Хокан Несер
Човек без куче (18) (Първият случай на инспектор Барбароти)

17

Преди да се отправи към „Алведер“ 4, откъдето бил подаден сигналът за двамата изчезнали, Гунар Барбароти се отби в участъка, за да получи кратка информация по случая от колегата Йералд Боргсен, роден в Норвегия и известен с прозвището Тъжния заради неизменния си меланхоличен вид. Тъжния работеше в участъка от пет години и по думите на Бакман притежаваше удивителна професионална лоялност. Трийсет и пет годишен, живееше в къща извън града, във Винге, със съпругата си и двете им деца. Боргсен никога не се включваше в извънработните инициативи на колегите, например неизменно отказваше да излезе с тях на бира. Общо взето нямаше никакви особени интереси и като цяло изглеждаше малко тъжен.

Но безспорно беше честен и компетентен служител на реда.

Боргсен въведе Гунар в случая за десетина минути. Подготвил резюме на две страници формат А4, той го прочете делово.

Карл-Ерик Хермансон, шейсет и пет годишен, бивш учител в местната гимназия, пенсиониран наскоро, подал сигнал за двама безследно изчезнали: синът му Роберт Хермансон, трийсет и пет годишен, дошъл на гости на родителите си и изчезнал през нощта в понеделник (19 декември) срещу вторник (20 декември), и внукът му Хенрик Грунт, деветнайсетгодишен, изчезнал следващата нощ, тоест между 20 и 21 декември. И Роберт, и Хенрик били в Шумлинге по повод двоен юбилей в семейството. Карл-Ерик Хермансон навършвал 65, а дъщеря му Ева — майката на Хенрик — 40.

Понастоящем Роберт Хермансон живеел в Стокхолм, а постоянният адрес на Хенрик Грунт бил в Сундсвал, където е домът на родителите му, но той имал и стая в студентско общежитие в Упсала. Там следвал първа година право. През януари се очаквало да завърши зимния семестър. Изпитите били насрочени за началото на новата година.

Подателят на сигнала, Карл-Ерик Хермансон, бил в неведение какво може да се е случило на двамата изчезнали, нито дали двата случая са свързани. Към десет часа предната нощ полицията започнала акция по издирването им, но засега нямало данни някой да ги е виждал.

Господин Хермансон пропуснал да спомене, че първият изчезнал, Роберт Хермансон, всъщност е нашумелият герой от риалити предаването „Пленниците на Ко Фук“.

— Роберт Чекиджията? — озадачен, попита Барбароти.

Тъжния не се осмели да изрече прозвището, но кимна.

След като излезе от участъка, Гунар си спомни коментара на Асюнандер за случая: „странна история“.

Комисарят, който никога не преувеличаваше, едва ли го бе направил и сега. Гунар Барбароти се качи в колата и пое към „Алведер“. Не един, а двама души изчезват по време на най-тъмното денонощие в годината. Странно? Меко казано.

 

 

Карл-Ерик Хермансон изглеждаше блед, но овладян, за разлика от съпругата си — бледа и разкъсвана от хиляди терзания. За миг Барбароти се подвоуми дали да не се придържа към основното правило при разпита да разговаря с всеки от близките на изчезналия на четири очи, ала в крайна сметка реши този път да го наруши.

Поне в началото. Ако се наложеше по-подробен разпит, щеше да ги привика един по един в участъка. Поканиха го във всекидневната — доста претъпкана с мебели, поне според разбиранията на Барбароти. Вътре цареше разнообразие от несъвместими стилове и цветове — свидетелство, че дългият съвместен живот на двамата собственици не е минал под знака на ценната пътеводна звезда, наречена добър вкус: холна гарнитура в тъмнокафява кожа от средата на седемдесетте, витрина с цвят на сметана с приглушено осветление, купена значително по-късно от гарнитурата. По стените висяха многобройни картини в пъстри рамки, които изсмукваха живеца от изобразеното на платната, а по ръбовете на тапетите в бледожълто и синьо се преплитаха ивици от изрисувани цветя. Върху внушителната чамова маса Розмари Хермансон бе сервирала кафе, меки сладки от сорта на меденките и четири вида по-твърди. По порцелановите чаши и чинийки светеха сини цветчета, а салфетките бяха издържани в коледни цветове — червено и зелено. „И какво от това — помисли си Гунар Барбароти. — Не съм дошъл да пиша репортаж за интериорен дизайн.“

— Казвам се Гунар Барбароти — представи се той. — Ще се заема с вашия случай и се надявам всичко да се изясни.

— Нашият случай? — заекна Розмари Хермансон и изпусна половин меденка върху коляното си.

— И ние така се надяваме — отвърна съпругът й.

— Нека да започнем с преглед на фактите — предложи Гунар Барбароти и отвори бележника си. — И така… По какъв повод сте се събрали?

— По повод рождения ми ден. На тази дата е родена и дъщеря ми Ева — обясни Карл-Ерик Хермансон и оправи лъскавата си зелена вратовръзка. — Тази година и двамата имаме юбилей: аз навърших 65, а Ева — 40.

— Кога?

— Във вторник, на двайсети декември. Тоест онзи ден. Отпразнувахме го съвсем скромно, в тесен семеен кръг. Със съпругата ми никога не сме били привърженици на грандоманските прояви. Нали, Розмари?

— Н… да — потвърди тя.

— Дойдоха трите ни деца със семействата си. Общо десетима души… единият дете на година и половина, най-малкият ни внук. Всички пристигнаха в понеделник, а самото празненство се състоя на следващия ден… тоест във вторник, както вече казах.

— Но тогава единият вече е бил изчезнал, нали? — попита Барбароти и отпи от кафето. За негова изненада то се оказа ароматно и силно. „Колко съм предубеден — укори се той наум. — Във всяко отношение.“

— Точно така — кимна замислено Карл-Ерик Хермансон. — Опасявам се, че тогава не подозирахме колко сериозно ще се окаже положението.

— Защо?

— Моля?

— Защо не сте подозирали колко сериозно ще се окаже положението? Да не би синът ви… Нали синът ви Роберт е изчезнал между понеделник и вторник?

— Да, точно така — обади се Розмари Хермансон.

Гунар Барбароти я възнагради с окуражителна усмивка и пак се обърна към мъжа й:

— По думите ви не сте осъзнали колко сериозно е положението. Да разбирам ли, че Роберт е имал причини да се уедини и вие сте се досещали къде е отишъл?

— В никакъв случай — отрече категорично Карл-Ерик Хермансон. — Навярно… навярно е добре да обясня по-подробно. Синът ми… тоест нашият син… напоследък се държи неадекватно.

„Интересен евфемизъм — помисли си Гунар Барбароти. — Ако някой мастурбира пред телевизионни камери, вероятно наистина може да се каже, че се държи неадекватно.“ Докато двамата мъже разговаряха, Розмари Хермансон ронеше червено-зелената салфетка с пръсти и пускаше топченцата върху коляното си. Изглежда нервите й бяха изопнати до краен предел.

— Чувал съм за това риалити предаване — кимна Гунар, — но не съм го гледал. Общо взето, много рядко включвам телевизора. И така, значи, вие сте си обяснили изчезването на Роберт с… душевното му състояние в момента?

Карл-Ерик Хермансон видимо се двоумеше как да отговори. Погледна бързо съпругата си и пак започна да попипва вратовръзката си. „Коприна — прецени Гунар Барбароти. — Най-вероятно тайландска — осмели се да отгатне той с вещина. — Сигурно подарък за юбилея.“

— Не знам — отвърна Карл-Ерик. — Така и не успях да поговоря с него като хората. Исках да го направя, но не ми се удаде възможност. Нещата невинаги стават, както си ги планирал…

Изведнъж той се смали и грохна. Сякаш направи неочаквано за себе си признание. Мълчанието му позволи на съпругата му да се включи:

— Роберт пристигна в понеделник вечерта, някъде към седем. Останалите дойдоха горе-долу по същото време. Хапнахме, а после ние с Карл-Ерик си легнахме и ги оставихме да си говорят. Карл-Ерик е прав: не ни остана време да общуваме с всеки поотделно.

— И Роберт ли беше сред останалите до късно?

— Да. Той и Кристина — дъщеря ни. Двамата… двамата винаги са били близки. С тях останаха и синовете на Ева и Лейф.

— А после Роберт просто изчезна?

Розмари погледна към мъжа си, все едно искаше позволение да продължи.

— Да — кимна тя и вдигна рамене малко примирено. — Явно е излязъл да се поразходи и да изпуши две-три цигари. Поне Кристина така ми каза…

— В колко часа е излязъл?

— Към дванайсет и половина… а вероятно малко по-късно.

— Кой е бил буден по това време, тоест когато Роберт е излязъл от къщата?

— Само Кристина и Хенрик, предполагам, защото Кристофер…

— Момент. Кой е Кристофер?

— По-малкият син на Ева и Лейф. Ще имате възможност да поговорите с тях…

— Разбирам. И какво каза внукът ви Кристофер?

— Качил се в стаята си и си легнал точно след дванайсет и половина. Долу, във всекидневната, останали Роберт, Кристина и Хенрик.

Гунар Барбароти кимаше и си отбеляза нещо.

— А къде е сега Кристина?

— Вчера се прибраха в Стокхолм.

— Кога тръгнаха?

— Сутринта.

— Във вторник съобщихте ли на дъщеря си, че синът ви е в неизвестност?

— Разбира се. Не забелязахме отсъствието му веднага. Покрай двойния юбилей ни се събраха много задължения и…

— Кога забелязахте, че го няма? Питам за Роберт.

Съпрузите Хермансон се спогледаха. Карл-Ерик сви вежди и после ги отпусна:

— По обяд…

— Първо предположихме, че сутринта е излязъл да се поразходи — поясни Розмари. — Чак следобед открих, че изобщо не е лягал в леглото си.

Гунар Барбароти продължи да записва. Отпи от кафето.

— Добре. После ще обсъдим всичко по-подробно. Първо обаче искам да си създам най-обща представа за хронологията на събитията.

— Случилото се е необяснимо — констатира Карл-Ерик Хермансон с тежка въздишка. — Напълно необяснимо.

Гунар Барбароти се въздържа от коментар, но наум отчете, че би се подписал под тълкуванието на господин Хермансон. Поне засега.

Напълно необяснимо.

— По-късно ще поговоря със семейство Грунт, но преди това искам да ви поразпитам за Хенрик.

 

 

В продължение на двайсет и пет минути съпрузите Хермансон разказваха на Гунар Барбароти за изчезването на внука си, но инспекторът записа едва шест реда в бележника си.

Деветнайсетгодишният младеж станал от леглото си по неизвестна причина и излязъл от стаята между вторник, 20 декември, и сряда, 21 декември. Едва ли се бил измъкнал преди един след полунощ — тогава брат му Кристофер, с когото делели една стая, се качил да спи. А баба му Розмари изключвала вероятността Хенрик да е слязъл след шест и петнайсет сутринта, защото тогава тя вече била будна и щяла непременно да го чуе.

Защо? На този въпрос нито дядото, нито бабата на изчезналия младеж можеха да отговорят. Посъветваха инспектора да поговори с майката, бащата и брата на Хенрик. Съпрузите Хермансон се намираха в дълбока покруса и отчаяние от случилото се.

Гунар Барбароти ги увери, че отлично разбира как се чувстват в момента, но според него е твърде рано да губят надежда, защото има голяма вероятност всичко да приключи благополучно. Накрая криминалният инспектор попита господин и госпожа Хермансон дали се досещат за вероятна връзка между двата случая.

— Никаква — единодушно заявиха съпрузите Хермансон.

 

 

— Навярно сте забелязали колко тежко го преживяват родителите ми.

Ева Хермансон Грунт настоя да говори с инспектора насаме. Барбароти знаеше, че тя завежда хирургично отделение. Остана малко изненадан, защото тя веднага подхвана темата за състоянието на родителите си, при положение че бяха изчезнали брат й и синът й.

— Да — кимна Гунар Барбароти. — Току-що разговарях с тях.

— Притеснявам се най-вече за мама. Не е мигнала цяла нощ. Снощи я помолих да изпие приспивателно, но тя отказа… Виждам, че вече е на ръба. Сигурно и вие сте го забелязали…

— В сегашното положение реакцията й ми се струва напълно нормална. А вие как се чувствате?

Ева Хермансон Грунт, седнала изправена на стола, вдиша няколко пъти бавно през разширените си ноздри, все едно се нуждаеше от време, за да му даде коректен отговор.

— И аз съм много разтревожена — призна тя. — Но не мога да си позволя и аз да изгубя контрол.

— Защото сте свикнали винаги да владеете емоциите си?

Тя го изгледа. Явно търсеше признаци на ирония или неодобрение в изражението на инспектора, ала след като не намери, отвърна:

— Не знам какво си мислите за мен, но не съм емоционален инвалид. Просто се опитвам да не губя надежда заради мама, татко и… Кристофер.

— А съпругът ви?

— И заради него — промълви тя след кратко колебание.

Гунар Барбароти кимна. Тя не разбра какво я пита.

Инспекторът изпитваше съчувствие към тази овладяна жена в добра физическа форма; четирийсетгодишна, главен хирург, с две деца. Подобна тежка професия вероятно й бе коствала много нерви, ала ако не бе попитал за възрастта й, Гунар би я взел за трийсет и пет годишна.

— Разбирам — увери я той. — Но се налага да ви задам няколко въпроса, колкото и да не искам да ви притеснявам.

— На ваше разположение съм, комисар Барбароти.

— Инспектор, само криминален инспектор.

— Извинете.

— Няма нищо. Първо да изясним дали според вас съществува връзка между изчезването на сина ви и на брат ви. Забелязали ли сте нещо, което да ви подтиква да свържете двата случая?

— От цяло денонощие мисля за това — поклати глава тя. — Не откривам никакво обяснение. Дори само изчезването на един човек е достатъчно странно, а… да не говорим за двама! Не, това е напълно необяснимо. Дори и за мен — додаде тя след кратка пауза, сякаш явления, напълно необясними за майка й или съпруга й, не са непременно необясними за Ева Хермансон Грунт.

Този казус обаче надхвърляше дори нейните умствени възможности.

— Щом и вие сте убедена в липсата на връзка между случаите, предлагам да обсъдим двамата изчезнали поотделно — Гунар Барбароти обърна нов празен лист в бележника си. — Да започнем с Роберт. Какво ще ми кажете за него?

— Да ви кажа нещо за него?

— Ако обичате.

— В общ план ли да говоря, или конкретно с оглед на изчезването му?

— И в общ план, и конкретно — предпазливо помоли Барбароти. — Сещате ли се защо Роберт би искал да замине? За момент не мислете за сина си.

Ева Хермансон Грунт помълча няколко секунди, но сякаш не се опитваше да си припомни поведението на брат си, а по-скоро обмисляше какво да сподели и какво — да премълчи. Поне Барбароти доби такова усещане.

— Ако трябва да съм напълно откровена — подхвана най-сетне тя, — в началото предположих, че Роберт просто се е покрил някъде.

— Покрил се е?

— Наречете го, както искате. Роберт е доста слабохарактерен. Озове ли се в неприятна за него ситуация, бяга. Сигурно знаете с какво се занимаваше през есента.

— Говорите за онова предаване, нали?

— Да. Случилото се там дори не се нуждае от допълнителен коментар. В последно време Роберт вероятно е бил потиснат и не бих се учудила, ако това семейно събиране му е дошло в повече. Изправя се пред най-близките си хора и…

— Значи, според вас той още се намира в Шумлинге?

— Не знам — сви рамене тя. — Оставил е колата си тук. Роберт е израснал тук, сигурно има познати, където да отседне.

— Жени?

— Защо не? Но това са само догадки. Вероятно греша. Изключено е да не разбира, че мама ще се побърка от страх. Не ми се вярва да не се обажда нарочно.

— Успяхте ли да поговорите с него в понеделник вечерта?

— Не. Събрахме се много хора и не остана време. Освен това с мъжа ми си легнахме рано.

— Как ви се стори?

— Роберт ли?

— Да.

Отговори след кратка пауза:

— Както очаквах, предполагам. Демонстрира арогантност и същевременно ниско самочувствие. Опитваше се да не сваля маската, но как се е чувствал дълбоко в себе си е друг въпрос… Татко ни помоли да не споменаваме и дума за онова злощастно предаване и ние се съобразихме.

— Но не сте разговаряли с Роберт насаме?

— Не.

— А някой друг успя ли да размени с него няколко думи на четири очи?

— Кристина, сестра ми. Тя открай време…

— Да?

— Открай време е била по-близка с Роберт.

Гунар Барбароти записа в бележника си „Кристина“ и подчерта името с две черти.

— Изминало е прекалено много време — отбеляза инспекторът.

— Моля?

— Намекнахте, че е възможно Роберт доброволно да се е оттеглил от семейното събиране. Но от понеделник, когато е изчезнал, са изминали четири дни. Не смятате ли, че…

— Знам, знам — прекъсна го тя. — Съгласна съм. Ако го нямаше няколко часа или ден, би било нормално, но днес е вече четвъртък. Сигурно… сигурно му се е случило нещо.

Гласът й потрепери и Гунар се досети, че последното изречение се отнася и за сина й. Обърна нова страница в бележника си и премина към втория случай:

— Сега да поговорим за Хенрик.

— Извинете ме за две минути — помоли Ева Хермансон Грунт със задавен глас.

Изправи се и излезе от стаята с бързи крачки. Гунар Барбароти се облегна и погледна през прозореца. Мракът се бе сгъстил. Падаха рехави снежинки. Някъде в къщата работеше радио. Излъчваха новини. Вратата към всекидневната беше затворена. Инспекторът се питаше с какво се занимават останалите членове от семейството, докато чакат развитие по случая. „Бедничките — помисли си неволно той. — Кой знае как се измъчват.“

Наля си още кафе и се допита до професионалната си интуиция. Накъде върви този случай?

Усетът не му подсказа нищо.