Хокан Несер
Човек без куче (33) (Първият случай на инспектор Барбароти)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Инспектор Барбароти (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Människa utan hund, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2019)
Корекция
sqnka (2019)
Форматиране
Silverkata (2022)

Издание:

Автор: Хокан Несер

Заглавие: Човек без куче

Преводач: Ева Кънева

Език, от който е преведено: шведски

Издание: първо

Издател: ИК „Емас“

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: шведска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Излязла от печат: 02.02.2015

ISBN: 978-954-357-275-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10205

История

  1. — Добавяне

Четвърта част
Ноември

32

Кристина слезе от влака на площад „Гюлмаршплан“, а мотрисата продължи към квартал „Фарща щранд“. Вървеше с мъка напред, брулена от силните пориви на вятъра, пресече пустия площад, а после и вонящия на пикоч подлез към района на „Глобуса“ — мултифункционална зала и най-голямата сферична сграда в света. Дъждът се сипеше на мразовити каскади и тя се питаше защо не се вслуша в съвета на Якоб да напазарува в халите в квартал „Йостермалм“ и да се прибере с такси вкъщи.

Ала вероятно нещата функционираха така: точно с тези свои дребни своеволия Кристина изразяваше протеста си срещу Якоб. По-сериозен отпор не се осмеляваше да му даде. И защо да не прояви, макар и дребно неподчинение? Все отнякъде се нуждаеше да черпи храна за оцеляването си.

Очакваха гости: двама датски продуценти със съпругите си, шведски телевизионен бос и финландска режисьорка с хомосексуални наклонности. Кристина се чувстваше задължена да приготви пиршество, подобаващо за такава компания. Якоб ги бе поканил, защото работеше с тях по общоскандинавски проект. Менюто щеше да се състои от блини и червен хайвер, исландски кимов диджестив, дивеч, италианско вино „Бароло“, карамелизирани смокини, френско козе сирене, кафе, калвадос, въобще от пиле мляко.

Изтощена до припадък, тя все пак тръгна да напазарува от „Глобуса“. Ако ще се изживява като безупречна млада съпруга, разхубавена от бременността, смяташе, че поне има право да решава откъде да купи продуктите за тазвечерния гуляй. Продуктите, които предстоеше да сготви и облагороди, та вечерта озверелите от глад височайши гости и техните безвкусно нацапотени съпруги да се натъпчат до пръсване. В това число влизаха и телевизионният бос, и финландската лесбийка.

Да, Кристина само симулираше съпротива. Още нямаше единайсет. Не се налагаше да бърза. Разполагаше с пет-шест часа за кулинарни приготовления. Якоб дори бе обещал да вземе Келвин от бавачката. Как да го обвини човек, че не показва на бременната си съпруга достатъчно уважение и разбиране към състоянието й?!

Влезе в шопинг центъра през ресторант „Макдоналдс“. Вътре се наложи да си пробива път с лакти в навалицата, но не желаеше да прекара и секунда повече под дъжда. Нуждаеше се от малко отдих, преди да се заеме с избора на продукти. Влезе в някакво кафене, съблече си шлифера и си поръча капучино. Седна на една висока табуретка до масичка с миниатюрни размери, разположена насред препълненото заведение. Миналата седмица — в средата на седмия месец, точно както стана и докато беше бременна с Келвин, — желанието й да пие кафе се възвърна. „Миналия път? Какво беше тогава?“ — запита си тя, докато разсеяно разбъркваше пяната на капучиното с дървената бъркалка, и се опита да си спомни как се чувстваше в очакване на първородната си рожба: мълчаливия, затворен Келвин. Кристина напразно се мъчеше да възкреси онова усещане за неопределено очакване и наивен оптимизъм или поне да си го припомни най-общо. Всичко се бе променило, и то по ужасяващ начин. Условията, при които живееше, се преобърнаха и понякога се питаше дали си струва да вярва, че е същият човек. Нима нейният мозък произвеждаше тези мисли; същият мозък, който в момента заповяда на ръката й да повдигне чашата, а на устните й — да отпият от горещото, разпенено мляко? Резонен въпрос, както бе модерно да се казва. От близо година Кристина живееше в постоянен кошмар и не виждаше изгледи той да престане. Никакви изгледи.

— Не ми се виждаш щастлива — подхвърли Марика — акушерката от центъра за женска консултация.

Днес Кристина прекара там часовете преди обяд. Или по-точно половин час. Много по-удобно, разбира се, беше да посещава не Марика на улица „Артилерийска“, а медицинския център в квартал „Гамла Еншеде“. Якоб й предложи да се запише там за консултации, но Кристина предпочете Марика. Пак опит за съпротива.

— Не — отвърна тя на акушерката. — Никак не съм щастлива. Не искам да раждам това дете.

Сама не разбираше какво й става. Никога не бе признавала подобно нещо на чужд човек. Ала точно там се криеше силата на Марика: да изкопчва истината от хората.

Сложи загрубялата си длан върху ръката на Кристина и я погледна в очите от една педя разстояние.

— Всичко ще се оправи — увери я тя с лекия си фински акцент. — Повярвай ми, с времето нещата ще се оправят. Не се тревожи, миличка.

После я попита, да не би да има проблем с установяването на бащинството. Кристина поклати глава и си помисли, че проблемът не е кой е бащата, а в самия баща. Там се бе заселила лудостта. Кристина бе омъжена за убиец и носеше под сърцето си детето на убиеца. Ала тя не можеше да се изтръгне от хватката на съпруга си убиец. Така я наказаха боговете, задето се впусна в забранена игра. До края на живота си нямаше да се отскубне от властта на Якоб. Тя, разбира се, не сподели това с Марика. Едно от условията на мъжа й бе да си мълчи.

Отпи от кафето и тръсна глава. Преглътна горещата течност, а с нея и буцата, заседнала в гърлото й — бе се превърнало в навик. Загледа се в две млади жени, увлечени в оживен разговор на съседната маса. Замисли се: ако се бе родила десет години по-късно, би могла да е една от тях. Би се спряла на тъмнокосата, защото изглеждаше изключително симпатична и някак безгрижна, с обещаващо бъдеще и без потискащи спомени от миналото.

Само след секунда в главата й отново изникна онзи план.

ПЛАНЪТ. През последните дни той започна да се появява с главни букви и с наклонен шрифт, каквото и да означаваше това. Сякаш в главата й проблясваше светкавица и падаше върху шест кървавочервени букви в курсив.

В началото беше по-различно. При първата си поява планът се промъкна на пръсти като среднощен крадец, който се старае никой да не го усети. После обаче „крадецът“ се окопити и доби кураж да не си тръгва лесно; стоеше упорито пред портите на съзнанието й и искаше да го пусне. Заприлича на кавалер, който я кани на танц, и тя не може да реши да го отпрати ли, или да приеме.

„Нямаш друга алтернатива — повтаряше той. — Аз съм единствената ти възможност за изход. Знаеш го и от теб зависи дали ще го признаеш пред себе си сега или след десет години. Ала рано или късно ще ме вземеш в обятията си. Единствено и само малодушието ти определя времевия отрязък. Твое е решението колко дни още ще го оставиш да те потиска.“

„Убийство… — мислеше тя. — Кавалерът ми намеква да убия Якоб.“

Ала нито една от тези конкретни думи не се материализираха в представите й. Тъкмо обратното — още щом й хрумнеха, избледняваха и се изгубваха в собствената си абсурдност.

Или в мъглата на Кристининия страх…

И все пак ПЛАНЪТ съдържаше точно това. Това и нищо друго.

 

 

Сънят обаче не избледняваше. Спохождаше я три-четири нощи в месеца и всеки детайл неизменно стоеше на мястото си. Нищо, абсолютно нищо не се променяше… Якоб влиза в стаята, Хенрик си поема дъх, изплашен до смърт, следват няколко безкрайни секунди на абсолютна тишина и неподвижност… После ръцете на Якоб изтръгват момчето от леглото и го хвърлят безжалостно върху пода. Коляното му затиска гръдния кош на Хенрик. От гърдите на Кристина се изтръгват сподавени писъци. Якоб удря три-четири пъти момчето с юмрук и го хваща за гърлото. Очите на Хенрик ще изскочат от орбитите, въздухът не му стига. Кристина не може да спре мъжа си и само стиска зъби в пълното си безсилие. Накрая Якоб казва: „Готово, мъртъв е.“

После й удря звучна плесница и я заплюва в лицето.

Като на документална филмова лента. Всъщност това не е сън, а автентичен спомен за подробностите от случилото се през онази нощ.

Якоб увива тялото на Хенрик в чаршаф и го пуска в храстите от малкия авариен балкон. После слизат и довличат трупа до колата. Никой не ги вижда. Никой не ги чува. В четири и половин приключват. След това Якоб й удря шамар и я изнасилва. В седем закусват в хотела с Келвин, седнал в детско столче, лакирано в червено. Цяла нощ е спал като заклан. В осем часа напускат Шумлинге.

Якоб погреба тялото сам. Кристина и досега не знаеше къде се намира гробът на Хенрик. Якоб го нямаше цяла нощ. Явно се бе погрижил да не намерят трупа. Или го бе пуснал в морето, или го бе заровил в някоя гора из района на Нюнесхамн: там се ориентираше безпогрешно. Кристина не го попита, а и той не й каза.

Когато Якоб й съобщи правилата за бъдещото им съжителство, тя вече се бе досетила какви ще бъдат.

„Издадеш ли ме, ще те издам и аз.“

Няколко седмици по-късно той допълни:

„Ако ме убиеш, знай, че в завещанието си съм оставил информация за теб.“

 

 

„Ако ме убиеш, знай, че в завещанието си съм оставил информация за теб.“

Дълго време тя вярва на тези думи и дори сънува документа, убедена в автентичността му.

Представяше си, че Якоб наистина е отишъл при адвокат и му е подал запечатан плик с надпис „Да се отвори след смъртта ми“ или „Да се отвори, ако умра при неизяснени обстоятелства“.

Сега обаче я заглождиха съмнения. От известно време Кристина започна да подозира, че такъв документ не съществува. Защо Якоб би искал след смъртта му хората да научат, че е убиец? Каква полза би извлякъл той от подобна постмортална слава?

Страшно труден въпрос. Дни и седмици наред Кристина размишлява над него. Появиха се и нови въпросителни. Наистина ли Якоб я ненавиждаше толкова неистово, та да иска да я накаже дори след смъртта си?

Защо тогава предпочете да я окове към себе си? Да я притисне в желязната си прегръдка? Нима само за да продължи да живее с жена, която нищо не му отказва, след като си е присвоил моралното право да я изнасилва нощ след нощ, когато му се прииска?

Дали? Дали беше така? Навярно Якоб действително бе толкова извратен и болен, че можеше — и искаше — да живее така. Някои негови прояви говореха точно в полза на това предположение. А мъже с такива наклонности съвсем не липсват.

Това породи още един въпрос у Кристина. След като в продължение на няколко седмици го предъвква, почти събра смелост да го преобразува в твърдение.

Най-същественото от гледна точка на Якоб Вилниус беше не да състави въпросния документ, а да убеди съпругата си в съществуването на такъв документ. Така той й връзваше ръцете и си осигуряваше застраховка „живот“, без да се налага да представя завещанието си пред адвокат.

„Така е направил… Нали? — питаше се Кристина. — Нали? Нали?“

И именно чрез предпазливо, едва доловимо изречения положителен отговор на този полуреторичен, полуобречен въпрос Кристина даде начало на плана. На ПЛАНА.

Отпи глътка кафе и си погледна часовника. Дванайсет без двайсет. На мястото на бъбривите приятелки седна мъж с изморен вид и цяла планина от пазарски торби до краката. Наоколо гъмжеше от народ: млади, стари; сухи, мокри; мъже, жени. „На драго сърце бих се разменила с всеки от тях, без да се поколебая за секунда“ — помисли си Кристина Хермансон и погали разсеяно издутия си корем.

После стана, остави недопитата си картонена чаша на масата и тръгна към „ИКА“, за да се заеме със съпружеските си задължения.

„Но как? — питаше се тя. — Как?“

 

 

Лейф Грунт вкара волвото на рампата пред гаража и изгаси двигателя. Продължи да държи ръцете си върху волана. Нямаше сили да слезе. Беше осем и половина вечерта, четвъртък, ноември. Валеше дъжд.

Цялата къща тънеше в мрак. Само синкавата светлина от стаята на Кристофер показваше, че телевизорът работи. Лейф Грунт се чувстваше пребит от умора. Сутринта бе излязъл от къщи преди седем, а след единайсетчасов работен ден прекара още два при Ева във Васрога. Тя се прибираше вкъщи само през уикенда. Иначе живееше в частен санаториум, където се подлагаше на някаква интензивна терапия или нещо подобно. Лейф не знаеше точно как я лекуват. Санаториумът се намираше на дванайсетина километра по поречието на Индалселвен. Ева прекара там три седмици. Предстояха още толкова. Всеки четвъртък провеждаха семейна беседа. Лейф отиваше и се стараеше да се държи мило и съпричастно. Понеже си беше мил по природа, първото не го затрудняваше толкова, но второто — съпричастието — не му се удаваше с лекота. Той не забелязваше никакво подобрение у съпругата си и го сподели с терапевта — изключително внимателен шейсетинагодишен мъж с дълга брада, — а той му обясни, че госпожа Грунт е изгубила сина си и преодоляването на шока ще отнеме време.

„Изгубеният син е и мой“ — помисли си Лейф, ала си даде сметка колко неуместно би било да го припомня на терапевта.

Утре вечер Ева щеше да се прибере вкъщи и Лейф я очакваше с противоречиви чувства. Нейното присъствие сякаш задължаваше и него, и Кристофер да се грижат тя да е в добро настроение, да я поддържат да не падне и изобщо всячески. От известно време в главата му звънтеше репликата „Понякога ми писва да се занимавам с теб, Ева, нима не разбираш?“, но Лейф знаеше, че ако тези думи случайно се изплъзнат от устата му, всичко ще пропадне окончателно. Това би бил последният пирон в ковчега на брака им. Последният пирон, заковаващ трупа на семейство Грунт.

„Навярно — мислеше си той, обгърнал с пръсти волана — навярно всичко вече и без това е безвъзвратно изгубено.“

„Едни семейства могат да понесат семейна трагедия — прочете някъде Лейф Грунт, — други — не.“

По всичко личеше, че семейство Хермансон се числи към втората група. Изминаха единайсет месеца и нещата само се влошаваха. Едва допреди година те сияеха от добруване и хармония, поне според нормалното мерило и според скромните разбирания на Лейф Грунт. Жената — главен лекар, мъжът — управител на магазин, децата — студент в Упсала и възпитан гимназист. Към настоящата дата студентът се намираше в неизвестност, най-вероятно мъртъв, главният лекар — на път към умствено помрачение, а самият Лейф Грунт нямаше сили дори да излезе от колата.

Ето така се бяха променили нещата.

А Кристофер?

Лейф дори не смееше да мисли за по-малкия си син. Кристофер бе започнал да пуши, да се движи в съмнителни компании, а успехът му се влоши. Лейф не се съмняваше: момчето употребява и алкохол. Кристофер си даваше ясна сметка какво впечатление оставя у баща си, но и двамата се преструваха, че всичко е наред. Не коментираха нищо. Положението и без това беше достатъчно лошо. Нямаха нужда от нови проблеми. Лейф все още намираше сили да прегърне сина си и да му каже няколко окуражителни думи. Надяваше се това да е достатъчно. Баща и син имаха един вид джентълменска уговорка: да не обсъждат неприятностите и да се правят на ударени.

Навън валеше. Лейф Грунт гледаше как капките се сипят върху капака на двигателя и се кондензират в тънка мъгла, която на свой ред се разтваря в нищото. Двигателят още не бе изстинал. „Защо продължавам да седя тук? — питаше се той. — На четирийсет и три години седя в колата си на рампата пред гаража и се взирам в дъжда, отчаян като хванат в мрежа омар. Защо? И какво… какво общо има омарът? А, да, онези дълбоко замразени аржентински омари, дето се принудихме да ги изхвърлим заради оплакването на лелките от…“ После пак изгуби нишката. За какво мислеше допреди малко?

А, да, за Кристофер. Момчето пак гледаше телевизия. От прозореца на стаята му се процеждаше издайническа синкава светлина. Вкъщи Кристофер не се занимаваше с друго. От време на време хапваше нещо дребно или излизаше да пуши тайно на улицата. Останалото време прекарваше пред телевизора.

А колкото до заниманията на момчето извън къщи, през уикенда например, Лейф Грунт нямаше никакво желание да си ги представя.

Избягваха да се гледат. Не както преди. Вероятно настоящото положение налагаше да се въздържат от зрителен контакт.

„Съвсем скоро ще се срина“ — опасяваше се Лейф Грунт. Отвори вратата на колата и излезе на дъжда. Проклятие.

Бързо измина няколкото крачки до входната врата и се вмъкна в тъмния коридор. Съблече си якето, без да включва осветлението, и се запъти към кухнята. Пусна лампичките над мивката и установи, че Кристофер е оставил навън масло, сирене и хайвер. Явно миялната беше пълна, защото в мивката имаше лепкава тенджера и гевгир.

За петнайсетина минути успя да почисти. Влезе в стаята на сина си. Както обикновено, Кристофер гледаше филм. Този път шведски.

— Върви по дяволите, шибана курво — просъска един от героите точно когато Лейф отвори вратата.

„Всеки път ново двайсет“ — помисли си бащата и се запита доколко успокоителен е фактът, че филмът е шведски.

— Много поздрави от мама — съобщи той.

— Благодаря.

— Ще се прибере утре вечер.

— Не знам дали тогава ще си бъда вкъщи.

— Ясно. Ще си лягам. Утре кога трябва да си в училище?

— Първите часове са свободни и ще спя до десет.

— Да те събудя ли, като тръгвам?

— Няма нужда, сам ще стана.

— Добре. Значи, ще се видим утре вечер, нали?

— Сигурно.

„Лека и спокойна нощ, обични мой сине — пожела му наум Лейф Грунт. — Нека Бог те пази от лоши неща.“

Не го каза на глас. Прозина се и излезе.

 

 

Кристофер явно бе заспал по време на последната третина от филма, защото се събуди внезапно от музиката, съпътстваща последния кадър — къща в пламъци, върху която се наслагваха финалните надписи. На момчето му се стори идиотска идеята да пускат имената на такъв фон, защото не личаха ясно. Така или иначе, целият филм се оказа идиотски. Типичен шведски долнопробен екшън.

А вероятно именно невъзможност да прочете имената на всичките тези актьори, оператори, инспициенти, асистент — и звукорежисьори го провокира да съсредоточи вниманието си върху тях. Обикновено Кристофер изобщо не си пилееше силите в такива безсмислени начинания. Име след име, след име… Нима за направата на такава боза са нужни толкова много хора? Изобщо не му бе хрумвало, че са впрегнали такъв брой тоноператори, помощник-режисьори, скриптери и художници на костюмите. И докато се взираше глупаво в дългия списък с имена на знайни и незнайни спомагателни творчески кадри, изведнъж погледът му улови нещо познато: Уле Римборг.

„Кой беше този, по дяволите? Къде съм виждал това име преди? Къде съм го чувал?“

Преди да разбере каква роля играе Уле Римборг в странния свят на току-що приключилия филм, името изчезна от екрана. Римборг?

Кристофер извади дистанционното изпод възглавницата си и изключи телевизора. Много му се щеше да изгледа нещо по-новичко, но нямаше други филми подръка. Само стари бози, които бе гледал до втръсване. Още нямаше единайсет часа. Разполагаше с достатъчно време да изгледа някой хубав филм и после да заспи.

Римборг?

Стана от леглото. Реши да изпуши още една цигара. Отвори прозореца. Според програмата утрешният учебен ден започваше с два часа физкултура. Кристофер смяташе да ги пропусне. След учителския съвет в средата на срока получи предупреждение, че ако продължава да бяга от часовете по физкултура, ще има слаба оценка, но перспективата за два часа в плувния басейн не му се струваше особена примамлива за начало на петъчния ден. Не и според светогледа на Кристофер Грунт. Или по-скоро според настоящия му светоглед. Кристофер осъзнаваше, че в момента не живее, както би искал, защото преминава през особена фаза — така се опита да обясни положението педагогическият съветник на класния му ръководител, господин Стаке. Що за човек би нарекъл детето си Стаке?

Кристофер се наведе през прозореца и си запали цигара. Пръскаше ситен дъждец, но за късмет балконът над него го пазеше от капките.

Уле Римборг?

Това име беше свързано с… след две дръпвания се появи някакво раздвижване в паметта му… Никотинът наистина активизира мисловната дейност. Да, с баба му. Тя спомена нещо… кога? По време на погребението? Да, точно така. Докато стояха пред църквата. Всъщност Кристофер не я беше виждал от близо година и бързо се сети за конкретния случай. Баба му бръщолевеше нещо за някакъв си Римборг.

После каза, че той се върнал.

Той се върнал. Кой? Баба му наистина се държеше неадекватно по време на траурната церемония, но съвсем ясно повтори няколко пъти името на въпросния Уле Римборг и израза „той се върнал през нощта“. Някой друг, не Уле Римборг — това Кристофер го разбра. Баба Розмари упорито настояваше да му каже този факт и Кристофер подозираше, че там се крие нещо важно. Независимо от състоянието на баба му.

Кристофер Грунт си дръпна жадно от цигарата. Какво още каза тя? Не че имаше някакво значение, но Кристофер така и така не разполагаше нито с подходящ филм… нито с интересно занимание, освен да кисне на прозореца и да пуши в тази дъждовна и ужасно потискаща ноемврийска вечер. Защо поне да не си поблъска главата над някоя загадка? Ами да! Точно така! Уле Римборг се казваше рецепционистът в хотела в Шумлинге. Ако се вярва на баба Розмари, въпросният Уле Римборг й казал, че някой се върнал… и в този факт явно се криеше нещо важно, защото баба му се опита да му го обясни, но Кристофер изобщо не я слушаше. Ситуацията му се стори много конфузна. Бедната му баба се държеше доста неадекватно.

А ето че сега… два-три месеца по-късно името се появи на телевизионния екран. Не е ли странно? Сякаш бе дебнало удобен момент. Уле Римборг явно работеше не само на хотелска рецепция, а и във филмовия бранш…

Дръпна си жадно от цигарата и никотинът го замая. Хоп! — и Хенрик се появи отново.

— Здрасти, братко — поздрави той.

— Здравей.

— Пушенето вреди.

— Знам.

— Как си?

— Добре.

— Сигурен ли си?

— Мм…

Хенрик се настани в съзнанието му и помълча.

— И така, братко… Все ми е едно колко нездравословно живееш. Вероятно педагогът е прав: преминаваш през особен етап. Искам от теб да се поинтересуваш от този Уле Римборг.

— Какво?

— Провери го. Няма да навреди.

— Защо да го проверявам?

— Знаеш, че някои неща не мога да ти ги кажа. Нали говорихме и преди.

— Да, знам, но все пак…

— Никакви възражения. Ако искаш да се посветиш на нещо смислено, вместо да пушиш, да пиеш и да трупаш слаби оценки в училище, провери този Уле Римборг. Нали вече разбра кой е?

— Да, но…

— Добре тогава — прекъсна го Хенрик. — Изгаси най-после проклетата цигара. Стегни се малко, брат ми.

Кристофер Грунт въздъхна, дръпна още веднъж от цигарата и хвърли угарката в дъжда. Понеже вече не косяха тревата, татко Лейф нямаше да я намери. Момчето затвори прозореца и си легна.

— Отиди да си измиеш зъбите — добави Хенрик. — Само защото Линда Гранберг се премести в Норвегия, не значи, че трябва да се разхождаш с дъх на умрели катерички.

Кристофер въздъхна отново, изрита настрани завивката и стана. „Какво да се прави… Братя.“