страх ли те е?

Ане събра двете си ръце пред гърдите. Хвърли бърз поглед към него и после отново отмести очи.

— Понякога. В повечето случаи обаче избирам да не се страхувам. Татко казва, че страхът не е най-подходящото длето, с което да издялкаш утрешния ден. — Тя се обърна отново към Дейвид. — Вярвам в утрешния ден. Марго и госпожа Петронела ми се подиграват. Наричат ме Полиана. Казват, че живея в измислен свят и не приемам реалността. Не е вярно. Знам, че войната е нещо ужасно и че сме в постоянна опасност. Не отричам сегашната ситуация, но и не приемам, че е безнадеждна. Знам, че и това ще отмине. — Ане коленичи и мушна ръка под дюшека. Измъкна оттам тетрадка, подвързана с хартия на червени и бели квадрати.

— Това е дневникът ми. Татко ми го подари за рождения ден, 12 юни. — Отгърна страниците и намери каквото търсеше. — А това е за вас — каза тя и внимателно откъсна няколко листа.

Дейвид ги взе и момичето прибра творбата на живота си под мръсния дюшек.

— Благодаря ти, Ане.

Тя постоя известно време пред него, сякаш се чудеше какво още да каже:

— Ще поздравите ли дъщеря си Джени от мен?

— Ще я поздравя — усмихна се той.

След известно мълчание Ане проговори отново:

— Трябва да вечерям. Като се върна, вероятно вече няма да сте тук.

— Да — отвърна тихо Дейвид.

— Тогава… спомняйте си за мен — усмихна се тя. — И аз ще си спомням за вас. Но преди всичко и двамата трябва да знаем, че сам по себе си животът е изключителна привилегия, а дали ще го изживеем пълноценно е въпрос на избор.

С тези думи тя прегърна госта си, бързо напусна стаята и затвори вратата след себе си.

Дейвид седна върху дюшека и се загледа в снимките на стената. Заслуша се за кратко в тихия говор на семейство Франк, след това огледа листата в скута си. Знаеше, че четирите странички, изписани с молив от ръката на това малко момиче, ще променят живота му завинаги.

ЧЕТВЪРТИ ПРИНЦИП НА УСПЕХА
Днес ще избера да бъда щастлив

От този момент нататък аз ще бъда щастлив човек, защото вече знам къде се корени щастието. И други преди мен са успявали да открият как се стигна до него. Сега знам, че щастието не е емоционален фантом, който ту се появява, ту изчезва от живота ми. Щастието е избор. То е крайният резултат от моите мисли и действия, които допринасят за извършването на определена химическа реакция в мозъка. Тези реакция предизвиква щастие и аз знам как да го постигна.

Ще посрещам всеки ден с усмивка. Дори тя да стои на лицето ми съвсем за кратко, в тялото ми ще се разлее радостно вълнение. С нетърпение очаквам възможностите, които денят ще ми предостави.

Смехът е външната проява на ентусиазма, а аз знам, че той е двигателят на света. Ще се смея винаги когато имам възможност. Ще привличам хората със своето усмихнато сърце. Светът принадлежи на ентусиастите, а останалите ги следват навсякъде.

Днес ще избера да бъда щастлив. Ще се усмихвам на всеки срещнат.

Усмивката ще бъде визитната ми картичка. Тя е най-мощното оръжие, с което разполагам. Усмивката има силата да разкъсва окови, да топи ледове и да укротява бури. Ще я използвам постоянно. Хората, с които работя всеки ден, ще подкрепят идеите ми, защото съм усмихнат. Винаги ще се усмихвам пръв. Демонстрирането на добро настроение ще покаже на другите какво очаквам в отговор.

Днес ще избера да бъда щастлив. Благодарен съм за това, което имам.

Доскоро се обезсърчавах, когато изпадах в тежки ситуации, защото никога не сравнявах живота си с този на по-злочестите. Също както свежият бриз разчиства мъглите, от днес чувството ми за благодарност ще пропъжда облаците на отчаянието.

Господ ме е дарил с много качества и трябва да съм Му благодарен за това. Твърде често се молех като просяк, непрекъснато исках повече и все забравях да благодаря. Не искам да приличам на алчно дете, което не цени и не уважава онова, което има. Благодарен съм, че мога да виждам, чувам и дишам. Ако някога получа повече, ще съм благодарен за изобилието.

Ще посрещам деня с усмивка. Ще се усмихвам на всеки срещнат. Благодарен съм за това, което имам.

Днес ще избера да бъда щастлив.