Хокан Несер
Човек без куче (31) (Първият случай на инспектор Барбароти)

30

Карл-Ерик беше запазил кола под наем на летището. Още щом излязоха на магистралата, Розмари Вундерлих Хермансон започна да се надява някой лос да се блъсне в предното стъкло.

От първи март не се бе прибирала. Изминаха шест месеца, а й се струваха като шест години. Или като шест секунди. Швеция й се виждаше едновременно чужда и до болка позната като… — докато Карл-Ерик се мъчеше да нагласи вентилационната система и проклинаше марката на колата, Розмари се мъчеше да намери подходящо сравнение, — … като цирей, който преди време уж си излекувал, но се появява пак. Или като тумор.

„Нима възприемам предишния си живот като раково образувание? — удиви се тя. — Така ли е наистина?“ Откъде се появиха тези странни мисли в главата й? Лосове и тумори? Все пак отиваше да погребе сина си. Вероятно бе нормално да я нападат всякакви натрапчиви представи. Над местността, през която пътуваха, бе надвиснала задушаваща жега — обетованото време на канадските гъски и на цъфналия планктон в езерата в глинестите равнини. Навярно повечето хора насочват мислите си към природата, когато не могат да погледнат истината в очите. Гледат да открият хубавото в ситуацията.

— Ковчег или урна? — попитаха ги от траурната агенция. — Кое предпочитате?

Как се слага разчленено тяло в ковчег? Сглобяват ли го? Дали са наместили частите на Роберт? Дали са го облекли и главата му е над врата, а… Всеки път, когато тези въпроси се появяваха в съзнанието й, Розмари имаше чувството, че вътрешностите й ще се пръснат.

— Нужни са ви развлечения — така се бе изразил загорелият от слънцето психотерапевт в град Нерха. — Госпожо Хермансон, трябва да си намерите занимание. Бездействието е сред най-разпространените болести у нас. Когато човек няма на какво да се посвети, по-лесно се поддава на черни мисли.

„Развлечения? — помисли си тя. — Не, благодаря.“ След второто посещение престана да ходи при терапевта. Сладкото малагско вино й помагаше по-бързо, а за цената на един сеанс можеше да си купи осем бутилки вино, и то не от най-евтиното.

Свикна с алкохола и винаги пускаше по две ледчета в чашата си. Пиеше една сутрин, а после втора на терасата преди обяд, докато Карл-Ерик провеждаше поредната си експедиция. На стената в спалнята висеше карта на цяла Андалусия и с разноцветни топлийки отбелязваше кои места е посетил: градчетата Фрихилиана, Медоза Пинто, Серваха и големите градове Ронда, Гранада, Кордоба. Вкъщи редовно пишеше. Розмари не знаеше какво. Двамата разговаряха само за най-необходимото и не търсеха физически контакт. Това положение напълно я устройваше.

Третата чаша вино изпиваше с десерта на обяд.

После идваше най-приятната част от денонощието: тричасовата сиеста. Вечерта изгълтваше още три чаши, последната от които — преди лягане. Ако преди година — по време на предишния й живот, изрязан от нея като злокачествен тумор — някой й бе казал, че ще изпива по бутилка вино на ден, Розмари би му се изсмяла.

Но ето че стана точно така. Понякога, в компанията на съседката Деирдре Хендерсън от Хъл, изпитото от Розмари количество надхвърляше бутилка. Особено ако мистър Хендерсън и Карл-Ерик отидеха да играят голф на игрище с двайсет и седем дупки. След няколко чаши езикът на Розмари се развързваше и тя разговаряше на английски с неподозирана лекота. А Деирдре под влияние на алкохола започваше да бръщолеви на немски.

„Превърнах се в пияна пенсионирана учителка — мислеше си често Розмари, докато се опитваше да заспи. — Но никой не го е грижа. За по-малко от шест месеца качих пет килограма.“

 

 

Сега се возеше в колата без капка алкохол във вените. Бе изпила само няколко успокоителни таблетки. Уж щяха да й помогнат да се отпусне, но уви. Затова Розмари си мечтаеше за лоса. Беше едва единайсет и петнайсет и тя не смееше дори да си помисли как ще издържи цял ден. Отложиха погребението за три часа. После щяха да се съберат в ритуалния дом да пийнат кафе със сладки. Вечерта ги чакаше вечеря в семеен кръг в хотела. Розмари не се съмняваше, че този безкраен низ от секунди, минути, хора, часове и непоносими мисли ще я доведе до срив още днес. Сривът й се струваше неизбежен като… като буря след горещ юлски ден до езерото Тисарен в Нерке, където бе прекарала няколко от най-щастливите лета в детството си. Откъде се появиха тези спомени?

Тисарен? „Колко интересно. Животът ми е достигнал връхната си точка още в детството ми. Тогава съм била на десет-единайсет години. Останалата част от съществуването ми е била падение. Дали всички хора се чувстват така? Дали, сбогувайки се с детството, ние не преживяваме същинската си смърт?“

Пак тези странни мисли. Същинската си смърт? Сякаш успокоителните таблетки предизвикваха не отпускане, а отваряха всевъзможни врати и прозорци в душата й, които по-добре да останат затворени.

Розмари се сети какво й бе заръчал лекарят: да изпие още две на обяд. Швед по произход, той живееше от четирийсет години в Торемолинос и й приличаше на Грегъри Пек… или по-скоро на Кари Грант — Розмари така и не се научи да различава тези две знаменитости. Така или иначе, засега таблетките не й помагаха и тя почти не се надяваше да подействат.

Докато Карл-Ерик, наведен напред към волана, мърмореше и се опитваше да намери някаква радиостанция, Розмари реши да удвои дозата, пък да става каквото ще. Карл-Ерик ще се ядоса, ако тя получи поредната нервна криза.

И все пак предпочиташе да блъснат някой лос. Прас! — в предното стъкло и пред очите й ще се спусне вечна завеса. Розмари се молеше да умре, преди да стигне до ковчега с разчлененото тяло на сина си — ето такива молитви отправя към Бог човек, който иначе не вярва в Него.

 

 

Вратовръзката и косата на младия мъж зад рецепцията бяха издържани в нюанса на блед морков. На Розмари младежът й се стори познат — навярно бивш ученик? Често се натъкваше на свои възпитаници. Запита се дали е купил вратовръзката според цвета на косата си, или, обратно, боядисал е косата си, за да подхожда на вратовръзката. В джоба на предната седалка в самолета намери списание и прочете, че седем от десет мъже си боядисват косата. Дали е вярно?

— Моля да приемете съболезнованията ми — каза той.

Прозвуча като реплика от стар филм. „Колко удобно би било това наистина да се окаже стар филм — помисли си Розмари. — Филм, който спираш да гледаш, щом ти писне. Просто ставаш и излизаш от салона.“

Не отговори на младежа. Карл-Ерик се забави с багажа. Явно не искаше да общува с младия мъж. Навярно не Розмари, а съпругът й бе преподавал на рецепциониста и сега Карл-Ерик изпитваше неудобство от него. Розмари не намери друго обяснение за умишленото му забавяне, защото обикновено той се грижеше за… как се казва?.. за регистрацията в хотела.

Не че двамата се настаняваха толкова често в хотел.

— Само една нощувка ли?

— Да.

— Падна ви се същата стая.

— Моля?

— Стаята, където настанихме Кристина и семейството й през декември — уточни младежът и се усмихна малко колебливо.

— Така ли? — попита разсеяно Розмари и се замисли дали рецепционистът не е бивш съученик на по-малката й дъщеря.

Все пак изглеждаше по-млад. Кристина бе навършила трийсет и две.

— Бях на смяна в седмицата преди Коледа. Случилото се е… е ужасно. Направо…

Явно търсеше точните думи, но не успя да ги намери, затова се прокашля и й подаде формуляр за попълване.

— Е, животът не е само цветя и рози — отвърна Розмари. — Значи, познавате Кристина и Якоб, така ли?

— Не, мъжа й не го познавам. Видях го за секунда, когато се върна през нощта.

— Как така?

— Наистина беше малко изненадващо. Върна се в три. После си тръгнаха рано сутринта.

„Какви ги говори това момче?“ — обърка се Розмари, докато се опитваше да разбере какво трябва да попълни върху бланката. Рецепционистът забеляза затруднението й и й посочи два правоъгълника: име и подпис.

— С Кристина бяхме съученици. Още не са пристигнали, но ги очакваме скоро.

Така, значи, стояха нещата. Кристина и Якоб също щяха да отседнат в хотела. Това се отнасяше и за Ева и нейното семейство — или каквото бе останало от него. За стотен път от вчера Розмари си спомни, че къщата на „Алведер“ вече не съществува, а с нея — и някогашният тумор. В момента се събираха в хотела да погребат останките на Роберт. Някогашното жилище бе също толкова преходно и подвластно на случайността като самия живот.

И като смъртта. „Ако остана още десет секунди тук, ще се разплача — осъзна тя и протегна ръка, за да подкани младежа да й даде ключа за стаята. — Или ще се разкрещя… или ще се строполя на пода, все едно са ме застреляли.“

— Заповядайте. Номер сто и дванайсет, на първия етаж. Наистина съжалявам, че се виждаме при такива обстоятелства.

— Благодаря ви.

— Ако се нуждаете от нещо, не се колебайте да се обърнете към мен.

Плъзна към нея сгънат надве картон е две пластмасови карти. „Да… вече няма ключове, а магнитни карти.“ Кимна му и се обърна да види къде е Карл-Ерик. Вече стоеше пред асансьора. „Още четири таблетки — напомни си тя. — Непременно трябва да изпия още четири таблетки, и то веднага щом вляза в стаята. После ще кажа на Карл-Ерик, че ще поспя около час… Уле Римборг… Това момче на рецепцията не се ли казваше Уле Римборг?“

 

 

Спря на един празен паркинг до езерото Хурнборяршон и повърна. Вече й бе станало навик да повръща. Над равната, пуста местност се спускаше лека мъгла, а от време на време слънцето пробиваше пелената й. Беше горещо и влажно. „Лято е, нося дете в утробата си. Нормално е да ми прилошава — съобрази тя. — Ако някой спре и ме попита, ще се оправдая с бременността.“

До погребението оставаха три часа, а до Шумлинге — само час и половина. Кристина знаеше, че е най-добре да се появи в църквата пет-десет минути преди началото на опелото. Пристигне ли твърде рано, всичко може да се обърка. Беше наизустила няколко кратки реплики, но не беше в състояние да отговаря подробно на въпроси.

Съжалявам, но Яков го задържаха по работа. Някаква сделка с американска компания. Милиони крони.

Не, не исках да подлагам Келвин на такова дълго пътуване и затова не го взех.

Да, трябва да се прибирам веднага след погребението.

Мили Роберт, не съм мигнала от няколко нощи. Защо, Роберт?

Не, маменце, нямам сили да оставам. Всичко това е ужасно.

Изреченията напомняха оскъдни реплики от сценарий на сапунен сериал, каквито пишеше някога Кристина. Не бива в никакъв случай да застава очи в очи с Ева, а най-добре да избягва зрителен контакт и с останалите и да използва скръбта като оправдание, за да не се издаде — както я бе инструктирал Якоб.

— Ако наистина се налага да пътуваш — натърти той. — Само don’t fuck it up^[1]. Каквото и да правиш, don’t fuck it up.

Кристина знаеше отлично какво става, когато той започне да говори на английски.

— Той ми е брат — отвърна тя. — Роберт ми е брат.

В очите му се появи онова лицемерно снизхождение.

— Знам — каза той. — Знам и че Хенрик е твой племенник. Наясно съм колко силна е роднинската обич в семейство Хермансон. Има ли нужда да ти припомням в какво положение се намираш?

— Не.

Кристина отлично знаеше в какво положение се намира.

— Ако умра — попита го тя, след като шокът поутихна, някъде към средата на януари, — ако умра, ще им кажеш ли?

Трябваха му не повече от две-три секунди за размисъл.

— С теб ще живеем, докато ни застигне естествена смърт, Кристина — обясни Якоб с почти дружелюбен тон. — Ако стане друго, ще се погрижа да разберат.

Тя пак повърна — този път само стомашен сок. Изпитваше болка. Опря студеното си потно чело о ръждясалия капак на кофата за смет. Не се съмняваше, че й казва истината. Якоб Александър Вилниус беше напълно способен да осъществи заканата си и изобщо не би се смилил над нея.

Погледна си часовника. Един и десет. Качи се в колата, наведе седалката назад и затвори очи.

 

 

Досега в петнайсетгодишния си живот Кристофер Грунт бе присъствал на едно-единствено погребение. Миналата година момче от съседния клас се обеси преди началото на първия срок и половината ученици се събраха в църквата. Още от първи клас Бени Бюрлинг бе постоянен прицел на подигравки и гаври, но изведнъж се превърна в герой.

— Любимците на боговете умират млади — каза тогава директорът Хувелиус, а Кристофер си помисли, че ако има Господ, би следвало това да бъде неговата основна задача: да обичат отритнатите от всички.

Докато седеше на твърдата пейка пред ковчега на Бени, Кристофер се вкопчи в тази мисъл и намери в нея утеха. И сега, седнал на също толкова твърда пейка в църквата в Шумлинге, пред поставения върху лек постамент затворен ковчег, където явно се намираше разчлененото тяло на вуйчо му Роберт, Кристофер се опита да възкреси утехата от онази мисъл в съзнанието си.

Не се получи. По време на земния си път Роберт наистина не бе получил достатъчно любов от близките си, но на Кристофер не му се вярваше отвъд да го очаква нещо по-добро. Бени Бюрлинг беше жертва и това се смяташе за предимство, докато Роберт напомняше по-скоро на… на какво? На пълен нещастник? За мъртвите не бива да се злослови, а и Кристофер не бе видял нищо лошо от вуйчо си, ала ако човек се напие като свиня и лъска бастуна пред хиляди зрители, а после някой го убива и го нарязва на парчета, животът му май не е имал особена стойност.

Миналата Коледа, когато вуйчо му изчезна, Кристофер дори започна да го харесва повече, но това продължи кратко.

Свещеникът, слаб, висок около два метра, все пак успя да замаже положението:

— Не ни е дадено да съдим. Какво знаем ние за вълненията в човешката душа и за погледа Божи? Може Роберт Хермансон да е изгорил свещта си от двата края, ала много ще бъдат онези, дето ще осъзнаят каква празнина оставя той след себе си.

Кристофер се възхити с каква вещина говори свещеникът. Отдясно майка му изхлипа, а отляво от гърлото на баба му се изтръгна нещо средно между хълцане и оригване. Още като я видя да излиза от колата пред църквата, Розмари му се стори неадекватна и Кристофер се чудеше дали не си е изгубила разсъдъка. Вървеше с полуотворена уста и кръстосани очи. Дядо му се принуди хем да я поддържа, за да не падне, хем да я пришпорва да върви.

— Как си, маменце? — попита леля му Кристина, а баба Розмари смотолеви нещо от рода:

— Той винаги пишеше най-много великденски картички и имаше толкова хубави коленца.

Ако Кристофер я чу правилно.

Баба му явно бе прекалила с успокоителните. Хубави коленца?

Колкото и да се мъчеше да задържи мислите си върху баба си, свещеника, Бени Бюрлинг и вуйчо Роберт, Кристофер не успя. Хенрик се промъкна през дясното му ухо и след като се намести, запълни всички кътчета. Както обикновено.

— Здрасти — поздрави Хенрик. — Пак съм в главата ти.

— Благодаря, че ми каза — малко иронично отвърна Кристофер.

— Дано не възразяваш.

— Не, не. Защо да възразявам?

— Все пак съм ти брат.

— Да, мой брат си.

— Братята трябва да се подкрепят.

— Така е, Хенрик.

— В живота и в смъртта.

— Знам. Ще те питам нещо, Хенрик.

— Питай, братко.

— Жив ли си, или си мъртъв?

— Хубав въпрос.

— А какъв е отговорът?

— Труден. Не е никак лесно да разберем.

— Не може да не знаеш дали си жив, или мъртъв.

— Сигурно. Ти как си, Кристофер?

— Все ми е едно как съм. Ако ще влизаш в главата ми и ще стоиш там, искам да ми кажеш истината.

— Истината?

— Дали си жив.

— Разбирам, че искаш да знаеш, но за жалост не мога да ти отговоря.

— Защо? Мама ще полудее, татко също едва издържа. Ако поне разберат какво се е случило с теб…

— Разбирам те, Кристофер — прекъсна го Хенрик. — И ме боли, задето страдате. Но вече се опитах да ти обясня: безсилен съм пред условията в сегашната ситуация…

— Сегашната ситуация ли? — Лекото раздразнение на Кристофер премина в гняв. — Какви ги дрънкаш! Тази ситуация продължава от месеци! Ако искаш да знаеш, и аз се намирам на ръба. Става все по-зле. Успехът ми в училище пада непрекъснато, всяка седмица пия алкохол, а и ти ме изморяваш и натъжаваш с постоянните си набези. Вече едва изд…

— Прощавай, братко, но няма къде другаде да ида.

— Какво?

— Мога да стоя само в главата ти — обясни търпеливо Хенрик с тъга в гласа.

— Защо?

Хенрик въздъхна.

— Защото мислите на мама са изцяло заети с Роберт, баба не е на себе си, в главата й няма място дори за пощенска марка, а татко плува във водовъртеж. Дръж го под око, Кристофер. В главата на Кристина пък не мога да вляза — затворено е, както винаги. Дядо… за дядо няма смисъл да говорим. Той пак плещи нещо на испански…

— Защо казваш, че главата на леля е затворена?

— Откъде да знам?

— Нали уж знаеш всичко?

* * *

— Почакай, не си отивай… Прав си, татко наистина изглежда зле. Къде каза, че плувал?

 

 

Лейф Грунт забеляза, че плаче, чак когато сълзите започнаха да капят върху сключените му ръце. Горе-долу по същото време усети как го поглъща бездънно отчаяние. Всъщност Лейф действително потъваше в жадно поглъщащ го водовъртеж на отчаяние. За пръв път от осем месеца се предаде на унинието и осъзна, че синът му е мъртъв. Наистина — в ковчега с дъбов фурнир — на пазара едва ли се предлагаше по-евтин — лежеше черната овца Роберт, но там спокойно можеше да се намира и Хенрик. Синът на Лейф Грунт бе мъртъв. Техният — неговият и на Ева — първороден наследник и брат на Кристофер. Мъртъв, мъртъв, мъртъв. И на магазинния управител Лейф Грунт вече не се полагаше да бъде оптимистично настроен и силен. Не можеше повече да продължава този проклет, безутешен живот ден след ден, час по час, имитирайки някаква абсурдна нормалност, все едно още съществува сламка надежда или смисъл, в който да се вкопчи. Лейф не издържаше повече да ходи на работа всеки ден, да повдига настроението на служителите, да се шегува сутрин и вечер със служителите, да изслушва сина си как са минали учебните часове, да се преструва, че не знае за новопридобитите навици на Кристофер да пуши и да пие тайно… Лейф готвеше, пускаше пералнята, плащаше сметките; вършеше всички тези дребни и непоносимо досадни битовизми, неизбежни, ако човек се мъчи да поддържа над водата семейство, изгубило единия си син. Ала парчето лед, върху което плаваше крехкият им семеен баланс, се топеше с ужасяващи темпове и накрая щеше да изчезне, а пасажерите — да загинат. Лейф не се бе любил с жена си от девет месеца. Вече дори не му хрумваше мисълта за интимна близост. Всичко бе свършило. Защо направо не легнеха до Роберт?

Смъртта. Защо да я отлагаме? Какъв смисъл има?

Изведнъж обаче Лейф се окопити. Странно, но факт. Излетя от водовъртежа като коркова тапа, извади носната си кърпичка и се изсекна решително и звучно. Свещеникът отпред направи пауза, за да го изчака. „Защото онзи, който си присвои лудостта — започна да разсъждава магазинният управител Лейф Грунт (а това без съмнение беше Ева Грунт) — заграбва и едноличното право да я използва за вечни времена.“

Когато единият е слаб, другият е длъжен да е силен — неопровержима истина. Лейф Грунт смяташе този „закон“ за ужасно несправедлив. Изведнъж се сети какво каза веднъж епископ Туту^[2] по телевизията. А дали не беше Мандела?

„Който има сили, е длъжен да продължава да бъде силен.“

Това си беше самата истина. „Да продължава да бъде силен.“

Лейф за пръв път си бе позволил да се остави на водовъртежа.

Изсекна се още веднъж, но малко по-дискретно. Този път свещеникът не се изненада.

 

 

— Този Уле Римборг… — подхвана Розмари Вундерлих Хермансон.

— Кой? — попита Кристофер.

— Уле Римборг — преподавала съм му по немски. Сега си спомних.

— Побързайте — обади се Карл-Ерик. — Трябва да тръгваме към ритуалния дом.

— Почакай малко. Говоря с Хенрик… тоест с Кристофер… Да, точно така се казваше това момче. Но като ученик беше с рижа коса. Много буден младеж.

— Така ли?

— Сега работи в хотела.

— И?

— В момента всичко с ужасно объркано, но той ми каза, че се е прибрал през нощта.

— Кой?

— По-живо, хайде — подвикна пак Карл-Ерик.

— Якоб се е върнал през нощта. Чуваш ли, Кристофер? През онази ужасна нощ, когато брат ти изчезна… Сега погребахме не него, а Роберт, но Хенрик още не се е появил. Уле Римборг ми го каза, докато… как се казва?.. се регистрирахме в хотела. Мъжът на Кристина се е върнал в три през нощта. Двамата с нея бяха в един клас, но аз не й преподавах. Тя не учеше немски, а и не е позволено да си учител на децата си…

— Заваля — изнерви се Карл-Ерик. — Защо продължаваш да занимаваш момчето с тези глупости? Кристофер, извини баба си, тя е малко объркана.

— Няма нищо — увери го внукът му.

— Трябва непременно да разпитам Кристина — продължи Розмари. — Не знам защо Уле ми го каза. Не ме прекъсвай, Карл-Ерик. Пак си забравил да си махнеш космите в носа. Не се ли сети? Все пак отиваш на погребение. Свещеникът ми се стори прекалено висок. Около… Колко? Ти как смяташ, Кристофер?

— Метър и деветдесет и осем.

— Ето, и Ева идва да ни пришпорва. Закъде са се разбързали тези хора?

— Отиваме в ритуалния дом да пием кафе, маменце — обясни Ева. — Макар да не виждам смисъл.

— Знам къде отиваме. Карл-Ерик цял ден ми надува главата — сопна се майка й. — Тези хапчета не са толкова лоши. Вече ми просветна. Аха, метър и деветдесет и осем, така казваш, Хенрик… Улучи право в десетката. Исках да кажа „Кристофер“. Да, точно така, онова момче се казваше Уле Римборг. Спомням си. Запомни го, Кристофер! Къде отиде Кристина?