Сканиране, корекция и форматиране
Еми(2022 г.)

Издание:

Автор: Анди Андрюс

Заглавие: Съкровищата на пътешественика

Преводач: Георги Георгиев

Година на превод: 2010

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издател: SKYPRINT

Година на издаване: 2011

Редактор: Ира Коловска

ISBN: 978-954-390-071-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16807


Великите дела оставят следи. Местата свидетели на славни събития пазят спомени. Образите се променят и избледняват, телата изчезват, но духовете продължават да витаят и да освещават земята заради прозренията, които е получила душата. Доблестни мъже и жени от близо и далеч, поколения, които не знаят за нас, ще дойдат тук, за да размишляват и мечтаят, и силата на тези прозрения ще проникне в техните души.

Джошуа Лорънс Чембърлейн, 1828–1914

Първа глава

Светлините на фаровете осветиха къщата, когато таксито излезе от алеята. Дейвид Пондър остана сам на моравата, загледан в дома, който приютяваше него и съпругата му Елън вече повече от двайсет години. Отпусна се върху тревата. Почувства как паниката проникна до дъното на душата му. Тя пропълзя като змия по гърба му и стегна гърлото му: не беше бърз и опустошителен удар, а бавно, завладяващо осъзнаване, че животът, такъв какъвто го познава, е приключил. Вече беше на четирийсет и шест. Без работа. Без пари. Без цели.

След няколко минути той стоеше пред стаята на дъщеря си. Не я беше виждал будна цял месец. Напоследък беше претоварен с работа. В отчаяните си усилия да спаси фирмата на работодателя си от поглъщане той често излизаше от къщи по тъмно и се връщаше след като семейството му отдавна си беше легнало. А на няколко пъти през последните седмици беше прекарал и нощите в офиса.

Внимателно остави куфарчето си до скрина и се приближи към леглото. Дишането на едничката му рожба се чуваше отчетливо в тихата стая. Дейвид коленичи, протегна ръка и погали косата й. Толкова беше мека! Нощната лампа с Пепеляшка — коледен подарък, който тя пазеше от четиригодишна — хвърляше ангелско сияние върху съвършеното й лице. Дженифър Кристин Пондър.

„Малката ми Джени“ — прошепна Дейвид. Спомни си мига, в който Елън му се беше обадила, за да съобщи с треперещ глас за раждането — на същата дата преди дванайсет години. Погледна към часовника на нощното шкафче: 2:18. „Добре де — помисли си, изпълнен с отвращение към самия себе си, — случи се на вчерашния ден преди дванайсет години.“ По бузата му се търкулна сълза.

— Дейвид? — Елън влезе в стаята и постави ръка върху рамото му. — Чух те да влизаш. Наред ли е всичко?

Той вдигна очи към съпругата си. Косата й беше разрошена от възглавницата. По лицето й нямаше грим. Дългата й бяла тениска контрастираше с тъмните къдрици. Елън го гледаше сънено, беше все така хубава, както в деня на запознанството им.

Тя коленичи до съпруга си и отмести с ръка косата от челото му.

— Дейвид — повтори тя, — добре ли си?

Той взе ръката й в своите, приближи я към устните си и отвърна:

— Не.

* * *

В пет часа Елън спеше, отпуснала глава върху гърдите му, а Дейвид лежеше по гръб и се чудеше как може да е спокойна при тези обстоятелства. Струваше му се, че той самият никога повече няма да успее да заспи. През последните два часа й беше разказал всичко за случилото се тази вечер.

В късния следобед Дейвид и ръководният персонал се събраха в заседателната зала. Към пет часа започнаха да звънят на акционерите и да търсят подкрепата им — безнадежден опит да предотвратят поглъщането на фирмата от конгломерата-хищник. Заключителното известие пристигна малко преди полунощ. Въпреки отчаяните им усилия, сълзи, клетви, молитви и увещания поглъщането беше осъществено. Договорите на всички служители, заемащи ръководни постове в предприятието, автоматически бяха прекратени.

Само петнайсет минути по-късно един от охранителите влезе в кабинета на Дейвид и предложи да му помогне да опразни бюрото си.

След по-малко от час той вече беше в стаята на охраната до изхода на предприятието и чакаше такси. След двайсет и три години служба трябваше да се раздели завинаги с ключовете от кабинета, спортната зала и служебната кола.

Докато лежеше буден, Дейвид размишляваше за живота си. С Елън се запознаха в първия ден след дипломирането им в университета в Айова. Сдобил се с диплома по бизнес администрация, Дейвид беше решен да остави следа в някоя от най-големите американски фирми, а Елън, която беше завършила педагогика, искаше да преподава. Излизаха в продължение на две години. Хората често ги питаха дали не са брат и сестра. Дейвид с неговите метър и осемдесет беше по-висок от нея, но иначе двамата много си приличаха с тъмните си коси, кафявите си очи и стройните си фигури.

Щяха да се оженят по-скоро, но Дейвид държеше да си намери перспективна работа, преди да създаде семейство. Докато разпращаше документи за кандидатстване из цялата страна, той временно работеше в магазина за обувки на баща си. Елън преподаваше в пети клас почти от година, когато го одобриха за стажант-мениджър в една химическа компания в Далас. Непосредствено след назначението му двамата се ожениха.

Работата го увличаше. Даваше му увереност, че е намерил средството, с което да гарантира сигурно бъдеще за семейството си. Елън харесваше учителската професия и продължи да преподава до самото раждане на Джени, а после не се върна на работа. Само с една заплата не можеха да живеят нашироко, но бяха готови на всякакви жертви за дъщеря си.

— Елън… — Дейвид стисна леко ръката й.

— Какво, скъпи?

— Джени сърдита ли ми е?

— Какво? — не разбра Елън.

— Сърди ли се, че пропуснах рождения й ден?

Елън го прегърна:

— Не, скъпи.

— Аз пък не мога да си простя, че се получи така… скъпа? Елън?

Дейвид въздъхна — тя отново се беше унесла! Дори да идваше краят на света, Елън щеше да продължи да спи най-спокойно! Не му беше ясно как го прави. Толкова пъти беше изразявала увереността си, че той винаги ще се грижи за нея. „Ако е била искрена — помисли си Дейвид, — как може да спи сега? Очевидно е, че се провалих тотално с тази задача.“

Втренчен в мрака, той си спомни как се разхождаха на лунна светлина по плажа на остров Св. Йоан. Меденият им месец на Карибите беше подарък от родителите на Елън. Баща й имаше озеленителна фирма и настоя да отдели от спестяванията си, за да може дъщеря му да отбележи по подобаващ начин началото на семейния си живот. Така и стана. Дейвид си спомни как обгърна лицето й с ръце и й каза: „Обещавам ти всичко, което поискаш.“. Тогава тя не се разсмя, защото знаеше, че говори сериозно.

Повече от десет години се молиха за дете — и когато Джени се появи, вече нищо не им липсваше.

Дейвид съсредоточи цялата си енергия, за да обезпечи семейството си. Работата в предприятието им осигуряваше прилично съществуване, но не му даваше възможност да се наслади на живота си. Както веднъж сподели с един приятел: „Работя здраво, за да живеем където искаме, но всъщност нямам време да живея там“.

Годините минаваха и спестяванията им се топяха. Компютърният бизнес, който Дейвид подхвана със свой бивш състудент, продължи не повече от две години, а растящите лихви провалиха инвестициите им в недвижими имоти. Само преди шест месеца двамата изтеглиха влога за образованието на Джени, открит при раждането й, за да й поставят брекети на зъбите. Дейвид напразно се опита да си спомни дали парите, които даде на ортодонта, бяха достатъчно, за да покрият всичко, или се наложи да доплаща. „Странно, за какви неща се сеща човек в такъв момент“ — помисли си той.

Отново се сети за плажа на Св. Йоан. „Обещавам ти всичко.“ Усети как стомахът му започва да се бунтува. „Обещах й всичко — повтори си Дейвид, обзет от самосъжаление, — но нищо не успях да й осигуря.“ Стана бързо от леглото, олюлявайки се, влезе в банята и повърна.

Елън се събуди сама към седем часа. Наметна халата, нахлузи пантофите си и отиде в кухнята, където съпругът й седеше до масата. Беше необичайно да го види по джинси и тениска. От години Дейвид се събуждаше пръв и обикновено по това време вече се канеше да излезе, облечен с костюм и вратовръзка. Елън веднага разбра, че не е мигнал цялата нощ.

— Добро утро, скъпи!

— Джени още не е станала — отвърна той. — Кафето е готово.

Погледът й се закова върху него.

— Дейвид, всичко ще се оправи.

Той се обърна и се втренчи през прозореца към задния двор.

— Всичко ще се нареди — повтори тя. — И преди сме имали трудности.

— Аз съм на четирийсет и шест години, Елън. Никъде не наемат четирийсет и шест годишни изпълнителни директори, освен в „Макдоналдс“. Знаеш, че имаме втора ипотека на къщата. Колата ти не е изплатена, а аз вече нямам своя. Няма да получа обезщетение от предприятието, защото отказах да подпиша груповия договор, който предложиха миналата година. Пари също нямаме и не знам от кого мога да взема назаем. Това не е просто временно затруднение, досега не сме изпадали в подобна ситуация.

— И какво ще правим? — попита Елън.

— Не знам — отвърна Дейвид. — Нямам идея.