Към текста

Метаданни

Данни

Серия
ФСС. Руският 007
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Цену жизни спроси у смерти, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване, корекция и форматиране
nedtod (2022)

Издание:

Автор: Сергей Донской

Заглавие: За цената на живота питай смъртта

Преводач: Иван Тотоманов

Година на превод: 2005

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2005

Тип: роман

Националност: руска

Излязла от печат: 12.12.2005

Редактор: Ани Николова

ISBN: 954-585-671-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5080

История

  1. — Добавяне

Глава 5
По море и суша

— Ей, малката! — Лиля размаха ръка пред очите на Милена с жеста, с който хипнотизаторите изкарват доброволците от транс, и за по сигурно щракна с пръсти и продължи: — Ей! Събуди се!

Милена сърдито бутна ръката й настрана и лапна цигара — тя залепна за начервените й устни. Щракна със запалката, дръпна и се закашля.

— Отврат!

— Откъм филтъра я запали — обади се Лиля.

— Разбрах вече! — Вонящата цигара полетя към кофата, падна на пода и уплаши една голяма черна хлебарка, която забърза да се скрие.

В квартирата имаше цели пълчища такива черни страшилища — въпреки че кафявите им сестрички все пак бяха доста повече. Заселилата се в кухнята мишка може би все пак беше в един-единствен екземпляр, но пък плашеше момичетата повече от всички хлебарки, взети заедно — и черните, и кафявите. Пет минутки да не помръднеш — и излизаше от незнайната си дупка. Само дето не им се качваше на главите, животинчето му с животинче нахално! Така че като влизаха в кухнята, и двете вече бяха свикнали да кашлят високо, да тътрят крака по пода и да тропат с чиниите и лъжиците. Иначе се стряскаха, като видеха мишлето, клекнало например на перваза, само на педя от някоя мръсна чиния.

По-страхливата в тандема беше Милена — във всеки момент беше готова да скочи на столчето и да запищи. Не можеше и едно кафе да си направи без Лиля, непрекъснато я викаше.

Днес обаче не пиеха кафе, а „Мадейра“ — с медали на етикета. Лиля отпи само глътчица и остави чашата. Милена обаче си пийваше яко — и бялото на очите й вече беше станало розово, а устните й изобщо не можеха да се срещнат — всяка си ходеше където иска.

— Ама пий де — капризно казаха устните, при което долната остави на брадичката на Милена тъмновишнева следа. — Не мога да пия сама.

— Не ти личи — неодобрително изхъмка Лиля.

— О, не обичам да ми четат конско. Пие ми се, значи ще си пия. И ти ще пиеш.

На последното можеше да се възрази, но Лиля беше мекосърдечна и не възрази.

— Дай да поспим, а? — каза вместо това, макар да знаеше, че предложението й няма да се приеме.

И точно така стана.

— Има време — отсече Милена, наля си още мадейра и запали цигара, този път успешно. — Ще звънна на Журба и после си лягаме.

— Той е на работа, нали е ченге. Може да го няма чак до довечера. По цял ден обикаля — ще му окапят краката.

— Наш’те да не окапят, че хляба си изкарваме с тях. — Милена се усмихна криво. — С техните между нашите, на Червените шапчици. Дай да пием да им окапят бе! И средните!

Лиля взе чашата си, престори се, че пие, после пак я сложи на масичката.

Преди малко се беше изкъпала. Със студена вода, разбира се, топлата вода в Сочи се пускаше само нощем, и то за малко. И сега косата й беше увита в малко крив тюрбан, направен от захабена хавлиена кърпа. Тоалетът й се допълваше от прани стотици пъти памучни бикини с поизбеляла розичка на фасадата. А може би не беше розичка, а сърчиченце. То пък многото важно — Лиля отдавна вече не беше наивното петнайсетгодишно девойче, което се радваше на такива евтинии и на червени розички и сърчица.

Милена още не беше сменила бойната си униформа с някаква къщна дрешка — носеше впита черна рокличка, сандали на висок ток, кехлибарена гривна и златно синджирче с медальонче — козирог. Плюс тежък грим, който на дневна светлина изглеждаше малко страшен. Като я гледаше, Лиля имаше чувството, че още са нощна смяна, и това й пречеше да се отпусне и да си почине.

— Иди се изкъпи и се преоблечи — каза тя накрая. — Ще ти олекне, ще видиш. Недей се стяга. Било каквото било.

— Аха, било то! — кипна Милена. — Може да не съм жената вамп, обаче не съм и подлога, та да ме тъпчат всички.

— Добре де, стига вече. Човек ако помни всичко, по-добре да ляга да мре.

Милена не отговори, а взе слушалката на телефона и натисна копчето за пренабиране, изчака „алото“ от другата страна на линията и бързо каза:

— Журба, ако обичате… Да, Вячеслав Игнатиевич… Кой го търси ли? Една позната… Не, не можете да ми свършите работа… Не, благодаря. — Изключи връзката и изсумтя: — Педераст с педераст! Ще ми се слага той!

— Тебе с какво те закачиха? — попита Лиля. Внезапно и на нея й се дощя да се напие и изгълта чашата си на един дъх.

— С екстази — отвърна Милена. — Реших да купя по-евтино и после да го шитна по дискотеките, и се нахендрих. Журба ме държа три дни в ареста, после ми каза: или ме прибират за притежаване и разпространение, или ставам доброволна осведомителка. Подписах, к’во да направя. — Милена въздъхна дълбоко, прекалено много празнота се беше събрала в гърдите й. — И сега ме работят. — Погледна за миг приятелката си и добави, вече твърдо: — Обаче не портя нашите, нали ми вярваш?

— Вярвам ти, разбира се. Успокой се. — Лиля си наля вино, намръщи се и го изпи.

— Да бе, ще се успокоя, мамка му! Докато не им го върна на тия двамата дебили, изобщо няма да се успокоя! Журба ще се върне след петнайсет минути, шефът му го извикал. Ще му се обадя и после си лягам да спя — с чиста съвест.

— А бе… — със съмнение почна Лиля; не беше сигурна, че е съгласна с онова, което бе намислила приятелката й. Хвърли мократа кърпа в коридора, наля останалото вино в чашите и попита: — Не си ли гладна, Ми? В хладилника има кашкавал, има и риба, и рачешки пръ… — Гласът й секна.

— Да бе, само рачешки пръчици ми липсват! — Милена скочи, при което столчето падна, и тропна с крак.

Лиля виновно отмести очи. Не биваше да споменава за рачешките пръчици. За никакви раци всъщност.

Вчера както обикновено двете работеха в новия хотел „Бриз“. Първото предложение да се качат горе дойде от двама младежи, които миришеха на скъп афтършейв два пъти по-силно, отколкото на пот. Ако не лъжеха, по-високият се казваше Кузя, а набитото му приятелче беше Гога. Кой можеше да предположи, че имат и трети приятел, безименен? Огромен морски рак, лъскав като лакиран. Живееше в запушения умивалник в банята, бяха му налели морска вода. И му бяха пуснали и остатъци от храна, обаче той не ги беше ял. Лежеше си на дъното, подвил под себе си черните си щипки, и като че ли спеше.

Полюбуваха му се и забравиха за него. Момичетата пиха червено шампанско, младежите дръпнаха по едно джойнтче и докапчиха един литър лимонова водка. Какво оставаше — да се повъргалят за малко в чаршафите и да си кажат чао, обаче не — Лиля реши, че й се танцува, и каза да пуснат нещо по-весело.

По музикалния канал тъкмо даваха хип-хоп, при това много жесток. В клипа чернокожите братя по разум вилнееха като дяволи в центъра на ада. Уоу! Много яко!

Въодушевеният Гога веднага изяви желание да изпраска един брейк, бил го усвоил в ранната си младост. Преместиха масичката с пиенето и мезето и вдигнаха килима. И се почна. След като се поразкърши, за да загрее, Гога направи шпагат и панталонът му се спраска по шева с неприличен пукот. Лиля моментално завря нос в чашата си да скрие усмивката си в шампанското, но Милена не издържа и се разкикоти открито. За което си плати.

Не я биха, не, въпреки че като се имаше предвид явно бандитската външност на Кузя и Гога, трябваше да се очаква точно това. Те обаче и с пръст не я пипнаха. Просто я накараха да се съблече и да легне и донесоха мокрия рак, който с готовност разпери ужасните си щипки. Направо страх да те хване, като си помислиш какво би могъл да направи там, където от време на време се опитваха да го натикат със смях и шегички. Милена много добре си представяше какво. Плачът й и досега пукаше тъпанчетата на Лиля.

Момчета, недейте, моля ви се, момчета… На всичко съм съгласна, само го махнете тоя рак… Моля ви се! Моля ви се бе…

Лиля просто не искаше да си спомня за това. Нито как се молеше Милена на мъчителите си, уплашена до смърт, нито как трепереше самата тя, ужасена, че ще дойде и нейният ред. Но всичко свърши относително благополучно. Платиха им и дори най-любезно ги изпратиха до вратата на сутринта. Така че Милена не беше права да се ядосва чак толкова. Е, унизили я, непрекъснато се случва. Да не би проститутките да съществуват с цел да ги превъзнасят до небесата?

— Виж какво, Ми — каза Лиля; въртеше празната чаша в ръце. — Дай да го забравим това, а? По-лошо ще стане, ако се свържеш с ченгетата.

— Да забравим и да простим, така ли? Ти нали ги видя как се гавриха тия мръсници с мен! Нали ги видя! — Милена се вбеси и дори скочи. — Лесно ти е на тебе, ти си стоеше и само гледаше. А аз, аз! Я си свали бикините и дай да ти пощракам малко с ножицата между краката, та да разбереш какво ми беше на мене! Искаш ли, а?

Лиля предпочете да не експериментира. Погледна чашата си, убеди се, че в нея няма нищо освен лепкава утайка, и каза нерешително:

— Можем да се оплачем на нашите хора. Да ги научат тия млади природолюбители.

— И какво ще направят? Не са ни били, платиха ни… Неее! — Милена решително тръсна изкусно изрусената си на кичури коса. — Ще се обадя аз на Журба.

— Че той какво ще направи? Ще пусне рака в морето ли?

— Ти да не си идиотка? Или си глуха? Не чу ли какво си дрънкаха Гога и Кузя, докато се наливаха? Тоя гаден рак са го взели от някакъв удавник. Точно затова се уплаших толкова. Само като си представих как тая гадинка яде човешко, направо щях да повърна.

— А, не вярвам — неуверено каза Лиля. — Стягаха. Правеха се на много печени.

— Че какво ми пука на мене?! — викна Милена и изпъчи бюст. — Да си отговарят за дрънканиците! Журба знаеш ли откога смърди, че от мен нямало никаква полза. Значи му давам полезна информация и Кузя и Гога ги прибират поне за двайсет и четири часа. Пък ако са се накиснали наистина — там им е мястото. Заедно с онова гадно членестоного!

Милена млъкна и пак се обади в милицията. Този път извади късмет — вдигна Журба.

— А, ти ли си? — В гласа му нямаше нито изненада, нито приветливост. — Какво искаш? Пак ли ще ми снесеш някой с водно пистолетче? Или пък са те работили с контрабанден капут? Писна ми от тебе, да знаеш. От затвора те отървах — и какво? Никаква свястна информация, само тъпотии.

— Този път работата е сериозна. — Милена стисна телефона по-силно.

— Казвай. — Гласът на Журба стана делови.

— Удавник.

— Какво? Не те разбрах.

— Удавник — повтори Милена по-високо.

— А бе удавниците лете са като водораслите. Имаш предвид някой конкретен ли? — Гласът на Журба лекичко потрепна, все едно по линията имаше смущения.

— В хотела, дето работя — почна Милена, — са отседнали две типчета. И си гледат в банята рак.

— Рак ли?

— Аха.

— Да не е от езерото Лох Нес, а?

— Не. Най-обикновен морски рак. Крив.

— Ама ти толкова рано ли си се напоркала ма? — кипна Журба. — Парцал с парцал! Що за идиотщини ми дрънкаш? За такива номера знаещ ли какво ще те направя? Жива ще те одера и ще ти направя от кожата надуваема кукла за някой сексшоп!… Майтап ще си прави тя с мене, моля ви се!…

— Първо ме изслушайте — забързано каза Милена и прехвърли телефона в другата си ръка. — Този рак ония са го смъкнали от един удавник, пияни бяха и се хвалеха. От Киев са, казват се Гога и Кузя, живеят в хотел „Бриз“, стая 260.

— Да не бъркаш нещо?

— Нищо не бъркам — твърдо каза Милена. — Чух ги много добре. Те са свързани с удавника, сами го казаха. И те, и гадният им рак. Понеже…

— Стоп! — изръмжа Журба. — За рака после, като се видим. Давай сега отначало, до последната подробност.

Милена стана и закрачи нервно из стаята.

— Нищо друго не знам. Само това, което вече ви казах.

— Само така ти се струва, маце. — Гласът на Журба стана по-дружелюбен. — Ще ти задам няколко насочващи въпроса и ще си спомниш още много интересни неща. Понеже проблемът е сериозен, нали така?

— Да — неохотно призна Милена. Вече съжаляваше, че се е набъркала в тази история. Пък и беше сънувала лош сън — дъждовни червеи в чиния.

— Браво — зарадва се Журба. — Най-важното, малката, на никого нищо за това, ако не искаш да си имаш неприятности.

— На никой нищо не съм казала… — Милена надникна в кухнята, намигна на Лиля и продължи по телефона: — Никой нищо не знае. Освен ония де — Гога и Кузя.

— Чудесно, да се таковам в таковата, чудесно… — Гласът на Журба изобщо не беше доволен, а някак замислен. Като че ли в същия този момент той гледаше през прозореца, хапеше устна и взимаше някакво важно решение. Накрая заговори пак: — Значи така: седиш си в квартирата, не излизаш никъде и си затваряш устата. Имам малко работа, но привечер ще мина и ще си поприказваме.

— Ама аз имам поръчка в пет — каза Милена.

— Къде?

— В хотела.

— Да де, в хотела — засмя се Журба. — Какво е хотелът без теб и какво си ти без хотела… И кога ще се освободиш?

— Към шест. Клиентът си заминава с нощния влак, така че ще бърза.

— Яснооо… Прощално чукане, нали така. Добре, добре… Значи чакаш ме в шест. На плажа на хотела например. Може да дойда с кола, ще се разходим.

— Никъде няма да ходя! — Милена едва се сдържа да не го извика. — Не можем ли да си поприказваме на плажа?

— Може, разбира се — каза Журба след секундно колебание. — Защо да не може. Ще съвместим приятното с полезното, така да се каже. Значи ме чакаш в шест. — Гласът му се сниши почти до шепот. — И много внимавай да не ме преметнеш. Нали не искаш да пратя да те приберат?

И затвори, като с това ликвидира всички възможни възражения. Милена се облегна на стената на антрето. Чудеше се свършили ли са неприятностите й, или тепърва започват.

 

 

— Как се казваш? — попита мъжът и се претърколи на другата половина на кревата.

— Карина — както винаги каза Милена. — Всеки път ме питате как се казвам.

— Ами все се надявам, че ще си кажеш истинското име. — Мъжът — тя изобщо не помнеше името му — изпъшка, надигна се, смъкна пълния презерватив, свали панталона си от стола и почна да бърка за пари.

— И защо ви е да знаете истинското ми име? — попита Милена. Точно този въпрос на клиентите винаги я учудваше. Какво значение имаше как ще наричат проститутките, с които лягат? Куклата Даша, куклата Маша…

— Защото те харесах — призна мъжът. — Много. — Започна да отброява стотачките и на петата спря. — А бе, не ми ли се полага отстъпка? Все пак съм ти редовен клиент.

Милена скочи от леглото и дръпна от пръстите му петте стотачки, които й се полагаха. Стисна ги и каза строго:

— Никакви отстъпки.

— Ей, много си била алчна. — Мъжът поклати осъдително глава. — На колко години си?

— На деветнайсет.

— И дъщеря ми е на деветнайсет. Учи в Англия, иска да стане моделиерка.

— Много здраве от мен — изфуча Милена.

Пъхна смачканите си бикини в един яркожълт найлонов плик и извади оттам бял бански.

— Няма ли да си вземеш душ? — попита мъжът.

Стоеше пред нея, провесил почти до коленете си мръсния си хобот, който беше готов да напъха във всяка възможна дупка — и ще й говори за хигиена, моля ви се!

— Ще се изплакна в морето — отсече Милена.

След минута навлече над банския късите си гащета и малиновия си потник и клекна да си върже сандалите. Мъжът пристъпваше от крак на крак над нея и дуднеше нещо за гениалната си дъщеричка, но Милена се мъчеше да не го слуша. Винаги щом си вземеше парите, започваше да мрази клиентите си два пъти повече, отколкото отначало. А пък онези, които се хвалеха с жените и дъщеричките си, беше готова да удуши на момента. Милите татенца, моля ви се!

— През септември пак идвам — каза многозначително мъжът и се почеса под пъпа. — Ще се видим, нали?

— Разбира се. — Милена отвори вратата и без да го погледне, я хлопна за гърба си.

Въздъхна облекчено и закрачи по дългия коридор, блеснал от чистота като новоизсечена монета. Поспря до бюрото на дежурната, подмушна й традиционната десетачка и попита:

— Може ли да се обадя?

— Не може — отвърна дежурната. На цвят лицето й беше същото като царевичната бисквита, която дъвчеше. Жълто-кафяво и на почти същите дупки.

— Заповядайте. — Милена й подаде още една десетачка.

— Е, обади се, чедо. — С толкова гаден глас би трябвало да е трудно да докараш благожелателно отношение, но дежурната успяваше — когато решеше.

Милена набра номера на квартирата — телефонът все се дърпаше към навития на спирала шнур и слушалката в ръката й — и запотропва нервно с крак. Накрая чу сънения глас на Лиля.

— Ало? Кой е?

— Свърших — каза Милена. — Сега отивам на плажа.

— Ще се печеш ли? — Лиля се прозина.

— Не само. — Милена хвърли поглед към дежурната по етаж и продължи по-тихо: — Ти да не забрави за рака?

— Не съм. — Прозявката най-после свърши, Лиля се изкашля и попита с пресипналия си глас: — После ще ми се обадиш, нали?

— Защо да ти се обаждам? Ще се видим в бара в осем, както винаги. Тогава ще ти разкажа всичко.

— Ами защо ме събуди тогава?

— Не знам — призна Милена. — Нещо ми е притеснено. Ти не се ли чувстваш така понякога?

— Ммм, да. — Лиля пак се прозина, този път по-късичко, с едно ахкане на края.

— Добре де, спи си — сърдито каза Милена, затвори телефона и тръгна към асансьора.

Погледът на дежурната я блъскаше в гърба като вятър.

Под яркото слънце всичките й тревоги и опасения й се сториха глупави, абсолютно безпочвени и безсмислени. Отвсякъде се носеше музика, смях, ехтяха веселите гласове на летовниците. Милена си купи сладолед, веднага му отхапа връхчето и като се наслаждаваше на ароматната сладост в устата си, заслиза към плажа. От двете страни на стълбата растяха храсти с толкова плътни и тъмнозелени листа, че приличаха на пластмасови. Цветовете миришеха тежко, опияняващо.

На плажа нямаше много хора — курортистите вече тръгваха да се отдадат на вечерните си развлечения, най-важното от които беше обилната вечеря.

Милена реши да се разположи близо до стълбите, така че Журба да я види веднага. Смъкна тесните си панталонки, свали и потника — и когато се наведе да вземе сладоледа, който бе сложила до краката си, видя, че е изчезнал, и се стресна.

— Здрасти — чу насмешлив глас зад гърба си.

Беше Журба — нисък, набит и кривокрак, космат като гигантски паяк, от тия, дето ядат птички; дояждаше й сладоледа; после си обърса пръстите в раирания си бански. Милена отклони очи, за да не гледа оцапаните му с бяло устни. Кой знае защо, си помисли, че милиционерската му професия има нещо много общо с нейната.

— Здравейте — каза тя.

— Хайде, хубавице. — Журба смачка лепкавата опаковка на сладоледа и я пусна на пясъка.

— Къде? — Милена се напрегна. Полазиха я студени тръпки, зърната й под белия бански се втвърдиха.

— Нали искаше да си погукаме — ухили се Журба и се облиза като котарак.

Милена се огледа. Не искаше да ходи с него никъде, предпочиташе да са пред хора.

— По принцип вече ви разказах всичко — нерешително каза тя. — Онези типове се казват Гога и Кузя. Отседнали са в…

— Шшшт! — Журба се намръщи, кимна към сивия вълнолом, който се издаваше навътре в морето, и предложи: — Дай да идем ей там, по-далече от чужди очи и уши. Нали не искаш някой да научи за отношенията ни.

Да, Милена не искаше. Но не искаше да ходи и на вълнолома. На края му, на кея, стоеше само един самотен рибар, пък и той май вече се канеше да си тръгва. По самия плаж все пак още имаше хора, макар и нарядко.

Без да чака съгласието й, Журба решително тръгна по чакълестия плаж — той скърцаше под твърдите му жълти пети. Момичето тръгна след него, като се мъчеше да стъпва на плоски камъни, но невинаги успяваше. Когато стигнаха до грапавия бетон, Журба се обърна и подметна с насмешка:

— Много са ти нежни петичките, маце.

— Ами нежни са — малко сърдито отвърна Милена. Представи си колко нелепо изглежда отстрани, докато почти подскача по камъните, и се навъси. — Сега какво, тях ли ще обсъждаме?

— Не, разбира се — засмя се Журба. — Петите ти са последното нещо, от което се интересува милицията. Казвай сега какво е станало, целият съм слух.

И тръгна по бетона и на Милена й се наложи да подтичва и да говори на равнодушния му космат гръб. Реши и този път да не казва, че и Лиля е била с нея. Златното женско правило: щом ще лъжеш, лъжи докрай. По-лошо няма да стане, а току-виж даже станало по-добре.

Докато свърши малко объркания си доклад, стигнаха до самия край, при кейчето. Водата в сянката му беше тъмна и изглеждаше студена, но малко по-натам весело подскачаха хиляди слънчеви отражения. Плажът беше осеян с мънички човешки фигурки, а пред тях двамата беше само морето, безбрежно, с малко бяло параходче на хоризонта.

Журба не се интересуваше от параходчето. Оглеждаше се равнодушно, но сякаш търсеше нещо. Какво ли?

— Щяхте да ми задавате някакви въпроси, Вячеслав Игнатиевич — напомни му Милена. — Насочващи.

— Само един въпрос имам, да се таковам в таковата! — Очите му най-после спряха да оглеждат морето и се впериха в гърдите й. — Нали не си дрънкала на никого за тая история?

На Милена й се стори, че очите му я пронизват като рентгенови лъчи. Тя си оправи машинално банския и каза:

— Нали вече ви казах, не…

— Да или не?

Стори й се, че Журба се готви да я удари — често я предупреждаваше, че лесно се пали и наказва сурово осведомителите си за грешките им. Тя отстъпи една крачка и поклати глава.

— Не. Никой не знае нищо.

— Е, добре. — Журба се ухили. — Хайде, окъпи се.

Милена погледна водата и завъртя отрицателно глава. Най-светлите й кичури бяха бели като сняг, най-тъмните — с цвят на течен мед. Когато ги разлюлееше, бяха много красиви, особено на слънце. Но сега това не я радваше. Тя погледна към плажа с нещо като тъга.

— Не те питам искаш ли да се къпеш, маце — твърдо заяви Журба. — Щом ти се казва: къпи се, значи още на секундата скачаш във водата й почваш да плуваш като патка. Той се засмя. — Ами ти си си патка де, какво толкова.

Милена най-много се смая не от заповедта да влезе във водата, а от това, че голям мъж, на всичкото отгоре милиционер, се радва на тъпите си хлапашки шегички.

— Добре — каза тя и тръгна към стълбичката, по която се слизаше във водата. — Ще се изкъпя. Обаче защо ме обиждате? Вместо да ми благодарите, ме обиж…

— Ти трябва да ми благодариш на мене — прекъсна я Журба. — От сутрин до вечер. Пет години свобода ти подарих, забрави ли?… Така че не ми разсъждавай, а прави каквото ти се казва, да те таковам в таковата. Марш във водата. Ей сега идвам и аз.

Милена се обърна с гръб към водата, хвана перилата и заслиза по стълбата, като напипваше стъпалата с крака. Водата беше неприятно студена. Когато се сключи около кръста й като обръч, Милена вдигна глава и погледна Журба. Отдолу изглеждаше съвсем непропорционално, карикатура на самия себе си. Надвисналото му над нея шкембе почти скриваше малката му главичка. Тя свали поглед към недвусмислено издутия му бански, стисна очи, пусна се от перилата и се хвърли във водата по гръб. Обикновено в този момент лекичко писваше, но сега не издаде и звук. Преплува десетина метра, но гласът на Журба я спря.

— Връщай се! И по-бързо.

Сега той беше на стълбата, до кръста във водата, обърнат към нея. И се подсмихваше.

— Ама нали ще плуваме! — викна Милена и усети в устата си солени пръски.

— Няма време!

— Закъде бързаме толкова?

— Аз бързам. Изгарям от нетърпение. Виж. — Той вдигна ръка и размаха раирания си бански като знаме, после го хвърли на кея. — Така че идвай, плувай към мен, рибке златна. — Журба се засмя.

Не беше трудно да се сети какво иска от нея. Милена се огледа й видя, че никой не може да ги види, особено когато се приближи съвсем до Журба и заплува само на метър от него. Поведението му вече престана да й се струва странно и напрежението й изчезна. Ченгето искаше жена, това беше. Нищо чудно нямаше. Чудното беше само, че не си беше поискал още когато се запознаха.

Тя зарита във водата и посегна да си свали горнището на банския.

— Няма нужда — бързо каза Журба. — Просто се гмурни и ми покажи как си изкарваш хляба. — Помляска многозначително и посочи водата под кръста си. — Хайде де, гмуркай се! Направи една подводна свирка.

Горната част на тялото му, осветена от вечерното слънце, напомняше на косматото стъбло на палма. Онова, което беше под водата, изглеждаше бледо и не беше особено приятно на вид. Работата на Милена обаче я беше научила да не капризничи. Тя си пое дълбоко въздух и се потопи цялата във водата. Ръцете й напипаха бедрата на Журба. Устата й се отвори като на рибка, излетя върволица сребристи мехури. Е, къде е тая милиционерска патка, да я таковам в таковата?

Когато силните пръсти я стиснаха за врата, Милена дори не успя да се изплаши. Ужасът дойде, когато яките космати бедра приклещиха главата й и не й позволиха да изплува. Краката й разбиваха водата на бяла пяна, пръстите й напразно се мъчеха да се вкопчат в нещо, но пред очите й вече причерняваше, а изгарящите й от болка дробове започнаха да пият морето.

И морето беше безкрайно.