Сергей Донской
За цената на живота питай смъртта (7)

Глава 7
Животът е кра…

Лиля устоя на силното изкушение да удари нещо твърдо, взе от бара кутия „Меринда“ и фирмен пепелник „Кемъл“ и седна на масичката в ъгъла. Беше закъсняла с петнайсет минути, но и Милена никога не идваше навреме. Понякога трябваше да се чакат по час, че и повече, но никога не се караха за това — така и така имаха много свободно време.

На входа на хотела настроението й се беше развалило — имаше ченгета, коли със сини лампи, скупчилите се хора говореха тихо, като на погребение. „Пак са пречукали някого“ — реши тя. По принцип лично нея това изобщо не я засягаше, но смъртта си е смърт, винаги действа потискащо. Точно затова Лиля не гледаше никакви други филми освен комедии. Е, обичаше и сериалите, но през лятото какви ти сериали, пък и откъде време за тях? Лятото е време за работа. Каквото посееш, това и ще пожънеш — иначе какво ще ядеш до следващия курортен сезон?

Като прокарваше всяко дръпване от дългата си цигара с глътка студена напитка, Лиля огледа незаинтересовано бара. Публика като публика, нищо особено. Две колежки в другия ъгъл — днес не й се приказваше с тях. Един пиян като талпа мъж тъпо гледаше празната бутилка пред носа си. Малка компания, замезваща шампанското със сладолед. Още една — те пък замезваха водка с шампанско. Истинският лайф още не беше започнал. Музиката беше тиха, бавна. След час обаче всичко щеше да се промени. Музика, високи гласове, таванът нямаше да се вижда от цигарен дим. Курортистите обожаваха да празнуват и пристигането, и заминаването си. Мъжете се разпалваха и почваха да се лепят по момичетата. Точно това беше времето им за работа с Милена.

Обаче къде се бавеше тя?

— Андрюша — подвикна Лиля на бармана, който скучаещо бършеше една чаша. — Милена не е ли идвала?

Той я погледна някак косо, отклони поглед, после пак я погледна. След това я привика с пръст, незабелязано за околните.

— Какво има? — попита Лиля, след като намести дупето си на високия стол с неудобната пречка за краката. — Какви са тия тайни и загадки?

— Не видя ли ченгетата пред входа? — отвърна й барманът с въпрос.

— Е, и какво?

— Заради Милена са тук. Извадиха я от морето. — Той внимателно обърса със следващата салфетка следващата абсолютно чиста чаша, полюбува й се срещу лампата и взе още по-следващата.

— Удавила ли се е? — попита Лиля съвсем пресипнало, сякаш всичките й гласни струни се бяха скъсали наведнъж.

Барманът я погледна някак любопитно и само кимна.

— А как… — Лиля не можа да довърши.

— Никой не знае нищо — тихо каза Андрюша. — Ей, не плачи. Гледат те. Ако шефът разбере, че разваляш настроението на клиентите…

— Не плача — каза Лиля, попи очите си с една салфетка, тихичко се изсекна в нея и въздъхна: — Налей ми коняк, Андрюша. Голям. Налей си и на тебе. За бог да прости Милена.

— А, не, аз съм пас. — Барманът поклати глава; пътят му приличаше на белег през черепа. — Вие сте си колежки, вие си пийте за бог да прости. Бе поне един път да бяхте бутнали без пари бе… — И изсумтя възмутено.

— Няма проблем — обеща му Лиля, докато ровеше в чантичката си за пари. — Обещавам. Ти сега ми дай коняк, от най-хубавия. „Камю“ имаш ли? После ще ти платя, сега нямам.

— Имам, разбира се. Ние сме като в Гърция, всичко имаме.

— Налей тогава.

— Разбира се. Обаче първо…

И Андрюша многозначително посочи с очи вратата на клозета — той беше толкова тесен, че и един човек се вмъкваше в него доста трудно.

— Какво? — смая се Лиля. — Сега?

— Сега, ами кога.

— Не разбираш ли, че Милена е мъртва.

— Ха, да ти имам проблема — изпръхтя барманът. — Проблем е, ако имаш трипер или си в мензис… Голяма работа — една курва по-малко.

— Голям мръсник си, Андрюша — кипна Лиля. — Хайде, обслужвай си клиентелата, няма да ти излезе късметът.

Той изведнъж й заприлича на разярения пор, който беше гледала наскоро в едно предаване за животни. Острите му зъби като че ли станаха два пъти повече и той изсъска:

— Е, плащаш ли си коняка? Не? Тогава изчезвай от заведението, мръсницо! Върви духни на някой набързо и ела с пари. И не забравяй да си донесеш пластмасова чашка — няма да ти наливам в моите, кучка с кучка!

Не се усети, че повишава глас все повече и повече, и след секунди всички в бара вече гледаха Лиля. Пияният й намигна и се потърка по дюкяна с една навита на тръбичка банкнота. Някой се засмя.

Лиля — искаше й се стане невидима — понечи да слезе от столчето, но в този момент се чу повелителното:

— Спри!

Тя се обърна наляво и видя непознат мъж — появата му беше неочаквана както за нея, така и за смаяния Андрюша. Защото точно в него бяха вперени необикновено светлите очи на непознатия, въпреки че все пак говореше на Лиля.

— Сега младежът ще се поуспокои и ще се заеме с преките си задължения. Какво ще пиете?

— Водка — отвърна тя с някаква злобна решителност. — Чиста.

— Чухте ли, младежо? „Кристал“, литрова бутилка. И минерална вода — пак литър.

— Нещо за мезе?

Непознатият се засмя, все едно е чул най-хубавата шега през живота си.

— Да ви ядем онзиденшните сандвичи с полуразложена сьомга? Не, младежо, все още не умирам от глад. — Поклати глава. — Лично аз вече похапнах в доста по-добро заведение, а съвестта ми не ми позволява да предложа на това невинно момиче да се храни във вашето. Виж, може да взема кутия бонбони. Кажете какви, Лиля.

— Откъде ме познавате? — учуди се тя.

— Защо, вие нямате ли желание да се запознаете с мен?

Непознатият я погледна чак сега и й се стори, че очите му са не точно сиви, а с нещо сребристо в тях. Така изглеждаше оловото, което съседските момчета, с които си играеше като малка, топяха в ръждясали консервени кутии. Само че онова олово беше горещо, а очите на непознатия бяха абсолютно студени — макар и също изгарящи. Чак сега й стана ясно защо, докато непознатият говореше на Андрюша, той се свиваше, все едно са му изсипали във врата цяла шепа кубчета лед.

— Не обичам бонбони — каза Лиля след кратко колебание. Но не отказа водката.

На лицето на непознатия не се изписа нито една от познатите й емоции. Той плати, взе двете бутилки с една ръка и кимна към вратата.

— Да тръгваме.

— Къде?

— В стаята ми естествено, къде другаде? — Вдигнатата му вежда показа истинското му учудване от такъв глупав въпрос.

И в следващия момент вече беше обърнал гръб на Лиля и спокойно тръгна да излиза. А тя — още преди да реши да приеме ли това неочаквано предложение — тръгна подире му като на невидим буксир. Или като болонка на каишка, въпреки че това сравнение изобщо не би й се понравило.

На болонката, разбира се.

 

 

Докато се качваха с асансьора, Лиля поглеждаше крадешком непознатия и реши, че дори малко й харесва. Като се имаше предвид, че не беше успяла да види какво има в портфейла му, това не беше добре. Последният мъж, който беше предизвикал у нея нещо повече от професионален интерес, беше останал в далечното минало. Последният — и първият всъщност. Тя отдавна се беше примирила с това и смяташе, че нещата трябва да стоят точно така. Приказката й се беше оказала съвсем късичка. А в други приказки Лиля не вярваше — свършило беше времето на приказките.

И все пак у непознатия имаше нещо, което я караше пак да се чувства като малко наивно момиченце, което се надява на нещо хубаво в този живот. Глупости, разбира се. Така че за да не се поддава на глупави чувства, тя избягваше да поглежда привличащите я очи на непознатия, а се втренчи в тежката тока на кожения колан на кръста му. Бедрата му бяха тесни като на юноша и я впечатляваха почти колкото несъмнено мъжките му рамене, на които наистина й се искаше да се облегне доверчиво.

Сините джинси на непознатия, небрежно разкопчаната на врата синя риза — всичко беше чисто и свежо. Без нито едно петънце. И никакви изкуствени аромати. За сметка на това пък и никаква миризма на пот, както установи, след като подуши въздуха. И като завършек на всичко това — гладки мускулести гърди без нито едно косъмче. Лиля си помисли, че ще е последната глупачка, ако не ги поцелува поне мъничко.

В този момент асансьорът звънна да им каже, че са стигнали на етажа. „Това ти е седмото небе, драга“ — помисли си Лиля. И вече беше готова да се усмихне на тази мисъл, но си спомни, че без Милена вече е сам-самичка на този свят. И очите й се прехвърлиха на бутилката „Кристал“ в ръката на непознатия, който вече уверено крачеше по коридора. Той и водката — това можеше да й донесе забрава, поне за тази вечер. „Ех, да можех да остана с тебе до сутринта“ — помисли си Лиля и попита високо:

— Как се казвате?

— Я дръж. — Той й пъхна бутилките в ръцете, отвори вратата, влезе и каза вече отвътре: — Как предпочиташ? По собствено и бащино или на фамилно?

— Само на малко име не може ли? — Лиля влезе във вече ярко осветената хотелска стая и първата й работа беше да я огледа, въпреки че на двайсетгодишната си възраст вече бе виждала стотици такива стаи. Погледът й беше самоуверен и в същото време малко уплашен — като на зверче, което са преместили от една клетка в друга.

Мъжът й посочи да седне на масата, седна срещу нея и чак след това каза:

— Стар съм вече да ме наричаш на малко име. Казвам се Громов.

— Громов — Громов — съгласи се Лиля. — Обаче изобщо не сте стар.

— Защо, млад ли съм? — Той се засмя, наля водка, после отвинти капачката на минералната вода.

— Е, не че сте съвсем млад. Но сте… добър.

Това неочаквано изтръгнало се от устата й признание стресна самата нея и тя сведе очи и реши да не ги вдига дотогава, докато изчервяването й не мине. За нейно облекчение Громов не позволи на паузата да стане тягостна.

— Грешиш, малката — каза той с усмивка, която плъзна само по лявата половина на лицето му. — Добри хора няма, от мен да го знаеш.

— Защо, всички ли са лоши? — Тя запърха недоверчиво с мигли.

— И лоши няма. — Без да вдига наздравица, Громов спокойно си изпи водката, отпи и глътка минерална вода и най-после довърши мисълта си: — Като правиш добро на едни, неизбежно правиш лошо на други, това е то.

Лиля обърна чашата на екс, после вдигна бутилката с водата. Когато заговори, гласът й звучеше още по-пресипнало от обикновено.

— Как тогава да различаваме хората?

— По постъпките им — отвърна Громов. — Ако някой се държи добре с хората, които ти харесват, дръж се за него. И обратното. Това е то цялата философия.

Лиля измъкна с дългите си нокти цигара от подадената й кутия, допря крайчето й до пламъчето на щракналата под носа й запалка, дръпна няколко пъти и каза тъжно:

— Вече няма на кого да разчитам освен на себе си. Имах си приятелка — и вече я няма… Милена. Приятелки сме от малки. Днес се удави.

— Не е — каза Громов, докато пак наливаше чашите.

— Какво? — ахна Лиля. — Как така?

— Приятелката ти не се е удавила — каза Громов.

— Значи… Значи е жива?

— Не, мила. Мъртва е.

— Но…

— Но не се е удавила. — Громов я погледна право в очите. — Удавили са я. Почувствай разликата, както казват в оная тъпа реклама.

— Сигурен ли сте?

— Абсолютно.

— Но защо… И кой?

Страхът се запромъква в сърцето й като лед.

— На този въпрос ще ми отговориш ти — каза Громов. — Затова те доведох тук. Какво е искала да каже — и на кого — Милена днес? И какво общо има ракът?

Лиля се ококори.

— Откъде знаете за рака?

— Знам. — Громов й наля още водка, но не и на себе си; гледаше я внимателно.

След няколко секунди й се стори, че всичко около нея изчезва — и този загадъчен мъж, и стаята. За миг всичко се забули в трепкаща безцветна мъгла, в която плуваха сребристите очи на събеседника й. Тя наведе глава и тихо помоли:

— Загасете лампите, моля ви. Болят ме очите. И освен това не обичам да ме гледат така…

И щом Громов загаси лампите, тя, без сама да знае защо, започна бързо да разказва — на първия срещнат всъщност — всичко, което знаеше. Каза му за младежите от стая 260 и как се бяха гаврили с Милена, каза му, че единият, по-нисичкият, се казва Гога, а вторият… не можа да се сети.

— Магога? — В гласа на Громов се долавяше някаква неясна за Лиля ирония.

— Защо да е Магога? — Тя пак обърна чашата. Чувстваше се съвсем пияна, може би дори не от водката, а от втренчените очи на мъжа срещу нея, усещаше ги дори в тъмнината.

Когато Лиля свърши, Громов известно време не каза нищо. Рубиненото огънче на цигарата му чертаеше плавни линии в тъмнината. Лиля не знаеше какво друго да каже или да направи и само следеше рисунките му в мрака.

— Мъка — каза накрая Громов.

— Да, наистина мъка — потвърди Лиля и понеже събеседникът й не й наливаше, взе бутилката, като насмалко не я изпусна.

— Не ме разбра, момиче. Мъка — така се превежда името на Журба от украински.

— Вие украинец ли сте?

— Пази боже. Просто съм ходил на много места. Знам например как е „мъка“ на португалски, на английски и дори на пущу. — Громов се усмихна криво. — Мъката е универсално понятие. Известно във всяка точка на земното кълбо.

Лиля стисна очи и обърна чашата — и изхлипа. После попита малко завалено:

— И сега какво?

Громов стана.

— Сега ще те оставя за малко самичка и ще отида да направя някои справки за Гога и Магога.

— Не е Магога. Кузя се казва.

— Кузя ли? Така кръщават котараците. Е, пошегувах се.

— Ха, ха, ха. Много смешно!

Громов постоя още миг — гледаше я отгоре, — после излезе, без да каже нищо. Тя си наля пак, запали и смъкна фланелката си. Би трябвало да направи обратното — първо да се съблече, а после да запали. Сега огънчето падна между гърдите й и тя изсъска като змия.

След фланелката на стола се просна велурената поличка, а след нея и последната подробност от тоалета й — докато я събуваше, Лиля сумтеше и риташе, понеже беше забравила първо да си свали обувките. След като най-после успя да се справи и с тази почти непосилна задача, тя напипа в тъмното в чантичката един презерватив, стисна го в юмруче и се мушна под завивката на леглото.

Въпреки че балконската врата беше отворена, в стаята беше горещо — но я лазеха студени тръпки. Лиля лежеше и трепереше — и чакаше да чуе стъпките на Громов по коридора. Зад вратата обаче беше толкова тихо, че чак ушите й звънтяха. А може би бяха щурците отвън?

 

 

Вероятно беше заспала, понеже се сепна чак когато вратата се отвори и в стаята нахлу мъртвешки бледата светлина откъм коридора. Громов се очерта на прага като черен силует, а когато затвори, стана съвсем невидим.

— Намерихте ли ги ония млади природолюбители? — попита Лиля просто за да каже нещо. Ръката й стисна презерватива като вълшебен талисман.

— Изнесли са се. — Гласът на Громов беше глух.

— Ще ги търсите ли?

— По-добре да не знаеш какво ще правя, момиче. Забрави цялата тази история.

— И Милена ли да забравя?

— Нея на първо място. Веднага.

Лиля понечи да попита защо, но вместо това капризно се оплака:

— Студено ми е. Ела при мен, Громов. — Пресипналият й глас секна.

Той изобщо не реагира, че му говори на „ти“. И като че ли не чу и молбата й да легне до нея. Стоеше неподвижно в другия край на стаята — тъмна сянка на фона на светлите, тапети. „Пън“ — сърдито си помисли Лиля. Струваше й се, че усеща как набъбналите й зърна нетърпеливо надигат тежката завивка. Прокара студената си като лед ръка по също толкова ледените си гърди и я плъзна натам, където се беше съсредоточила цялата горещина на тялото й. Усещането беше като че ли е стиснала тлеещ въглен.

— Ела — повтори тя шепнешком. — Моля те.

— Не бива да оставаш тук.

Бузите й, допреди миг по-студени от мрамор, пламнаха.

— Защото съм проститутка ли?

— Не — изсумтя Громов. — Никога не се интересувам дали някоя жена е проститутка, или не. Е, никога не съм и плащал, разбира се. Сигурно съм старомоден в това отношение, но когато бях млад, слушахме една песен — че не можеш да си купиш любов. Винаги ми е харесвала.

— Не ти искам пари — тихо каза Лиля. — Няма да купуваш любовта ми. Подарявам ти я.

Громов щракна стенната лампа, седна на масата с гръб към Лиля и си изпи водката — а преди малко не я беше докоснал. И все пак в гласа му нямаше никакво нетрезво колебание, а в движенията — дори намек за несигурност. Близо минута Лиля го гледа в гърба, а после той се обърна към нея и повтори дума по дума онова, което беше казал преди малко:

— Не бива да оставаш тук.

— Защо? Какво толкова съм направила?

— Просто живееш днес в тази страна. Само това. — Громов замълча за миг, после попита: — Имаш ли роднини извън Русия?

— Ами… брат ми живее в Севастопол. Защо?

— Защото веднага трябва да отидеш при него. Направо оттук.

— Хайде де! И ще ми нарежда той! Ангел пазител ще ми се пише… — Изгледа го негодуващо и изсъска: — Импотент с импотент!

Отметна демонстративно завивката, отиде до стола, взе си дрехите, седна на кревата и почна да се облича — първо си обу обувките. Цялата тази сцена трябваше да покаже на този проклет пън Громов каква грешка прави, като я отхвърля. След като свърши с обувките, Лиля се изправи и замислено заоглежда фланелката си, все едно не можеше да реши кое й е предницата и кое — задницата. Брадичката й беше вирната предизвикателно, но тя си знаеше, че ще плаче във възглавницата чак до сутринта. И че ще плаче от яд, не от друго. Много е трудно да преглъщаш такива сълзи, когато си съвсем сама.

— Искаш ли да те намеря в Севастопол? — неочаквано попита Громов.

— Какво? — Лиля се слиса.

— Ще те намеря в Севастопол, момиче.

Момиче. Той май все така я наричаше, но този път сърцето й се разтупка. Момиче! Господи! Странно, но в този момент Лиля, видяла и две, и двеста, подмятана къде ли не от живота и в душата си вече бабичка, изненадващо и за самата себе си повярва на този човек, по-точно — ужасно й се прииска да му повярва. Нямаше значение дали я лъже. Най-вероятно я лъжеше. И то за да я разкара по-бързо от хотела — и от града — по някакви свои причини. Но когато се чувстваш като мъничко изгубено момиченце, си готова да повярваш на всякакви обещания и гальовни думи. Стига да не си сама — и за да не те е страх.

— Сега ще ти напиша адреса… и телефона. — Тя тръгна към масата, но я спря насмешливото му предложение:

— Може би първо да се облечеш?

— Ох, извинявайте.

Лиля не забеляза как пак почна да му говори на „вие“… И как се озова вече облечена на същото място, където преди малко беше разбрала, че не може да се раздели с този странен човек просто ей така… Струваше й се, че е клонка, носена от прииждаща река. Водата я носеше нанякъде, но къде точно — нямаше нито време, нито желание да мисли за това.

— И не ходи в квартирата — тихо каза Громов. — Изобщо не се вясвай там.

Лиля кимна машинално, после възрази:

— Ами пари? Имам само дребни.

Громов си отвори портфейла.

— Не мога да ти дам много, но за път и на първо време ще ти стигнат… На. Хиляда рубли и сто и петдесет долара.

Лиля — вече беше посегнала да вземе парите — си дръпна ръката, все едно се беше опарила. Толкова пъти беше взимала пари точно по този начин — а сега не можеше да го направи.

— Не ми се глези! — Изръмжа й Громов, очевидно разбрал какво става в душата й. — Взимай ги. Смятай, че ти ги дава държавата.

— Да бе, държавата! Държавата на никой не дава.

— Добре де, аз от името на държавата. Няма разлика.

— Има — каза Лиля, докато прибираше парите в чантичката си. — Голяма. — Преметна два пъти едно ластиче през стотачките, за да не се разпилеят, а доларите сгъна и ги пъхна в джобчето, отделно. В джобчето държеше и талисмана си — морско камъче с дупчица в средата, — на който от време на време доверяваше заветните си желания. Помисли дали да не сложи там и неизползвания презерватив, но реши, че той няма да е най-милият спомен за най-странната нощ в живота й, така че скришом го хвърли в кошчето и си пожела наум вече никога да не й се налага да използва това нещо, което разделя мъжете и жените дори в миговете на най-пълната им близост.

— Сега се обади на гарата — нареди Громов. — Хващаш първия влак за Ростов. Там се прекачваш и отиваш при брат си в Крим.

Лиля послушно набра справки, изслуша телефонната скоропоговорка и каза:

— Тръгва в три без петнайсет. Пускат половин час преди това.

— Идеално. — Громов й се усмихна окуражително. — Сега викни такси.

— Сама ще се оправя — възрази Лиля. — Всеки частник ще ме качи и ще ме откара за десет минутки. Още имам… имаме време.

— Викни такси — повтори Громов, все едно му беше станало навик да не чува какво му казва. — И поискай номера на колата, това е важно. Когато слезеш, се качваш в нея — в никаква друга.

Лиля покорно изпълни и тази задача. Вярно, все по-засилващото се объркване в ума й й попречи да чуе точно какво й казва диспечерката, жигули, седмица ли, деветка ли, май червено. За да не се изложи пред Громов обаче, тя отсече бодро:

— Заповедта е изпълнена, другарю полковник!

— Другарю полковник… — Той се усмихна, но от това лицето му не стана по-весело, дори напротив, като че ли потъмня, и то не от сенките в стаята. — Няма вече другари, момиче. — Громов се изправи и някак сърдито добави: — Само господата останаха.

Лиля също се изправи и застана срещу него, като че ли очакваше нещо. Громов посегна, погали я по косата, после ръката му лекичко я помилва по бузата.

— Кога казаха, че идва таксито?

— След пет минути — отвърна Лиля унило.

— Значи трябва да слизаш. Тръгвай. Нали ми даде севастополския адрес — ето го. — Громов вдигна листчето пред очите й, после пак го сложи на масата.

— И чакам? — Лиля мислеше да го каже утвърдително, но се получи неуверен въпрос.

— Разбира се. — Той я подбутна към вратата. — Разбира се, че ще чакаш. Защо ни е даден животът, ако не за да чакаме?

— Какво да чакаме?

— По-добри времена, какво друго. — Громов се усмихна толкова криво, все едно лично на него му беше омръзнало до смърт да чака точно това. — Хайде, момиче. Лек път.

Щом излезе в празния коридор, Лиля прехапа долната си устна, за да не се разреве, преди да намери първата възглавница, в която да зарови лице.

От суровия тон на Громов, от сериозните му очи беше разбрала, че е загазила, и то много. Но най-лошото беше, че заминаваше, а никога досега в целия й живот не й се беше искало толкова много да остане.

 

 

Чак когато успя да се вмъкне на предната седалка на керемиденочервеното жигули, чиито спирачки изсвириха пред входа, щом тя излезе, Лиля се усети, че се е напоркала до козирката. И тя не знаеше защо — заради Милена ли, заради Громов ли. Нищо не знаеше вече. Както казваше майка й навремето — човек от главата си пати.

— На гарата — каза Лиля на шофьора и неуспешно се опита да види на седмия етаж на хотела онзи прозорец.

— Разбрано, хубавице — каза шофьорът.

Обърна колата и подкара нагоре по безкрайния завой покрай бетонната стена, до която човек се чувстваше като в някакъв лабиринт. Жигулито се тресеше така, сякаш ресорите му бяха от стари пружини на матраци. Двигателят пък ту ревеше, ту кашляше, все едно всеки момент ще се задави и ще умре.

Лиля погледна шофьора и как дърпа скоростния лост и й направиха впечатление първо ръцете му, осветени съвсем слабо от таблото. Не ръце, ами космати лапи. Сигурно когато искаше да си погледне часовника, трябваше да си помага с гребенче.

Той усети погледа й и я попита свойски:

— Свърши смяната, а, хубавице? — И млясна, все едно всмукваше макарон.

Лиля се намръщи.

— Гледай си пътя.

— Леле, колко сме сърдити днеска, да се таковам в таковата! — Смехът му беше неприятен, все едно вряща тенджера хлопа с капака си.

— Вземи млъкни, а? — изсумтя Лиля и стисна чантичката си толкова силно, че почти си счупи един нокът.

— Както заповядате, мадам.

И пак заклокочи, но в крайна сметка наистина млъкна и запали евтина смърдяща цигара. Колата се напълни с гаден пушек. Лиля бързо свали прозореца за глътка чист въздух.

— Не ти ли харесва, маце? — попита шофьорът и дръпна от вонящата си цигара с още по-голяма наслада.

— Че на коя нормална жена може да й хареса? — язвително се засмя Лиля.

— Ха, жена! — Шофьорът се изкашля, доизсмука храчката, повъртя я в уста и я изплю през прозореца. — Чудо на природата, моля ви се! Раздвоение на личността и на половите органи, това е то жената. Боклук с финтифлюшки.

Лиля не каза нищо. Мъчеше се да разбере през къде минават. Не беше обърнала внимание къде точно бяха завили в началото и сега не беше сигурна в коя част на града са. А шофьорът продължаваше да мърмори, все по-злобно:

— Не ви понасям това жените! А бе говориш им за важни неща, а те ти плямпат за превръзки с крилца. Ангелчета с крилца, моля ви се, да ви таковам таковата.

„Тоя е луд — помисли Лиля. — Абсолютно луд. И къде ли ме кара?“

— Спри — каза високо, помъчи се да го каже спокойно и властно. — Слизам.

— Ами гарата? — попита шофьорът с насмешка и зави по някаква алея, която отвърна на нахлуването на колата с възмутеното стържене на чакъл. — Бавно трака влакът в мрака… Какво ще кажеш, малката?

— Казах: спри.

— Щом казваш. — Той спря и изключи двигателя.

— Колко ви дължа? — Лиля си отвори чантичката и чак след това се сети, че трябваше да го направи, след като слезе от колата.

— Колкото кажа.

Думите му прозвучаха толкова зловещо, че Лиля посегна да отвори вратата, но не успя да стигне до дръжката.

— Да не си мръднала! — изрева шофьорът, стисна я за врата и я обърна към себе си.

Лиля успя само да изписка, като мишле, озовало се в ноктите на огромен котарак.

— В очите… В очите ще ме гледаш!

Тя го погледна в очите.

— Точно така — одобрително каза шофьорът. — И не ми се дърпай. Днес ти е четворно критичният ден, обаче ей сега ще ти стане хубаво…

В следващия миг Лиля успя да види как юмрукът му полита към главата й — но нямаше време да я заболи. Имаше само ослепителен блясък, а после — мрак.

Болката дойде по-късно, всъщност болката означаваше, че е жива, но кой знае защо, я болеше не слепоочието, а лявото рамо, затиснато сякаш от някаква неимоверна тежест. Лиля се опита да вдигне ръката си, за да види какво й е, но изобщо не можа да я помръдне. Опитът да седне също не даде никакъв резултат. Тя изстена, обърна глава наляво и видя, че ръката й е затисната от задното колело на керемиденото жигули. Призля й — и от ужас, и от вонята на бензин. А най-страшното беше, че не можеше да си види ръката — върху нея беше метнато нещо черно.

— Стелката — поясни отнякъде над нея гласът на шофьора. — За да не ти останат следи от гумата по ръката. Основи на криминалистиката, маце. Ха-ха!

Лиля смаяно се втренчи в задника на шофьора, който тъкмо се измъкваше от колата; не разбираше какво смешно може да намира в положението й. И чак после осъзна, че жигулито няма начин да е затиснало самичко ръката й. Но наистина едва можеше да мисли. Болката беше непоносима.

— Само не мисли да викаш — предупреди я шофьорът, като видя, че е отворила страдалчески уста. — На секундата те убивам. А ти се живее, нали?

— Да — прошепна Лиля. — Да.

— Е, живей тогава. — Разкопча си дюкяна, пикнята му зашуртя в тъмнината и той добави почти сякаш се извиняваше: — Поизнасилих те, докато беше без съзнание, нали не се сърдиш? Така е според сценария.

Лиля изохка, успя да надигне глава и видя, че е гола, само обувките й не бяха свалени. Затиснатата от колелото ръка я болеше толкова силно, че тя дори не усещаше острите камъчета и клечки под гърба си. Но и болката вече не беше толкова важна. Какво щеше да стане сега с нея — това беше най-важното.

— Ка… какъв сценарий? — едва успя да попита Лиля. Предчувстваше, че ще чуе вече нещо наистина ужасно.

И точно така стана. Шофьорът изсумтя доволно, изтръска последните капки, после с удоволствие й обясни:

— Значи в района си имаме маниак, сериен. Седем жени вече е изнасилил. Откарва ги на някое скришно местенце, пребива ги, изнасилва ги, и им затиска някой крайник под гумите, да го таковам в таковата. — Шофьорът цъкна огорчено с език, извади от багажника едно шише, отвори го, разкрачи се и почна да полива члена си и да го мие. Замириса на водка, от което всичко се стори на Лиля още по-идиотско.

— Защо? — Шепотът й беше едва чут, но шофьорът имаше прекрасен слух.

— За дезинфекция — отвърна той спокойно. — Знам ли каква зараза може да ми лепнеш… Ух, пари!

— Имам предвид защо този маниак затиска жените с колата? — Успя да зададе въпроса с последни сили, но се опита да говори възможно по-ясно и високо, знаеше, че от отговора ще разбере какво я чака.

— Как така защо? — учуди се шофьорът. — За да не се дърпат. Изпадат в шок и после няма проблеми.

Доизми се с шишето, избърса го с някакъв парцал и го метна в храсталаците. В клоните им се мяркаха светлинки — светулки, а може би звезди. А може би бяха просто искрици от болка, слабост и безкраен ужас. Лиля дори не можеше да потрепери. Беше като парализирана.

Шофьорът се надигна на кривите си крака, дръпна си ципа, пак бръкна в багажника, извади нещо и се наведе над Лиля.

— Та този маниак значи — каза й най-спокойно — реже главите на жертвите си. С най-обикновена струна от китара, както е установило следствието. Няма значение каква — пета, шеста. Ти можеш ли да свириш на китара, маце?

— Не — отвърна Лиля само с устни.

— Е, и аз не мога кой знае колко — призна си ужасният човек, навел се над нея. Косматите му ръце подмушнаха струната под главата й и той продължи: — Обаче си имам китара. От едно време, пеехме с брат ми разни глупости — за алпинистката, нали я знаеш. — Той се засмя. — Значи с шест струни беше, сега е с пет. Няма значение, и без това само прах събира. — Мъжът си сложи нови брезентови ръкавици и продължи: — Днеска си ги купих, от един магазин за строителни материали. Мисля, че маниакът също си слага точно такива, та да не си среже пръстите. Дали пък не беше по-добре да си купя два чифта, за по-сигурно, как мислиш?

— В чантата имам пари — прошепна Лиля, макар вече изобщо да не се надяваше на чудо. Лицето й беше мокро от сълзи, макар да не помнеше кога се е разплакала. — И рубли, и долари…

— Намерих ги аз паричките ти, благодаря — каза шофьорът. — В джобчето при гущерите имаше и някакво камъче — хвърлих го. За к’во ти беше?

— Талисман… за късмет… — Сълзите размазваха всичко пред очите й. Струваше й се, че надвисналото над нея лице прави страшни гримаси. Мъжът беше зад главата й и тя го виждаше наопаки — брадичката на мястото на челото и под нея — устата. Все едно че над нея се беше навел циклоп с огромно избодено око.

— Е, лош късмет значи — каза циклопът. — Ти си ми първата, така че недей да се сърдиш, ако не стане от първия път…

— Пуснете ме! — беззвучно извика тя, щом студената струна стегна гърлото й.

— Спокойно, спокойно…

Мъжът над нея засумтя съсредоточено и дръпна. Лиля едва успя да стисне очи, за да не види как точно ще стане.

А след секунда се почувства разделена на две части: главата отделно, всичко останало също отделно. Но самата тя вече не беше нито безмълвно зинала глава, нито потръпващо в конвулсии тяло. Беше станала нищо — и това беше най-ужасното, което й се случи в тази последна нощ от живота й.