Хокан Несер
Човек без куче (45) (Първият случай на инспектор Барбароти)

44

Тя изгаси осветлението и затвори очи.

„Двоен мрак — помисли си. — Точно от това имам нужда. Точно това заслужавам.“ И изведнъж чуждата стая й се стори като прегръдка; като защитен пашкул, като майчина утроба, където да си почива спокойно. Защитена от всякакви опасности. Скрита. Спасена. И тя се вслушваше в тишината. Чуваше се единствено лекото бръмчеше на вентилационната система и още по-слабото дишане на Келвин.

„Бедно мое дете — помисли си тя, погали издутия си корем и промени формулировката: — Клетите ми спящи дечица. Какво ще стане с вас?“ Собствената й съдба я вълнуваше по-малко. Тук, вътре, в анонимната капсула на хотела, тя чувстваше все по-ясно колко важно е бъдещето на децата й: на Келвин и на нероденото. Беше длъжна да се погрижи за тяхната безопасност. За безопасността на невинните душици.

„Безопасност? И как ще стане? Що за налудничави сценарии чертае разстроеното ми съзнание?“

Невинни душици? Да, децата й бяха точно такива. Трябваше да ги защити. Защо иначе да живее? Защо изобщо да се бори и миг повече? „Но как ще издържа? Как, за бога, ще понеса всичко това?“

И пак й се прииска да се скрие от всичко, да тегли чертата. Навярно този вариант — абсолютното нищо — би довел до най-щастливия изход, дори за невинните дечица. Полежа малко, заслушана във вентилацията и в дишането на Келвин. „Ако светът ще свършва, сега е моментът.“ Ала не се случи нищо. Кристина отвори очи и извъртя глава към телевизора. Малките червени цифри се смениха от 23:59 на 00:00. „Полунощ… Нима животът ми може да стане по-черен от сега?“

Най-вероятно не. Поне така се надяваше.

И все пак… все пак тя лежеше тук. Успя да стигне дотук. Не можеше съвсем да пренебрегне този факт. Намираха се тук. В момента. Като се сети за изминалото денонощие, случилото се й се струваше невероятно. Сгушила се с децата си в измамно безопасната утроба на нощта, Кристина осъзнаваше, че е твърде рано да се предава. Нали?

Разбира се. Още нищо не беше изгубено. Куфарите стояха готови до вратата. Тя изобщо не ги отвори. Носеше чисто бельо — за себе си и за Келвин — в ръчната си чанта. Вътре сложи билетите, паспорта и пари; козметичен несесер и романа на Роберт. Друго не й трябваше. Само доза смелост да потърпи още малко. „Господи, разтегли този миг. Позволи ни да останем тук по-дълго. Нека тези часове изтекат съвсем бавно. Нуждая се от време, за да събера сили за утрешния ден. Нуждая се от много сън.“

Не я напускаше усещането, че желанието й няма да се осъществи. Цялото й тяло представляваше тиктакаща бомба от нерви; би било пълна лудост да вярва, че ще заспи в това състояние.

Надигна се в леглото, зашари с пръсти по масата и запали лампата. Келвин не реагира. Всъщност той рядко реагираше на каквото и да било. В момента майката се почувства признателна за странностите му.

Извади ръкописа на Роберт от чантата си. „Братко, иска ми се… иска ми се пак да сме деца и да ходим навсякъде рамо до рамо. Можеше всичко да бъде различно. Да бяхме го променили! Не съм очаквала животът ни да се развие така. Ти изгуби своя, защото някога си зарязал момиче, без да си даваш сметка колко я нараняваш, а след години тя реши да те убие. Ако е истина онова, което ни казаха от полицията. Действие и резултат. Причина и следствие.“ Кристина още не бе изгубила живота си и беше рано да се предвиди какви последствия ще има нейното нехайство към чувствата на другите. Изгледите никак, ама никак не бяха добри.

„Не ме оставяй сама тази нощ, Роберт — помоли го тя. — Помогни ми да изтърпя оставащите часове и ме съветвай, братко.“

За своя изненада Кристина забеляза, че е сключила молитвено ръце и шепне.

Ала не получи отговор: нито от душата си, нито отвън. Наведе се напред към светлия кръг, отвори ръкописа на произволна страница и започна да чете.

Защото животът прилича на езика в устата ни. Като деца обичаме сладкото, но трябва да се научим да преглъщаме горчивото. Иначе никога няма да се превърнем в пълноценни личности, а вкусовите ни рецептори ще останат недоразвити.

Облегна се назад и се отдаде на размисъл. Роберт използваше много странни думи. Не го бе чувала да ги употребява в разговор. Заглавието също събуди любопитството й. Защо романът се казва „Човек без куче“? Изчете близо стотина страници, но не се натъкна на куче. А навярно точно това е целял авторът. Кучето така и да не се появи. Обърна на следващата страница.

Мария и Юн (главните герои в романа) решиха да не разговарят една година и така пропукаха обвивката на безнадеждното си положение. Човешкото слово е най-несъвършеният инструмент на човешката душа. То е уличница, мошеник, панаирджийски клоун. Юн наблюдаваше съпругата си зад гърба й, а тя само за няколко месеца се научи да усеща този поглед.

 

 

Странностите ставаха все по-необясними. „Роберт, братко, какво си преживял? Ако можехме пак да се върнем в детските си години, с теб щяхме да постъпим другояче, нали?“ Кристина тръсна глава. И собствените й думи й звучаха чуждо.

Уличница и панаирджийски клоун? Навярно Роберт има право. Мислите се гърчеха в главата й като заблудени змии. Детето в корема й изрита.

„Ще се принудя да ги изоставя — порази я ужасно съмнение. — Да, ще ми отнемат децата, освен ако не ги скрия в чужбина възможно най-далеч оттук.“

В душата й се всели паника. „Как ще преживея тази нощ? Нима ще будувам до разсъмване? Защо нямам поне една сънотворна таблетка в несесера?“

Разсъмване ли? Какво разсъмване? Самолетът излита в седем и половина. Докато се издигнат над облаците, около тях ще се спуска въгленовочерен нощен мрак. Трябва да се регистрира на гише „Летищен контрол“ най-късно в шест. Кристина продължи да чете:

Като дете Юн дълго време си мислеше, че някой по погрешка го е оставил в това семейство; че са го объркали с друго дете; че неговата майка не е истинската му майка, а баща му — истинският му баща. Навярно в болницата сестрите са объркали бебетата и един ден грешката им ще лъсне. Тогава ще позволят на Юн да се върне там, откъдето е произлязъл: тъмно, влажно място без хора, обитавано от чудновати същества с дълга козина и рога, но с човекоподобни лица. Говорят на човешки език. Юн често ги сънуваше и ги обикна. Веднъж попита майка си кога най-после ще дойдат да го вземат. Да, Юн зададе въпроса на майка си, ала баща му се оказа наблизо и му зашлеви плесница. Тя дълго горя върху бузата на Юн и дори години по-късно, в зряла възраст, се случваше да си припомня болката от шамара — особено през мрачни и влажни дни.

 

 

Кристина избута листовете. Идваше й в повече. Думите на Роберт не й вдъхваха кураж, а, напротив, предизвикаха задушаване. Обзе я клаустрофобично усещане, сякаш… сякаш в утробата, където досега се чувстваше защитена, се появи нова, по-тясна утроба и я обгърна непрогледен мрак.

Погледна към телевизора. Дигиталните цифри я осведомиха, че реалността е стигнала до 00:32. Очите й започнаха да се затварят. Провери дали е нагласила алармата на телефона си за 05:00, изгаси осветлението и се върна в леглото. Сложи ръка върху гърдите на Келвин. „Мили боже, прати ми малко сън — помоли се тя. — Нека посънувам брат ми. Искам просто да си лежа в пашкула с децата и да сънувам Роберт до безкрай. Роберт, но не и думите, написани от него. А може и Хенрик. Искам да сънувам Хенрик жив и щастлив.“ Кристина не таеше почти никакви надежди молбите й да бъдат чути, ала след десет минути все пак се унесе в сън.

 

 

Гунар Барбароти глътна още малко поизстинало кафе и прикова поглед в колегата си Хелгрен или Хелберг. Не си спомняше как точно се казва. Ала благодарение на очите му — едното синьо, другото кафяво, Барбароти би го познал дори сред петдесет хиляди полицаи. Ако това се наложеше някога.

В момента — три без пет през нощта — изобщо не се налагаше. Намираха се в полицейското управление на остров Кунгсхолмен и се опитваха да отделят житото от плявата.

— Какво искаш да кажеш? — попита Барбароти.

— Казвам, че има самолетен билет за Банкок за утре.

— За Банкок ли? Ама че работа. Значи…

— Ти как мислиш? — прозина се Хелгренберг.

— Тя и детето ли?

— Не. Тя и мъжът й.

— Дали? И кога?

— В единайсет вечерта.

— От летище „Арланда“ ли?

— Що за въпрос? Откъде падаш?

— Извинявай. Израснах в Манхатън и в Рио де Жанейро. Ти къде живееш? Май каза в Хьокаренген?

Хелгренберг не отговори. Само се почеса по тила и зяпна Барбароти с глуповато изражение.

— Все едно — махна с ръка Гунар. — Така или иначе, това трябва да се сметне за много гореща следа.

— Нали и аз това казвам. Най-добре да отидем и да я закопчаем.

— Детето — сети се Барбароти. — Тя ще вземе и детето със себе си.

— Вероятно то може да пътува с билета на баща си — предположи Хелгренберг. — Надявам се, не допускаш, че и той ще пътува с тях?

— Очевидно няма да пътува. Дали е позволено да се преотстъпва билет?

Колегата му разтри с юмрук кафявото си око.

— Нямам представа — призна той. — Но ако е малко дете, сигурно става по-лесно.

— Ще разберем.

— Кои сме „ние“?

— Добре, аз ще се заема. Знаем ли номера на полета?

Хелгренберг му подаде лист.

— Ще пътува с „Тай Еър“. Самолетът излита в 23:10. Ще имам време да полегна малко.

— Върви — окуражи го Барбароти. — Но преди това се обади да ме закарат до хотела.

— Щом се налага.

Наближаваше четири и половина. След като говори с летище „Арланда“, остави слушалката. Чувстваше се изморен до прилошаване. Слепоочията му туптяха, а осем чаши гадно кафе горяха в стомаха и гърлото му. Ала тъкмо положи глава върху възглавницата, и в съзнанието му се втурна отлетяла мисъл; идея, която в началото тежеше не повече от връхчето на пеперудено крилце, но полетът й през свръхнапрегнатото му съзнание накара ветропоказателя да се обърне и да не му позволи да заспи.

Ако сравнението ви се струва подходящо.

— Проклятие — промърмори той и се надигна в леглото. — Не бива да се държа така. Никога.

Вдигна слушалката. Помнеше номера.