Хокан Несер
Човек без куче (35) (Първият случай на инспектор Барбароти)

34

— Коя е тя? — поинтересува се Ева Бакман. — Хайде, изплюй камъчето.

Гунар Барбароти захапа морков, като се опитваше да си придаде загадъчен вид. Намираха се в „Кунгсгрилен“ — заведение на хвърлей от участъка, — където предлагаха домашна храна: забравени ястия от рода на свински джолан с пюре от картофи, алабаш и моркови, кюфтета от херинга в сос с коринтски стафиди, сарми, щука с хрян и разтопено масло. Днес — падаше се сряда — и Бакман, и Барбароти си поръчаха наденица с пълнени картофи, червено цвекло и доматена салата. Идваха в това заведение веднъж-два пъти седмично и Барбароти си даде сметка, че колежката му е успяла да сдържи любопитството си доста по-дълго от очакваното, защото седнеха ли в „Кунгсгрилен“, двамата бързо стигаха до темата за личния си живот.

— Мариан — отвърна той с пълна уста. — Казва се Мариан.

Ева Бакман го изгледа критично.

— Знам, че се казва Мариан — напомни тя. — Вчера ми спомена. Само това ли ще кажеш за нея? Така ли правиш разлика между жените — по името?

— Какво ти става? Мислех, че сме седнали да обсъждаме проблемите в службата, а не така наречения ми интимен живот. Но щом толкова настояваш да научиш всички подробности… Мариан е на четирийсет години, разведена, с две деца в юношеска възраст. Живее в Хелсингборг и работи като акушерка.

Ева Бакман въздъхна.

— Отлично. Благодаря ви за информацията, скъпи ми господин криминални осеменителю. Вие наистина сте романтик до мозъка на костите. Хубава ли е?

— Не съм виждал по-голяма красавица.

— Бели зъби?

— Да.

— Теменуженосини очи?

— Да.

— Готини цици?

— О, да. И то цели две.

Ева Бакман се изсмя.

— И при това има душа?

— Голяма и силна — потвърди Барбароти. — Стига ти толкова информация. Все пак още не ми е предложила брак, а и какво странно има, че съм започнал да се срещам с жена?

— Много по-странно е, отколкото си мислиш — усмихна се загадъчно Ева Бакман.

— Така ли? Е, при всички случаи ще се запознаеш с нея… ако продължим да се виждаме с нея, разбира се.

— Обещание ли чух?

— Не, просто неизбежно събитие. Остави тази тема сега. Исках да поговорим по работа. Днес наденичките са от мен.

— Ясно. Трябва ти помощ, както обикновено. Няма безплатен обяд. За какво става дума?

— За Хенрик Грунт.

— Аха?

— Какво искаш да кажеш с това „аха“?

— Не знам. Малко ме изненадваш, не си повдигал въпроса повече от две седмици.

— Това не означава, че съм спрял да мисля върху него.

— Аз също. Е?

— На сватбата се запознах с една жена.

— С младоженката ли?

— Не, не с младоженката. Присъстваха поне седемдесет други.

— Ясно.

— Паднах се срещу нея на масата.

— И?

— Заговорихме се. Казва се Вилниус.

— Вилниус ли?

— Да. Аника Вилниус.

Ева Бакман повдигна въпросително вежда.

— Първата съпруга на Якоб Вилниус. В момента той е женен за Кристина Хермансон, а тя е…

— Знам коя е Кристина Хермансон. Значи, запознал си се с бившата съпруга на… как се пада?.. на свакото на Хенрик, така ли?

— Да.

— Впечатлена съм. И какво направи?

— Млъкни малко, инспектор Бакман. Ако похапнеш от наденицата, вместо да говориш, ще ти разкажа всичко.

— Дадено.

— Гледаш прекалено много глупави криминални сериали. Но това е твой проблем. В момента ме занимава друг въпрос. Тази Аника Вилниус подхвърли нещо за бившия си съпруг.

— Какво?

— Описа го като много опасен тип. Нямало да се учуди, ако той извърши убийство.

Ева Бакман преглътна парче картоф и отпи от минералната вода.

— Точно така ли се изрази?

— Нещо в този дух, да.

— И?

— Това е. Може да се окаже дреболия, но непрекъснато размишлявам.

— Върху какво по-точно размишляваш?

Гунар Барбароти не бързаше да отговори. Облегна се на стола.

— Не съм сигурен дали не изключихме семейството от кръга на заподозрените прекалено прибързано.

Ева Бакман остави приборите и избърса ъгълчетата на устата си със салфетка. Прикова в Гунар критичния си поглед и въздъхна.

— Правиш си изводи въз основа на твърдение на бивша съпруга, която си срещнал на сватбено тържество — обобщи тя бавно, с леко раздразнение и с насмешлива нотка в гласа, която не убягна на Барбароти. — Може досега да не си разбрал, но бившите съпруги не обичат бившите си мъже…

— Стига с тези глупости! — прекъсна я той с неочаквана, но съвсем неподправена ярост. — Казах ти: просто разсъждавам. От изчезването на Хенрик Грунт измина близо година, а знаем за случая толкова, колкото… колкото дакелът на Асюнандер знае за женската еманципация! Ако ти хрумват по-добри идеи, моля те да ги споделиш с мен.

— Интересно сравнение — отбеляза Ева Бакман. — Извинявай. Забравих, че там ти е болното място. Семейната следа наистина не е за подценяване.

— Благодаря ти.

— Честно казано, изобщо не сме я подценявали. Нали? Само дето аз си мислех, че вече сме я отписали като задънена улица. Какъв мотив би имал който и да е от роднините да убие Хенрик Грунт? Защо Якоб Вилниус да посегне на младежа? Двамата въобще срещали ли са се преди?

Барбароти махна обезсърчено с ръка.

— Нямам представа. Просто реших да споделя с теб размислите си. Вероятно ми се е приискало да открия нова следа в думите на Аника Вилниус.

— Благодаря за гласуваното доверие.

— Няма нищо. Глупаво е да оставиш хрумванията да се лутат в една-единствена глава, нали?

— Много глупаво — съгласи се Ева Бакман. — Особено в такава глава като твоята. Обещавам да помисля по въпроса. Офертата за обяд включва ли и десерт?

— Само кафе — уточни Барбароти. — Нищо повече.

 

 

През първите дни, а може да се каже и през първите седмици след като започна да флиртува с мисълта да убие мъжа си, Кристина Хермансон почувства как я обзема лека еуфория. Усещането представляваше съвсем слаб лъч надежда, но той разцепи мрака и внесе в роботизираното й съществуване полъх на… човечност. Съзнанието й пое в някаква посока и тя допусна възможността агонията, с която бе свикнала, тези безпощадно вилнеещи в стомаха и гърлото й юмруци, да не я преследват до края на дните й.

Очисти ли Якоб от пътя си, ще може да пристъпи към покаянието си и да се отдаде на скръбта си. Вероятно.

Облекчението обаче се оказа краткотрайно. Юмруците отново се стегнаха. Когато вземеше в скута си малкия Келвин и се вгледаше в студените му безизразни очи, душата на Кристина се изпълваше с цялата тъма и безнадеждност на света. Усещането я плашеше и отчайваше. Животът й се струваше гадна шега; цинична мелодрама, която озлобен от неуспехите си телевизионен драматург съчинява по време на безсънните си, удавени в алкохол часове преди зазоряване, за да търси реванш за собствените си провали. Да, представата за такъв Бог й се струваше съвсем реална: омерзен клоун, замислил цялото сътворение като фарс, за да му се надсмее ехидно.

Кристина не бе работила повече от година, вероятно заради Келвин. Той не приличаше на другите деца. Майката дълго отблъскваше тази мисъл, но вече не можеше да я държи на разстояние. Келвин проходи едва на втората година, а шест месеца по-късно още не бе проговорил. Само в единични случаи, съвсем неочаквано, изтърсваше по някое несвързано и неразбираемо сричкосъчетание. Не играеше с деца, нито дори с Ема, Юлиус и Касиер, с които се виждаше всеки ден при бавачката на три пресечки от къщата на семейство Вилниус. Келвин не си играеше и сам. Много рядко сядаше да строи с кубчета от лего или да рисува с пръсти. Затова пък обичаше да разрушава и да чупи. А най-често, общо взето през цялото време, се взираше напред в нищото, докато пръстчетата му шаваха механично и безцелно. Майката го наблюдаваше и се питаше какво ли таи в душата си. Все едно нещо му тежеше. Всъщност в това отношение приличаше на нея. „Какво да се прави. Такива сме си — аз и синът ми.“

Келвин спеше по четиринайсет-петнайсет часа на денонощие и това също не й се струваше нормално.

Навярно при други обстоятелства Кристина би намерила сили да го обича. Келвин не създаваше проблеми и ако всичко останало не се бе превърнало в прах и пепел, ако живееше сама с него, сигурно би приела особения затворен характер на детето си.

Вероятно.

Ала в мислите й синът й оставаше на заден план. През мрачните ноемврийски дни цялото й съзнание бе погълнато от фиксидеята пак да усети прилива на еуфория.

Да убие Якоб. Жадуваше поне да се осмели да допусне тази мисъл, да я възприеме като реална възможност. Засега й бе достатъчно, защото някъде по трънливия път на размислите си по време на угнетителните ноемврийски сутрини бе постигнала известна яснота. Идеята й се избистри и тя се убеди, че това наистина е възможно. Светлият лъч надежда се изгуби в тъмнината, но тя не го бе забравила. Предстоящата стъпка й се струваше неизбежна, ако иска да оцелее.

Ще го убие.

Защото документът, с който Якоб я заплашваше, просто не съществуваше. Той не бе оставил никакво завещание при адвоката си. Ако умре, нищо няма да излезе наяве и да разкрие причината за кончината на Хенрик. Кристина осъзнаваше съвсем ясно, че колкото и да жадува за мъст, след смъртта си Якоб не би се разобличил — сам себе си — като убиец.

Не знаеше дали теорията й не издиша, но реши да се вкопчи в нея и да не допуска съмнения. Иска ли да постигне напредък, налага се да отстрани всякакви колебания.

И да го убие.

Но как?

Кога?

Как да се отърве от подозренията? Веднага ще свържат смъртта на Якоб със събитията в Шумлинге. А разкрият ли кой го е убил, Кристина ще изгуби битката.

Смъртта на Якоб й се струваше единственият изход, но как да поеме по него, без да стъпи накриво?

Дни и нощи наред си блъскаше главата над този въпрос, но не напредваше и на йота. Изведнъж обаче се появи неочаквана възможност — или поне тя така си втълпи.

А вероятно разстоянието, което я делеше от територията, подходяща за изпълнението на нейния план, й вдъхна кураж. Човек често отлага задълженията за друго място, защото всичко му се струва по-лесно, когато се откъсне от средата си, ала забравя, че където и да се намира, неизменно влачи със себе си товара на нерешителността си.

Тайланд. Якоб й бе предложил да заминат за две седмици през декември. Само двамата, Келвин да остане при бавачката. И преди го бяха поверявали на грижите й за повече от няколко дни. Освен това момченцето не създаваше никакви проблеми, а на бавачката й трябваха пари.

Кристина не отговори еднозначно на предложението му. На следващия ден той резервира пътуването: две нощи в Банкок, дванайсет — на островите по крайбрежието на Краби. От последното цунами бяха изминали няколко години и Якоб искаше да види как са се справили с пораженията. От дванайсет години не бе стъпвал в Тайланд, а Кристина бе ходила в Пукет за две седмици през 1996-а или 1997-а. Заминаваха на 5 декември и се прибираха на 20-и. Още щом научи датите на екскурзията, тя тутакси съзря удобна възможност.

Във вестниците неведнъж бяха съобщавали за изчезнали шведски туристи в Тайланд. Не само във връзка с катастрофалното наводнение. Кристина веднага си представи как, седнала в кабинета на местен полицай със съвсем оскъдни познания по английски, през сълзи обяснява, че съпругът й had gone missing^[1]. Не го била виждала от цяло денонощие и се опасявала да не го е сполетяла беда.

Във въображението й съвсем ясно изплува картина на безпомощните, но много добродушни тайландци, стигнали до задънена улица, а тя, обляна в сълзи, се качва на самолет за Швеция пет дни по-рано от очакваното. Във вечерните издания излизат една-две кратки бележки за случилото се, вкъщи приятели и познати се обаждат да й изкажат съболезнования.

От какво се нуждае, за да осъществи намерението си?

От нож и лопата. И двете сечива може да купи в Тайланд, а не се съмняваше, че почвата там е рохкава и лесна за разкопаване.

Представяше си и самото престъпление. Забива ножа в гърба му, докато се разхождат нощем. А защо направо не го дръпне под някоя палма със съблазнително предложение? Ще изохка, ще я изгледа изумено (и шокирано — надяваше се Кристина), а от раната ще бликне кръв. После още няколко удара с ножа, един час копаене и накрая очистваща баня в морето.

Толкова просто. И толкова освобождаващо.

 

 

Лейф Грунт уреди на сина си едноседмичен опознавателен престой в магазин от веригата „Консум“ в Упсала, защото смяташе, че през тази потискаща есен момчето се нуждае от смяна на обстановката. И класният ръководител, и консултантът по професионално ориентиране в училището подкрепиха идеята. Кристофер — също, макар и с обичайната си пасивност.

Но след като изпрати сина си на гарата в ранния следобед на 27 ноември — събота, — качи се в колата и пое обратно към улица „Стокрусвеген“, Лейф Грунт усети как в гърлото му заседна буца. Навън валеше ситен дъжд. Очакваше го празна къща: нямаше го нито Кристофер, нито Хенрик. Нямаше я дори Ева. По съвет на брадатия си психотерапевт тя предпочете да остане в санаториума и през последните два уикенда от лечебния курс. Явно според лекаря престоят вкъщи не й се отразяваше добре. Макар да не знаеше в подробности как точно протича терапията на съпругата му, Лейф Грунт смътно осъзнаваше, че преценката на лекарите относно уикендите е съвсем правилна. Досега Ева не бе показвала признаци на въодушевление в петък, когато си идваше у дома, а на тръгване — в неделя следобед — изобщо не се колебаеше дали да остави мъжа си и сина си пак сами. Тя наистина не изказваше чувствата си, но Лейф оставаше по-скоро с впечатлението, че се прибира в санаториума с желание, или поне подозираше нещо такова. Дали триседмичната раздяла няма да я вразуми? Навярно тези двайсет дни без разбитото й семейство бяха необходими, за да я отрезвят.

Ала най-вероятно това нямаше да се случи. Лейф Грунт не се самозалъгваше. През последните дни пред очите му все по-често изникваше надписът от ковьорчето над леглото на старата му баба, който той като дете всеки път се опитваше да прочете:

Всеки ден идва със своите грижи.

„Тези мъдри думи са добра опора в тежък миг — помисли си Лейф Грунт. — Макар да не звучат оптимистично.“

Така или иначе нещата бяха такива, каквито бяха. Предстоеше му да прекара цяла седмица сам в къщата. Докато шофираше под засилващия се сив дъжд по познатите му до болка улици, Лейф Грунт се напъваше да си спомни кога за последно му се бе случило такова нещо.

Явно много отдавна. Преди цяла вечност. Но никога не бе оставал сам за по-дълго от няколко часа, най-много един следобед.

Буцата в гърлото беше съвсем обяснима. Лейф Грунт винаги бе упреквал мислено хората, които се смятат за жертви, обвиняват обстоятелствата и си присвояват правото да бъдат огорчени. Но в момента се намираше на крачка от заплахата да изпадне в същото състояние. Затрудняваше се да открие оптимистичен ъгъл, от който да погледне под разрез положението си. Чувстваше се сполетян от беда. Без съмнение. Семейството му щеше да се разпадне всеки момент. Всичко започна с изчезването на Хенрик и нещата продължаваха да се влошават все повече. Изминала беше едва година. Лейф Грунт никога не си бе представял, че подобно нещо може да се случи; че изобщо се вмества в рамките на възможното. Понякога се оказваше безсилен да прогони въпроса как ще изглежда семейството им след още една година, ако всичко продължава да се срива със същите темпове. А след две?

Същевременно изпитваше угризения. Не разбираше защо. Та нали не беше виновен нито за изчезването на Хенрик, нито за психичното заболяване на Ева, нито за залитанията на Кристофер?

И въпреки това съвестта го глождеше. Навярно епископ Туту или който там го бе казал, имаше право: „Който има сили, е длъжен да продължава да бъде силен.“

Ами ако силите му се изчерпят?

Спря колата на рампата пред гаража, както винаги. Беше го правил хиляди пъти. Слезе и бързо се насочи към входната врата. „Да бях оставил лампите светнати, за да замаскирам пустотата.“ Да замаскира пустотата? Откъде му хрумваха подобни изрази? И неговите мисли звучаха объркано. В главата му се появяваха необичайни думи. Сякаш идваха от тайно хранилище вътре в него, в което никога не бе надничал. Защото не му се бе налагало.

Не бе включил осветлението, но го направи сега. Обиколи всички стаи и на долния, и на горния етаж и светна навсякъде. После се обади да съобщи на Берит, че влакът на Кристофер е потеглил навреме.

Момчето щеше да отседне у нея по време на престоя си в Упсала. Лейф Грунт беше единствено дете, но поддържаше много близки отношения с двамата си братовчеди — Берит в Упсала и нейния брат близнак Йорген в Кристианста. Хенрик също бе живял в дома на Берит, преди да си намери общежитие. Беше разведена и живееше в голяма къща заедно с десетгодишната си дъщеря. От само себе си се разбираше, че Берит ще приеме и другия син на Лейф.

— Как всъщност е Кристофер? — попита тя по телефона.

Лейф не знаеше какво да й отговори. След като затвори, се отпусна на стола до кухненската маса и се зачуди как да убие тази съботна вечер. И следващата. Питаше се как да се справи с непрекъснато глождещата го вина, че не се грижи достатъчно за съпругата и сина си.

„Не биваше да отпращам Кристофер. Направих го само за да си почина една седмица. Ако бях добър баща, нямаше да обърна гръб на проблема. Но се чувствам изморен до смърт.“

Погледна часовника. Пет без двайсет. Отпусна глава върху сключените си ръце и зарида.