Хокан Несер
Човек без куче (14) (Първият случай на инспектор Барбароти)

13

През деня Кристофер Грунт почти не се сети за Линда Гранберг, но преди да си легне в НГСС (Най-Грозната Стая на Света, както я нарекоха с брат му), влезе в тоалетната и гледайки члена си, пак се сети за Линда.

Зачуди се защо тя се появи в съзнанието му точно сега, докато държеше онази си работа. Ала преди да поеме по тази фройдистка следа (да, Кристофер Грунт, макар и едва четиринайсетгодишен, знаеше кой е Зигмунд Фройд), прибра Малкия Биле (така майка му наричаше внушителния му член, когато Кристофер беше по-малък) в боксерките си и се ядоса на себе си. „Глупак, тъпак, задръстеняк, суетен празноглавец…“ Обиди по свой адрес можеше да сипе до утре. Малкия Виле никога нямаше да види Линда Гранберг. Още по-добре. Ако го видеше, тя щеше да умре от смях.

Ала пет минути по-късно, след като си легна, Линда отново се появи в мислите му. Чак сега Кристофер се сети, че тя трябва да е реагирала някак на предизвикателния му есемес от вчера.

Прииска му се да разбере как. Съжали, задето й бе написал само да се появи до лавката на Биргер, вместо да добави и молба да му отговори. Но как, как да разбере какво ще направи?

Дали да изпрати още един есемес? Просто пак да поиска от Хенрик мобилния телефон. Все пак откакто обеща да мълчи, позициите пред брат му се засилиха. Сигурно ще се съгласи да използва неговия телефон. Само дето Кристофер се съмняваше дали брат му осъзнава промененото съотношение на силите.

Въздъхна. Проклятие, защо си изгуби телефона! Да съществуваш без мобилен телефон в днешно време е все едно да се превърнеш в динозавър от каменната ера. Обречен си на гибел.

От друга страна, Кристофер се колебаеше дали иска да разбира мнението на Линда. Ами ако се е ядосала и го прати по дяволите? В такъв случай предпочиташе да изчака няколко дни.

Като се замисли, видя му се глупаво да притиска Хенрик, да се държи заповеднически и да намеква какъв силен коз държи в ръката си. По-добре да използва този коз по-нататък. Защото ако изпрати втори есемес на Линда и поиска отговор, ще трябва да задържи телефона на брат си за няколко часа, а това вече е прекалено. На всичкото отгоре бе станало дванайсет и половина. Ако Линда получеше съобщение сега, най-вероятно щеше да отговори чак на сутринта. А дори да му изпратеше отговор веднага, Кристофер нямаше как да помоли брат си да му остави телефона си през нощта, защото Хенрик се канеше да излиза с Йенс.

Йенс? Дали човекът, с когото брат му си е уредил среща, наистина е Йенс?

А кой друг? Кристофер наблюдаваше крадешком Хенрик, току-що влязъл в НГСС, и се питаше какви ли още тайни има брат му. А може би Хенрик ще се види със стар приятел и нарочно излъга, че ще излиза с момиче, за да дразни по-малкия си брат? Напълно възможно.

„Все ми е тая — заключи Кристофер. — Изобщо не ми е притрябвал телефонът му.“

И все пак съжали, че не поиска телефона на брат си през деня. Защо не помоли Кристина или дядо си да му дадат за малко един от техните? Татко Лейф и мама Ева оставиха телефоните си вкъщи. Татко Лейф — защото мрази джиесеми, макар работата му да го задължава да ги използва, а мама Ева — за да не я безпокоят по десет пъти на ден нейни колеги от болницата с молба за съвет по време на операция.

„Би било толкова приятно да знам, че и Линда иска да ме види. Толкова приятно…“

Хенрик си легна по тениска и боксерки, без да си събува чорапите.

— Кога ще излизаш? — поинтересува се Кристофер.

— Това не го мисли. Само гледай да не ме издадеш. Може и нищо да не стане.

— А как ще разбереш?

— Скъпи Кристофер, моля те, не мисли за това. В следващия половин час със сигурност ще бъда тук.

Кристофер изгаси лампата от своята страна.

— Добре, брато — съгласи се той. — Забавлявай се. Нищо няма да кажа, разчитай на мен.

— Благодаря, няма да го забравя — увери го Хенрик и изгаси своята лампа.

На Кристофер му стана приятно, че Хенрик му е признателен. Рядко се случваше батко му да му благодари. В интерес на истината, нямаше и за какво. Сега обаче се появи възможност Кристофер да спечели благодарността му. По-малкият реши да се направи на заспал, но да не изпуска брат си от очи. Обърна прекалено голямата и твърда възглавница.

Ала когато двайсет минути по-късно Хенрик Грунт излезе на пръсти от стаята, Кристофер вече спеше сладко и сънуваше, че кара велосипед с две седалки с Линда Гранберг. Тя седи отпред, а той — отзад. Голото й дупе се поклаща и танцува пред очите му. Животът е прекрасен…

— Хенрик нещо не ми харесва — отбеляза Ева. — Усещам някакво напрежение.

— Хенрик ли? — промърмори Лейф, натикан в своята половина от леглото. — Да не говориш за Кристофер?

— Не. Щом казвам Хенрик, значи говоря за Хенрик.

— Права си. И кое те притеснява?

— Не знам. Просто нещо не е наред. Струва ми се променен. Питам се дали не крие от нас някоя случка от Упсала. Не забелязваш ли… някаква промяна у него?

— Не — съвсем простодушно призна Лейф. — Явно ми е убягнала. Но имам чувството, че Роберт здравата е загазил.

Ева посрещна репликата с мълчание. Лейф се чудеше дали си струва да сложи ръка върху бедрото й. Сякаш не беше добра идея. Ева не беше пила алкохол, а и изглеждаше изнервена. Лейф, от своя страна, си бе пийнал малко и не се чувстваше особено изморен.

Да, но през този месец вече правиха веднъж секс.

— Да запалим ли лампата? — попита той ей така, без да мисли. Всъщност защо да палят лампата? За да хвърли светлина върху терзанията на Хенрик ли? Или върху изчезването на Роберт? Или върху всичко случващо се?

— Защо? — изненада се и Ева. — Наближава един.

— Знам. Оттеглям предложението. Къде според теб се намира сега Роберт?

— Прав си — отсече Ева след няколко секунди.

— За кое? — попита Лейф с неподправено учудване. — Не те разбирам.

— За жената — въздъхна тя. — Нали спомена, че сигурно е отишъл при някоя жена. Съгласна съм. Теорията ти звучи доста правдоподобно. Роберт е отишъл при някоя стара любов.

— Хм — изсумтя Лейф Грунт и предпазливо сложи длан върху бедрото на жена си.

Опитът се провали. „Две правилни хипотези в рамките на един и същ ден“ — доволно обобщи той и се изсмя в тъмното.

— Какво смешно има? — раздразнено попита Ева. — Ако намираш нещо забавно в ситуацията, моля да го споделиш с мен.

— Споделената радост е половин мъка — заяви Лейф и се обърна към стената. — Нищо, просто нещо ме погъделичка в носа. Хайде да поспим, пък утре ще видим.

„Омъжила съм се за пълен идиот — помисли си Ева. — Ама сама си го избрах.“

Или не?

 

 

Пътищата не се оказаха толкова лесно проходими и достъпни, както се надяваше Якоб Вилниус. Отне му повече от час да измине първите седем мили. Изпревари два снегорина.

Не че това беше лошо. Якоб обичаше да пътува сам, особено нощем. Мерцедесът вървеше като стрела, а в купето звучеше диск на джазовия пианист Телониъс Монк. Якоб мислеше за Кристина. Напоследък се бе притеснил за връзката им, но вече се успокои. От няколко седмици не бяха правили секс. Това не го тревожеше, защото имаше обяснение — Кристина беше неразположена. А миналата нощ се любиха. Защо се сети за такава остаряла дума — „любиха се“? Е, приятните неща имат много наименования. Кристина отдавна — още отпреди раждането на Келвин — не му се бе отдавала с такава страст. А преди час, когато се разделиха пред хотела, по погледа й разбра, че пак иска да се люби с него.

Каза му, че го обича, и то съвсем искрено.

„Голям късметлия си, Якоб Вилниус — рече си той наум. — Никога не го забравяй.“

Да, Якоб безспорно бе извадил голям късмет — повече, отколкото заслужаваше, — защото проблемите по време на брака му с Аника замалко не го провалиха. За щастие отърва кожата. При по-лошо стечение на обстоятелствата щяха да го изправят пред съда и да избухне скандал, ала, слава богу, той разполагаше с доста пари. Аника и адвокатът й приеха щедро обезщетение, при условие че тя поеме попечителството над двете им дъщери и той повече не й се мярка пред очите.

Аника остана в миналото. Превърна се в затворена глава от живота му. Якоб си взе поука.

Е, случваше се да му се явява насън — не само в кошмарите му, а и в горещи, възбуждащи сънища, понякога толкова реални, че след като се събудеше, усещаше аромата й в ноздрите си.

В момента обаче усещаше аромата на Кристина. „Мамка му, колко искам да съм при нея!“ Ако онзи проклетник Роберт не бе изчезнал, Кристина сега щеше да седи до него в колата и стига да се пресегне, Якоб щеше да…

Телефонът прекъсна фантазиите му.

Сигурно е тя! Кристина! Но се оказа Джеферсън.

— Якоб, I’m terribly, terribly sorry^[1] — започна американецът.

Помоли за извинение, задето му звъни посред нощ, и му съобщи, че всъщност съжалява ужасно за друго: нещата в Осло се заплели ужасно:

— Тези норвежци винаги ли са толкова чепати? Не са свикнали да преговарят. Навсякъде се сблъсквам с държавни разпоредби. Все едно, ще ми обясниш друг път. Сега се налага да остана в Осло още един ден, а в четвъртък заминавам с директен полет за Париж. Няма как да те вмъкна в графика си. Може ли да се видим в началото на януари? В Стокхолм, разбира се. На Коледа и Нова година ще бъда във Вермонт, но след това, около пети-шести януари, смятам да намина към Стокхолм. Как ти се струва?

„Надут американски педал!“ — изруга наум Якоб.

— Съгласен съм. Не виждам никакви пречки.

Джеферсън му благодари, извини се отново, пожела му весели празници и затвори.

Якоб Вилниус изруга и погледна часовника. Два без четвърт. Прибра го в джоба на сакото си и хвърли поглед към бензиномера. Пълен бе едва половината резервоар. До Стокхолм оставаха най-малко три часа, а вероятно три и половина с оглед на пътната обстановка. Изведнъж Якоб почувства умора. Ако обърне към Шумлинге, до час ще е при съпругата си.

Още щом си го помисли — преди да е взел окончателно решение, — на пътя се появи отворена бензиностанция. Якоб сви. При всички положения трябваше да зареди и да изпие чаша кафе.

„Ще й се обадя да я питам какво мисли. Ако е във вчерашното настроение, няма да ме разубеждава.“

Бръкна в джоба за мобилния си телефон, но пръстите му напипаха ключа за хотелската стая. Беше забравил да го върне на рецепцията. Дали да не изненада Кристина?

Слезе от колата и започна да пълни 98-октанов, мощен бензин в резервоара.

Защо не? Ще се вмъкне тихо в стаята като крадец, ще си съблече дрехите и ще се сгуши до топлия й гръб.

— Майната ти, мистър Голямата дърдореща глупости уста! — промърмори той по адрес на Джеферсън.

Напълни резервоара, влезе в бензиностанцията, плати и си купи двойно еспресо от автомата. Пак се качи в колата и пое обратно към Шумлинге.