Хокан Несер
Човек без куче (34) (Първият случай на инспектор Барбароти)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Инспектор Барбароти (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Människa utan hund, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2019)
Корекция
sqnka (2019)
Форматиране
Silverkata (2022)

Издание:

Автор: Хокан Несер

Заглавие: Човек без куче

Преводач: Ева Кънева

Език, от който е преведено: шведски

Издание: първо

Издател: ИК „Емас“

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: шведска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Излязла от печат: 02.02.2015

ISBN: 978-954-357-275-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10205

История

  1. — Добавяне

33

Гунар Барбароти се събуди и не успя да се ориентира.

Усети топла ръка върху корема си. За частица от секундата в измореното му утринно съзнание проблеснаха всички жени, до които се бе събуждал през четирийсет и шест годишния си живот. И накрая се спря на правилния отговор: Мариан.

Пътят към нея впрочем не беше никак дълъг. Освен с бившата си съпруга Барбароти бе спал с дузина жени, и то преди повече от двайсет години, докато следваше в Лунд.

А сега лежеше до Мариан. Тя все още спеше и подсмъркваше, поемайки си дъх през носа. Гунар се вгледа в лицето й от двайсетина сантиметра и се запита защо такава красива жена е харесала такъв дръвник като него.

Явно и това е част от мистерията на женската природа. И слава богу.

Малмьо. Огледа се предпазливо и установи, че се намират в хотел „Балтсар“ в Малмьо. Голяма вътрешна стая на четвъртия етаж. Всъщност студентските му години не се губеха толкова далеч в миналото и парчетата от пъзела бързо се подредиха.

Беше сутрин. Събота. Средата на ноември. Пристигнаха снощи и щяха да останат до неделя. Дойдоха на сватба.

Не тяхната. Двамата с Мариан се намираха в съвсем ранен етап от връзката си. От запознанството им по време на магическите седмици на остров Тасос не бяха изминали и четири месеца. В момента изобщо не биваше да бързат, а, напротив, „бавно да се наслаждават един на друг, както се смуче карамелен бонбон“ — така се изрази Мариан. Гунар Барбароти не възразяваше. Е, малко трудно се възприемаше като карамелен бонбон, но все едно. А и през есента желанието за лакомства безспорно се засилва. Досега се бяха виждали десетина пъти. Гунар представи Мариан на Сара, а самият той се срещна два пъти с децата й — четиринайсетгодишно момче и дванайсетгодишно момиче. Не се появиха никакви търкания. „О, велики Боже! — разсъждаваше Барбароти. — Не съм те молил да ми пращаш такава жена, но съм почти склонен да ти дам десет точки бонус, задето го направи.“

Господ му отвърна, че ако хората били достатъчно разумни да искат само наистина необходимото им, щял много по-лесно да им го осигури. Барбароти, от своя страна, контрира, че по негово мнение не друг, а именно Господ е длъжен да даде на простосмъртните разум.

Бог обеща да му отговори при удобен случай.

И така, Барбароти и Мариан отиваха на сватба. Сестра й, двайсет и осем годишната Клара, по професия художествен директор — Гунар не знаеше какво точно представлява това, — най-сетне бе открила принца от мечтите си; датски архитект на име Пале. Мариан, дванайсет години по-възрастна от Клара, работеше като акушерка — професия с доста по-обозрими задължения. Впрочем Мариан бе израснала с четири сестри и трима братя, повечето несъщински. Отначало Гунар Барбароти се ужаси при мисълта, че отива на младежка сватба със сто трийсет и осем гости, от които познава само един. Но не можеше и да откаже, а когато разбра, че събитието ще се състои в Малмьо, където ще им осигурят самостоятелна хотелска стая, всичко изведнъж му се стори много по-примамливо.

— Ще отидеш, разбира се, старче — окуражи го Сара. — И на теб ти се полага да вкусиш от благинките на живота.

„Миличкото ми момиче — с умиление помисли Барбароти и се прозина доволно. — Ако знаеше само…“

 

 

Венчавката се състоя в църквата „Свети Петър“. И младоженката, и младоженецът казаха заветното „да“, а после се отправиха към зала за тържества на една минута път от църквата. (И на три-четири от хотела — Мариан пропусна да уточни този факт.)

Почерпката се проточи много. Седнаха на масите в шест и пет часа по-късно още не бяха станали. Гунар Барбароти преброи двайсет и четири речи и тостове, а според водещия програмата — пълен младеж в светлосин смокинг, очевидно бъбрив — оставали още поне половин дузина изказвания преди танците и твърдия алкохол.

Но инспектор Барбароти не можеше да не признае, че никак не му е зле. Настаниха го в оживен ъгъл в голямото помещение, а всички около него пиеха и разговаряха съвсем непринудено. Освен това Мариан попадаше и в зрителното, и в слуховото му поле, защото седеше диагонално на него над красива декорация от жълти листа, стръкове калуна и офика. Сътрапезницата му отдясно — братовчедка на младоженеца — живееше в малко село на полуостров Ютландия и говореше неразбираем датски, който след седем чаши вино не стана по-понятен. От лявата му страна седеше зъболекарка от Удевала — надарена с певчески талант приятелка на младоженката. Поздрави новото семейство с композирана от самата нея любовна песен. Барбароти настръхна, докато слушаше еротичния й глас. Пееше акапела. Навярно възможността да гледа Мариан по време на изпълнението подсили ефекта.

Както се очакваше, сътрапезниците заговориха за професията му. Криминален инспектор, поднесен на тепсия, е неустоимо примамлив за хорските уши във всяка компания, а какво остава за сватба. Преди да поднесат сладоледа, сътрапезниците успяха да обсъдят най-скандалните престъпления в Швеция, и то съвсем хаотично: Катрин да Коста, Фадиме Синдхари, Омселе и Кнютбю, Тумас Куик. Секретар в ЕС, седнал до Мариан, твърдеше с нарастващ с напредването на вечерта плам, че докато карал колело в местност Йостерлен в средата на деветдесетте, се натъкнал на убиеца от Хьорбю, но не осъдения Улсон, а друг. Жена в съседство, явно добра негова позната, вече отегчена от досадното му дърдорене, го посъветва да излезе и да се топне в близкия водоем, за да се поотрезви. За да подчертае, че не се шегува — произнасяха двайсет и петата или двайсет и седмата реч — тя изпи десертното му вино и така развесели цялата компания наоколо.

Гунар Барбароти не разбра как се казва тази своенравна жена — с дълга шия, рижа коса, малко по-млада от него, — ала забеляза картичката с името й върху масата: Аника Вилниус.

Вилниус? В леко замаяната му глава звънна аларма.

След още две речи и чаша вино се сети кое предизвика вниманието му: Якоб Вилниус, съпругът на Кристина Хермансон. Явно нервните окончания на Барбароти още функционираха.

Обаче изминаха… Гунар започна да пресмята… малко повече от десет месеца от разговора му с Якоб Вилниус в красивата къща в стокхолмския квартал „Гамла Еншеде“. Това фамилно име се среща изключително рядко. Жената навярно му се пада роднина.

За секунди, докато се облягаше и отпиваше от сладкото вино, игнорирайки поредната реч, целият случай акостира в пристанището на съзнанието му. Или по-точно — половината от случая, защото трагичната история на Роберт Хермансон вече бе изяснена.

Оставаше да разкрият какво се е случило с Хенрик Грунт. Гунар Барбароти въздъхна и пак отпи от виното. Официалното разследване продължаваше, но Господ знаеше, че то тече на половин оборот. Или на четвърт. Да не кажем на осмина. От август нямаше никакво развитие. В общи линии полицейската работа по случая се изчерпваше с разговори между Барбароти и Бакман веднъж-дваж седмично. Двамата споделяха разочарованието си от пълната липса на напредък.

— Но как да напредне разследването, щом никой не си мръдва пръста? — питаше реторично Ева. — Какво чакаме? Още една катастрофа в Осло, за да се раздвижат нещата?

Барбароти усети как размислите за случая го потиснаха. Както винаги. През ученическите му години логическите задачи го предизвикваха да разсъждава, но в зряла възраст усиленото мислене само затормозяваше полицейския инспектор. Барбароти пресуши чашата си. Сети се за златното правило, което гласи, че алкохолът влияе положително на настроението, докато количеството му в кръвта се повишава, и действа негативно, когато започне да спада. Речта продължаваше. Жизнерадостен приятел на младоженеца произнасяше пожеланията си към младото семейство на непонятен датски — както говореше сътрапезницата на Гунар, — но накрая все пак вдигна наздравица и приключи. Барбароти вдигна празната си чаша, погледна първо надясно, после наляво, както го бяха учили… и тъкмо когато се престори, че отпива, погледът му се засече с погледа на червенокосата срещу него. Тя му смигна с усмивка.

„Непременно ще я попитам — реши той. — Нищо не ми струва. Обаче трябва да останем насаме.“

 

 

— Колко е приятно да подишаш чист въздух — отбеляза тя.

Прозвуча някак парадоксално, защото в същия миг тя дръпна жадно от цигарата си. Бяха излезли на големия балкон. Минаваше полунощ. Вечерята бе приключила и в залата започнаха да раздигат масите, за да се освободи място за предстоящите танци. Дъждът бе спрял. Барбароти се подпря на лакът върху каменния парапет, загледа се в мокрите улици, потънали в лека мъгла и в светлината от лампите, и се замисли колко красиви са понякога ноемврийските вечери. Красиви и някак изпълнени с нежност. Мариан отиде да чака на опашка пред огледалата в тоалетната, а Гунар си взе бутилка бира от току-що отворилия бар.

— Без съмнение — съгласи се той. — Но и вътре беше много приятно.

Тя кимна.

— Искам да ви попита нещо за името ви.

— За името ми ли?

— Да. Казвате се Аника Вилниус, нали?

— Пак ли влизате в ролята на криминален инспектор?

— Не, не. Просто преди няколко месеца се натъкнах на мъж със същата фамилия. Якоб Вилниус. Сигурно сте роднини?

Тя пак дръпна от цигарата. Явно обмисляше отговора си.

— С него бяхме женени.

— Така ли?

— Какво е направил?

— Нищо — засмя се Гунар Барбароти. — Просто се наложи да разговарям с него по един случай. В моята професия всеки ден се срещам със страшно много хора.

— Представям си. С Якоб се разведохме преди пет години. Вече не поддържаме никаква връзка. Сигурно живее в Стокхолм с новата си приятелка… а аз в момента живея в Лондон с моя нов приятел. Такъв е животът, нали?

— Да, особено през двайсет и първия век — уточни Барбароти. — Аз също съм горе-долу във вашето положение.

Сам се изненада от дързостта си да сподели с нея подробности от личния си живот: явно алкохолът му вдъхваше кураж. Тя кимна със замислен вид.

— Запазих фамилията му. Моминското ми име беше Петершон. Сегашният ми мъж се казва Счерниевски. Как ви се струва комбинацията Аника Счерниевски?

— Аз пък се казвам Гунар Барбароти.

Тя се засмя. Той — също. „Колко е приятно човек да си пийне — помисли си Барбароти. — Защо непрекъснато страдаме от ужасни задръжки?“

Аника отпи от чашата с вино.

— Наздраве. Виждаш ми се свястно ченге.

— И ти… Само дето едва ли си ченге.

Той си пийна от бирата.

— Работя в театъра, зад кулисите.

— Ясно.

— Но ще ти призная нещо.

— Какво?

— Никак няма да се изненадам, ако Якоб е престъпил границата. Ни най-малко.

— В смисъл?

Дръпна от цигарата и се поколеба. Издуха дима на тънка струя, сякаш изтъкана от размисъл. На Гунар жената му заприлича на грандама от френски филм. Нормално: все пак Аника Вилниус работеше в сферата на сценичното изкуство и вероятно професията й се отразяваше и на поведението й.

— Според мен Якоб е свиня. Гнусна, проклета свиня. На пръв поглед не личи, но ако поживееш с него осем години, не остава съмнение.

 

 

— Забавляваш ли се?

Мариан го хвана подръка и го целуна дискретно по бузата.

— Май ми остави червило…

Тя го избърса с наплюнчен показалец.

— Благодаря. А ти?

— Чувствам се супер. Коя беше жената в червено?

— Не знам, фамилията й ми се стори позната. Седи срещу мен.

— Добре. Дойде време за сватбения валс. Първо се полага да танцуваш с дамата до теб на масата, а после — само с мен.

— Не би ми хрумнало да танцувам с друга — увери я Барбароти. — Хм…

— Какво означава това?

— Кое?

— Промърмори си нещо. Все едно размишляваш по важен въпрос.

— О, нямам представа — отвърна Гунар, обгърна талията й и внимателно я поведе към балната зала.

 

 

— Добър ден — подхвана Кристофер Грунт. — С Уле Римборг ли разговарям?

— От плът и кръв.

— Моля?

— Да, аз съм Уле Римборг.

— Ъъъ… добре. Казвам се Кристофер Грунт. Обаждам се от Сундсвал. Работите в хотела в Шумлинге, нали?

— Да, от време на време стоя зад рецепцията… По какъв повод се свързвате с мен?

— Има една история… Не знам как…

— Кажете, кажете.

— И така, аз съм Кристофер Грунт, а семейството ми гостува в Шумлинге на баба и дядо през декември миналата година и тогава… тогава брат ми Хенрик изчезна. Вуйчо ми — също, но го намериха…

— Знам кой си — прекъсна го Уле Римборг с внезапен ентусиазъм. — Ама разбира се. Запознат съм с цялата история. Чекидж… исках да кажа вуйчо ти го намериха през август, нарязан на парчета, нали? Значи, ти си брат на…?

— На Хенрик Грунт, да. На другия изчезнал.

— Не се ли е прибрал?

— Не… не, все още е в неизвестност.

— Ти не беше ли отседнал в хотела през август, когато се състоя погребението на Роберт? С майка ти и с…

— Да.

— Така си и мислех. Тогава аз бях на смяна. Вероятно сме се засекли.

— Сигурно.

Настъпи кратко мълчание.

— Ъъъ… какво всъщност искаш от мен?

Кристофер се прокашля.

— Баба ми спомена нещо… и реших да се посъветвам с теб. Навярно е някаква дреболия, но в момента аз и родителите ми преживяваме тежък период и…

— Представям си — побърза да вметне Уле Римборг.

— … и държим да узнаем истината, дори…

— Да?

— … дори брат ми да е мъртъв.

— Разбирам. Какво е споменала баба ти?

— Била говорила с теб и ти си й казал, че някой се бил върнал.

В слушалката настъпи мълчание, но Кристофер чу как Уле Римборг си пое дълбоко дъх.

— Така е — потвърди той, след като изпусна въздуха от дробовете си. — Сега се сетих. Госпожа Хермансон отседна в хотела със съпруга си и с нея разменихме две-три думи. Тогава й споменах за… един странен факт.

— Да?

— Просто, когато се случи подобно нещо, човек започва да се замисля по-сериозно. Не всеки ден в Шумлинге изчезват не един, а двама души. Или поне не и при такива обстоятелства.

— Разбирам. Но кой се е върнал? Честно казано, не разбрах почти нищо от думите на баба. Сигурно не е нищо важно, но по една или друга причина си втълпих, че трябва да те попитам.

— Мъжът й — обясни Уле Римборг. — Мъжът на Кристина Хермансон. Нали през декември отседнаха в хотела. С нея бяхме съученици в гимназията. Стари познати, така да се каже… Тя ти се пада леля, нали?

— Точно така.

— Бях се замислил за това и го споделих с баба ти. Мъжът на Кристина се върна през нощта. Предупредиха ме, че ще тръгне за Стокхолм късно вечерта и той наистина тръгна. Някъде около полунощ. Тя остана с детето в стаята. Но той се върна малко преди три…

— Чакай малко — помоли Кристофер. — За коя точно нощ говорим?

— За нощта, в която изчезна брат ти — поясни Уле Римборг. — Следя много внимателно какво пишат по вестниците. Вуйчо ти изчезна в нощта срещу вторник, а брат ти — на следващата нощ, тоест срещу сряда. Прав ли съм? В седмицата преди Коледа.

— Да, така е — потвърди Кристофер и усети как сърцето му заблъска бясно в гърдите. — Значи, твърдиш… — той се замисли как точно да се изрази, — … твърдиш, че Якоб… как му беше фамилията… Якоб Вилниус е излязъл от хотела в дванайсет през нощта… тоест след празненството у баба и дядо… и се е върнал в три, така ли?

— Точно така.

— А какво стана после?

— После ли? Ами нищо, на сутринта станаха рано и веднага си заминаха, цялото семейство. Кристина и… как му беше името?

— Якоб Вилниус.

— Да, Якоб Вилниус, Кристина и детето им. Закусиха в седем и в осем без петнайсет освободиха стаята и си тръгнаха.

— И?

— Това е. На пръв поглед нищо особено, но случката ме накара да се замисля. Възнамерявах да поразпитам Кристина на погребението през август, но ми се видя напълно сломена и не исках да се натрапвам. Наистина, бяхме съученици, но не сме общували много-много. Нали знаеш как е: всеки ден се виждаш с младежите в класа ти, но не се познавате добре.

— Да.

— Затова ли се обади?

— Май да — отвърна Кристофер.

— Едва ли е нещо важно, но тук, в Шумлинге, не се случва почти нищо… ако ме разбираш.

— Разбирам те. Благодаря ти.

Когато затвори обаче, се разколеба дали наистина разбира и дали изобщо има нещо за разбиране. Едва ли. Якоб Вилниус се бе прибрал в хотела през онази нощ. Тръгнал, но се върнал. Е, и? Кристофер погледна часовника. Десет без двайсет преди обяд: време е да поеме към училище, ако не иска да пропусне още един час. „Е, поне угодих на брат ми“ — помисли си той в очакване Хенрик да се появи в главата му и да му благодари. Кристофер смяташе, че има право да иска поне това от брат си.

Но Хенрик не се появи.

В главата на Кристофер цареше гробна тишина.