Сергей Донской
За цената на живота питай смъртта (20)

Глава 20
Съдбата ни е в нашите ръце

Толик измъкна от ухото си миниатюрната слушалка, погледна към хотел „Бриз“ и се усмихна удовлетворено.

Баснословно скъпият японски „бръмбар“ — но пък затова съвсем микроскопичен — си струваше парите, че и повече. Ако погребяха покойната Люба Бородина със златното й пръстенче, при желание човек можеше да подслуша какви звуци се разнасят из подземното царство, когато в него пристига новодошъл в нов-новеничък ковчег.

Толик обаче не се интересуваше от тайните на задгробния живот. А и не се съмняваше, че пръстенчето веднага ще бъде прибрано от първия влязъл в хотелската стая милиционер или санитар. И че най-вероятно той пак така веднага ще го шитне на някой прекупвач на злато и ще хукне да си купи стекче бира „Балтика“, а на любимата си — модерните превръзки „Олуейс“. Пръстенчето щеше да се превърне в три-четири грама скъпоценен метал и никой никога нямаше да разбере, че плънката му е струвала много пъти повече от самото него. Превратности на съдбата. Когато печелят нещо, хората никога не се интересуват какво губят.

Толик мислено се сбогува с микрофончето си чудо, което съвсем ясно предаваше дори шепот от разстояние четири метра, и затвори кутията на още едно техническо приспособление, позволяващо да научиш и малки, и големи тайни, непредназначени за чужди уши — скенер с насочено действие, който улавяше сигналите на намиращите се в близост клетъчни телефони. Допреди секунди скенерът беше насочен към прозореца на една стая на седмия етаж на хотела.

Громов беше научил от Люба онова, което искаше да научи. Но не само той, да, не само той. И сега наградата щеше да спечели онзи, който пръв стигнеше до клиниката в Мацеста. Точно затова Толик се усмихваше толкова тържествуващо. Изобщо не се съмняваше, че днес ще е не само първият, но и единственият посетител на Сурин.

Когато разбра за огромния заем, така хитро свит от Центробанк, Толик изобщо не се поддаде на изкушението да тръгне да търси парите сам. Зубан имаше пари, имаше връзки и почти неограничени възможности. Ако някой имаше шанс да изпревари силовите структури и пръв да напипа следите на Сурин, това беше Зубан. Прецаканият Зубан.

Когато чу, че в случая е включен някой си Громов, Толик беше деветдесет и девет процента сигурен, че в Сочи действа майорът, под чието командване беше работил почти пет години. И интуицията не го подведе, въпреки че Толик естествено не се похвали на Зубан. Тайнственият майор наистина се оказа Олег Николаевич Громов, доскоро от ФСС.

Като негов бивш подчинен, Толик много добре знаеше на какво е способен Громов и заложи на него, а не на бандитите.

Громов откри Люба Бородина дори по-бързо, отколкото си мислеше Толик. По време на схватката пред хотела се наложи бившият стрелец радист да държи противниците му на мушка, просто за всеки случай — не че Громов нямаше да се справи с тримата кавказци, но все пак някой коварен удар в гръб можеше да обърка цялата игра на Толик. А залогът беше прекалено голям, за да се допусне и най-малкият риск. Милиард и двеста милиона долара не е шега работа. Когато Громов приключи с кавказците, дръжката на пистолета в ръката на Толик беше мокра от пот.

„Бърза помощ“ прибра осакатените момичета, милицията прибра кавказците, а Толик прибра забравения от всички ситроен и започна да слуша какво става в хотела, където Громов се беше усамотил с Люба. Дотолкова се увлече от разговора им, че пропусна появата на килъра, който се спусна по въжето от горните етажи. Слава богу, бившият му командир успя да се отърве невредим и този път. Но Толик най-много се зарадва, когато чу информацията, подадена на Громов от централното управление на ФСС.

Сега оставаше да стигне до Мацеста и да измъкне недостигащите сведения от тъпия задник Аркаша Сурин — джуджето явно беше надценило възможностите си и сега дори нищожният му ръст нямаше да му помогне да се укрие в тълпата, образно казано. Даже напротив, по това Толик можеше да го намери в клиниката съвсем лесно, та дори Сурин да се беше направил на копие на Том Круз.

Единствената сериозна пречка по пътя към пълната победа оставаше Громов. Какво да направи с него? Толик се замисли. На едното блюдо на везните беше животът на бившия му командир и приятел, на другото — огромна купчина пари. Колебанията му бяха кратки. И ако не беше дежурната милиционерска кола, пристигнала да се полюбува на нещастния окървавен пишман алпинист, Громов щеше да бъде прострелян още на излизане от хотела или до ландроувъра.

Но това можеше да почака.

— Надявам се, че не възразявате да поживеете още мъничко — измърмори Толик и по навик добави: — Другарю майор.

Бръкна под таблото и измъкна снопче жици. Избра една, червена, даде на маса и запали ситроена. Ауспухът блъвна облак пушек, на цвят същия като предутринния здрач.

Толик пусна радиото на любимата си станция, облегна се удобно и хвана волана с лявата ръка. С дясната лениво набра номера на Зубан.

Беше време за последния му доклад до шефа. Последен и най-важен.

— Чака те истински потрес, шефе — прошепна Толик, докато слушаше звъненето на телефона. — Изобщо не си очаквал такава изненада.

 

 

Огромният като микробус черен джип „Тойота Ландкрузър“ фучеше в ранното московско утро. Мина покрай Куркската гара, зави по улица „Воронцово поле“ и тръгна към центъра и неговия лабиринт от безброй улички.

С тъмните си стъкла джипът приличаше на грамадна катафалка. Освен това, като го видеше, човек можеше да си помисли, че собственикът му е решил да посвети живота си на това да се любува на слънчеви затъмнения, въпреки че, разбира се, изобщо не беше така. Децата, които затаили дъх гледат през опушени парчета стъкло слънцето, почти никога не стават собственици на луксозни автомобили. За това са нужни съвсем различни житейски интереси.

Собственикът на ландкрузъра беше Зубан — в момента седеше на тапицираната с телешка кожа задна седалка. Някои можеше да започват новия работен ден, но за него завършваше поредната трудова нощ и той седеше доволно отпуснат.

За деветнайсетгодишното момиче, което седеше до Зубан, ранното утро също носеше почивка, а не време да се събудиш. Момичето тъкмо беше свършило с песните и танците в нощния клуб „Маджик Мистъри Тур“ и сега си мечтаеше как ще си легне и ще спи чак до вечерта. Сценичният й псевдоним — Аврора — поне в момента изобщо не отговаряше на клюмналата й глава и затварящите й се от умора очи. В първия си и единствен досега клип Аврора пееше на фона на изгрева, но всъщност си беше чист залез, само че заснет със специални филтри. Най-добрата роля, която би могла да изиграе толкова рано сутрин, беше на Спящата красавица. Въпреки че без изкусно нанесен грим нямаше да се справи и с нея. Точно затова Аврора беше убедена, че стихията й са ярките шарени клипове, и тръпнеше от очакване кога най-после спонсорът й Зубан ще си развърже кесията за още един.

Аврора (официално Зинаида Попович) прокара пръстчета по бедрото на спътника си като по клавиши на пиано — на пиано можеше да дрънка само две-три елементарни мелодийки — и сънено се вгледа в мощния тил на шофьора: щеше да й е много по приятно той да й е в ръцете. Зубан ценеше шофьора заради умението му да е абсолютно незабележим въпреки двуметровия си ръст. Беше си просто трикрилен гардероб, научен да изпълнява кратички команди. Когато излизаше с джипа, Зубан никога не взимаше допълнителна охрана — не само защото шофьорът беше съвсем достатъчен, но и защото джипът си беше истинска крепост на колела. Никой не можеше да проникне в него дори когато го оставеха без надзор. Трийсет секунди след спирането на двигателя в джипа се включваше камера, която фиксираше приближаването на непознати лица и предаваше изображението на миниатюрното екранче на връзката ключове. Освен това автоматично се подаваше напрежение, достатъчно да повали всеки, който си позволи да пипне джипа. Главното достойнство на крузъра обаче беше специално подсилената му здравина. Веднъж, когато под шасито избухна противотанкова мина, Зубан само си разля уискито — а придружаващата джипа кола се преобърна. Колкото до стъклата, те издържаха дори на стрелба с автомат, като основната опасност беше не за хората вътре, а за стрелците — куршумите рикошираха като от броня.

В екстравагантните си дрешки Аврора отлично се вписваше в интериора на джипа и на Зубан му беше приятно да е до него. Беше спонсорирал клипа й, за да може да я гледа по телевизията и да знае, че на екрана тя може да е всякаква, обаче в реалния живот си е най-обикновена пачавра, пък макар и скъпа.

Самата Аврора пък се интересуваше не от мотивите на спътника си, а от парите му. Така че сега стисна зъби, за да се прозине през нос, и умело хвана с два пръста ципа на Зубан.

— Действай, действай — изсумтя той. — То не ти е като да скачаш по сцената на плейбек.

— Предложиха ми нова песен — каза Аврора, докато ловко бъркаше във вече разкопчания дюкян. — „Зора на любовта“. Много ми пасва на имиджа.

— Пак сълзи и сополи сигурно. — Зубан се намръщи.

— Не, много е хубава, наистина. Днес говорих с Чарли и той каза, че била потенциален хит. Трябвало само да се направи свестен клип.

— Чарли онова разтропано педалче с обицата в носа ли беше?

— Никаква обица няма. Чарли е в бизнеса, много добър продуцент. Съгласен е да поработи с мен, но при условие че отида при него със собствен хит.

— Ами ненагледният ти Гершонски? — Зубан вдигна вежди, все едно това, което казваше, го интересува. — Кой ще му духа сега на тоя нещастник?

— Това е пошло! — обиди се Аврора.

— Вярно, пошло е — съгласи се Зубан. — Но пък е приятно и е полезно за здравето. Така че не се разсейвай, малката, ами почвай свирката. Колкото до клипа — ще си помисля, обещавам.

Лицето на Аврора светна от радост и тя се наведе към разкопчания му панталон. Зубан я потупа поощрително по косата. Вярно, че не пееше кой знае колко добре това девойче, но пък истинското й призвание не беше пеенето. Точно затова му беше приятно да я кара сутрин в квартирата й.

Поради почти преклонната възраст на Зубан процедурата траеше двайсетина минути, че и повече, но усърдието и целеустремеността на Аврора не познаваха граници. Да, такива жени винаги постигат своето. Във всичко.

Зазвъня телефонът, но това не попречи нито на Зубан, нито на усърдната Аврора. Зубан натисна копчето, поизкашля се и каза:

— Да?

— Добро утро, шефе — чу се веселият глас на Толик. — Надявам се, че не съм ви събудил.

— Да помниш някога да се е налагало да ме будиш? — самодоволно попита Зубан.

— Всъщност не — призна Толик. — Имам чувството, че изобщо не спите.

— На старците им остава малко време, момче. Няма смисъл да го хабим за сън.

— Е, днес изобщо няма да заспите — каза Толик тържествуващо.

— Да не би… — Дъхът на Зубан секна и ръката му, която галеше косата на Аврора, я стисна така, сякаш искаше да я изскубне.

— Боли! — оплака се тя и се опита да се надигне.

Зубан я натисна по тила и попита вече почти спокойно:

— Да не би умното виетнамче вече да е хванало чуждата лодчица?

— Остава му само да я извади от водата — увери го Толик.

Възбудата, която обзе Зубан, беше толкова силна, че той дори поспря енергичните движения на Аврора. Така е то — на младини бързаш да си получиш удоволствието, като остарееш, се учиш да го удължаваш колкото се може повече. За всичко си има време.

— Дай подробности — каза Зубан и дори затвори очи, за да възприема по-добре.

— Давам — каза Толик. — Проследих Громов и след един час възнамерявам да си поговоря с нашето хакерче.

— А този Громов…

— Още е жив — изпревари Толик въпроса му. — Засега. Сигурно се радва на зората — тук е чудесно утро. При вас в столицата как е? Как е настроението?

— Как ни е настроението? — закачливо попита Зубан младата певица. Искаше му се да сподели с някого радостта си — радостта не е пари, трябва да се споделя.

— М-ммм-мм! — чу се в отговор.

— Докладват ми, че било прекрасно — преведе Зубан по телефона. — Обаче стига си ме мъчил де, казвай какво направи.

— Ще го направите вие — загадъчно отговори Толик.

— Какво имаш предвид?

— Знам съвсем точно адреса на общия ни познат — в момента е в една клиника в Лазоревско. След час ще съм там.

— И какво трябва да направя аз?

— Да включите лаптопа и да намерите в базата данни карта на Сочи. Не мога да обикалям и да разпитвам тъпите аборигени. Първо, ще отнеме време, а и ще ме запомнят. Разбирате ме…

— Разбирам — прегракнало каза Зубан.

От два месеца, откакто Толик го научи да се оправя с лаптопа, изобщо не се разделяше от него. Заложената в компютъра информация — Толик я беше свалил от базовия компютър на управлението на ФСС — беше наистина безценна. Истински справочник за всички и за всичко. С него Зубан се чувстваше всевиждащ и всезнаещ като Господ Бог.

— В кой файл да вляза? — делово попита той, след като отвори плоския лаптоп направо върху главата на Аврора. Ръцете му трепереха.

— Папката се казва „Целият свят ни е в джоба“ — засмя се Толик.

Зубан тупна лекичко с лаптопа Аврора по главата, та малко да забави темпото, затърси и след минута тържествено заяви:

— Намерих я.

— Отворете я.

— Отворих я.

— Сега намерете файл „Сочи“.

Зубан огледа файловете, изписани на равномерно люшкащия се пред очите му екран. Вече беше забравил за Аврора, която усърдно се трудеше под лаптопа.

— На латиница е — обясни му Толик. — Дайте по-надолу.

— S… — изсумтя Зубан. — S… Sochi… Намерих го.

— Браво. Сега преместете стрелкичката и щракнете два пъти.

— Знам де… Готово… Бе каква е тая тъпотия? — Зубан се втренчи в малиновочервения надпис, който се появи на абсолютно черния екран.

— Какво има? — попита Толик.

— Нали ти казах — тъпотия! — ядосано повтори Зубан. — Пише: „Съдбата ни е в нашите ръце“.

— Да, точно така. — В телефона се чу доволно подсмиване. — Точно така е, шефе. Натиснете „ентър“ и ще видите.

— Ентър — машинално повтори Зубан и натисна клавиша. — Готово.

Надписът замига тревожно, а лаптопът неизвестно защо забръмча.

— Каква е тая музика? — попита Зубан и доближи телефона до лаптопа. — Чуваш ли я?

— Чувам я, шефе — весело отвърна Толик, когато Зубан пак вдигна телефона до ухото си. — Много добре я чувам. Ей Сега ще… Едно… Две…

В този момент Аврора — беше й омръзнало, да работи за тоя дето духа — вдигна глава, за да избута лаптопа, и се нацупи.

Лаптопът се наклони под опасен ъгъл и Зубан го стисна с две ръце. А после червеното сияние на екрана внезапно заля не само джипа, но и целия свят.

Всеки, който е бил свидетел на взрив в тясно затворено пространство, няма да го забрави никога. Стига да успее да оцелее, разбира се. Зубан оцеля — насоченият взрив не го улучи пряко, понеже лаптопът се беше наклонил. Така че Зубан беше само обгорен, както разбра, когато отново можеше да вижда, и освен това беше останал без ръце. Едната му беше откъсната от лакътя, а другата все едно изобщо не я беше имало.

Зубан тъпо погледна надолу, където допреди миг се беше намирала главата на Аврора, затисната от компютъра. И видя нещо, за което изобщо няма думи. Някаква кървава кайма, омесена с фризирани кичури и някакви шаренийки. Машинално се опита да смъкне от коленете си тази отвратителна каша — но нямаше с какво. Вдигна чукана на ръката си към очите си и си спомни онова, което беше прочел точно преди компютърът да избухне: „Съдбата ни е в нашите ръце“. И най-после разбра защо Толик го беше казал с такава ирония.

Дрехите на гърдите му пушеха. През пушека Зубан едва различаваше лицето на шофьора бодигард. Той го питаше нещо, повтаряше го пак и пак, втренчил оцъклените си очи в шефа си — но Зубан изобщо не го чуваше. Кръв течеше от ушите на бодигарда, и от носа му, и от очите му даже май, но все пак, изглежда, беше пострадал по-малко от шефа си. Зубан обаче гледаше само себе си — и това, че още беше жив, му се струваше най-голямата възможна подигравка. Помисли си, че онези, които твърдят, че няма нищо по-страшно от смъртта, едва ли са се виждали без ръце и с разпран корем. Погледна към стъклото — по него нямаше нито една пукнатинка. Бяха пред кино „Съвременник“, джипът беше запречил и двете платна, трупаха се зяпачи, навеждаха се да видят нещо през тъмните стъкла.

По страните му се стичаха сълзи, но дори не можеше да ги избърше — нямаше с какво. Нямаше му ги ръцете вече. Нямаше го вече Зубан. Край. Всичко беше свършило. Не можеше да понесе да го гледат такъв.

— Извади си пистолета — каза Зубан на бодигарда. Не чу гласа си, но по реакцията на младежа разбра, че поне той го е чул.

„Защо?“ — попита бодигардът само с устни.

— Застреляй ме — заповяда Зубан. — Ето тук ме простреляй. — Понечи да се пипне с пръст между веждите, но пак си спомни, че вече не може.

Бодигардът завъртя глава: „Не! Не мога! Няма!“

— Ако ме откараш в болницата и оживея — предупреди го Зубан много бавно, едва мърдаше устни — и на тебе ще ти откъснат ръцете, кълна се. Стреляй, докато още има време! Хайде!

Младежът отвори и затвори уста — досущ като риба на сухо.

— Какво? — попита Зубан, смръщен от болка. — Какво казваш?

„Ще ме вкарат в затвора“ — повтори бодигардът все така беззвучно.

— Ако… оживея… затворът ще ти се стори рай…

В очите на бодигарда светна разбиране. Той бавно вдигна пистолета си — едва успя да пъхне показалец пред спусъка. Отвън зяпачите удряха по стъклата — с по две ръце всичките, помисли Зубан и опита да се ухили. Но му беше останало само едно — гласът, на който безропотно се подчиняваха всички.

— Стреляй! — кресна той и най-после чу нещо — гласа си — след оглушителния взрив и не по-малко оглушителната тишина.

Бодигардът сбърчи лице, все едно щеше да се разреве като дете, и рязко сви показалеца си.

Зубан гледаше зейналото дуло. Стори му се, че видя излитащия от него куршум.

А после всичко се обърна наопаки, всичко почерня и самият той се превърна в нещо като куршум, изстрелян в неизвестността. И никаква цел нямаше напред. Само мрак, и да се носи през този мрак беше още по-страшно, отколкото ако беше останал да живее сакат на белия свят.