Сергей Донской
За цената на живота питай смъртта (2)

Глава 2
Търсете го

Датчиците на прозорците на големия кабинет бяха толкова чувствителни, че реагираха и на кацането на муха. Което изключваше наличието на още по-вредните насекоми от породата на вездесъщите „бръмбари“. С цел разкриване на дистанционно подслушване рамките на прозорците бяха оборудвани със специални локатори, способни да засекат насочен отвън сигнал и да включат автоматичното екраниране. Самите стъкла пък бяха толкова здрави, че не биха могли да ги счупят дори отчаяните собровци^[1], ако им хрумнеше безразсъдната мисъл да щурмуват най-прочутата сграда на Лубянка.

Достъп до този кабинет имаха само служителите на учреждението, и то съвсем не всички. Доброволно пък тук влизаха само единици. Останалите ги викаха — или ги канеха: в зависимост от положението и чина им и от степента на доверието към тях. Малцина само получаваха покана да седнат и те сядаха с нежелание, понеже в подсъзнанието им още бяха живи времената на КГБ, когато да седнеш в някой такъв кабинет означаваше, че ще те разпитват и че те чака суров съд. Стопанинът на кабинета много добре помнеше онези времена и затова избягваше да предлага на посетителите си да седнат. Пък и знаеше, че всяка йерархия се гради на системата на страха — голям и малък. По-добре един страх в повече, отколкото по-малко. На това се основаваше дисциплината. Елементарно — сборът на страховете на подчинените минус колебливите им симпатии е равно на безпрекословно подчинение. Вадиш и властваш. Стига да можеш да минеш без обичта на подчинените си, разбира се.

Той можеше. Отдавна беше свикнал с генералските си пагони, също като с изкуствения си бъбрек и с омръзналата му съпруга, с която живееха заедно вече трийсет и пет години. Разбираше, че светът му се крепи единствено на тези три кита. Ако бъбрекът откажеше, ако жена му умреше, ако го пенсионираха — добре дошъл в зоната на старческия маразъм, другарю бивш генерал. Ще те тъпчат с кашички, ще ти пъхат подлогата под задника и ще те оставят да си пишеш спомените, които никой никога няма да прочете. Така че генералът си имаше свои собствени страхове и се стягаше пред тях не по-малко, отколкото пред началниците си. С годините работоспособността му беше стигнала до истински фанатизъм. Не обичаше да носи униформа, но винаги беше във форма. В най-добрата за един генерал-майор от ФСС форма.

На тежкото палисандрово бюро пред него имаше папка — папка със сведения за лицето, повикано за 11:15. Генералът никога не сваляше информация от компютъра — мислеше, че лещите няма да са най-доброто допълнение към изкуствения бъбрек. И никога не наричаше папките като тази с модерната дума „досие“. Делото си е дело. Работа.

Петнайсет минути му стигнаха да се запознае със съдържанието на папката. Зрението му все още беше остро, паметта безупречна, логиката — съвършена, за да преценява хората от раз, да си набелязва главното в характера им и ключовите моменти в биографиите им. Понеже само на пръв поглед изглежда, че човешкият живот е дълъг, загадъчен и непостижим. Събери го на двайсетина страници и го прочети — и от най-голямата загадка на природата ще останат само голите факти, при това само малко от тях ще са интересни. Венецът на творението, моля ви се!

Генералът отпи глътка минерална вода от любимата си висока чаша, отвори папката и запрелиства плътната снежнобяла хартия.

И така, Олег Николаевич Громов, роден в Курганск. На четирийсет и две още майор — не говореше много добре за уменията му да гради кариера. Бил в Афганистан, Таджикистан и дори Ангола. Награди, ранявания, още награди. Орден „За служба на Родината“ трета степен, сребърен медал „За храброст“, кръст „За лична доблест“. И няколко дисциплинарни наказания, които заличаваха проявения героизъм. Точно така — генералът кимна автоматично, — който много си вири рогата, трудно става полковник. За това си трябват съвсем други качества, а у майор Громов те почти отсъстваха, както впрочем и елементарното чувство за самосъхранение. Точно така пишеше и психоаналитикът в заключението си:

„Склонен към неоправдан риск. Заради импулсивния си характер получава прякора Гръм още от юноша. Подчинява се неохотно, в критична ситуация може да прояви неподчинение. Затворен. Често проявява пълно пренебрежение към човешкия живот, включително към собствения си. Непредсказуем. Своенравен“.

Генералът изхъмка. Какво ли беше правил този своенравен майор през последните години? Как с тази служебна характеристика беше успял да попадне в Москва, вместо да си кисне в далечната провинция?

Я да видим…

Преди да го изтеглят в столицата, Громов беше оглавявал аналитичния отдел в Курганското управление на ФСС. „Така наричаният аналитичен отдел“, уточни генералът наум, защото идеално знаеше за какво става дума. Подобни подразделения негласно съществуваха съвсем доскоро във всички областни управления — занимаваха се най-вече с контрол на дейността на престъпните групировки. Целият анализ всъщност се свеждаше до съставянето на заупокойни прогнози на лидерите и специалистите на ФСС рядко грешаха. Лидерите гинеха, гинеха един подир друг, и то така чисто, че смъртта им спокойно можеше да се припише на разчистване на сметки.

На пръв поглед МВР би трябвало само да се радва на толкова доброто стечение на обстоятелствата, но на практика нещата бяха различни. Когато криминалните босове почнаха все по-често да заминават за онзи свят, президентът получи истинска петиция — възмутеното милиционерско началство настояваше Службата да остави клиентелата им на мира. Понеже бандитите не били агенти на чужди разузнавания, терористи или фалшификатори, не призовавали за свалянето на съществуващата власт и нямали достъп до държавни тайни. Следователно не били заплаха за националната сигурност и били извън сферата на интересите на ФСС. „Да бе, не били“, изхъмка наум генералът: много добре знаеше какъв размах е достигнала организираната престъпност в Русия въпреки настъпилото на пръв поглед затишие.

Вълците бяха навлекли овчи кожи, това беше. Започнаха да се наричат олигарси, сенатори, бизнесмени и инвеститори. Никаква метаморфоза обаче не бяха претърпели. Практиката на ексхумацията доказва, че такива хора се променят само като влязат в гроба. Затова пък промяната е наистина радикална.

На същото мнение, изглежда, беше и майор Громов. Още преди да разформират аналитичния му отдел, Громов беше успял лично да ликвидира не само местния престъпен лидер Хана, но и да му прати за компания десетина негови приятелчета. Не го бяха повишили в звание, не го бяха ощастливили и с нова награда. Това не беше изненадващо, като се имаше предвид, че според секретната задача бе трябвало само леко да рани Хана. Странно дори, че такъв каубой не беше изхвърлен от Службата за сигурност без пагони… и без глава може би.

Генералът направи недоволна гримаса и бързо прелисти копията на рапортите, служебните бележки и докладните. Сред документите нямаше писмено обяснение на Громов. Делото му просто приключваше с този епизод. Бяло петно. Нищо. А генералът не обичаше да работи с хора, за които знаеше по-малко, отколкото самите те знаеха за себе си. За майор Громов от Курганското управление на ФСС вече му беше известно всичко или почти всичко. Майор Громов от специалното подразделение ЕР обаче си оставаше пълна загадка за него. Почти толкова голяма, колкото и самото подразделение.

То беше създадено към ФСС с таен указ на президента преди половин година и по всяка вероятност се подчиняваше на самия него или на администрацията му, макар това да не бе фиксирано в никакви документи. Формално го оглавяваше генералът, но си нямаше и представа за целите, задачите и дейността му. Теле пред железница — така се почувства генералът, когато го поставиха пред свършен факт. Не теле, стар вол, вързан до релсите.

Необходимостта лично да въведе в работата някакво майорче от Курганск го дразнеше, въпреки че дълбоко в ума си той разбираше защо е необходимо. Всяко изтичане на информация, а при такава голяма операция това беше почти неизбежно, означаваше провал, независимо от крайния резултат. Понякога се налага да работиш и с нови, непроверени хора, дори опаки хора, няма как, успокои се сам генералът и избута папката до ръба на бюрото. Това бе действителността и трябваше да се примири с нея. И без това нямаше начин нито да пренебрегне съществуването на неподвластното му подразделение, нито да изгони майор Громов от приемната. Между другото, време беше вече да се запознае с него по-отблизо.

Генералът погледна часовника си — награда, сложена на лявата му китка лично от Владимир Ефимович Семичастни, шефа на КГБ на СССР преди началото на брежневския застой. Бяха в клуб „Дзержински“ на Болшая Лубянка 12. Напоследък, като си поглеждаше часовника, генералът често си спомняше, че прощаването с Владимир Ефимович беше в същия клуб, на същата сцена. И тогава по гръбнака му полазваха студени тръпки, все едно ледените пръсти на смъртта палаво брояха прешлените му.

Усети се, че гледа тъпо циферблата, без изобщо да обръща внимание на стрелките, и ядосано дръпна ръкава си надолу да скрие часовника. До времето на срещата оставаха две минути и той решително натисна копчето на интеркома и изсумтя в празното пространство:

— Нина Михайловна, този… хм, Громов. Да влиза.

Интеркомът помълча озадачено, след това си призна с гласа на секретарката:

— Няма такова лице в приемната. Да се обадя ли на пропуска?

— Не! — отсече генералът и усети как гласовите му струни дръннаха от възмущение. — Да дойдат началниците на трети, шести и осми отдел. Когато благоволи да дойде, Громов да чака.

— В дванайсет имате съвещание — предпазливо напомни секретарката.

„Идеално — отвърна й генералът мислено. — И ще се постарая да го проточа чак до вечерта, та разни майорчета да не ми знаят много“.

— Знам — каза на глас. — И няма да го отменям заради този майор Громов. Тъкмо ще има предостатъчно време да си погледне часовника и да го нагласи на московско време.

Намръщи се, извади хапчетата си от чекмеджето и вдигна чашата, но не успя да изпие лекарството, защото трепна, когато апаратът на бюрото му докладва с безстрастен мъжки глас:

— Часовникът ми винаги е точен.

— Какво? — Генералът изпусна чашата, но тя не се счупи, а беззвучно се търкулна по дебелия килим, като оставяше след себе си тъмна следа от минерална вода.

— По московско време в момента е точно единайсет и петнайсет, другарю генерал — безстрастно продължи уредбата със същия спокоен тон; след което се опомни и секретарката:

— Вие… майор Громов ли сте? — Дори металният тембър на общата връзка не можеше да скрие объркването й.

— Точно така — потвърди невидимият й събеседник. — Дойдох навреме, както виждате. Може ли да вляза?

Генералът — гледаше навъсено прекалено словоохотливия апарат — изсумтя:

— Влизай, Громов. — Говореше на „вие“ само на трима-четирима души в цялата държава. Непознатият майор очевидно не беше от тях.

— Слушам! — Прозвуча дори прекалено бодро.

Майорът се появи на прага почти мигновено, затвори вратата и замръзна — чакаше покана да влезе. Генералът се поколеба, после му кимна подканващо: неизвестно защо не можа да изкара от гърлото си никакъв поздрав. Този Громов, появил се на всичкото отгоре така внезапно, пораждаше у него прекалено много противоречиви чувства, сред които преобладаваше ядът и неволното любопитство. Да минеш през всички контролни пунктове по пътя до генералския кабинет само по себе си беше достатъчно сложно. Обикновено всички подраняваха, за да не ги забавят с проверките. Громов обаче беше успял да пристигне точно на минутата. Като се имаше предвид, че не биха го оставили да се мотае по третия етаж, това беше ефектен, но рискован номер. На ръба на фала.

— Сядай — изсумтя генералът, когато майорът пак замръзна пред него в поза на нямо очакване.

Громов седна на посочения му стол толкова непринудено, сякаш през ден седеше с висши началници. На лицето му беше изписано съсредоточено внимание — и съответната почтителност. Но все пак и той само учтиво кимна, преди да седне, и в следващия миг главата му се върна в изходно положение. А положението беше добро, генералът нямаше как да не го признае. Погледът на майора беше също като стойката му — прям, нетрепващ. Докато го оглеждаше колко е корав, генералът си помисли, че навремето човек с такива запомнящи се светли очи с отблясък на живак трудно можеше да попадне в КГБ. Значи затова бяха използвали майора предимно за черна работа. Прекалено впечатляващата му външност беше навредила на кариерата му не по-малко от всичките му отрицателни характеристики накуп.

— Знаеш ли защо те повиках, майоре? — попита генералът и хвърли поглед към чашата: беше се търкулнала прекалено далече, та просто да се наведе и да я вземе, без да става. Време му беше за лекарствата, но той реши да го поотложи. Подчинените не бива дори да подозират за болестите и бележките на началниците си.

— В общи черти. — Громов го гледаше очакващо.

— И какво ти е известно?

Громов вдигна рамене.

— Едно лице е изчезнало. Трябва да го намеря. Вие трябва да ме запознаете с цялата информация по случая.

— Трябва ли? — изхъмка генералът. — Сериозно?

Ново вдигане на рамене.

— Аз трябва да се запозная с информацията, с която разполагате.

Генералът обмисли езиковото уточнение и реши, че глогът не е по-добрият вариант от тръна. Позахапа долната си устна да опита на вкус сякаш току-що чутото, после продължи:

— Ще търсиш лицето в Сочи, майоре. В прекрасния курорт Сочи. При необходимост тамошният отдел на вътрешни работи и Краснодарското управление на ФСС може да ти помогнат, но в никакъв случай няма да ги запознаваш със случая. Изтече ли информация, задачата се отменя. Заедно с по-нататъшната ти биография.

Сивите очи на Громов потъмняха до оттенъка на облачно небе в студен зимен ден. Колкото и да се вглеждаше в лицето му, генералът не забеляза никакви други признаци, че заплахата е чута и разбрана правилно. Затова се втренчи в отсрещната страна на кабинета и заговори: по стар навик с кратки изречения, та всяко да се усвоява възможно най-добре.

— Със случая ще се запознаеш след малко. В съседния кабинет. Копие няма да ти дадем, така че чети и помни. Сега само слушай. Няма да повтарям. — И като направи многозначителна пауза, генералът мина към същността на задачата.

Международният валутен фонд беше отпуснал на Русия поредния заем — четири милиарда долара. Първият транш беше преведен преди седмица. Центробанк трябваше да получи уговорените 1 200 000 000 долара. В момента на превода обаче цялата компютърна мрежа на банката беше отказала и когато я бяха оправили, се оказа, че не е получено нищо. На пръв поглед — нищо страшно, изчезнало беше само електронното съобщение, а не истински пари, колко му е да се прати още едно съобщение. Проблемът обаче беше в това, че програмираните предварително компютри на Центробанк бяха препратили парите на неизвестна сметка. Някой беше гушнал милиард и двеста милиона.

Генералът загледа събеседника си така, все едно очакваше от него незабавен и при това изчерпателен отговор. Громов едва забележимо вдигна рамене.

— Рано или късно всичко ще се изясни.

— Естествено — съгласи се генералът. — Но по-вероятно късно, отколкото рано. Ще избухне скандал — световен, Русия ще бъде оплюта и заемите ще спрат. Това в най-добрия случай. Защото ако парите, не дай боже, стигнат до разните му там екстремисти и терористи и отидат за закупуване на оръжие, можем да забравим за съществуването на МВФ поне за цял век. — Генералът плесна с длан по бюрото, за да подчертае важността на думите си.

— Така че мащабна операция на ФСС в момента е изключена — довърши мисълта му Громов, като се възползва от паузата.

— Именно — потвърди генералът и се намръщи неодобрително. През дългите години, прекарани в този кабинет, беше отвикнал да се вслушва в чужди мнения — неговото си му беше съвсем достатъчно. — Не можем да допуснем никакво изтичане на информация — изсумтя той сърдито. — Същото като трипер в благородно семейство. Лекува се бързо и ти минава, обаче никой не бива да научи. Иначе… — Генералът за миг се замисли, намръщи се още повече, после рязко тръсна побелялата си глава и решително заключи: — Значи така: действаш сам, майоре. На твоя отговорност, така да се каже.

— Слушам, действам сам — бодро отвърна Громов. Не беше ясно наистина ли се гордее с оказаното му доверие, или просто се прави на глупак.

— Не ми се прави на много печен — предупреди го генералът. — Ако успееш, всичко си е твое — слава, награди и така нататък. В противен случай обаче, хм… Имам предвид, че на погребението ти няма да има салют, почетен караул и тържествени слова, разбираш ме.

Громов сведе поглед и бръсна някаква невидима прашинка от ревера на сакото си. После заговори — гласът му звучеше така, все едно пак говори по вътрешната уредба:

— Мога ли да науча повече подробности за човека, когото трябва да открия?

— Можеш — каза генералът, почти потресен, че пак не вижда на лицето на събеседника си никакви признаци на безпокойство. — Нали затова си тук.

В думите му като че ли не прозвуча нищо освен язвителност. Съпругата на генерала обаче щеше невероятно да се учуди, ако чуеше как разговаря със свой подчинен. Точно с този тон генералът говореше на големия си син, любовта си към когото грижливо криеше от всички — включително от самия себе си.

И понеже не дочака от Громов дори въпросителен поглед, генералът се намръщи недоволно и продължи:

— Мръсникът, когото трябва да намериш на всяка цена, се казва Аркадий Викторович Сурин. Служител в Центробанк, отскоро е оглавявал информационно техническия отдел, с много добра характеристика. Всичките му колеги казват, че е гениален компютърджия. Наистина гениален. Оправял се с разните му там пентиуми като ние с теб с клозетните казанчета. И го задигнал тоя милиард и кусур, педалът му с педал, да го…

Генералът прекъсна тирадата си, демонстративно лапна миниатюрното оранжево хапченце, отпи направо от шишето и погледна Громов предизвикателно.

Майорът търпеливо чакаше продължението и гледаше право напред — но не точно в упор събеседника си, макар да личеше, че слуша с изключително внимание. Генералът изсумтя сърдито и продължи:

— Две седмици преди въпросния ден Сурин излиза в отпуск. Казва на колегите си, че отива на сватбено пътешествие с някоя си Любов Павловна Бородина, за която ще научиш след малко. Обаче лъже. Защото изчезва. Изпарява се. Покрива се. И вчера ненадейно го откриват в Сочи. — След многозначителна пауза генералът добави: — Именно „откриват“. Удавен. Сега е в моргата. Тук, в Москва. На петнайсет минути път.

Громов вдигна вежда.

— Каква е задачата ми при това положение? Доколкото ми е известно, труповете не дават показания.

— Тук грешиш! — Генералът се усмихна криво. — Истинският чекист ще накара и мумия да проговори, ако се налага. Има такъв виц, знаеш ли го?

— Да. — Громов кимна. — Много е смешен. Разказваха го уж за майтап, обаче ги прибираха съвсем сериозно — и за дълго. Приблизително по година за всяко изречение. Обаче…

И млъкна, но генералът и без думи знаеше недовършеното: „… не сме тук да си разправяме вицове“.

— Изобщо не е нужно да се занимаваш с трупа — каза той успокоително. — Чиста инсценировка. Бил е под водата достатъчно време, подут е, не могат да се вземат пръстови отпечатъци. Доблестната сочинска милиция твърди, че удавникът е Сурин, на основание на това, че у трупа е намерен портфейл с квитанции, в които фигурира името му. Банковите служители са го разпознали не по лицето — от него не е останало почти нищо, — а по тялото. Дребен, кльощав. Погледнали го, кимнали и хукнали да повръщат. Това е то.

— Няма ли, по-надеждни очевидци? — бързо попита Громов и вдигна глава. За пръв път по време на разговора изглеждаше наистина заинтересуван, очите му блеснаха като две монети на слънце. — Любовницата, за която споменахте например…

— Няма да е зле да я пипнем тая хубавелка. — Генералът си спомни приложената към делото снимка на Любаша Бородина и направи жест, който дори и на него му се стори неприличен: все едно я попипва и я пощипва. Прати немирната си ръка да прерови документите на бюрото, изкашля се и изсумтя сърдито: — Обаче тази сутрин е изчезнала. Завинаги, предполагам.

— Не са ли я наблюдавали? — учудено попита Громов.

— Естествено. — Генералът въздъхна. — Двамата, които са я пасли до Чистие Пруди, са убити в колата си. От упор през отворения прозорец, с автоматична берета със заглушител. Момчетата сигурно изобщо не са усетили, че ги убиват посред бял ден. Единият си е още с недояденото кюфте в устата. Домашно впрочем, така пише в сводката. Сигурно жена му му е сготвила обяд за дежурството.

— Или майка му.

— Какво? — Генералът се сепна и го изгледа изпитателно. Винаги се откъсваше трудно от мислите си, все едно се будеше от дълбок сън.

— Казах, че обяда може да му го е приготвила и майка му — повтори Громов; гледаше го право в очите. — Между другото, родителите на Сурин най-добре биха могли да идентифицират сина си.

— Леле, колко сме проницателни! — Гласът на генерала стана язвителен. — И без тебе се сетихме.

— И?…

Генералът се наведе към него през бюрото и почти изрева:

— И?! И значи пак тъпите оперативници сговняват всичко! — Закашля се, очите му се насълзиха и трябваше да мине на по-кротък тон. — Докато нашите хора се мотаели пред блока, Сурини били заклани буквално пред вратата на апартамента им. Прилича на грабеж. Убийците са двама младежи на по двайсет — двайсет и пет години, личността им в момента се установява. При опита да ги задържат оказват съпротива и са убити на място. — Генералът тежко се отпусна на стола и издиша с такава сила, че насмалко да помете документите по бюрото. — Идиоти! Съсипаха комитета. Допреди десет години такова нещо не можеше да стане! И сега какво? Какво ще кажеш, а, майоре?

— Ще кажа следното: трябва спешно да намерим другите роднини на Сурин. — Громов не държеше да обсъжда повдигнатата тема за комитета. Не го биваше за отвлечени разсъждения. Веднага му се доспиваше — а какво толкова умно можеш да кажеш, като направо заспиваш на стола?

Генералът стана, излезе иззад бюрото, хвана ръце зад гърба си и мълчаливо закрачи из кабинета — заприлича досущ на герой от стар филм за доблестните чекисти. Какво да направи Громов? Щеше да си изкриви врата, ако искаше да го наблюдава, а да извърти стола беше още по-глупаво — всеки момент генералът можеше пак да седне зад бюрото си и тогава пак трябваше да върти стола. Така че, за да не се излага, Громов също стана, направи се на също толкова замислен и отиде до прозореца. Какво пък, до края на срещата им оставаха десетина минути — и значи нямаше време за губене.

Суровият глас на генерала го откъсна от съзерцаването на улицата.

— Сега ме гледай в очите и слушай, момче. Много внимателно. Не ви обичам вас, младите, обаче това си е проблем на годинките, нали така. И все пак ще ти подхвърля нещичко. — Спря срещу Громов, измери го изпод побелелите си вежди, след това пак закрачи из кабинета, без да спира да говори. — Не си губи времето с разни чичовци, вуйчовци, лели и стринки, нищо няма да излезе от това. Не е нужно трупът да се разпознава. Всичко си е от ясно по-ясно.

— Тоест съвсем ясно? — Громов недоверчиво вдигна вече и двете си вежди: не можеше да си позволи по-красноречив скептицизъм.

Генералът игнорира думите му — доразви мисълта си някак унесено, все едно си говореше сам.

— Трябва да търсим лицата, които са ни подхвърлили удавника с документите на Сурин. — Продължаваше да мери кабинета и по диагонал, и напряко. — Те са били съвсем наясно, че след изчезването на парите ще го търсим, погрижили са се да го намерим и вече са спокойни. Но не са отчели една мъничка подробност. — Показа с пръст каква точно. — Центробанк си има поликлиника, включително зъболекар. Малко преди да излезе в отпуска, Сурин отива да си оправи два кътника. Горни. Съответните зъби изобщо ги няма в устата на намерения труп — извадени ли са, сами ли са си паднали, няма значение. Колкото до бележките за телефон и останалите глупости, те преспокойно може да са били в колата на Сурин, която, впрочем, е открадната от гаража.

— Може пък той да е заминал с нея — предположи Громов.

— Изключено. Гаражът е разбит. Откраднатата тойота е намерена в Измайлово. По принцип би трябвало да я изтърбушат като пациентка в гинекологията, обаче си е цяла. Непипната. Направо девственица бе! Японска девственица, разбираш ме. Ха! — Последното междуметие беше полувъпросително: я да видим как майорчето оценява генералския хумор.

Громов обаче не направи дори най-малък опит да възприеме шегичката — дори с възпитана усмивка. Гледаше все така сериозно. Накрая замислено попита:

— Ами ако Сурин сам е…

— Инсценирал смъртта си? — бързо довърши генералът и спря като закован за пода. — Глупости! — Долната му челюст решително се издаде напред. — За да го направи, е трябвало да се намира едновременно на няколко места. Да отвлече любовницата си, да ликвидира оперативните работници, които са я следили, да заколи собствените си родители и в същото това време да се изхитри да се „удави“ в Черно море. Не забравяй освен това, че убийците на родителите му дори не са успели да се отърват от дръжките на ножовете.

— Значи поръчково? — Громов винаги обмисляше всяка версия до последната вероятност.

— Отпада. — Генералът бавно поклати глава. — Сурин не е от тоя тип.

— Високонравствен?

— А бе каква нравственост днес! Въпросът е друг. Колкото до компютрите, Сурин си е гений, това е ясно. Но това, както е прието да се казва напоследък, си е виртуална реалност. В реалния живот той даже не е можел задника да си обърше самичък. Той е от поколението, което си избра пепсито и си го пие и до днес. — Генералът сви устни, все едно щеше да се изплюе на килима и все едно едва се сдържа да не го направи. И отвратената му гримаса не изчезна, след като доразви мисълта си. — Сега главното, майоре. Сурин преспокойно е можел да покрие преведения милиард и двеста. Отваря предварително банкова сметка, препрограмира компютрите — просто въпрос на техника. Обаче да изтрепе толкова хора няма нито сили, нито хъс. Може и да е искал, обаче не му е стискало. Като му прочетеш делото, сам ще видиш, че е така. Остават два варианта. Или е играл по чужда свирка и…

— И тогава просто щяха да го ликвидират, не е нужно да ни подхвърлят чужд труп — обади се Громов.

— По принцип си прав, но не съм ти разрешил да ме прекъсваш — изръмжа генералът и си погледна часовника. — Нямам нито време, нито желание да обсъждам случая с теб. Аз говоря, ти слушаш. Това се нарича чинопочитание, ако си я чувал тая думичка. Чувал ли си я?

— Тъй вярно — увери го Громов и като видя, че на лицето на генерала се изписва съмнение, за по-голяма убедителност тракна токове.

— А, само не ми се прави на шут! Адютантът на негово превъзходителство, моля ви се! — След този почти яростен вик на генерала му трябваше около минута, за да се овладее. И дори когато заговори отново, увисналите му като на булдог бузи пак потрепваха възмутено. — В този кабинет ти си най-обикновен майор от ФСС, а аз съм ти генералът. И изобщо забрави за секретното си подразделение — то няма да ти помогне. Никой няма да ти помогне. Провалиш ли се, другите ти началници ще си измият ръчичките с тебе. И ще пуснат чешмата, та всичко да изтече в канала. — Генералът изсумтя сърдито, обърна гръб на Громов и подхвърли през рамо: — Загазил си я, майоре. На началниците понякога наистина им трябва резултат, обаче често им трябва просто виновник за провала на операцията, повярвай ми, знам какво говоря. Така че ако не искаш да се издъниш, възползвай се от шанса, който ти давам, нищо, че е минимален.

— Но има ли го все пак?

Това, че Громов зададе този въпрос, каза на генерала повече от невъзмутимото му изражение. Така че той кимна и потвърди:

— Мисля, че да. Вторият вариант, за който споменах. Разработваш го и не си губиш времето с други истории. — Генералът пристъпи към Громов и се взря в очите му, сякаш искаше да го накара да запомни всяка негова, думичка. — Значи, Сурин праща някъде парите, неизвестно къде, и се покрива. Сега си представи, майоре, че това го научава някой шеф, от новите. Не е чувал картофи, нали така, цял милиард е това. И почват да търсят изчезналия. И тоя мафиот, нали, е съвсем наясно, че не само той се интересува от Сурин. Така че решава да се застрахова и ни разиграва целия този евтин спектакъл, за да ни обърка. Тук обаче възниква един интересен въпрос, на който тъкмо ти трябва да намериш отговора. Мисли. Защо удавникът, който толкова много прилича на Сурин, е изваден от Черно море, а не от някое водохранилище край Москва? А?

Громов, взрян в настойчивите очи на генерала, бавно каза:

— Според мен защото истинският Сурин неизвестно защо и как е бил видян в Сочи.

— Браво! — Генералът многозначително вдигна пръст. — Точно там го търси, в Сочи. Ако е още жив, няма да мръдне оттам, това ти го гарантирам. Останалото зависи от уменията ти — и от късмета ти. Ако напипаш следата на онези, които са ни подхвърлили удавника, ще намериш и Сурин. И ще го прибереш. И заедно с него ще прибереш и милиарда. Не за себе си, разбира се. За държавата.

— Е, то си се подразбира — усмихна се Громов.

Стоеше с гръб към осветения от слънцето прозорец — очертан от лъчите тъмен силует. Само сивите му очи блестяха, все едно светеха отвътре.

— Добре, майоре — уморено каза генералът и махна с ръка. — Излиташ за Адлер с първия самолет. И вземи си купи слънчеви очила.

— Защо? — Громов май наистина се учуди.

„Ами да не мижиш срещу южното слънце, докато го гледаш за последно“ — отговори му генералът наум, но каза нещо съвсем друго:

— На война като на война, на курорт — като на курорт.

— Слушам — да си купя слънчеви очила, другарю генерал. Моля разрешете да напусна!

— Разреших ти още преди малко. — Генералът демонстративно му обърна гръб. Не беше поздравил майора на влизане. И не мислеше и да се сбогува с него. Кой знае защо, му се струваше, че това ще е лоша поличба.