Сергей Донской
За цената на живота питай смъртта (9)

Глава 9
Минин и Пожарски^[1]

 

Господа Минини хапваха в просторната, окъпана от слънцето овална трапезария. На светло леко полюшващите се снежнобели пердета изобщо не напомняха за савани на призраци, както изглеждаше обстановката нощем. В средата на масата имаше ваза с тъмночервени рози. Почти същите растяха и под прозорците, но в семейството беше прието на масата да се слагат купешки, дори вносни — от Израел. В това имаше някакъв изискан шик, недостъпен за съотечествениците на господа Минини.

Минин-младши, от два дни във ваканция, нагъваше овесена каша и обясняваше подробно прелестите на английските пудинги. Беше наистина вещ и в двете. Учеше в Итън, рядко се прибираше в Русия и наивно вярваше, че татко му е собственик на процъфтяваща строителна фирма.

Отчасти всъщност си беше точно така — фирмата си бе изградила бизнес. Много доходен — включително градеше пирамиди, но като цяло предлагаше „закрила“ на най-различни бизнесмени и бизнес структури. Татко Минин много обичаше сина си и се гордееше, че му дава истинско образование. Самият той беше завършил висше по затворите — и първо, и второ, че и трето, но не обичаше да говори за това: не беше толкова престижно, въпреки че и там ги хранеха с каша.

Дъщерята Минина изживяваше поредната си душевна травма и наблягаше най-вече на сьомга и черен хляб — завиваше всяка хапка с хрупкаво листенце зеле. „С две пръстчета си ги хапва, обаче на бодигардчетата им ги лъска с шепи“ — ядосано си мислеше Минин. Дъщерята Минина не беше радост за родителите си, въпреки че — и може би тъкмо защото — доставяше и радост, и наслада на всичко мъжко, което й падне. Трябваше да й сменят бодигардовете през месец, най-много два. За огромно съжаление на Минин-старши дъщерите не подлежаха на рекламация.

Съпругата му вече беше „опитала“ и петте салати на масата, за да види дали пък някоя няма да й хареса, та да „похапне“, и сега сърбаше супа от есетра и дъвчеше четвърта пирожка. Лицето й беше толкова мазно от подхранващ крем, че всички се мъчеха да не я поглеждат.

— Виното пак не струва — каза тя и чукна чашата си с нокът. — Не е елзаско, а токайско, при това долнопробно. Знаеш ли, Евгений, наскоро четох в едно списание, че в изисканите домакинства трябва да има сомелие.

— Сомелие ли? — попита саркастично Минин. — „Дом Периньон“ не върши ли работа?

Всъщност му се искаше да й каже: „Няма ли да млъкнеш ма, краво такава!“

— Сомелие не е вино — каза съпругата му малко обидено и устата й заприлича на кокоша трътка: десетки бръчици и гънчици с дупчица по средата. — Сомелие е специалист по вината.

Минин по някакъв начин не успя да отклони поглед от наклепаната й с крем физиономия и апетитът му се развали окончателно.

— Бе що за дрисня сте ми дали да ям? — Кръглото му лице, измръзвало на два пъти през бурната му лагерна младост, стана съвсем червено.

Минин много добре знаеше какво му е сервирано — сациви с орехов сос, приготвено собственоръчно от съпругата му. И именно затова му изчезна апетитът. Напоследък дори без да е намазана с крем жена му го докарваше до бяс.

— Евгений, как може да се държиш така на масата? — възмути се тя и гласът й трепна. — И то пред децата!

— Щом казвам, че е дрисня, значи е дрисня!

— Толкова се старах да ти сготвя, а ти…

— Старала се тя! Изсрала ми се в чинията — това ли ти е готвенето?

Трътката-уста се разтрепери.

— Държиш се като последен…

— Какъв последен! А? Какъв последен?! — Минин хвърли вилицата на масата, стана и изгледа жена си кръвнишки.

Тя наведе глава, примигна два-три пъти и се посвети на рибената чорба, въпреки че едва я преглъщаше. Минин-младши скри ехидната си усмивка в сока от грейпфрут. Дъщерята деликатно си взе следващото зелево листенце. Минин се наслади още миг-два на тази семейна идилия и излезе.

Синът му все обясняваше, че англичаните си имали една поговорка: „Моят дом е моята крепост“. Колкото до Минин, той би предпочел сравнението със затвор. И то затвор, който си иззидал със собствените си ръце.

 

 

Апропо, бачкаторите тъкмо зидаха стените на бъдещата къща за гости. Наглеждаше ги едно от яките борчѐта — Минин изобщо не му помнеше прякора, пък и защо да го помни? Да не му е куче? Буца мускули и мас — и толкова.

Щом видяха господаря, работниците се разбързаха като на стар филм. Минин фиксира един с поглед, сугестира го и го привика с пръст.

— Ком цу мир, писателчето.

Беше си съвсем истински писател, автор на съвсем истински книги, и Минин даже си беше купил една просто от любопитство, но изобщо не я беше отворил, нямаше време. Беше забравил даже как се казваше, както всъщност беше забравил и името на писателя. Че какво толкова! То пък един писател — да тръгне да си вади хляба по строежите. Боклук.

— Добър ден — каза писателят. Беше почернял от слънцето, косата му беше избеляла като коноп. Изглеждаше така, сякаш от предния ден на обяд е пил на гладно, а после цяла нощ са го били и са го ритали в ребрата. А бе — живи мощи, истински срам за човечеството.

— Изпълни ли поръчката? — попита недоволно Минин. Винаги се чумереше, когато получаваше от другите каквото иска, за да не си въобразяват много-много. Те бяха родени да дават, а той — да взима. Така беше устроен светът и Минин беше доволен от това положение на нещата.

— Поръчката ли? — Писателят се почеса по пооплешивялото теме и зарея поглед в небето. Ирисите му плуваха в розовееща мъгла. Май беше пил на гладно чак до зори, след което вече защо да го бият и ритат.

— Тука ще ме гледаш. — Минин лепна показалец на междувеждието си. — Нали ти казах, че утре шефът на данъчните има рожден ден и че искам да го поздравя със стихотворение. Забрави ли?

— А, да — каза писателят и кимна, все така обаче без да гледа Минин. — Не съм.

На Минин нещо в гласа му изобщо не му хареса.

— И какво? — попита той с тон, който не обещаваше нищо хубаво.

— Ами… — Писателят вдигна рамене. — Готов съм…

Пред тебе пътищата са открити,

ходи навред, надлъж, че и нашир,

събирай данъците си и със парите

живей охолно и богато в мир…

Минин размърда умислено челюсти, все едно пробваше чутото на вкус. А бе имаше нещо в тия стихчета, някакъв номер, нещо гадничко. Все едно ядеш крокодилско печено — наглед нормална пържола, обаче има и нещо… нещо като че ли понамирисва.

— К’во значи това „данъците си“? — изръмжа Минин.

— Ами данъците. — Писателят изписа на лицето си невинно учудване. — Нали той ги събира?

Именно изписа, а не „на лицето му се изписа“. Минин го видя съвсем ясно и се намръщи още повече.

Яката буца мас усети яда на господаря си и пристъпи зад гърба на писателя. Минин изобщо не го погледна. Цялото му внимание беше съсредоточено върху събеседника му.

— Ти, писателче — почна той, — го изкарваш, все едно рожденикът събира данъците само за себе си и си живее като цар.

— А не е ли така? — Писателят се оригна на съвсем гладно — разнесе се гадна воня — и погледна въпросително Минин.

Той изхъмка, после присви очи и попита:

— Добре де. Продължение има ли?

— Разбира се.

— Давай да го чуя.

И чу.

— И в този ден ний всички ти желаем

да ти се сбъднат всичките мечти,

да събереш и на жените урожая,

но да си жив и здрав да си ни ти.

— И здрав да си ни ти — машинално повтори Минин и изведнъж изръмжа: — Тия жени и това но… и здрав… ти сифилис ли имаш предвид бе?

— Не, защо. Просто да е жив и здрав. — Писателят вдигна рамене. — Болести всякакви.

Буцата мас зад него се размърда, стисна юмруци, после ги отпусна. Гледаше умилно като куче, което чака командата „дръж“.

— Виж какво, момче — бавно каза Минин. — Не ми се прави на умряла гугутка. Ясно ми е какво намекваш. Ще се подиграваш на шефа на данъчните, а? И на мене?! Ще ме излагаш?!

— Няма такова нещо — опита да се защити писателят. — Той даже ще се зарадва, ще видите.

— Там ще се съберат важни хора. — Нещо в гърлото му заклокочи. — Искаш да се изложа, така ли? Искаш да ме прецакаш? Да ми се смеят всички?!

Писателят, изглежда, си представи сцената, защото за част от секундата се усмихна с крайчеца на устните си.

Минин също се усмихна — с цяла уста и злобно.

— Ти съвсем ли си си изгубил акъла бе? — „Съвсем“ прозвуча като съскане.

— Вече не ми трябва акъл — изсумтя писателят. — Изкарвам си хляба ей с тия двете. — И вдигна мазолестите си, оцапани с вар ръце.

— Изкарваше го — каза Минин.

Писателят изобщо не се учуди.

— Значи ме гоните? Е, ще си намеря работа и другаде.

— Няма да си намериш! — Минин изгледа буцата мас с пламнали от яд очи и нареди: — Щом тръгна, ще му счупиш едната ръка.

Обърна се и докато се отдалечаваше, подхвърли през рамо:

— И двете.

И като чу как се разбързаха мистриите и с каква стръв се забиха лопатите в хоросана, Минин си помисли, че толкова бездарно започналият ден може да излезе и хубав. Е, един тъпак може и да пукнеше от глад в някоя канавка, но пък останалите седмина щяха да работят с пот на челото. За да властваш над хората, трябва да ги е страх от теб.

Минин впрочем не броеше околните за хора. За него всичките до един бяха тъпаци.

 

 

Минин седна отзад в белия си джип „Блейзър“. До вчера се возеше в тъмносин „Форд Експедишън“. Ако също толкова лесно можеше да смени и омръзналия му вече часовник „Картие“ с въжделения „Даймънд Ролекс“, настроението му сигурно щеше да е много по-добро.

— Здравейте, шефе — каза шофьорът с уважение. — Къде ще ходим?

Тилът му беше едно с врата и раменете, все едно при раждането специално го бяха натискали на пода.

— В базата — късо нареди Минин на суперплоския тил.

„Базата“ беше развлекателният център „777“, построен съвсем наскоро на входа на Сочи. Вдигнал го беше един внезапно отишъл си от този свят бизнесмен и сега го въртеше Минин — беше приспособил една трета от сградата за своя щабквартира. Там, на километър и половина разгърната площ, имаше място и за увеселения, и за сериозна работа. Много добра придобивка беше този център. Още повече че му беше излязъл дори по-евтино от новия „Блейзър“. Когато най-скъпите неща са нефтът, алкохолът и наркотиците, човешкият живот не струва почти нищо.

Щом джипът се отдалечи достатъчно от дома му, Минин нареди:

— Спри. Викай „Бърза помощ“.

Шофьорът го погледна объркано, но спря.

— „Бърза помощ“ ли, шефе? Защо?

— Не ме ли чу бе? — кипна Минин, но после се сети, че шофьорчето е ново и не знае някои особености на дневния му режим, така че добави по-кротко: — Обаждай се и без въпроси. Кажи им: шефът има сърдечен пристъп.

— Ей сега ще видя какво има в аптечката, шефе. — Шофьорът наистина се притесни.

— Обади се, казах — изсумтя Минин. — Като дойдат, ще слезеш. И никакви въпроси повече. Не обичам въпросите.

Скоро се чу вой на сирена и иззад ъгъла изскочи линейка, и спря зад джипа. Лечебната процедура отне съвсем малко време. Лекарят получи от пациента обичайния си хонорар, би му морфин и линейката потегли.

„Шишенцето“, както се казваше на жаргона на Минин ампулата, струваше петдесет долара. Ежедневно той харчеше за наркотици по двеста. Можеше значително да намали разходите си, ако минеше на самообслужване, но го беше страх да си бие инжекциите сам, а не вярваше на охраната си.

— Мина ли, шефе? — попита разтревожено шофьорът, щом се върна в колата. И като се сети, че не бива да задава въпроси, подсмръкна виновно.

— Мина. — Минин махна с ръка и движението му му се стори възхитително плавно. На периферията на полезрението му, отляво и отдясно, се полюшваха две пъстри като дъгата мъглявини — вярно, щом се помъчеше да ги погледне по-внимателно, веднага се стапяха. За да не се мъчи с тях, той затвори очи и каза: — Карай, приятелю.

Удоволствието, което му доставяше морфинът, беше по-голямо от всички въобразими и невъобразими женски ласки. Понякога Минин си мислеше, че може би вече попрекалява с наркотиците, но всеки път тези мисли свършваха с обаждане на доктора.

— Добрият доктор Охболи — прошепна Минин; изобщо не чу гласа си — ще ви помогне, ще ви изцели.

Шофьорът сви глава в раменете си като костенурка и даде газ. Плоският му тил изглеждаше напрегнат, сякаш очакваше всеки момент да го зашлевят. Минин се засмя тихичко, доволен от звучния си мелодичен глас.

Телефонът запиука, но той не вдигна веднага — отначало реши, че е антирадарът. След секунди обаче се стегна и когато натисна копчето, в гласа му нямаше нищо друго освен желязна твърдост и непоклатима увереност.

— Да!

— Радвам се да те чуя, приятелю — приветливо каза телефонът. — Как си? Мойте момчета помогнаха ли ти да си решиш проблема?

Обаждаше се Паша Самсона, шеф на една от многобройните киевски групировки. Навремето — лежаха на съседни нарове — Миня и Самсона бяха готови да си разделят и последния залък (чужд залък естествено), а сега, тъй като живееха и действаха далече един от друг, нямаха никакви конфликти на интереси. Сега, на свобода, нямаха какво да делят, пък и си имаха всичко, така че просто си правеха различни приятелски услуги, никоя от който в крайна сметка не оставаше неплатена. Този път задълженият беше Минин, понеже си беше поръчал Самсона да му прати две килърчета, та местните да не си врат носа където не им е работа.

— Благодаря за съпричастието, Самсон — сдържано каза Миня. Въпреки че говореха по сателитна връзка, все пак предпочиташе да се изразява иносказателно. — Да, твоите хора ми помогнаха с едно проблемче, обаче ми създадоха два нови. Не обичам да излизам на минус.

— Сериозно ли говориш? — В далечния Киев се възцари недоверчива пауза. — Гога и Кузя са печени момчета, работил съм с тях. Наистина ли си недоволен? Към мене някакви претенции имаш ли? — Гласът на Самсона изтъня и към края заприлича на мяученето на мартенски котарак.

— Не, приятелю — отвърна Минин с мъркането на хищник, готов да скочи. — Лично към тебе нямам никакви претенции. Обаче твойте печени момчета се осраха като пълни некадърници. Събрали се с две цепенячета и им изпели всичко за подвизите си. Много съм им сърдит, приятелю. Не се работи така.

На Самсона не му отне много време да осмисли чутото.

— При това положение аз съм ти задължен, приятелю — каза той. — Гога и Кузя да се прибират, ще си получат заслуженото, можеш да ми вярваш.

Вместо да се зарадва от постигната победа, Минин усили натиска. Това си му беше златното правило, от много отдавна — никога да не се ограничава с частична победа там, където може да получи пълно превъзходство. Ако някой почне да отстъпва, блъскай го в пропастта. Ако се огъне — счупи му гръбнака.

— Готов съм да ти ги пратя веднага — бавно почна той, натъртваше на всяка дума. — Нямам причини да се съмнявам, че ще си получат наказанието. Каза го и те чух. Обаче все пак се тревожа, приятелю… Какво ще правим, ако по пътя Кузя и Гога пак се напият и се раздрънкат? Кой може да ми гарантира, че няма да стане така? Дай да се разберем сега, та да си нямаме неприятности.

Самсона имаше няколко варианта, всички обаче губещи. Затова пак отстъпи, като човек, нагазил в тресавище.

— Те къде са сега?

— Извадих ги от хотела, за да не изпортят работата още повече — отговори Минин и се усмихна победоносно, без това обаче изобщо да се отрази на интонацията му. — От вчера са на сигурно място и чакат да се видят с мен и да им платя. Ако одобряваш, ще им платя — до последната копейка. Или си ги искаш в Киев?

Самото това „си“ намекваше доста твърдо, че Гога и Кузя са хора на Самсона и че на практика той е отговорен за действията им. Всъщност си беше чист упрек, който във всеки момент можеше да се превърне в обвинение… и в присъда.

— А, не, за чий ми са! — възмути се телефонът.

— Прав си, Самсон, абсолютно си прав — каза Минин, за да подчертае, че решението все пак е взето от събеседника му, а той само го е одобрил. — И аз мисля, че такива леваци не ти трябват. Забрави ги — все едно никога не ги е имало.

— Кои бе? — засмя се Самсон. — За какво става дума? Не познавам такива типове.

Поговориха още малко — просто любезности, да разберат кой в какво настроение е, и се сбогуваха, като цяло доволни от резултата на състоялите се преговори. Но ако Самсона се радваше единствено на това, че се беше отървал от обвинение, че момчетата му са се раздрънкали, Минин празнуваше истинска победа. Мъртви Гога и Кузя му бяха много по-изгодни, отколкото живи. Дори ако не се бяха разплямпали, пак трябваше да ги ликвидира по един или друг начин, та никой никога да не научи какво са правили в Сочи. Сега необходимостта да се чуди кога и как точно да го направи отпадаше сама.

Минин набра един номер и без да губи време за поздрави и любезни усуквания, заповяда:

— Пожарски? Идвам. Покани гостите в банята да се понапарят. Имат въшки.