Сергей Донской
За цената на живота питай смъртта (3)

Глава 3
Между минало и бъдеще

Понякога човек трябва да си промени начина на отчитане на времето. Зад тебе — пропаст, напред — абсолютна неизвестност, всичко се почва отначало и от определен момент животът почва да се дели на преди и след. Всеки си има такъв момент, но не всички го забелязват. Някои хора си въобразяват, че са си същите, че са се променили само обстоятелствата. Само че от онези, предишните, не остава нищо освен мъгляви спомени. И да се вкопчваш в тези спомени си е абсолютна глупост. Или се хващаш за сламка и се давиш, или продължаваш да плуваш. Трета възможност няма.

Такова ясно разграничаване между миналото и бъдещето настъпи в живота на Громов през март. Понякога му се струваше, че оттогава е изтекла цяла вечност.

През тази злополучна пролет Громов провеждаше операция с цел сблъсък между двете главни престъпни групировки в Курганска област. Шеф на едната беше вече покойният Хан. На втората — оцелелият Италианец. Като повод за конфликта послужи един милион долара, отмъкнати изпод носа на Хана от един младеж, който му имаше зъб. Младежът ходеше с дълъг кожен шлифер и затова в оперативните разработки се водеше с псевдонима Коня с шлифера. Що за смешно кодово име, подсмиваше се Громов на началния етап, докато не разбра за кого всъщност става дума. Младежът се казваше Жека и беше собственият му зет. Накратко, смешното стана трагично, защото се наложи Громов със собствените си професионално чисти ръце на чекист да погуби съпруга на родната си дъщеря, бащата на единствената си внучка. Прати го под куршумите на бандитите, вместо да му помогне да се отърве от опасната ситуация. Жека не се уплаши, не захленчи от страх, не побягна да търси закрила от майора от ФСС. Взе си оръжието и с достойнство посрещна смъртта си.

Громов видя всичко със собствените си очи. През оптическия мерник. Задачата му беше по време на срещата Хана да бъде само леко ранен, но пушката в ръцете на майора отказа да се подчини и макар и със закъснение, отмъсти за Жека. Такъв е животът — помощта понякога може и да дойде навреме, но отмъщението винаги закъснява.

От онзи прокълнат ден той не се осмеляваше да погледне домашните си в очите, страх го беше, че ще прочетат в погледа му истината за станалото. А като не смееш да погледнеш най-близките си в очите, каква работа имаш вкъщи? Колко дълго можеш да отбягваш погледите им? Месец? Година? Ами че това си е по-лошо от вродено кривогледство. С две думи, Громов се поколеба около седмица, а после си събра багажа и се изнесе. Необходимо му беше известно време да поживее сам, съвсем сам. Само с мислите си и със съвестта си. Без никой да го закача, да го тормози, да разврежда раните му. Трябваше му пълно спокойствие, като на тежко болно животно, което още не знае ще има ли сили да продължи да живее, или никога вече няма да се изправи на крака.

Временно го отстраниха от работа. Съдбата му се решаваше някъде по горните етажи на Службата, а той представа си нямаше как ще я кара нататък, дори колко живот му остава.

Започнаха да го търсят бизнесмени, обзети от желанието да се обзаведат с безупречно обучено служебно куче. Бяха най-различни, но в очите му бяха абсолютно идентични куршумонепробиваеми гущери — някакви си съвременни вечно гладни игуанодони. Дори да имаше някакви разлики между тях, те бяха незначителни — старческа плешивина например или бръсната младежка глава. Във всичко останало — в навиците си, в начина си на живот, в начина на добиване на храна и в лакомията си тези създания му се струваха съвсем еднакви. Вярно, вратовръзките им бяха с различни шарки и разцветки, точно по тях ги различаваше Громов един от друг. Обаче няма как да почнеш да служиш честно и предано на вратовръзка, та дори да е трицветна като държавното знаме, нали. Громов се срещна с петима-шестима, прецени ги придирчиво, но така и не си намери нов стопанин, нито плешив, нито с бръсната глава.

Времето минаваше и на Громов почна да му се гади от тоя зверилник. Не можеше да си намери място нито сред охранените игуанодони, нито в глутниците, които ги преследваха, нито в голямото стадо на законопослушните граждани. Оставаше му само отново да се присъедини към служебните кучета, нищо друго. Цели два месеца Громов чака да го повикат в управлението, а на третия цъфна лично в кабинета на прекия си началник — полковник: носеше си обаче пагоните само по големите празници.

— И какво е сега пък това? — попита полковникът и погледна с неприязън оставения на бюрото му лист. — Заявление за напускане, а? Ей, докъде я докарахме с тая демокрация бе! Собствените ти служители да имат собствено мнение!

Говореше на прозореца, а изражението му беше толкова отровно, че Громов, без да иска, си спомни, че човешкият черен дроб отделя до два литра жлъчка дневно. Дробът на полковника май беше решил да отдели тия два литра наведнъж.

— Молба — докладва Громов, кой знае защо, също на прозореца. — Моля в най-кратък срок да се разгледа случаят ми и да бъда възстановен на предишната си длъжност.

— В най-кратък срок? Молиш? — Полковникът присви очи. — Като те гледам, май заповядваш.

Громов преглътна сухо и поклати глава.

— Не, не заповядвам. Просто моля.

— За тия твои издънки трябва направо да те изхвърлим от Службата! Да те изритаме! На боклука…

— С куршум в тила? — Устните нещо не го слушаха, но Громов все пак успя да се усмихне, и то не съвсем криво. — Е, тогава с пистолет със заглушител, ако е възможно. Бързо и безшумно.

Полковникът го изгледа съвсем криво и злобно се озъби — новото му чене лъсна.

— Много голям специалист се извъди бе! Безшумно! — И след подигравката изведнъж заприлича на мърморещо старче, каквото най-вероятно беше в извънработно време. — Като твоите трупове, дето ни ги натресе — бързо и безшумно, а ние да се оправяме, мамка му!…

— Пушката ме подведе — сухо каза Громов. Вече беше разбрал, че не е трябвало да идва, но път назад нямаше.

— Нервите са те подвели, не пушката! — почти викна полковникът. — Неврастеник с неврастеник! Такава операция да издъниш! Всичко отиде на вятъра…

— Не е точно така — възрази упорито Громов. — Хана е мъртъв. И доколкото ми е известно, групировката му се е разпаднала.

— Дръжки са ти известни! Бригадите на Хана минаха към Италианеца. Като ликвидира само единия, ти помогна на втория. — От яд полковникът счупи химикалката, която въртеше в пръстите си, изруга, намръщи се и продължи: — Благодарение на теб Италианчето се издигна. Недосегаем стана, сериозно ти говоря.

Очите на Громов блеснаха.

— Ще го досегна аз, стига да ми наредите.

— А, не — отсече полковникът. — Тая няма да стане. Много късно се сети, Гръм Николаевич. Беше тя. Мина бурята и над цяла Курганска област небето е ясно.

Громов не повярва на ушите си.

— Да не би да са го…

Полковникът избарабани с пръсти няколко маршови такта и каза на стената зад подчинения си:

— Забрави я тая работа. Италианеца вече не е никакъв Италианец.

— Ами какъв е? — Громов все така не разбираше нищо. — Какво е станало?

— Нищо не е станало. Той стана: от Италианеца — Александър Сергеевич Руднев — отговори полковникът малко неохотно. — Утрешният губернатор на областта, впрочем. И вдругиденшен сенатор — и ееей такъв член на Федералния съвет. — Показа с енергичен жест колко голям ще е новият член на Съвета, след което добави: — Ти вземи се запиши за посещение, представи му се. Мен ако питаш, Александър Сергеевич Руднев просто няма как да не те възнагради за бойния ти подвиг. — Отиде до прозореца и се загледа през него с такъв интерес, все едно беше дошъл на работното си място специално за това. — Е, какво ми мълчиш? — изръмжа, когато тишината в кабинета стана пронизителна. — Няма ли да кажеш нещо?

— Ще кажа. Чудесна ни е Родината! И за мене е чест и доблест да й служа. — В гласа на Громов звучеше метална нотка.

— К’вато имаме, на такава служим. — Полковникът тракна с металокерамичните си зъби. — Не сме я избрали ние, тя ни е избрала. — Върна се на мястото си и раздразнено завъртя глава, все едно я отвинтваше от удушаващата хватка на вратовръзката. Забърса настрана парчетата от химикалката и каза бавно: — Значи така, Гръм. Казвам ти съвсем честно: не знам какво ще стане с тебе по-нататък, не е моя работа да го решавам. Има си по-големи началници. Но все пак си мисля, че не те чака нищо добро. С оглед на предишните ти заслуги мога да направя за тебе само едно — да те препоръчам, глупак такъв, в новото подразделение към Главното управление на ФСС: там поне ще си в относителна безопасност.

— Какво ново подразделение? — Предложението беше съвсем неочаквано и Громов не можа да запази невъзмутимото си изражение. Веждите му се вдигнаха.

— ЕР! — Прозвуча като грак. Полковникът продължи: — Екстрено реагиране. Не мисля, че е нещо съвсем елитно — просто събират специалисти по разчистването на разни високовелможни говна. — Намръщи се. — Обаче точно там ти е мястото сега, Гръм. Отиваш в Москва, поотъркваш се между хората, научаваш едно-друго, после може и да се върнеш тук — след годинка-две. Точно тук, на този стол. — Полковникът удари с длан страничната облегалка на стола си и намигна съучастнически на Громов. Очите му обаче бяха тъжни като на стар санбернар, предчувстващ скорошната си смърт.

— Бих предпочел да остана тук — каза Громов и отклони поглед. — Ние си имаме предостатъчно говна, наши си.

— Млък! — Гневният шепот на полковника беше напрегнат и свистящ, все едно излизаше от него под налягане няколко атмосфери. — Засега аз заповядвам тук! Другата седмица идва комисия. Нали се сещаш за какво.

— И какво сега, да изляза в нелегалност ли? — Громов се усмихна криво.

— Не. Да продължиш да служиш! И не в нелегалност, а в столицата!

— Благодаря, другарю полковник, обаче от всичко това едва ли ще излезе нещо. Просто документите ми няма да минат през инстанциите. — Усмивката на Громов стана още по-крива. — Освен това — продължи той, — след историята с Хана биографията ми е опетнена, така да се каже. Направо не ми се мисли как изглежда досието ми.

— Как изглежда ли? — възкликна полковникът. — Точно така, както трябва да изглежда. Колегите и сътрудниците ти са ти дали такива характеристики, че няма да те вземат никъде и за хамалче.

Громов вдигна рамене — постара се да го направи възможно най-безгрижно.

— Нали ви казах. Кой ще ме вземе в Москва с такава характеристика? И за какво? За плашило в музея на ФСС?

— Писмото от главното управление дойде през март, още преди твойте самодейности — заяви бързо полковникът, а после си сложи очилата и почна уж да преглежда документите по бюрото си: винаги правеше така, когато трябваше да съобщи нещо важно или лично. Никой не знаеше защо го прави — той също.

Громов го изгледа с подозрение.

— Че какво променя това?

— Много неща променя — изсумтя полковникът. Вече вадеше едно по едно чекмеджетата на бюрото и ровеше в тях, въпреки че там никога не беше имало нещо по-интересно от хартия за машина, телефонни справочници и разни канцеларски джунджурийки. Като че ли съвсем беше забравил за присъствието на Громов, така че на него му се наложи да напомни за съществуването си с въпрос:

— И какво по-точно?

— Какво по-точно ли? — замислено повтори полковникът; държеше един допотопен перфоратор, с който преспокойно можеха да се забиват пирони. — Ами това, че кандидатурата ти беше пратена в Москва преди, а не след издънката ти. Не можахме да те изкараме светец, разбира се, обаче и там никой не ще светци, нали така? — Полковникът прибра перфоратора в чекмеджето и извади цял куп кламерчета, навързани едно за друго на синджирче, и докато си играеше с тях, продължи: — Значи днес сутринта потвърдиха кандидатурата ти, каубойче. И значи направо оттук отиваш в личен състав. А утре заминаваш. Точка.

Кламерите тупнаха в кошчето за боклук. Полковникът вдигна очи, погледна за миг подчинения си, после пак се взря през прозореца, зад който, както и в началото на разговора им, все така не ставаше нищо интересно.

— Другарю полковник — почна Громов и млъкна. От всички съществуващи думи в ума му дойдоха само тези. Не можеше дори да се обърне към този човек, както подобава — със собственото и бащиното му име. Не го беше усвоил това през дългите години служба.

— Няма вече другари, само господа останахме.

Тази изтъркана шега, която толкова често звучеше между стените на точно този кабинет, за пръв път се стори на Громов прекалено тъжна, за да се усмихне дори насила.

— Вие… Благодаря — успя да каже. На много неща го бяха научили в този кабинет. Не обаче и на умението да благодари многословно.

— Бягай. — Полковникът — продължаваше да гледа през прозореца — само му махна с ръка.

Громов се изпъна в идеална стойка мирно, след това излезе. Полковникът не погледна след него, а и той не се обърна. Всичко, което можеха да направят един за друг през годините съвместна служба, вече беше направено. Всичко, което смятаха за нужно да се каже, беше казано. Но дори сега, месеци след като този епизод беше останал далече в миналото, Громов не можеше да си прости, че дори за сбогом не се беше обърнал към началника си с „Георгий Леонидович“. Защото Георгий Леонидович не беше само полковник от ФСС, но и човек, при това добър човек. А тези две понятия рядко се събират ведно.

 

 

Спомените много приличат на видеокасета. Гледаш някои епизоди на забавен кадър, други превърташ бързо, все едно изобщо не ги е имало. Ех, да можеше и да ги изключва човек като видео, мислеше си Громов, докато чакаше да му дойде редът при служителката.

Самолетът за Адлер излиташе в 14:15. С билета естествено нямаше никакви проблеми — ако се наложеше, Громов имаше пълномощия дори да свали някого и да заеме мястото му. Ако решеше, можеше да опразни и целия самолет и да лети сам — на шефовете им беше все тая как ще стигне до Сочи или в която и да било друга точка на земното кълбо. Стига Сурин да бъде намерен и заловен преди отмъкнатият от него транш да изчезне в лабиринтите на световната банкова система.

Един милиард и двеста милиона долара. Не кой знае колко внушителна сума, ако се раздели на глава от населението. По някакви си осем долара на човек. Но ако тези пари се съберяха на едно място, щяха да са огромна купчина. Не чак да напълнят цял вагон, както май беше казал генералът от ФСС, обаче пак си бяха почти десет тона хартия. Громов почти не можеше да си представи толкова пари накуп. Нима този мираж беше по-реален и по-важен от всичко друго наоколо?

Громов извади портфейла си, отвори го, прегледа парите вътре и се залюбува на портрета на Франклин на една от стодоларовите банкноти. Гледай го ти — плешив американец с женска физиономия, а каква световна популярност е постигнал! Ако почнеха да закачат сиво-зеления му лик като икона в черквите, сигурно щяха да се извият опашки.

— Билетът, ако обичате! — Младата жена със синя униформа гледаше Громов с едва прикрита неприязън. Можеше да изглежда и много по-привлекателна, стига да се научеше да се усмихва. По-талантливите й връстнички, овладели мимиката си до съвършенство, работеха на международните линии и явно от завист към тях на тази й се беше развалил и характерът, и тенът. — Ако няма да пътувате, отдръпнете се, за да не ми пречите — процеди тя.

— О, ще пътувам — успокои я Громов и й подаде билета си.

— И паспортът!

— Заповядайте.

След като мина през тази елементарна процедура, Громов се облегна на една приятно студена колона и заоглежда хората в аерогарата.

Под високия таван хората изглеждаха мънички, а гласовете им бяха тихи, направо шушнещи в сравнение с гласа, който от време на време се разнасяше някъде отгоре — беше женски, с чувствена интонация, и лесно преодоляваше и бръмченето на тълпата, и ниското бучене на самолетите. Мелодичните тонове, с които започваха съобщенията, създаваха някак вълнуваща, дори празнична атмосфера.

Докато слушаше с половин ухо информацията, за да не пропусне полета си, Громов гледаше пътниците, с които щеше да лети до Черно море. След като влезеха в залата, повечето инстинктивно се събираха на отделни групички. Пъстро облечените мъже жени вече предвкусваха почивката под южното слънце и се държаха съвсем различно от обикновено облечените обикновени граждани, които пътуваха за някаква си там Хулхута или Елабуга — стига за там да летяха самолети, разбира се. Все пак поне за известно време ги обединяваше обща цел и те оглеждаха околните с несъмнено чувство на превъзходство.

Вниманието на Громов беше привлечено от един ефектен прошарен плейбой със син панталон. Черни очила като на американски шериф от някой филм, златен медальон, проблясващ сред буйната растителност на гърдите, идеално избръсната брадичка с трапчинка, вирната над главите на навалицата — трудно е да не забележиш такъв тип. Дето се казва: я ме вижте! И наистина всички жени попоглеждаха този красавец с нескрит интерес, а той — отчиташе погледите им — безгрижно смучеше кола с ром от кутийка и пафкаше тъмнокафява цигара, като с целия си вид показваше, че не го интересуват никакви правила и никакви забрани.

Освен Громов и един друг човек наблюдаваше плейбоя, всъщност дори го дебнеше: поодрипавял човечец с напукани обуща на бос крак, който очевидно нямаше да пътува заникъде. Понеже вече явно беше стигнал до края. До дъното. Погледът на плейбоя със синия панталон попадна случайно върху него и той изкриви лице в гримаса, все едно гледа отвратителна купчина боклук. Сигурно беше убеден, че никога, ама никога не може да падне толкова ниско.

Двамата бяха връстници, но между тях се наблюдаваше поразителен контраст. Все едно да гледаш породисто куче на изложба и жалко помиярче. Въплътено високомерно достойнство — и подмилкващо се въртене на опашка. Трудно беше да повярва човек, че някога и двамата са носили съвсем еднакви пионерски връзки с издъвкани крайчета, че са се учили да свирят на очукани китари едни и същи акорди и че са гледали едни и същи филми. Сега ги разделяше невидима пропаст и на дъното на тази пропаст лежаха останките на една рухнала империя.

Точно както предвиждаше Громов, димящият фас, щракнат от показалеца на плейбоя, не попадна в близкото кошче, а тупна до него, на сивия мраморен под. Дрипльото се втурна към плячката си, приклекна, протегна ръка. И в същия момент плейбоят пристъпи напред, ловко го настъпи по пръстите и възкликна ликуващо:

— Опа!

Тъмните му очила засияха, все едно имаха монтирани специални лампички.

— Боли бе — изпъшка дребосъкът и вдигна чорлавата си глава. Брадичката му беше като на питекантроп, а изпъкналата му адамова ябълка не придаваше на облика му допълнителна мъжественост.

— Не кради — с наставнически тон цитира плейбоят осмата Божия заповед и натисна дърпащите се пръсти още по-силно.

— Ми че ти го хвърли фаса — изпъшка клошарят. — Недей се гаври с мене, баща може да съм ти!

— Ти? — възмути се мъчителят му. — Баща? На мене?

И при всеки въпрос направо подскачаше върху многострадалните пръсти. Клошарят най-после успя да си измъкне ръката, отскочи предвидливо по-надалече и като разтриваше насинените си пръсти, се развика:

— Какво съм виновен аз, че стана така бе?! Да не съм искал да стигна дотук, а? — Адамовата му ябълка подскачаше по кльощавата му шия, все едно се мъчеше да преглътне заседнала в гърлото му кост. — Ей такива като тебе, ситите хубавци, ме докараха до това дередже! К’во ме гледаш бе, педераст? Да не си мислиш, че си застрахован, а? Току-виж утре си на мойто място!

Плейбоят презрително изръмжа нещо, но гласът му беше заглушен от поканата всички пътници да се качат на самолета Москва-Адлер. Громов изпревари тълпата и бързо тръгна към седма врата — изобщо нямаше желание да види как ще завърши срамната сцена. И без това се чувстваше гадно. Не че обичаше нещастниците, които дебнеха за фасове или недопити шишета, но постъпката на плейбоя беше още по-отвратителна.

Беше пръв за проверката, но вместо да сложи багажа си на черната гумена лента и да мине да го проверят за оръжие, пристъпи към служителя на бюрото и за миг му показа удостоверението си. Само за миг — беше и го няма.

— Ясно, ясно — закима къдравият инспектор: как ли се държеше фуражката му на тия къдрици? — Минете.

Стараеше се да не гледа нито Громов, нито чантата му. Громов обаче продължаваше да стои пред него и да го гледа.

— Да, какво има? — Инспекторът вдигна очи към лицето му, като все така се мъчеше да не го гледа.

Сто на сто си беше имал работа с КГБ и спомените му за ония времена все още бяха пресни. Направо си личеше, че е бивш осведомител и че до 1991 година е подписвал доносите си с някой звучен псевдоним.

„Юстас — до Центъра. Довеждам до сведението ви, че изплатената ми сума е похарчена за спечелване доверието на интересуващия ви обект. Сатурн почти не се вижда. Моля отпускане допълнителна сума“.

 

 

И им отпускаха. На първо число. Те лесно забравяха за собствените си гадости, но помнеха и се страхуваха до смърт от учреждението, на което преди години се бяха клели да служат съвсем доброволно.

— Да, какво има? — повтори инспекторът. Въпреки че фразата беше съвсем кратка, му се наложи да се изкашля на два пъти, докато я произнесе. И въпреки и това продължи все така прегракнало: — С какво мога да ви помогна?

Громов го изгледа между веждите и каза многозначително:

— Не на мен, а на държавата. Разбрахте ли ме?

— Разбира се, разбира се.

Инспекторът закима толкова енергично, че фуражката все пак се смъкна от главата му и той успя да я хване само частица от секундата, преди да падне на пода. Когато се изправи, светлите очи на Громов бяха само на педя от неговите.

— Огледът почна ли вече? — попита тихо Громов.

— Почна — отговори инспекторът и се изви на една страна, за да вижда какво става зад гърба на Громов. Вече беше минал на шепот — разтревожен и съскащ.

Громов присви очи.

— Има ли сред пътниците висок прошарен мъж на 40–45 години?

— Има няколко такива. И още един побелял, среден на ръст.

— Този, когото търсим, е със слънчеви очила и шарена риза, разкопчана.

— Да, да, има такъв — потвърди инспекторът след няколкосекундно оглеждане на пътниците. — Обаче е без очила.

Громов хвърли поглед през рамо, полюбува се за миг на плейбоя със синия панталон и пак се наведе към измъчвания от неизвестността инспектор.

— Според наличните сведения това лице възнамерява да изнесе най-големия диамант на света, Кулинан, 3 016 карата. Чували ли сте за този диамант?

— Да — твърдо заяви къдравият инспектор. — Тоест не. Кули… Кури… как казахте?

— Няма значение — прекъсна го Громов. — Важното е да не се допусне изнасянето му. Имате ли шомпол?

— Шомпол? — Озадаченият инспектор хвана фуражката си, за да не падне пак. — Какъв шомпол?

— Ами шомпол. — Громов показа с ръце как работи с въображаем шомпол и погледна въпросително събеседника си. — Метална пръчка с четчица на края.

Инспекторът свали фуражката си, сложи я на бюрото, за да е сигурен, че няма да му падне от главата, и изсумтя:

— Знам какво е шомпол. Но тук нямаме шомполи. Защо ви е шомпол?

Громов се намръщи с досада.

— Как така защо? Този тип е скрил диаманта в ануса си. И трябва да се претърси — това е собственост на републиката, нали така.

— А! — Къдравият блюстител на авиационната сигурност загря за какво става дума и се понапери. — Прапоршчик Шелудко има гумени ръкавици за подобни случаи.

— Значи ги използвайте… лично… — Громов погледна табелката на бюрото, — старши инспектор Голбан. Разчитаме на усърдието ви. Отдавна сме ви набелязали.

— Така ли? — кисело попита инспекторът и лицето му мъничко посивя.

— Така — увери го Громов. — И днес ще проверим как изпълнявате дълга си.

— Но в задълженията ми не…

— Задълженията ви са ни много добре известни. А също и много други неща. — Громов изви многозначително вежда. — Така че действайте, Голбан. Между другото, лицето вече се приближава насам.

— Ами ако не намерим диаманта? — Инспекторът се прокашля несигурно.

— Липсата на резултат също е резултат — успокои го Громов. — Ясно, нали?

— Не. Тоест да.

— Е, чудесно. Успех.

След което Громов излезе до пистата и с удоволствие изпуши три цигари поред. Когато най-после се измъкна от сградата й се качи на рейсчето с чакащите пътници, плейбоят изглеждаше пораздърпан и ужасно сърдит. Което беше всъщност целта на занятието.

Докато рейсчето наближаваше самолета, Громов се бореше с желанието да намигне на плейбоя и да му покаже среден пръст, но това вече щеше да е прекалено. Дотук с веселбите. Време беше за сериозна работа.

 

 

Самолетът благополучно се откъсна от пистата и сега, набрал височина, плуваше над плътните облаци, които светеха толкова ярко под слънчевите лъчи, че да те заболят очите. От време на време в дупките — като в дупки в замръзнала река — се мярваше тъмната земя, но беше толкова далече, че изобщо не изглеждаше истинска. Херметично затвореният салон на самолета бе станал за пътниците единственият осезаем свят — достатъчно удобен, но не и съвсем сигурен.

Громов седеше до илюминатора и беше доволен от това. Когато си между двама други пътници, както и да се въртиш, не можеш да им обърнеш гръб. А сега беше достатъчно да се обърне към кръглото прозорче — и не виждаше никого. И той го направи: гледаше крилото на самолета малко пред себе си и обмисляше първите си стъпки след пристигането си в Сочи.

Московският генерал го беше ориентирал правилно — Сурин или щеше да бъде намерен в Сочи, или никъде. И никога.

Доколкото Громов беше успял да си изясни от делото, което беше прегледал набързо в управлението, през миналите две седмици в курортния град бяха изчезнали безследно само трима мъже. Кой от тях беше удавен, за да му подмушнат телефонните сметки и да го представят за избягалия Сурин? По възраст и телосложение подхождаше само един — някой си Болосов, отседнал в хотел „Бриз“, чест посетител на казиното в хотела: всъщност прекарвал там повече време, отколкото на плажа. Громов може би трябваше да започне издирването с изясняване на обстоятелствата на изчезването му. Да отседне в същия хотел, да разпита служителите — от рецепцията до казиното. Защото нищо не се губи в тоя живот, както се пее в една стара песен. Докато човек е жив, все прави нещо и винаги има волни или неволни свидетели на действията и постъпките му. Ако Громов намереше престъпниците, които бяха отвлекли Болосов и го бяха удавили, за да подменят с него Сурин, можеше да изстиска от тях някаква ценна информация.

Громов разбираше, че без съдействието на местните органи на вътрешните работи и ФСС няма да може да свърши нищо за краткия срок, който му беше отпуснат. От Москва вече се бяха обадили в двете управления в Сочи, той пък носеше необходимите служебни писма. Въпреки това на първо място трябваше да разчита единствено на себе си. За пълноценно сътрудничество с местните силови структури не можеше да става и дума. Конспирация, драги, конспирация и пак конспирация. С цел опазване на секретността Громов трябваше да увърта, така че от такова сътрудничество нямаше да има кой знае каква полза. Е, то стигаше вреда да няма.

Громов се помъчи да възсъздаде мислено облика на Аркадий Викторович Сурин, човека, създал на държавата толкова проблеми. Компютърният гений бе оставил на човечеството като спомен за себе си само три снимки, ако не се брояха детските — от семейния албум: Аркаша на гърненцето, на колело и така нататък, та до абитуриентския му бал, където главата му едва се подаваше иззад раменете на яките му съученици. Не изглеждаше особено щастлив. Такъв тапишон едва ли имаше момиче, което да завърти в последния училищен валс.

На снимките от паспорта и в личен състав на Центробанк вече пораслият Сурин беше официален и се пулеше в обектива — типично столично служителче. В жилището на изчезналата му любовница обаче беше намерена снимка, направена в по-непринудена обстановка: Аркадий и Люба Бородина в някакъв скъп ресторант на отрупана с какви ли не специалитети маса. Светкавицата бе превърнала очите им в червени точици и двамата изглеждаха алчни, дори кръвожадни.

Докато беше разглеждал тази снимка, Громов за миг беше затворил очи — и тя завинаги се беше запечатила в мозъка му. Сега можеше да познае Сурин сред хиляди хора, та дори ако решеше да се направи на блондин или да си лепне фалшиви мустаци. Но що за човек беше Сурин? Как се държеше, какви бяха вкусовете му, навиците му? Да знаеш такива подробности често много улесняваше издирването.

Громов беше прегледал досието му с надеждата да намери нещо, което да му помогне. Но не можа да измъкне от папката никаква полезна информация — Сурин не беше от хората, които някой би решил да следи професионално. Роден тогава и тогава и там и там… учил еди-къде си… работил еди-къде си… Тези сухи факти не говореха почти нищо, а други нямаше. Затова Громов особено внимателно изчете протокола за претърсване на жилището му, като се надяваше да разбере какъв все пак е този човек.

Тук обаче също го очакваше разочарование. Сурин вероятно се беше подготвил за бягството си добре и се беше погрижил да заличи всички следи. Беше унищожил всякакви документи и бележници, всички снимки, изтрил беше информацията от двата си компютъра вкъщи. Само една странност имаше в протокола за претърсването и сега тя не даваше мира на Громов.

Стените в жилището на Сурин бяха буквално облепени с плакати на холивудския артист Том Круз. Всичките му касети за видеото също бяха само с негово участие. Имаше и много киносписания. Оперативните работници не ги описваха подробно, но Громов не се съмняваше, че във всяко непременно има снимка на кинозвездата — с ослепителната й усмивка, над която бяха работили скъпоплатени зъболекари.

И така, Том Круз. Громов изхъмка замислено и извади от чантата си вестник „Експрес“, в който, както го беше уверила будкаджийката, имало статия за холивудския хубавец, към когото Сурин очевидно изпитваше огромен интерес. Заглавието на статията беше „ЗАСЛУЖИЛ МАЙСТОР НА ЦЕЛУВКАТА“, а подзаглавието гласеше: „КОКТЕЙЛ ОТ СЕКС И ПАРИ“. Първият абзац започваше с откровенията на героя:

„Като малък се хранех с ориз и хотдог, като звяр в джунглата“.

Не му се четяха такива глупости. Във въображението му изникна не страшен хищник, на какъвто искаше да се направи Том Круз, а някакво паленце, дори хамстерче. И все пак, просто за всеки случай, Громов плъзна поглед по-надолу по текста.

Изброяваха се прочути филми, имаше списък на любовните похождения на артиста, обвинения в хомосексуализъм и яростни опровержения, илюстрирани със снимки, на които Том Круз се белозъбеше в компанията на най-различни хубавици.

Най-интересното в биографията на прочутия артист беше… че е дребничък. И на много снимки този обаятелен дребосък седеше или дори лежеше до значително по-високите си партньорки. Когато пък според сценария все пак му се налагаше да е прав, използвал специална поставка, която естествено не влизаше в кадър. За сцените, когато невероятният Том Круз трябвало да върви до някого, му правели специална дълга и тясна платформа. И другият артист или актриса си вървели нормално по земята, а Том Круз ситнел по платформата — и изглеждало все едно си вървят рамо до рамо съвсем нормално.

Громов сгъна вестника и си помисли, че непременно трябва да изгледа някой филм с Том Круз, за да види отчаяните му напъни да се впише в имиджа на пълноценен герой любовник. Сложна работа, ако си само 156 сантиметра. Между другото, Аркадий Сурин беше само с половин сантиметър по-висок от кумира си. Е, имаше и някаква прилика — но съвсем бегла — с него. Неизвестно защо това се стори на Громов много важно. Сурин все пак беше на трийсет и едва ли се прекланяше пред един измислен идеал. Къде беше номерът тогава? Основното естествено бяха еднаквите габарити на Аркадий и Том. Това първо. А второ…

Нищо свястно не му идваше наум. Още повече че съседите му не спираха да дрънкат, което му пречеше да се съсредоточи. Дуднене, дуднене, дуднене, прекъсвано само от кълколенето на шишето. Така летяха тези двама приятели, които Громов не бе погледнал нито когато седнаха до него, нито имаше желание да гледа сега. Без да се интересуват, че пречат на околните, те пиянски обсъждаха бизнес далаверите си. Някой си Кукин бил опитал да ги изпързаля, обаче те не били идиоти, нали, и го изпързаляли те, и освен това го изпортили на данъчните — и сега поливаха победата си, понеже бяха убедени, че са си заслужили приятната почивка. Бяха започнали да я поливат още на летището и продължаваха без умора. Все пак думите им ставаха все по-завалени, а и лъхът на алкохол — все по-силен. Но такава си им беше аурата, нищо не можеше да се направи.

Громов сбърчи нос и почна да брои нитовете на сребристото крило на самолета. Това му помогна да запази спокойствие, но не съвсем. Колкото повече се напиваха бизнесменчетата, толкова по-често Громов си поглеждаше часовника — искаше по-бързо да кацнат и да остане сам.

Някъде около половин час преди да кацнат едното бизнесменче благополучно се изключи. Но още преди Громов да успее да се зарадва, че дудненето най-после е спряло, на другия — седеше до него — му доскуча и реши да си намери нов събеседник.

— Ей, приятел — каза той и тупна Громов по рамото. — К’во си се умислил такъв? Дай да пийнем за запознанството, бамамаму.

Громов се понавъси и се обърна. На преден план видя четвъртито шише уиски с бяло, поразмазано на етикета конче. Бутилката беше стисната от грамадна лапа с космата китка, на която висеше разкопчан часовник. Фон за този непретенциозен натюрморт беше червендалеста физиономия, дотолкова осеяна с едри пори, сякаш беше гърмяна със сачми.

— Удари де — предложи физиономията.

— Не, благодаря — сухо отвърна Громов.

— Нали отиваме на почивка, бамамаму! — възкликна порестият му съсед. И за да подчертае думите си, отпи от шишето, след което пак го тикна под носа на Громов. — Дръпни де, к’во си се стегнал, да не отиваш на погребение?

— Ами ако наистина отивам на погребение?

— Е, тогава значи трябва да поменем покойния, така си е редно.

— Ти го помени — каза Громов.

— Кого бе? — учуди се мъжагата.

— Когото щеш. Твойто аверче например.

— Че той си е жив!

— Пиян до смърт? Ти на това жив ли му викаш? — възрази Громов и му обърна гръб.

Сега обаче мъжагата не само го тупна по рамото, ами го стисна с все сила и го раздруса.

— Ей, пич, я да не ми се пенявиш! Аз като човек ти говоря на тебе бе, бамамаму. „Уите хорсе“ те черпя, от сърце. А ти ще ми се дуеш. К’во искаш ти бе?

Имаше няколко начина Громов да се отърве от досадния си спътник и той избра не най-невъзпитания, но затова пък най-оптималния. Погледна го и го попита:

— Ти как се казваш бе, братче?

— Вадик — отговори съседът му по седалка. Помисли за момент и добави любимото си „бамамаму“.

Громов му се усмихна мило и каза:

— Е, лека нощ, Вадик Бамамаму.

Палецът му рязко се заби под долната челюст на Вадик и безпогрешно улучи нужната точка. Туловището на бизнесмена омекна и той се свлече на седалката. Шишето с подозрителния етикет падна на пода и разля остатъците от също толкова подозрителното си съдържание. В резултат вонята на алкохол около близките седалки се засили значително — вентилаторите трябваше да се потрудят доста усилено, за да я разкарат. За сметка на това пък на досадния Вадик му беше гарантиран половин час пълно изключване. Всъщност нали именно за да стигне до това състояние се беше наливал още откакто бяха излетели.

След като удовлетворено се полюбува на двамата си кротнали спътници, братски опрели чела едно в друго, Громов пак се обърна към илюминатора и видя, че познатото му вече бяло крило е обвито в бяла мъгла. Самолетът май започваше да се спуска. След малко догадката на Громов беше потвърдена от съобщение, направено на два езика. Гласът на стюардесата звучеше от високоговорителите така, сякаш за нея приземяването беше еротично изживяване, а в предложението й да си сложат коланите имаше направо недвусмислен намек. Светна надписът, че пушенето е забранено, все едно досега всички се бяха утрепали да пушат.

Всичко това означаваше, че до кацането остават петнайсет-двайсет минути. Самолетът вече беше слязъл под облаците и обръщаше над морето. От време на време попадаше във въздушни ями и се чуваха детски и женски ахкания. Громов започна да преглъща често-често, понеже ушите му заглъхваха.

По тъничките ленти на шосетата под тях пъплеха светещи буболечици — коли. Къщите постепенно станаха големи колкото кибритени кутийки. Сянката на самолета се плъзгаше бързо над тях и усещането за височина стана много по-силно, отколкото когато бяха над облаците.

След няколко минути колесникът ги тръсна на пистата. Громов плесна два шамара на съседа си и когато той се опули, му каза:

— Кацнахме, Бамамаму.

— К’во?

— Кацнахме, викам. — Громов кимна към илюминатора, за да му покаже непомръдващата вече земя.

Бизнесменът сръга приятелчето си с лакът и почна да разтрива гръкляна си, като сърдито попоглеждаше Громов. Не личеше да се радва особено, че е пристигнал в курортния рай. Самият Громов впрочем също не се радваше кой знае колко.

Докато слизаше по стълбичката, съжали, че не беше послушал съвета на генерала да си купи слънчеви очила. Без тях всичко тук изглеждаше прекалено безгрижно.

Не такова, каквото беше.