Сергей Донской
За цената на живота питай смъртта (4)

Глава 4
Дребно, ама вредно

Аркадий Сурин пристигна в Сочи със същия полет й дори със същия самолет, с който пристигна и Громов, само че няколко дни по-рано. И за разлика от Громов, носеше слънчеви очила — съвсем черни, като на слепец. Струваше му се, че колкото по-лошо вижда околните, толкова по-малко внимание ще му обръщат и те. Самозаблуда, разбира се, но кой ли не се самозаблуждава? И кой като мъничък не си е затварял очите, когато му стане много страшно?

А страхът и тревогата измъчваха Сурин непрекъснато. Докато летеше над Черно море и нервно прелистваше вестника — не можеше да прочете и ред, — всичко, което беше замислил, вече трябваше да е свършило. Вече нищо не зависеше от него, но за сметка на това самият той изцяло зависеше от обстоятелствата. Връщане нямаше — нито ако успееше, нито ако се провалеше. И изобщо гражданинът Аркадий Викторович Сурин, на трийсет години, вече не съществуваше. Миналото му беше унищожено, всичките му досегашни връзки бяха скъсани рязко и завинаги, двустайното му жилище и колата му бяха зарязани на произвола на съдбата. Малкото корабче тръгваше на голямото си дълго плаване. Какво ли го чакаше? Въпреки жегата при мисълта за това Сурин потръпваше, все едно усещаше физически да го духат всичките седем вятъра.

Поокопити се чак пет часа, след като благополучно кацна в Сочи и се озова в задушната едностайна квартира на улицата с призрачното име „Петдесет години СССР“. Беше платил наема за цял месец. Изобщо не мислеше да се мотае тук цял месец, но реши, че парите ще го отърват от излишно любопитство от страна на хазаите. Така и стана — те не настояха да отиде да си направи временна регистрация: просто взеха от симпатичния млад мъж двеста долара, обясниха му как да се оправя с допотопния газов бойлер, показаха му къде са влажните чаршафи и го оставиха сам.

Скоро след това той вече седеше на чуждата кухненска маса, гледаше купения на черно клетъчен телефон, който току-що му беше съобщил смайваща новина, и се усмихваше объркано. На пръв поглед — пръв глупак. А всъщност — пръв умник, пръв богаташ, истински „О, щастливецо!“ на квадрат.

Сурин се беше подготвял да пренасочи кредитния транш за Центробанк дълго и внимателно. Година и половина направо не излизаше от компютрите, които му бяха поверили. Наложи му се да изучи и системите на банкиране и към началото на операцията вече беше спец във всички видове финансови машинации. Освен това не само беше изучил из основи трийсетина наистина сложни компютърни програми, но беше създал и своя собствена, която естествено сега не можеше да патентова. И най-важното, в крайна сметка цялата тази многоходова комбинация, пресметната и проверена до последната секунда, до последното байтче, беше успяла!

Сурин се убеди в това, след като се обади в Лимасол, където банковите служители задължително минават през курсове по руски. По принцип той говореше и английски, при това доста добре, но го беше страх, че от вълнение ще забрави точните думи и ще може да изцеди от гърлото си само някое „хау ду ю ду“. Освен това разликата във времето с Кипър не беше толкова голяма, колкото например с Ню Йорк или Богота. Ето защо Сурин спря избора си на „Попюлар Банк“. Не можеше да има проблеми. И въпреки това ризата му залепна на гърба му от пот още в първата минута на разговора с банката. А на втората той дръпна яката си толкова силно, че скъса три-четири копчета и те заподскачаха по пода на кухнята като рикоширащи пластмасови куршумчета.

Беше успял! На сметката в кипърската банка бяха преведени 70 587 037 долара и 34 цента. Сурин дори не помисли да се обажда на другите банки. Победата беше очевидна. Той, обреченият цял живот да превежда безпрепятствено невероятни, направо астрономически суми, принадлежащи на някакви незнайни лица, за един миг беше станал милиардер. Защото „Попюлар Банк“ беше само първата лястовичка — имаше още шестнайсет такива банки в най-различни страни. И във всяка, в зависимост от процентите за обслужване на сметката, го очакваше сюрприз — по седемдесет и половина милиона долара!

В малката сочинска кухничка досадно бръмчеше голяма изумрудена муха, чешмата капеше — кап-кап, а на улицата някой виеше прегракнало: „Мляяякооо!… Топли кифличкиии!… Мляяякооо!…“ Ако операцията се беше провалила, Сурин сигурно щеше да се обеси под съпровода на този вой. Сега обаче дори бръмченето на мухата му изглеждаше като прекрасна музика.

Животът продължава! Чакай и се надявай!

Сурин целуна телефона, който му беше донесъл радостната новина, и затанцува из кухничката, като блъскаше ту по-олющения хладилник „Норд“, ту дрънчащия с чашите си бюфет. Задъхваше се от щастие. До последния момент се беше съмнявал, че грандиозният му план ще успее. И сега радостта раздуваше гръдния му кош, както хелият надува балонче. Краката му подскачаха по захабения балатум на тесничката кухня, но умът му — умът му беше на седмото небе.

Точно преди да бъдат преведени в Центробанк, милиардът и двестате милиона долара се бяха пръснали във ветрило по седемнайсет банкови сметки, които Сурин беше открил на най-различни места. Дори Интерпол да намереше някои, останалото все пак щеше да му стигне до края на дните му, та даже ако възкръснеше сто пъти, преди да умре окончателно.

Сървърът, който беше изпълнил задачата, се беше самоубил: разформатира всички харддискове на включените към него компютри и си вкара в електронния джигер десетина-петнайсет вируса, които излапаха гигабайти памет за броени минути. Сурин не довери на новия компютър номерата на телефоните на, банките, нито паролите или кодовете на сметките, в които бяха вече неговите пари. От сега нататък можеше да разчита единствено на самия себе си, това беше най-разумното решение. След като беше бърникал в чуждата компютърна мрежа, не искаше да даде възможност на някой друг да го направи с него, все пак не само той беше толкова хитър и съобразителен.

Великият ден, в който Сурин празнуваше грандиозната си победа, мина като един миг — но пък нощта му се стори безкрайна. Следващият ден бе посветен на преговори с банките. А след това дойде неделята — в неделя в Сочи имаше автоборса. На Сурин му трябваше солна или сярна киселина — без значение точно каква. Не искаше да търси специализиран магазин или да обикаля аптеките — можеше да не намери, каквото му беше нужно, щеше да изгуби време, пък и сигурно вече го търсеха из цялата страна. Не можеше да си позволи да се провали накрая.

Походът до автоборсата беше успешен. В един момент Сурин усети как няколко млади бандитчета го оглеждат прекалено внимателно, но шишето сярна киселина вече беше в ръцете му и без да губи време, той се смеси с тълпата и изчезна, което всъщност не беше чак толкова трудно предвид невзрачния му ръст.

След като се повъртя из улиците, за да е сигурен, че не го следят, Сурин се прибра в квартирата и поздрави отражението си в огледалото в антрето с поредния си успех. След това покри огледалото с някакъв прояден от молци шал, а другото, в банята, го свали и го обърна към стената. Не знаеше, че това се прави, когато в дома има покойник. Но и да го знаеше, не беше суеверен. Нали беше жив и не мислеше да умира. Просто не искаше да се гледа в огледало, докато всичко не свършеше. Човекът, когото щеше да види, нямаше да има нищо общо с онзи, който се канеше да стане в най-скоро време. Гудбай, Аркаша Сурин, ауфвидерзеен и оревоар. Hasta la vista, baby!

Опипом и много внимателно обработи лицето си с ароматен френски депилатор, та да си няма проблеми с бръсненето поне за няколко дни, и като поглаждаше непривично копринената си брадичка, изгледа навъсено шишето със сярна киселина и отиде в кухнята. Трябваше първо да хапне, да пийне за смелост — и да използва киселината по предназначение.

Изпълни целия този план, при това толкова стриктно, че спа в полубезсъзнателно състояние чак до следващата сутрин. Смъкна ръка от дивана и напипа първо празното шише от водка, после друго празно — от вино, и накрая напипа телефона.

Успя да набере нужния му номер чак на третия опит. Дотогава вече бе успял да си оплакне гърлото с някакви остатъци от фанта и гласът му бе само умерено прегракнал. И с този глас — с такъв досега беше говорил само когато беше страшно настинал — Сурин се обади на Леонид Максимович Переяславски, представи се и помоли да му пратят кола: това влизаше в цената на предварително платените услуги.

И без огледало знаеше, че не изглежда идеално. Но когато шофьорът на пратената кола се дръпна, щом го видя, Сурин окончателно се убеди, че замисълът му се е увенчал с успех.

Единствено жестокият махмурлук пречеше на Сурин да се чувства на върха на блаженството по пътя за Мацеста.

 

 

Медицинската сестра Наташа, като всяка жена, си имаше своите плюсове и минуси. Към отрицателните й качества нисичкият Сурин отнасяше прекалено внушителната й според него фигура. Затова пък Наташа не носеше нищо под бялата си престилка — възможността да се убеди в това му се предостави още в първата вечер на запознанството им.

Навън беше тъмно и ръмеше. Сурин лежеше на кревата и галеше с пръсти една стодоларова банкнота. Наташа го гледаше отгоре, навела глава на една страна, и мислеше как да отговори на зададения й въпрос.

А й беше казано буквално следното:

— Разбирам, че в момента изобщо не съм хубавец — жално заяви Сурин, когато Наташа сложи на шкафчето подноса с вечерята му и се накани да излезе. — Но точно тук и точно сега съм толкова самотен, че… — Престори се, че се запъва, и през кратичката пауза внимателно опипа с език новите коронки на горните си зъби: още не беше свикнал с тях. — Ако се съгласиш да прекараш тази вечер с мен, Наташа, аз… — Сурин пак не довърши изречението: вместо това показа подготвената предварително стотачка. — Какво мислиш за предложението ми? Надявам се, че не се шокираш, мила.

— Шокирам се, разбира се — призна тя след кратък размисъл. — Обаче парите никога не стигат, така че…

Ето в този момент би трябвало да измъкне още една стотачка, за да разсее всичките колебания на симпатичната сестричка, обаче Сурин не бързаше. Той и тази стотачка нямаше да прахоса за ласките на Наташа, обаче нямаше по-дребни. Така че продължи да чака и да шумка със зелената банкнота. Въдицата беше хвърлена, рибката виждаше примамката и замислено мърдаше устнички. Закъде да бърза при това положение?

— Не — неочаквано каза Наташа и бавно поклати глава. — Ще се наложи да прекарате тази вечер в самота.

— Заради това ли? — Той посочи лицето си.

Тя пак поклати глава.

— Не, не затова.

— Защо тогава? — ядоса се Сурин. Не е много приятно, когато не можеш да си купиш със собствените си пари онова, което наум вече си си купил и което вече си използвал. Какво ти не е приятно! Направо е обидно!

— Ами… — Наташа спря.

— Кажи де — изнервено изсумтя Сурин; вече се досещаше какво ще чуе, предварително озверял от злоба срещу всички, дарени от природата с ръст над 156.7 сантиметра. В момента Наташа беше първата в списъка на омразниците. Та дори само заради ръста и името си.

Когато беше на петнайсет, Аркаша Сурин се върна от един пионерски лагер и установи, че е порасъл цели 24 милиметра! Нямаше лъжа, нямаше измама. Стоеше с триъгълника и молива до изпъстрената с чертички врата и се любуваше на последната чертичка, най-горната. Перспективата за строяването в първия учебен ден, която му тровеше всичките ваканции, вече не му изглеждаше толкова отвратителна. За един месец беше порасъл почти с два сантиметра и половина! Ако продължеше така, току-виж вече нямаше да е най-мъничкият в класа. Това е важно, особено когато си на петнайсет години.

Строй се по височина! Къде се вреш, Сурин! Марш на левия фланг!

Аркаша се вреше ако не вдясно, то поне да е някъде в центъра. Сега, като се поперчи пред огледалото на гардероба в спалнята на родителите си, реши, че е дошъл моментът да иде при съученичката си Наташа Иванова, която не само харесваше, ами дори… Не, Аркаша не обичаше да разисква тази тема дори наум. Не само защото през онези невръстни години думата „любов“ му засядаше на гърлото и му беше много по-лесно да ръси мръсотии. Просто Наташа беше висока. Висока и, както се казва, със спортна фигура. Именно заради нея строяването на физическо или за ведрина за Аркаша беше истинско унизително мъчение. Но това мъчение май вече свършваше. Той просто нямаше търпение да покаже на Наташа колко е порасъл, докато е бил на лагер.

И Аркаша почна да се приготвя да й отиде на гости. Облече си новата тениска с шарен надпис на английски и толкова тесни джинси, че докато се качваше по стълбите към апартамента на Наташа, едва си свиваше краката, които, между другото, специално за случая бяха обути в обувките на баща му — бяха му възголеми, но пък му добавяха още два сантиметра височина. Но и това му се струваше малко, така че преди да звънне на звънеца на Наташа — вратата беше тапицирана с лъскава черна изкуствена кожа — Аркаша се надигна на пръсти и стъпи с пети на фортовете на обувките. Позата беше достатъчно устойчива, а пък отстрани изобщо не личеше, че всъщност краката му не докосват пода — дългите крачоли на неподгънатите джинси прикриваха малката му хитрина.

И значи стои си той съвсем небрежно и чака да му отворят. И изобщо не е нисък, впрочем. През пролетта шпионката в черната врата му беше точно на нивото на веждите, а сега го гледаше от упор във вирнатата брадичка. Е, мъничко от по-високо все пак, но това беше нищо работа. Важното беше, че Наташа щеше да има възможност да оцени поразителната промяна, настъпила у Аркаша Сурин през лятото, и да си направи съответните изводи. Понеже той беше много симпатичен, нали. Само дето не беше висок.

Наташа отвори и дъхът на Аркаша секна, все едно му бяха заврели в гърлото огромна ледена висулка — студена и остра. Някак си не беше взел предвид, че на петнайсет не само той е порасъл — че и другите са се източили. Наташа беше дръпнала толкова, че дори фортовете на бащините му обувки и стойката на пръсти не спасяваха положението. Той заекна и я попита какви книги трябвало да прочетат това лято, тя му се усмихна и му каза. Стояха и се гледаха, после тя каза, че била заета, и го покани да мине някой друг път. „Да — кимна той, — да, разбира се“. — „Е, чао“. Наташа му махна с пръсти. „Чао“ — отвърна мутиращо Аркаша, без да помръдва. Не можеше да допусне мъничката му хитринка да бъде разкрита просто ей така, нали.

А в следващия момент стана непоправимото. Наташа го хвана за рамото, за да го завърти на шега на сто и осемдесет градуса, той се изчерви, стегна се… и внезапно се смъкна в обувките на баща си, с което тутакси се смали и в собствените си очи, и в очите на смаяната Наташа до размерите на жалък пигмей. Тя примига изненадано, а след това се разкикоти.

Ох, ще ме умориш!…

И спря, обаче смехът й преследваше Аркаша и докато бягаше надолу по стълбите, и после в банята — излезе оттам чак когато притесненият му баща заплаши, че ще избие вратата. Но най-лошото дойде по-късно, на първия учебен ден — оттогава Аркаша Сурин стана за цялото училище Малкия Мук, така го нарекоха, след като тази история получи съответната гласност. Той тайно прочете приказката на Хауф и разбра, че Малкия Мук бил джудже с огромни източни обуща. Имаше даже картинка — шарена, на цяла страница. Много колоритен персонаж, наистина запомнящ се. Понякога Аркаша сънуваше, че е точно такъв — мъничък главчо с огромни пантофи с извити носове. И как минава през някаква навалица като през строй и зад гърба му се чува тихичък звънлив СМЯХ.

Ох, ще ме умориш!…

Аркаша Сурин не разбра кога точно намрази родителите си, които не го бяха дарили с всичките хромозоми и гени, необходими за пълноценен живот. Влечението му към Наташа Иванова не умря веднага, но докато онанираше до пълно изтощение, Сурин не просто обладаваше момичето на мечтите си, а го насилваше: караше Наташа да се навежда и да се надупва, да опира лакти на пода. В тази поза не се чувстваше пигмей, създаден единствено всички да му се присмиват…

А сега гледаше поредната Наташа, която се извисяваше над него. И каза:

— Кажи де! Какво ми е толкова, че не искаш?

— Ще се обидите…

— Няма — отвърна Сурин с безкрайно фалшив тон.

— Ами… Вие сте ми… как да го кажа… малко дребничък. — Наташа се усмихна извинително при тази толкова строга присъда.

Сурин стисна зъби толкова силно, че го заболяха. И пак с усилие ги отпусна, за да процеди през тях:

— Да не би да ти предлагам вечна любов? Пари ти предлагам, ето ги! Имаш едно местенце, където искам да ти го мушна, това е. Съвсем простичко. — След тази тирада зъбите му пак се стиснаха, все едно щракнаха зъбите на капан. Едната коронка май се разклати.

Без да го гледа в очите, Наташа повъртя едно копче на престилката си и си призна:

— Не мога така.

— Как? — Сурин се размърда нервно под чаршафа.

— Без удоволствие.

— А това не е ли удоволствие? — И развя стодоларовата банкнота като знаме.

— Не е. — Наташа поклати глава.

— Не е? — повтори Сурин като глухо ехо.

— Не е… Всъщност да.

— Нали каза, че парите все не стигали?

И скъса банкнотата на две. После на още две. После на още и още. И когато хвърли парченцата на пода, бяха десетки.

— Глупаво е — тихо каза Наташа, когато Сурин я погледна. Веждите й бяха много гъсти, личеше си особено сега, когато ги беше свъсила.

— Защо да е глупаво? — направи се на учуден Сурин. Беше му жал за стотачката, но изобщо не и за тъпата сестра. Сама си беше виновна, идиотката му с идиотка. Че и с претенции, моля ви се!

— Ами… съгласна съм.

— Аз обаче вече не съм — каза Сурин подигравателно. — Няма ги вече паричките. Изчезвай, Наташке.

— Не ви искам пари.

— Какво?

— Не искам пари — повтори тя високо. — Хайде, почвайте.

— Без пари?! — Сурин гледаше недоумяващо как пръстите на Наташа разкопчават копчетата на престилката от горе надолу, как престилката се разтваря, все едно издухана от ветрец, макар в задушната стая да нямаше никакъв ветрец, беше горещо, задушно и горещо. Пот се стече в очите му и му залютя.

— Хайде де! — подкани го Наташа, без да помръдва.

— Ела тук! — Той плесна с длан по дюшека.

— Вие елате тук. — Наташа се усмихна, но веждите й си оставаха сключени. — Искам права. Стига да можете.

На Сурин му се стори, че са го ударили под лъжичката; а в черепа му сякаш се включи невидимо реле и наля цялото му лице с кръв. Дори с разкопчаната престилка, под която нямаше нищо, твърдо стъпилата на краката си Наташа оставаше за него недостъпна. Като мраморна Афродита.

— Махай се — каза той, взрян в тавана. Искаше му се да крещи, да псува, но не можеше да си позволи дори това. Все още не, не и тук. Тук още не беше никой.

Не чу как Наташа излезе. Лежеше по гръб, гледаше тавана и в увитата му с бинтове глава — приличаше на някаква исполинска личинка — се въртеше една-единствена утешителна мисъл.

Ще видите вие, всичките Наташи по целия свят. Скоро ще ми лазите в краката до една и няма да ми се правите на толкова високомерни… И Наташите, и Синдитата, и Клаудиите, Наомитата даже. Ще ви науча аз вас!

Очите му бяха изцъклени. Все едно беше умрял — от поредното унижение.