Сергей Донской
За цената на живота питай смъртта (21)

Глава 21
Смъртта е сервирана!

Ситроенът изкачи поредния стръмен завой и излезе на относително прав участък. В този ранен час пътят над морския бряг пустееше. Толик — държеше волана с две ръце — се наведе малко напред: търсеше място, където да отбие на банкета.

Не биваше да причака тъмнозеления ландроувър веднага след завоя — джипът трябваше да засили, тогава на Громов щеше да му е по-трудно да реагира на стрелбата. Ако обаче натиснеше газта и вдигнеше осемдесет, щеше да профучи по петдесетметровата отсечка само за две-три секунди, което даваше възможност максимум за три, изстрела. А за да е сигурен в резултата, на Толик му трябваха поне пет.

Щом стрелката на скоростомера стигна до 60, Толик отби вдясно, спря, подаде се от прозореца и прецени избраната позиция. Мястото беше удобно — на тесния път нямаше начин Громов да се размине със смъртта си. Интересно дали в мига преди края си щеше да го познае — него, своя бивш подчинен. „Едва ли — помисли Толик и дръпна ръчната спирачка. — Всичко ще стане съвсем бързо“.

Слезе от колата и мина пред вратата, без да я затваря. Когато стреляш по бързо приближаваща се цел, трябва да имаш опора, за да не се разсейват куршумите.

Извади беретата, опря лакти на вратата и огледа внимателно пътя над мушката — прецени крайните точки около още непоявилия се джип. След като вземеше завоя, ландроувърът щеше да вдигне поне шейсет, преди да се озове в обсега на куршумите.

Беретата беше модел 93, много точна, с дълга цев и удобна дръжка. Можеше да стреля още щом джипът му дойдеше на седемдесет метра — пробният изстрел, така да се каже. Ако стреляше през секунда — най-оптималният вариант — при втория изстрел целта щеше да е на петдесет метра и така нататък. Дори Громов да не забавеше машинално и първите три куршума да не го улучеха, четвъртият щеше да излети срещу него само от двайсет и пет метра. След което стрелбата можеше да се ускори — ако имаше нужда, разбира се.

— Бум-бум-бум — тихо каза Толик, докато оглеждаше пътя над мушката.

Ако в този момент можеше да го види някой опитен психиатър, наистина щеше да се учуди. Зениците на „стрелящия“ се разширяваха всяка секунда, все едно наистина виждаше летящия срещу него джип и дори човека зад волана. Колкото до усмивката на Толик, когато той отпусна пистолета — тя щеше да накара и най-опитния психиатър да отклони поглед. Има все пак видове лудост, които човек трябва да избягва дори ако лечението на лудостта му е професия.

Но никой не виждаше самотния мъж, опрял лакти над вратата на светлозеления ситроен — десния над стъклото, левия на купето. По-точно, виждаха го шофьорите на минаващите през минута-две коли, но изобщо не му обръщаха внимание. И защо да му обръщат внимание — нали нямаше как да знаят, че ги оценява като потенциални цели.

На петата или шестата кола, която изфуча иззад завоя, Толик се убеди, че преценката му е правилна. Дори му доскуча — наистина е скучно никога да не правиш грешки и винаги да предвиждаш всичко. Да, скучно, но пък рационално. Толик винаги се присмиваше наум на интелигентите, които говореха за смисъла на живота и го определяха като непостижим. Постижим си беше — чрез рационалността и професионализма: те бяха смисълът на живота. Иначе какъв смисъл може да има?

Според преценката му беше изпреварил Громов с двайсетина минути. И тези минути вече изтичаха.

Без да откъсва очи от пътя, Толик се наведе над вратата и усили радиото на колата с лявата си ръка. Силната музика е най-сигурното лекарство срещу тревогата — и най-добре го знаят това младежите, които се разхождат със затъкнати чак до мозъка слушалки в ушите. Музика до дупка — и никакви мисли. В момента Толик също искаше да разкара от главата си всички ненужни мисли. Поредната млада радиослушателка, успяла да се свърже, помъка и поъка в ефира, поздрави сто на сто също мъкащите си и ъкащи приятели, след което с очевидно облекчение… ъъъ… помоли… ъъъ… дай пуснат… ъъъ… Аврора.

Ей, успя да го каже най-после!

Толик поклати глава и се намръщи. Мразеше хората, който се запъват. Той нямаше проблеми с говоренето, думите и изреченията му се връзваха една за друга и едно за друго без проблеми — а мисълта му оставаше скрита надълбоко, като подводна скала.

Беше изпитал истинска наслада от последния си разговор със Зубан. Когато чу взрива до ухото си и после телефонът изключи, си представи с какво тъпо изражение шефът му се е взирал допреди миг в съобщението и се разсмя от сърце.

Ако имаше повечко време да подготви взрива, щеше да разнообрази шегичката си с допълнителни ефекти. Можеше например да програмира компютъра така, че надписът за съдбата, дето си я държиш в ръцете, в последната секунда да се смени с надгробна плоча с името на Зубан и датите — рождената и на смъртта му. Или пък пред очите на обречения на смърт Зубан да се заредят снимки от детството му. Да, това щеше да е най-готиното. Скромно и мило, но многозначително.

Поръчаната от девойчето песен благополучно се приближаваше към края си, ако се съдеше по това, че припевът се повтаряше вече поне за пети път. „Изгубих ум и свяст, за тебе само мисля аз… за тебе само мисля аз…“

— Тъпачка — изръмжа Толик и се изплю на прашния асфалт. — Как можеш да изгубиш нещо, дето го нямаш.

„Изгубих ум и свяст…“

Толик вече не чуваше стенанията й. Зеленият джип излезе на финалната права — слънцето лъсна по стъклата и купето — и естествено веднага ускори. Громов бързаше.

— За оня свят — изхъмка Толик.

Дулото на беретата описа интересна геометрична фигура — от долу нагоре, после от горе надолу — и дясната китка на Толик се опря върху отворената врата на колата. Той се наведе, за да се прицели както трябва, и издиша.

За частичка от секундата, преди да натисне спусъка, му се стори, че джипът леко кривна встрани, но това вече нямаше значение. Куршумите, един след друг, вече пробиваха предното стъкло на летящия към него джип, правеха идеално кръгли дупчици с диаметър девет милиметра. Около дупчиците — Толик не можеше да види, но знаеше точно какво става — плъзваше млечнобяла паяжина.

След два часа пристигналият на местопроизшествието следовател премери с педя дупките във вече събраното от десетки парченца стъкло — бяха като пет точки от невидима окръжност. Или като върховете на идеално начертана петолъчка. Вечерта следователят, иначе добър стрелец, изгърмя трийсетина подотчетни патрона на стрелбището, но не можа да постигне същия резултат, въпреки че мишената беше неподвижна и точно на трийсет метра. После тръгна да се прибира, отби се в близката кръчма и…

Но ние не разказваме за него, а за зеления ландроувър — надупчен от куршумите, той се надигна на левите си колелета и се блъсна в мантинелата.

Толик го гледаше — с отворена уста и със замлъкналия пистолет в ръце. Джипът стържеше по бетонните стълбчета и се носеше право срещу ситроена — и на волана нямаше човек. По асфалта стържеха ламарини. В последния миг Толик скочи вдясно, през пътя — и насмалко да го прегази един безогледно засилил се „Икарус“.

В следващия момент джипът някак си тупна на четирите си колела, но предните се извъртяха и миг преди да се блъсне в ситроена, ландроувърът излезе от пътя, изпомачка с трясък храстите и се засвлича надолу по склона.

Толик си пое дъх, огледа за миг шосето и скочи към мантинелата. Джипът задра в камънака, преобърна се, преобърна се пак — и едно дърво го спря.

Нямаше никакъв смисъл да слиза долу да види какво е станало — беше сигурен в точността на стрелбата си, която се потвърждаваше и от липсата на шофьор зад волана, и от неконтролираните пируети на джипа в последните секунди.

Съжали, че резервоарът е откъм урвата и че не може да го гръмне в прощален салют за бившия другар майор, който вече нямаше да стане полковник. Не му се слизаше надолу през храсталака и буренаците обаче, така че Громов щеше да мине и без салют.

След малко ситроенът вече летеше по пътя, а радиото четиригласно скандираше: „Уи ол лив ин а йелоу събмарин, йелоу събмарин, йелоу събмарин…“.

— Няма я вече подводницата ви, момченца — каза Толик високо, гледаше пътя напред. — Още през деветдесет и първа дадоха команда да я напускаме. Лично я чух. Е, ако някой е решил още да си играе на патриотизъм — негова работа…

Усети се, че говори така, все едно се оправдава пред някого, врътна копчето на радиото и започна да припява на някакъв прегракнал младежки глас:

— И ни-кой не пииише на полковника…

Ако някой можеше да го види в този момент, сигурно щеше да си помисли, че наистина му е страшно смешно.

В същото ранно утро, в което се решаваше съдбата му, Аркадий Сурин се събуди в частната клиника на професор Переяславски и си каза наум: „Добро утро“. И добави пак наум: „Наистина е добро, да! Утрото на новия ми живот“.

След няколко часа щяха да му свалят бинтовете от главата и да му честитят новата физиономия. Той не мислеше да кисне в болницата, докато заздравеят всичките му шевове и шевчета, о, не! Щеше да хване първия влак за Тбилиси, оттам да хване самолета за Истанбул — и сбогом, Аркадий Викторович Сурин, сбогом и на Руската федерация, чийто гражданин си бил през първата съзнателна половина на живота си! Гуд бай, Русия, хелоу, свят огромен с всичките ти удоволствия, изобретени от човечеството от мига на сътворяването му. Време беше да ги изпробва едно по едно и до последното, а това не беше лека задача.

Като си помисли колко много неща го чакат, Сурин не се намръщи, а напротив — засмя се радостно. Без обаче да помръдва нито един от лицевите си мускули под бинтовете — не искаше да съсипе работата на професор Переяславски.

Дъртият професор се занимаваше с пластична хирургия още от съветско време и наистина си разбираше от работата.

Сурин беше пристигнал в Сочи с фалшив паспорт, на който беше лепнал сканираната снимка на Том Круз. Намалена и лекичко ретуширана, тя изобщо не приличаше на популярните снимки на холивудската звезда. Холивудският труженик се беше преобразил. Никаква усмивка, никакви такива — всъщност Том Круз изобщо не приличаше на себе си, но пък приличаше на бъдещия Аркадий Сурин.

Благодарение на това че преди да дойде в болницата, Сурин беше обработил, така да се каже, лицето си със сярната киселина, нямаше никакви проблеми да го приемат. Един млад господин с отвратителни изгаряния искаше да си върне лицето — какво по-естествено от това? Переяславски го увери, че няма проблеми — че ще стане същия като преди, точно като на снимката от паспорта.

И сега го чакаше нов живот в нов облик. Честно казано, все му беше тая на кого ще прилича след операцията. Милиардерите нали могат и на нищо да не приличат и пак да са най-търсените — и най-секси.

Том Круз вече беше загърбен. Забравен. Сурин вече можеше да се гледа в огледалото и да си спомня какво е да си дребосък, да си беден и да те мъчат хиляда и един комплекса заради физическата ти непълноценност. И като си представяше как от утре, не, още от днес, ще почне да командва десетки усукващи се около него дългокраки красавици, чаршафът под пъпа му току се надигаше на палатка за по три, че и за по пет минути. Ще видите вие, топ моделки и манекенки!

Да не говорим, че Сурин изобщо не благодареше на късмета — беше си заслужил и богатството, и бъдещото обожание на околните. Главата му, без значение как щеше да изглежда лицето му след два-три часа, си беше глава на гений. Нобеловата награда ряпа да яде — той си имаше милиард и двеста милиона долара. Хиляда пъти повече, отколкото ако излееха статуята му в цял ръст от двайсет и четири каратово злато!

Двайсет и пет хиляди от тази сума — нищо работа — вече бяха похарчени. Докато трескаво беше изпълнявал въведената програма, за да разхвърли огромната сума в седемнайсетте сметки, компютърът беше превел пари и на сочинската клиника. Сурин беше забравил номера на сметката й — но помнеше кодовете на сметките в чуждестранните банки и паролите до последната цифричка и последната буквичка.

За всеки случай сега си ги повтори, отначало поред, после разбъркано. Можеше да отиде в Швейцария например, или в Кипър. И там…

Картинката, която изникваше пред очите му, беше винаги една и съща. Той, Сурин, се е изтегнал на шезлонг до басейн, пълен с десетина хубавици, изгарящи от желание да му угодят. Във всичко. Щраква с пръст — и всичките до една се гънат като баядерки. Яките бодигардове около басейна се присвиват притеснено под ленивия му поглед и се мъчат да изглеждат по-малки. Зализаната прислуга търчи да изпълни и най-малкото му желание. Телефонът се скъсва да звъни — обаждат се хора, за които винаги е чел само в светските хроники. Хау ар ю, Аркадий? Ит из Пол Маккартни (папата, архангел Михаил, Господ Бог). Ду ю римембър ми? Лет ит би, лет ит биии… Сети ли се? О, благодаря, Аркадий. Ще се видим ли днес? Да? О, тенк ю вери, вери мъч!

След още няколко минути розови мечти Сурин стигна до печалния извод, че дори и милиардерите си имат неотложни грижи. Богатите не само плачат, те също трябва да ходят да пишкат и да акат, така че му се наложи да стане, да си нахлузи пантофите и да отиде до клозета — единственото място в клиниката, което все още не отговаряше на световните стандарти.

По неизвестни причини десният му клепач беше зараснал по-рано от левия и Сурин виждаше само с едното си око, и то лошо, което съществено стесняваше кръгозора и му усложняваше живота. Когато излезе от клозета и тръгна към стаята си, пантофите му оставяха мокри следи по линолеума, а единият крачол на пижамата му беше мокър от коляното нагоре и неприятно студен и лепкав. И това не беше единствената неприятност в тази така чудесно започнала сутрин.

Сурин спря на вратата на стаята си. Вътре беше сестра Наташа, с позацапана престилка, както винаги облечена на голо — и някакъв непознат с хем весели, хем много зли очи.

— Това значи е нашият хубавец, а? — попита непознатият и огледа Сурин от темето до под петите.

Сурин скри мокрия си крачол зад сухия и погледна въпросително Наташа, в смисъл: какво става и кой е този?

Тя като че ли събра кураж от погледа му, изпъчи се, пристъпи към непознатия и каза:

— Напуснете веднага! Кой сте вие всъщност?

— Всъщност лично за вас, сестро, това вече няма никакво значение.

Странна фраза, още повече че в нея прозвуча искрено съболезнование.

— Как така да няма значение?! — възрази Наташа разпалено. — Разбира се, че има! Кой сте вие и каква работа имате тук?

— Аз съм новият лекар — скромно се представи непознатият. — Толик се казвам.

— Нямаме нов лекар! — ядосано възкликна Наташа и натисна с бюст слънчевия сплит на непознатия самозванец.

— Имате, имате — увери я той. — От този момент Аркадий Викторович Сурин е изцяло под мое наблюдение. Нали така, Аркаша?

Сурин понечи да измучи несъгласно, но дори този елементарен звук заседна в гърлото му. Кремавият панталон на Толик беше опръскан с нещо червено, което изобщо не приличаше на боя или на сока от нар, който даваха на пациентите сутрин. Със също такива червени петна, само че по-малки, беше оцапана и ризата му — носеше я пусната над панталона и беше пъхнал нещо в колана си отпред.

Сестрата не забелязваше всичките тези подробности, понеже беше съвсем близо до непознатия. Хвърли за миг поглед към Сурин да види дали няма да каже нещо, после пак се обърна към натрапника и почти викна:

— Хайде, да те няма, че ще извикам охраната.

— О, вече се видях с тях — небрежно каза непознатият и измъкна изпод ризата си пистолет. — Запознахме се. Вие как се казвате, сестричке?

— Аз ли? — Наташа пак хвърли поглед към Сурин — вече уплашен поглед.

Но той не можеше да й помогне по никакъв начин, понеже вече се свличаше на пода.

Толик се усмихна лъчезарно на Наташа, избута я крачка назад, вдигна съвсем спокойно пистолета към лицето й и стреля.

Чу се сух пукот и Наташа залитна назад, и от тила й избухна ален гейзер.

Седналият на пода Сурин вече виждаше всичко с две очи — превръзката му се беше смъкнала от отчаяните му гримаси. Всичките шевове го сърбяха непоносимо и го засърбяха още повече, щом Толик пристъпи към него. Вместо пистолета обаче сега държеше хирургически скалпел.

— Взех го просто за всеки случай, докато оглеждах болницата — каза Толик и вдигна скалпела пред очите на Сурин, за да може да му се полюбува. — Много е остър. Ще свърши работа.

— К-к-к… — успя само да изхърка Сурин.

Толик обаче го разбра отлично.

— А, каква работа ли? Искам да ти се полюбувам на физиономията.

Скалпелът се превъртя няколко пъти във въздуха и тупна до седящия Сурин. На него направо му се дощя да легне и да стисне очи. А после да се събуди и сутринта да започне отново.

— За… що? — Този път успя да довърши въпроса си, макар и с цената на доста усилия.

— Какво само питаш пък ти бе? — внезапно кипна Толик и лицето му престана да е толкова симпатично, колкото му се беше сторило на Сурин отначало. — Вземи свали тоя пашкул. Казах, че искам да ти видя физиономията.

Сурин послушно изпълни заповедта. С последния пласт бинтове почти си обели и новата кожа, но той дори не изохка.

— Браво — похвали го Толик. — Храбрец си ти, нищо че си голямо плашило. Не те съветвам да се поглеждаш в огледалото — поне още не.

Сурин прокара пръсти по шевовете под скулите и на слепоочията си.

— Не се пипай, не се пипай — каза Толик. — Ела насам.

Сурин понечи пак да попита защо, но се уплаши да не разсърди човека с пистолета, хвърли поглед към трупа на сестрата и стана.

— По-насам — каза Толик. — Искам да те прегърна, драги.

Сурин стисна очи — реши, че ей сега пак ще се чуе тихото „пук“ — но Толик наистина го потупа по гърба, след което каза удовлетворено:

— Е, вече можеш да се обличаш. И по-бързичко, докато можеш да се движиш.

— Д… да се движа? — озадачено попита Сурин. При потупването беше усетил боцване в гърба и сега се колебаеше дали да посегне да се почеше. Страх го беше, че това може да се стори на непознатия невъзпитано и дори изпълнено с пренебрежение.

— Бих ти халоперидол — обясни Толик и му показа часовника си. — Ето тук има едно шипче. Сещаш ли се за какво служи?

— Ами… да боде.

— Ей, ти наистина си бил голям умник, Аркаша. — Толик се намръщи. — Не ти говоря за шипа, ясно е, че с него се боде. Питам те знаеш ли за какво е халоперидолът.

— Не знам — почти беззвучно отговори Сурин. Внезапно го обзе пълна апатия, езикът му сякаш се подуваше в устата му и му беше все по-трудно да го движи.

— Халоперидолът е парализиращ препарат. — Гласът на Толик идваше някъде отдалече и ту се усилваше, ту заглъхваше, като от настройвано радио. — През следващите дванайсет часа няма да имаш никакви проблеми, Аркаша. Всички грижи за безчувственото ти тяло ще легнат на моите рамене. Почти буквално. — Толик въздъхна. — Само че не мисля да ти сменям и гащите, така че действай по-бързичко, че ще тръгваме.

— К… к… — Сурин, вече седеше на кревата със смъкнати гащи и се мъчеше да зададе един безкрайно вълнуващ го въпрос, но гласните струни не му се подчиняваха.

— Питаш къде ще те откарам ли? — Толик тихичко се засмя. — Това няма никакво значение за тебе, драги ми умнико. В твоето положение би трябвало да се замислиш за съвсем друго нещо.

— За к…?

— За това какво те очаква в близкото бъдеще.

Това беше последното, което Сурин чу, преди да се превърне в безсловесно и неподвижно чучело. Докато Толик малко ядосано му изуваше долнището на пижамата, той лежеше като пън, на който му е все едно Буратино ли ще издялкат от него, или просто ще го нацепят на подпалки.

 

 

Сурин тежко падна на пода и Толик едва успя да сдържи желанието си да настъпи унило отпуснатия му член и да го размаже с ток като отвратителна гъсеница. Не, не му беше сега нито времето, нито мястото. Човек, който се гордее с рационалността си, няма право да се поддава на емоции. И Толик не се поддаваше. Поне се опитваше.

Честотата на пулса му почти не се беше променила от момента, когато влезе в клиниката, до мига, когато видя гадния дребосък с бинтованата глава.

Въпреки че беретата беше успяла да се посгорещи по време на внимателния оглед на клиниката и го пареше по корема.

След стрелбата на шосето в пистолета бяха останали петнайсет патрона. Когато Толик приключи обхода на клиниката, се наложи да смени пълнителя — а сега и в новия имаше един патрон по-малко, след запознанството с нахалната сестра… Танюща ли беше? Мариша? Наташа?

В различните помещения на клиниката сега лежаха три също толкова мъртви Наташи. Плюс двамата охранители. Плюс един абсолютно невменяем санитар, пиян поне от седмица, и четирима пациенти, чието присъствие тук Толик изобщо не одобри. И все пак въпреки цялата тази неприятна и наистина мръсна работа ръката на Толик не трепваше.

Значи се успокой й продължавай, каза си той. Чака те дълъг път с много опасни завои. Не си дошъл тук да се поддаваш на емоции, нали така? Значи преоблечи го тоя вмирисан пор, избърши му тъпата физиономия, среши го и го изкарвай оттук, преди да дойдат докторите за визитацията.

Далече-далече, край чудесния град Ростов на Дон, го чакаше скромна къщичка — беше я купил на чуждо име и с фалшиви документи специално за такива случаи. За да изцеди всичко от Сурин, бяха необходими съответните условия и време, много време. Всеки научен код трябваше да се провери, за да не стане някоя издънка. Жар-птицата на пода може и да изглеждаше попроскубана, но трябваше да му снесе вълшебното златно яйце на стойност почти милиард и четвърт. Значи трябваше да е много, наистина много внимателен с нея.

Толик не се съмняваше, че ще успее да проникне и в най-скритите кътчета на паметта на Аркаша Сурин. Защото какво всъщност представлява прословутата човешка памет? Десет милиарда нервни клетки и десет трилиона връзки между тях. Всъщност най-обикновен компютър, ако си помисли човек.

Миналата година Толик беше изкарал курс за получаване на информация от заловени лица в секретната база край Белгород. Мъченията и медикаментите вършат работа, разбира се, но предимно в екстрени случаи, когато нямаш време и се налага да се ограничиш с повърхностни сведения. Къде е гаранцията обаче, че дори да каже кодовете, Сурин няма да скрие или дори да забрави някоя важна подробност? Една брънка да се скъса — значи цялата верига се къса, нали така. Толик подозираше, че чуждите банки имат някаква хитроумна система пароли. Искаш да ти преведат парите оттам — там, а те ти казват най-любезно: йес, сър, офкорз, мистър, плийз и данке шон, и гутен морген. Обаче всъщност ти казват да го духаш, понеже не си казал условната фраза, например „нещастният ми брат го чукат чеченските чукчи“ или някаква друга такава идиотщина. И тогава наистина го духаш.

Не, Толик не мислеше да разчита на случайността. В курса за повишаване на квалификацията — между другото, изкара отлични оценки — ги учеха да четат човешкия мозък като отворена книга. Буквално.

Под вещия надзор на инструкторите Толик самостоятелно беше направил трепанация на някакъв безименен куриер, превозвал големи пратки опиум от Таджикистан. И щом докосна с ланцета едно местенце на оголения му мозък, съвсем близо до слепоочието, куриерът веднага си спомни не само точното тегло на всички превозени от него пратки за цели десет години, но и трите имена на всички дечица, с които беше ходил на детска градина. Дръпваш ланцета и потокът спомени пресъхва. Връщаш го в изходно положение — и спомените пак рукват. Ако методът се внедреше в изповедите в черква, на света нямаше да остане нито един грешник, нали така.

Още по-интересен се оказа обаче обратният процес на тази неврохирургична главоблъсканица. В края на операцията един от инструкторите докосна с ланцета противоположната част на мозъка на обекта и му каза, че всъщност изобщо не е мюсюлманин, а евреин, дори ревностен юдей. И когато му наместиха черепа, таджикът знаеше всичко за Тората, беше убеден, че баща му бил равин, казвал се Ицхак Лурия, и дори почна да изрежда основните принципи на кабалата.

Така Толик научи, че при умело манипулиране можеш не само да измъкнеш всичко от съзнанието, но и да насадиш в него устойчиви псевдоспомени.

Няколкото думи, казани от инструктора, бяха достатъчни, та обектът да си „спомни“ събития, които всъщност никога не се бяха случвали. Инструкторът обясни, че вкараното в съзнанието на обекта веднага привлича безброй подробности, сраства се с личността и променя и характера. И че клетките, участвали в запаметяването на истинското му минало, са се разпаднали, понеже са си само обикновен белтък, клетки и нищо повече. И че генетичният апарат ги е възпроизвел, но вече различни — и че в тях вече няма място за хората и събитията, които таджикът би трябвало да помни.

Аркаша Сурин — според плана на Толик — трябваше да се превъплъти в истинския Том Круз. Тоест той щеше да си мисли така — за околните щеше да си е най-обикновен шизофреник с мания за величие. Леле, как щяха да му се зарадват в банката! Върнал се, миличкият, сам. Обаче вместо да изреди паролите, щеше да изрежда всичките филми, в които уж се е снимал, и всички звезди, които уж е изчукал.

За Толик това беше нещо като отмъщение. Не че мразеше бившите си колеги, нямаше за какво да ги мрази всъщност, но все пак го ядосваха. Също както когато като малък не ядеше сладоледа — майка, му му купуваше сладолед, а той изобщо не го близваше, въпреки че ужасно му се искаше да го налапа целия. Само че Толик вече не беше инатливо злопаметно момченце, а голям мъж с голям пистолет. Наистина голям мъж. И много рационален.

Преди да почне да рови в мозъка на Сурин обаче щеше да приложи всички други по-малко радикални начини да изтръгне необходимите му сведения. Нямаше да е хубаво мозъкът на обекта да даде на късо заради някаква грешка. Имаше си и други начини. Но като цяло планът му вече беше готов и одобрен. Оставаше само изпълнението. Като начало — да опакова Сурин в нормални дрехи, да го качи в колата и да се разкара оттук.

Не искаше обаче да пипа потната фланелка на пленника си, гадно му беше, така че взе скалпела и я сряза.

И замръзна, все още наведен над безчувствения Сурин, понеже чу зад гърба си слаб шум, почти като шепот. Шум от стъпала на човек, току-що скочил през прозореца. Стаята беше на втория етаж, така че дошлият едва ли беше сбъркал адреса.

И докато Толик успее да помисли, че трябва да измъкне пистолета изпод колана си, зад гърба му някой каза насмешливо:

— Изобщо не си го помисляй.

Громов?! Толик понечи да се обърне, но познатият глас го предупреди:

— Не мърдай. Само разпери ръце така, че да ги виждам.

— Вие да не сте безсмъртен, другарю майор? — попита Толик възхитено; изобщо не мислеше да се подчини на заповедта — искаше да приспи бдителността на Громов, като го върне към времето, когато бяха колеги и заедно бяха гледали в очите едно и също — Смъртта.

Номерът можеше да мине — но не мина.

— Не съм ти другар вече — сухо каза Громов зад гърба на Толик. — Не дрънкай глупости, ами изпълнявай каквото ти е наредено.

— А ако направя така? — Толик светкавично опря скалпела в гърлото на Сурин, извъртя глава и изгледа майора тържествуващо.

Громов изобщо не помръдна. В очите му имаше също толкова малко чувства, колкото и в дулото на револвера му, зейнало срещу бившия му подчинен. Целият покрит с драскотини и синини, със скъсана риза, Громов изглеждаше толкова невъзмутим, все едно не се е отървал по чудо от неизбежната смърт, а просто си влиза в кухнята да си направи кафе.

Именно тази асоциация прелитна през мозъка на Толик. И той изведнъж разбра защо винаги толкова е обичал и мразил този човек. Громов му приличаше на баща му — а той баща нямаше и никога не беше имал. Да издържиш погледа му беше по-трудно, отколкото да издържиш ъперкът на ринга.

Като че ли мина цяла вечност, преди Громов да отвори уста — съвсем мъничко, устните му бяха почти неподвижни.

— Честно казано, дори ще съм ти благодарен, ако го заколиш тоя хакер. Не ми се разправя с него.

— И не искате да разберете къде е покрил тоя шибан милиард, така ли? — усъмни се Толик.

— Не искам — каза Громов. — Изобщо не ми пука за тия пари. Те са чужди. За тебе може и да са важни, щом си решил да ги свиеш, но за мене са нищо. Нищо.

— Тогава предлагам да…

— Нищо не можеш да ми предлагаш — прекъсна го Громов. — Няма да има никакви сделки.

— А какво? — Толик бавно отдръпна скалпела от гърлото на Сурин. Наистина не мислеше да го убива — та това си беше все едно да убие самия себе си, ако не и по-лошо.

— Не се ли сещаш какво? — Громов се подсмихна криво.

Толик се сещаше. И затова и той се усмихна така, че белите му зъби лъснаха.

Всички, които го видеха в този момент, щяха да решат, че е невероятно симпатичен — направо за реклама. Ако го видеше някой вълк обаче, веднага щеше да разбере, че това не е усмивка, а заплашително озъбване, и щеше да се приготви за схватка на живот и смърт.