Към текста

Метаданни

Данни

Серия
ФСС. Руският 007
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Цену жизни спроси у смерти, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване, корекция и форматиране
nedtod (2022)

Издание:

Автор: Сергей Донской

Заглавие: За цената на живота питай смъртта

Преводач: Иван Тотоманов

Година на превод: 2005

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2005

Тип: роман

Националност: руска

Излязла от печат: 12.12.2005

Редактор: Ани Николова

ISBN: 954-585-671-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5080

История

  1. — Добавяне

Глава 22
Хирургична намеса

Не чудо спаси Громов от куршумите на шосето, а най-обикновената пътна чанта на дясната седалка — тя му беше единственият спътник. Той всъщност обикновено не обичаше спътниците.

Мощните колони на джипа бумтяха и някакво девойче пееше как било изгубило ум и свяст. Громов изхъмка съчувствено и намери друга песен — там пък две момиченца се деряха, че мислели само едно за друго.

„Абсолютна лудница — помисли Громов. — Не останаха ли нормални хора в тоя шоубизнес?“

И машинално изключи радиото.

Взе поредния завой и видя спрял ситроен — светлозелен. Онзи от пред хотела ли беше? Едва ли. Но Громов се стегна — слабо вероятните съвпадения често изобщо не бяха съвпадения. Още повече че мъжът, който беше опрял ръце на отворената врата на ситроена, също му се стори смътно познат. Да не би да беше…

А щом човекът направи с дясната си ръка едно характерно движение първо от долу нагоре, а после обратно, всичките му съмнения изчезнаха.

Да, това беше същият ситроен, но мъжът не беше някой от тримата пребити кавказци, а бившият му подчинен Толик, стрелецът радист, както го наричаше на шега. И характерното движение можеше да означава само едно — в следващата секунда Толик щеше да простреля приближаващата се мишена, тоест него — Громов. А Толик беше смъртоносно точен…

Нямаше време да натисне спирачката, да завие или да извади револвера. Ако залегнеше на дясната седалка, пак нямаше да се спаси, въпреки че двигателят на джипа щеше да спре куршумите. Обаче щом видеше, че силуетът му изчезва под волана и вдясно, Толик щеше да стреля по-ниско, а Громов идеално знаеше какво става със засилените коли, като им пръснеш гумите. Беше го виждал много пъти.

И без да намалява скоростта, той пусна волана и вдигна чантата пред лицето си. В чантата беше анилаковата противокуршумна жилетка — обикновено Громов я смяташе за съвсем излишна, дори за пречка, тежеше все пак. Но когато куршумите заудряха по чантата като чукове по наковалня, най-после оцени достойнствата на анилака. Чуковете бяха пет. Но нито един от тях не успя да избие спасителния щит от ръцете му, да не говорим да пробие здравата броня.

След секунди джипът се затъркаля по склона. Громов вече се беше проснал на седалките и беше запънал ръце и крака във вратите. Нямаше представа колко дълго ще пада и когато преобърналият се джип най-после спря, изобщо не повярва, че се е отървал толкова лесно.

Толик така и не слезе при джипа, за да доубие бившия си командир — или беше решил, че е мъртъв, или не искаше да се излага на ненужна опасност. Постоя малко до мантинелата, погледа надолу и замина. Громов обаче знаеше, че съвсем скоро ще се срещнат пак. Защото нападението по пътя за Мацеста можеше да означава едно-единствено нещо — че Толик също е тръгнал на лов за шифрите и паролите на Аркадий Сурин. Е, така било писано…

Громов се измъкна от джипа, огледа пробитото дъно на чантата и се закатери по стръмния склон — взе само револвера и мобифона. Беше си ударил лявата ръка и тя вече беше на практика безполезна, а в дясната сега трябваше да е оръжието — и нищо освен оръжието. Целия си останал арсенал и багаж завеща на грижите на доблестната милиция, която щеше да дойде на местопроизшествието… след колко? След час-два? В този свят бързаха само пожарникарите, само те брояха минутите и секундите. Милиционерите нямаше да тръгнат към местопроизшествието — голяма работа, някаква си кола паднала в пропастта — преди да си допият водката и да си доразкажат вицовете.

По-нататък беше съвсем простичко. Излезе на шосето и спря една кола — с револвера в ръка нямаше проблеми да убеди шофьора да го закара до клиниката. Всъщност не точно до нея, а малко преди — Громов предпочете да влезе на територията на клиниката пеша, за да не би някой да чуе ръмженето на двигателя. Наближаваше осем и половина. Светлозеленият ситроен беше спрял пред входа на сградата. Громов хвана дръжката на вратата и я натисна. Беше заключено. В същия миг чу характерния звук от изстрел с пистолет със заглушител. Вдигна глава, огледа сградата и видя един отворен прозорец. Под прозореца пък растеше огромен чинар, клоните му се извисяваха чак над покрива.

Та това беше, никакви чудеса, никакво безсмъртие, както може би си мислеше стреснатият Толик. Стреснат — но очевидно се опитваше да усуква и да приспи бдителността му. Дори „другарю майор“ го нарече, като в добрите стари времена. Но онези времена бяха свършили. Нови времена бяха дошли. Лоши времена.

 

 

— Не съм ти другар вече — пренебрежително каза Громов на гърба на Толик.

И се опита да не трепне, когато Толик опря скалпела в гърлото на лежащия на пода Сурин, обърна се и го изгледа тържествуващо.

Громов не направи нищо — късно беше да се прави каквото и да било. Куршумът нямаше да може да спре лекичкото натискане на скалпела. Оставаше му само да блъфира — и Громов почна да блъфира, като се мъчеше да говори съвсем спокойно, дори пренебрежително.

— Честно казано, дори ще съм ти благодарен, ако го заколиш тоя хакер. Не ми се разправя с него.

— И не искате да разберете къде е покрил тоя шибан милиард, така ли? — смая се Толик. Наистина се смая, личеше му. Личеше му като на покерджия, който гледа невярващо раздадените му карти и вижда, че не може да направи дори два чифта.

— Не искам — отряза го Громов. — Изобщо не ми пука за тия пари. Те са чужди. За тебе може и да са важни, щом си решил да ги свиеш, но за мене са нищо. Нищо. — И се смръщи презрително. Дори щеше да се изплюе на пода, но гърлото му беше съвсем пресъхнало.

Толик не можеше да повярва, че е изгубил.

— Тогава предлагам да… — почна, но Громов го прекъсна:

— Нищо не можеш да ми предлагаш. Няма да има никакви сделки.

Като ще блъфира, да блъфира. Понеже види ли противникът ти дори намек за колебание на лицето ти, прибира пода. Толик обаче не можеше да разшифрова изражението на бившия си командир, затова се направи, че се предава, и попита:

— А какво?

И отдръпна скалпела от гърлото на Сурин.

— Не се ли сещаш какво?

Толик очевидно се сещаше. И затова се ухили — по-точно се озъби. Това можеше да означава едно-единствено нещо — хем го беше страх, хем щеше да се бори докрай.

— Сещам се — каза и бавно се обърна към дулото на насочения в гърдите му револвер.

И наглед небрежно отметна полата на ризата си и се видя дръжката на беретата.

Громов знаеше какво ще стане, ако пристъпи към Толик или му каже да пусне пистолета на пода — то си беше ясно. Достатъчно му беше да види дясната ръка на Толик, уж отпусната, но нащрек, все едно всеки момент ще литне. Да не говорим за жаждата за кръв в очите му — Громов беше виждал предостатъчно опиянени от кръвта мъже в десетки престрелки и много добре знаеше точно какво означава този поглед — помътен и втренчен едновременно.

— Ако си мислиш, че ще те застрелям на място, бъркаш — каза Громов. — Даже щях да те пусна, ако…

— Ако? — бързо попита Толик.

— Ако не беше убил това момиче. — Громов кимна към трупа на Наташа. — И не си убил само нея, нали?

— Тя тръгна да ме коли със скалпела — измърмори Толик. — И аз…

И наведе глава, може би от разкаяние, но по-вероятно да погледне пистолета, за да е сигурен, че ще може да го измъкне навреме. Това, че не беше отвърнал на последния въпрос, говореше много на Громов. Говореше му много и тишината в сградата — всъщност казваше му всичко.

— Лъжеш — уморено каза Громов.

Ако Толик беше седем-осем години по-млад, като нищо можеше да разбуди бащинските му чувства. Всъщност допреди година-две ги събуждаше. Но тогава в очите му не лъщеше това помътено безумие, като в очите на хищна птица… Не хищна, лешояд — поправи се Громов.

— И сега ще ми изиграете любимата си игричка, а? — предизвикателно каза Толик. — С трите варианта по избор?

— Не — студено отвърна Громов. — Не искам да те убивам, искам да те вкарам в затвора. До живот.

Това нямаше да стане, разбира се — Толик си го знаеше. И се ухили още по-широко.

— Та да ме превъзпитат, а?

— Не — пак така студено каза Громов. — Не вярвам, че затворът прави от лошите хора добри. Но знам, че там на лошите им е лошо. Така че…

И в този момент Толик измъкна пистолета от колана си и стреля…

 

 

Гледаше бившия си командир и съжаляваше, че никой от двамата не може да отстъпи. Един от тях трябваше да умре. Тук. В болничната стая с хубавите бежови тапети. На измития балатум. В квадрата слънчева светлина, паднал от прозореца.

Зад прозореца беше толкова зелено и синьо, че всичко в стаята изглеждаше унило безцветно. Толик вдиша, искаше да вдиша морето. Но морето беше далече. Тук миризмите бяха съвсем други. И не бяха приятни. Не беше приятно и да умре, разбира се, също както и да го тикнат в затвора.

Посегна към пистолета от отчаяние. Ако си имаше вълшебна пръчица, щеше да си пожелае двамата с Громов да са съвсем другаде, много далече един от друг. Но вълшебната му пръчица беше останала много далече, чак в детството му, което сега беше смътно като сън. Тогава, още съвсем мъничък, Толик беше сменил венчалния пръстен на мама за една куха бамбукова пръчка и после слезе в мазето, стисна съкровището си с всичка сила и се помоли: да си има татко като всичките други деца, а пък ако татко му не иска да дойде при него, по-добре да умре тоя татко. Защото все пак е по-добре да си имаш умрял татко вместо никакъв.

Тогава Толик си имаше вълшебна пръчка и вярваше, че с нея е всемогъщ. Сега вече беше порасъл и вярваше само на беретата си.

Извади я по-бързо от обикновено, направо светкавично, но Громов, който все пак можеше да го простреля още по-бързо, кой знае защо, се забави. Какво чакаше? Да не би да си мислеше, че бившият му подчинен ще пусне беретата на пода и ще се съгласи да го тикнат зад решетките?

Толик вдигна пистолета и натисна спусъка в момента, когато дулото сочеше някъде към корема на Громов — нямаше време да се прицелва по-нагоре. И стреля, и изкрещя от яд, като разбра, че няма да порази никаква цел. Защото цел нямаше. И чак тогава разбра, че вече е убит.

 

 

Громов стреля, докато се хвърляше настрани — до последния момент се беше надявал, че няма да му се наложи да стреля.

Хвърли се вляво, щом ръката на Толик се стрелна към пистолета, и още падаше, когато чу изстрела.

Беше изстрелът на неговия „Смит и Уесън“ — отвръщаше на удара, както винаги готов да се подчини мигновено на всяка заповед на стопанина си.

Толик беше измъкнал беретата бързо, много по-бързо от всеки път, когато бяха тренирали на стрелбището — а там бяха изстреляли стотици, хиляди патрони. И все пак натисна спусъка чак след като куршумът на Громов пръсна челото му. Лицето му се разкриви хем невярващо, хем сърдито — но вече не беше лице на жив човек. Толик може би така и не беше разбрал, че последният изстрел в живота му не е улучил целта.

Громов изскърца със зъби, стисна очи и изруга — пак си беше ударил рамото. После си пое дъх — слава богу, нямаше да се налага да обяснява нищо на никого, още повече че нямаше и свидетели.

Стана и пристъпи към трупа. Движенията му бяха като на робот в старите научнофантастични филми. Всъщност точно така се чувстваше — като програмиран робот. Защото човекът Громов изобщо не искаше да прави това, което му се налагаше да прави.

Вдигна отпуснатото тяло на Аркадий Сурин, пребори се с изкушението да го блъсне с всичка сила в стената и го понесе към вратата, за да го натовари в колата и да го откара възможно по-далече.

Мирисът на барут, кръв и урина, който го преследваше често дори насън, пак беше реалност. А сълзите, както винаги, не миришеха на нищо, въпреки че вече бяха пролени и щяха да се пролеят и още — над всички трупове в тази сграда.

Е, в края на краищата не беше дошъл да се разходи по моравата пред клиниката. Пък и му беше още раничко да се превърне в трева, нали така.

 

 

Когато предния път беше отворил очи, Сурин беше видял окъпан в слънце свят. Сега цареше мрак.

Той се смръщи, примига, надигна се на лакти — и видя черното нощно море, а на фона му още по-черен силует. В гръб.

„Черен-черен-черен черничък човек“ — беше първата му мисъл, някакво стихче ли беше, песен ли, не помнеше. И чак в следващия момент осъзна, че е жив, и дори се зарадва, макар да нямаше никакъв повод за радост — едва ли Толик го беше отвлякъл от болницата, за да го остави да се радва на живота.

Опита да се обърне по корем, успя, но не знаеше нито накъде да запълзи, нито дали може да запълзи. Но трябваше да се махне оттук — изобщо не искаше да е близо до този черен човек.

А черният човек чу шумоленето и скърцането на камъчетата под Сурин и без да се обръща, подхвърли през рамо:

— Свести ли се, дрисльо? Лягай пак и да не си мръднал.

Гласът не беше на онзи страшен тип с пистолета, който първо беше казал на сестра Наташа да му казва просто Толик, а после я беше убил. Сурин изпита нещо наподобяващо облекчение. Но това беше само за миг. Защото непознатият се обърна, прониза го с поглед и попита студено:

— Поне представяш ли си колко хора умряха заради тебе, а? Дрисльо с дрисльо.

Сурин притеснено прикри гениталиите си с ръце. Неизвестно защо беше чисто гол и го беше срам, да не говорим, че очите на непознатия го пронизваха като рентгенови лъчи. И като че ли светеха даже — със студена сребриста светлина.

„Просто отразяват луната“ — сети се Сурин, но в същия миг отчете, че луната всъщност е зад гърба на непознатия, и си помисли: „Ох, лошо ти се пише, Аркадий“.

Непознатият пристъпи към него и гърлото на Сурин пресъхна още повече, макар допреди миг това да му се беше струвало невъзможно. Непознатият държеше нещо тънко и лъскаво — и като го видя току пред носа си, Сурин разбра, че е скалпел, може би същият, с който си беше свалил бинтовете от главата.

— Да се сещаш защо ми е това ножче? — попита непознатият. И без да чака отговор, добави: — Или изпяваш всичко сега и веднага, или ти правя още една пластична операцийка. След която вече никога няма да можеш да похапваш китайски ориз и хамбургери като любимия ти Том Круз. — Чу се насмешливо изхъмкване. — Ще ти се наложи да се храниш през специална система, Аркаша. А пък аз ще идвам всеки ден да те наглеждам. — Непознатият поклати глава. — Просто не можеш да си представиш на какво ще заприличаш, преди да умреш, момченце. И недей да опитваш — не е за слабите ти нерви… Е, да почваме ли?

До лицето на Сурин почти се долепиха две неща — от едната страна скалпелът, от другата — мобифон.

— По телефона ли да говоря? — забързано попита Сурин, усетил стоманата малко под другото си ухо. Беше студена, обаче пареше.

— Да, дрисльо — каза непознатият. — Японски е, последен модел, записва всичко. И ако решиш да се отречеш от признанията си…

— Разбрах — все така бързо каза Сурин и после продължи бавно като на показания: — Долуподписаният Аркадий Викторович Сурин, служител в Центробанк, след като научих от пресата, че…

— Тия дрънканици ще ги дрънкаш другаде и пред други хора — прекъсна го светлоокият непознат. — Вертолетът вече идва, чуваш ли го?

Сурин надигна глава и след секунда каза:

— Да… Чувам го.

— Е, щом го чуваш и разбираш какво ти казвам, веднага ми дай банките, в които си пратил парите — студено каза непознатият. — Номерата на сметките, точните суми, кодовете и паролите. Всичко искам да ми издрискаш, дрисльо такъв — веднага.

— Преводите са седемнайсет — почна Сурин, заслушан в тракането на приближаващия хеликоптер. — Първият е в Швейцария, в…

Непознатият — продължаваше да държи телефона пред устата му — равнодушно извърна глава, все едно милиардите звезди в черното небе му бяха по-интересни от милиарда, пръснат в седемнайсет банкови сметки.

Сурин гледаше широкия му гръб и си мислеше, че никога в живота си не се е чувствал толкова малък и жалък.

Не понеже беше дребничък, не.

 

 

Курортният рай беше вече много под самолета. Громов се връщаше в летния московски ад.

Този път седеше до пътеката, така че не можеше да се любува на гледката долу, и за да убие по някакъв начин времето, преглеждаше вестниците, като веднага забравяше всичко прочетено, щом отгърнеше следващата страница. Спомените му от случая Сурин бяха прекалено ярки и дори набраните с дебели черни букви заглавия не можеха да ги изтласкат от ума му.

От лявата му страна седеше бременна жена, почти момиче — миришеше на оптимизъм и млада пот, усещаха се въпреки евтиния й парфюм. На няколко пъти бременната хвърли притеснен поглед към покритото със синини и драскотини лице на Громов, но като цяло упорито се беше втренчила в книгата, която четеше — сто на сто не искаше да завързва разговор с толкова подозрителен спътник.

Когато обаче съобщиха, че вече кацат, бременната затвори книгата и я пъхна в мрежичката на седалката пред себе си.

„Наркоченгета“ — прочете Громов заглавието, въпреки че книгата беше обърната наопаки. И рекламния текст по-надолу: „Животът е само един и е кратък…“ Да, вярно си е. Кратък е и свършва само за миг, за един миг… Много по-лесно свършва, отколкото се създава.

Погледна бременната — наистина не би трябвало да чете такива книги с бебе в корема — и попита възпитано:

— Интересна ли е?

Тя погледна неодобрително синините и белезите му и в крайна сметка май реши, че не е опасен, още повече в пълния самолет.

И каза:

— Ами… Бива я. Смешна е.

— Смешна ли? Ако се съди по корицата, се разказва за наркотици и убийства — каза Громов малко учудено.

— Наистина е смешна — каза бременната, докато закопчаваше колана над издутия си корем. — Вземете я, ако искате. Вече я прочетох.

— Няма ли да си я сложите в библиотеката?

— Защо?

— Ами… нали книгите се слагат в библиотеките.

Бременната се намръщи пренебрежително.

— Това е криминале! Когато синът ми порасне — бучна се с пръст в корема, — в Русия вече няма да има никакви наркотици и бандитски групировки. — Усмихна се. — Така че може да я вземете. На мене не ми трябва, няма да трябва и на децата ми.

Отначало Громов само се усмихна, а после отметна глава и се разсмя толкова весело и искрено, както не се беше смял от години.

Да, все пак не живееше напусто на този свят. Затова вече да не пишат за бандити и да не четат за тях си струваше да се живее и да се умира, и пак да се живее, за да се умира пак.

Освен това нима и той, и всички хора, имаха друг избор?

Край