Сергей Донской
За цената на живота питай смъртта (19)

Глава 19
Любов и смърт

Кръвта в слепоочията на Люба още туптеше в ритъма на дискотеката. Тялото й беше изгубило обичайното усещане за лекота и свобода и й се струваше тежко, движенията му — неповратливи, походката й — скована. Отдавна не беше танцувала в такава самозабрава като днес и беше забравила, че резкият преход от еуфорията към ежедневното съществуване прилича на това внезапно да излезеш от безтегловно състояние.

Вика и Лиза като че ли не изпитваха нищо подобно. Изглежда, им беше все едно дали се бият с трима яки мъжаги пред очите на десетки зяпачи, дали безгрижно подскачат под звуците на оглушителна музика, или обикалят града без сън и дори миг почивка. До момента тази почти дивашка непосредственост на спътничките й я възхищаваше. Сега обаче, заедно с умората и главоболието, у Люба започваше да се надига някакво потискано раздразнение.

— И докога ще обикаляме така? — подхвърли тя през рамо.

— Докогато трябва — невъзмутимо отвърна Лиза.

— А колко трябва? — язвително попита Люба.

Никакъв отговор. След две-три крачки тя ядосано се обърна, спря и зяпна: Лиза и Вика се бяха прегърнали и се целуваха, лижеха се като котки…

— Вие луди ли сте бе! — възкликна Люба.

— Луда съм, луда съм — изпя Вика, засмя се и продължи: — Луда съм по нея, по нея, по нея…

Лиза пък погледна Люба предизвикателно и обърса устни, все едно е мъж и току-що е докапчила огромна халба бира. После измърмори:

— Ти, като те гледам, май не обичаш да се целуваш.

— Обичам, ама… не с жени! — Люба се беше ококорила.

— Че какво им е по-хубавото на мъжките устни? — невинно попита Вика и замига кокетно. — Хем са по-твърди, хем боцкат, миришат на цигари…

— И на водка — добави Лиза. — То пък големият кеф.

Люба си спомни ласките на Аркаша Сурин и навсякъде проникващия му пръст, не можа да се сети какво да отговори при това положение и само попита сухо:

— Добре де, къде сме тръгнали? Не е ли време да си починем малко?

— Ей там, зад парка, е хотелът — каза Лиза. — „Бриз“. Там ще спим.

— Аз отделно обаче — бързо каза Люба.

Вика и Лиза се спогледаха и се засмяха едновременно.

„Странно — помисли Люба. — По принцип тях би трябвало да ги е срам, обаче аз се изчервих. Защо?“

Вирна брадичка и тръгна напред. Струваше й се, че двете момичета зад гърба й й се присмиват. Беше съвсем сигурна, че се държат за ръце. Внезапно й стана страшно самотно в тъмната алея. И въпреки че краката я боляха, забърза.

От двете страни на алеята имаше идеално подкастрени храсти. Отначало лампите бяха през един, после се разредиха, накрая стана съвсем тъмно. Иззад някакво дърво изникна бяла човешка фигура и Люба едва се сдържа да не писне. Дори като видя, че не е човек, а най-обикновена гипсова статуя, пак не можа да се отърве от неприятното чувство, че статуята вече е скочила от постамента си и сега се промъква покрай алеята и я следи с мъртвите си бели очи.

Люба потрепери и забави ход, та момичетата да я настигнат. Може и да не съществуваха привидения, но не искаше да рискува.

— Какво се влачите? — попита сърдито; не искаше да се обърне, за да не гледа лесбийските им милувки.

— Не се влачим, ти търчиш — възрази Вика, когато я настигнаха.

— Спи ми се — излъга Люба: не искаше да си признае страховете си. — Искам да си легна.

— И ние — похотливо измърка Вика.

Лиза й хвърли кос поглед и разроши одобрително косата й.

Люба изсумтя и извърна глава, но все пак не тръгна сама напред.

Излязоха от парка. Широката алея пред тях беше горе-долу осветена и нямаше статуи, да те плашат като призраци. Люба си пое дъх и почти се успокои. Вече сама си се чудеше откъде се бяха взели тия страхове в парка — сега, като виждаше отляво морето и светлините на далечните кораби, й мина.

Страхът не обича откритите пространства. Страхът гнезди там, където има в какво да се вкопчи.

Алеята се спускаше на широки стъпала и вече наближаваха хотела — доста прозорци светеха въпреки късния час. Плочникът се раздели на две платна, между тях бяха насадени разноцветни рози, които, кой знае защо, не миришеха на нищо. Фонтаните не работеха и застиналата им вода приличаше на правоъгълни парчета преобърнато звездно небе.

Пред входа бяха спрени десетки автомобили, лакираните им хълбоци хвърляха причудливи отблясъци. На Люба чак сега й направи впечатление колко звънко отекват стъпките им в тихата нощ и се помъчи да върви по-внимателно, все едно щяха да минат не покрай спрели коли, а покрай глутница спящи зверове. Хищни, разбира се.

Предната врата на един салатено зелен ситроен се отвори така внезапно и рязко, че почти блъсна Вика. Тя изруга и се дръпна, за да заобиколи колата, но в същия момент се отвори и задната врата и от ситроена слезе висок мъж.

— О, каква приятна среща! Много се радваме да ви видим… — каза първият, докато се измъкваше иззад волана.

Люба пъргаво отскочи — това бяха кавказците, бяха ги причакали.

— Не ти ли стигаше одеве бе, задник? — спокойно попита Лиза и застана пред Люба.

— На вас ще ви стигне ей сегичка — мило се обади вторият кавказец, докато обикаляше ситроена изотзад.

Държеше бръснача. Беше сменил омърляната си по време на побоя бяла риза с тениска; на челото му тъмнееше спекла се кръв.

Плешивият с брадата — лицето му беше толкова обезобразено, сякаш го бяха рязали и чупили на парчета и после ги бяха слепвали и шили — си остана в колата, на предната дясна седалка, и втренчено гледаше Люба.

Щом стъпи на плочника, шофьорът замахна с навития вестник в ръката си към главата на Вика. Тя вдигна едната си ръка да се защити и посегна да го удари с другата — но в следващия миг изписка и залитна. Младият мъж изсумтя удовлетворено и замахна пак — този път към лявото й рамо. Чу се пукот като от счупена съчка.

Вика изпищя.

Стоеше безпомощно пред кавказеца, двете й ръце висяха безсилно. Вестникът се беше прокъсал от двата удара й отдолу се виждаше дебело арматурно желязо.

— Друго си е, нали? — удовлетворено каза младият мъж и плю небрежно на плочника.

През това време Лиза подскачаше пред онзи с бръснача, а той настъпваше към нея внимателно, все едно се плъзгаше по тънък лед…

— Хубаво подскачаш… Хайде пак… Ти да не си ми балеринка, а?

Лиза опита да го изрита първо с десния, после с левия крак — отвличащи удари най-вероятно — и когато той се отдръпна, се хвърли напред, за да сграбчи ръката с бръснача. Бръсначът обаче се стрелна изотдолу към изпънатите й пръсти…

И Лиза писна.

Два пръста тупнаха на земята, шурна кръв — наистина се чуваше как плиска. По плочите се очерта тъмен полукръг.

Младежът пак замахва с бръснача — този път към лицето на Лиза. Ударът беше някак небрежен.

— Вече ще си все усмихнатичка — каза той. — Цял живот. Нали ти обещах.

Лиза се хвана за лицето, изхлипа и се свлече на колене.

Вика беше паднала по гръб. Кавказецът с желязото скочи с два крака върху гърдите й и ръцете и краката й подскочиха като на кукла. Звукът, който издаде, също беше като на кукла, нещо като мяукащо „ма-ма“.

Люба разбираше, че трябва да побегне, но не можеше да помръдне. Брадатият бавно се измъкна от колата и тръгна към нея. И я помами с пръст — като кученце.

— Не… Не!

Люба се дръпна, спъна се в лехата рози и падна по гръб — постара се все пак да не се разкрачва прекалено.

— Лежи си, лежи си — каза брадатият и отметна разпасаната си риза, така че тя да види, че в колана му е затъкнат пистолет.

Люба понечи да кимне, но не можеше. Лежеше съвсем неподвижна, ако не се брояха нервните потръпвания — розите я бодяха безжалостно.

Младежът с бръснача се беше навел над свитата на топка Лиза и тъкмо вдигаше главата й — беше я сграбчил за косата. Люба ужасено си помисли, че ще й отреже главата, но в следващия миг го видя тържествуващо да вдига в ръка черната й опашка и неволно си спомни една картинка от някаква книга, която така и не беше успяла да дочете като малка — един индианец, гордо размахал скалпа на врага си.

Ако този тип наистина беше скалпирал Лиза, Люба сигурно щеше да припадне. От ужасния трофей обаче не капеше кръв и тя не припадна — поне засега.

Вторият младеж хвърли встрани желязото — вече не му трябваше — и каза:

— Дай бръснача, брато.

— Твойта изобщо няма коса бе — каза приятелят му. — Няма к’во да й отрежеш.

— Ухото с обицата ще й резна, за спомен. — Подритна стенещата Вика и добави: — А и нослето май.

— Чу ли? — попита брадатият Люба. — След това е твоят ред, кучко руска. Какво да ти резнем на тебе, а?

И се засмя тихичко, все едно й предлагаше да се присъедини към веселието му. И дори й намигна заговорнически.

Зад гърба му лумна ярка светлина и брадатият за миг се превърна в черен безлик силует — все пак на Люба й се стори, че усмивката му изчезна. Той изруга и се извъртя така, че хем да държи под око жертвата си, хем да може да наблюдава и безшумно приближаващия се джип.

От джипа слезе мъж и без да се поколебае, закрачи към тях. Пред него се плъзгаше дълга сянка, фигурата му беше очертана от златист ореол.

Най-близо до него беше младежът, който преди секунди беше поискал бръснача, но така и не го беше получил. Той приклекна, грабна захвърленото преди малко желязо и го размаха във въздуха — чу се нещо като бръмчене на гигантска оса. Доволен от произведения ефект, младежът замахна пак и задра с желязото по плочника. Чу се неприятно стържене и се посипаха искри.

Люба не можа да види точно какво стана с войнствения младеж в следващата секунда, обаче той някак си се завъртя около оста си, сякаш подхванат от невидимо торнадо, и се просна върху зеления автомобил.

Хързулна се по него, главата му избарабани по решетката на радиатора, после глухо тупна на земята — и чак след това се чу дрънченето на отхвърчалото кой знае къде в мрака желязо.

А непознатият, без да забавя крачка, вече се приближаваше към следващия си противник, онзи с бръснача.

— Спри! — викна той повече уплашено, отколкото заплашително.

И в следващата секунда торнадото завъртя и него. Люба изумено зяпна, като видя как младежът — тежеше поне седемдесет килограма — полита успоредно на плочника с разперени ръце и крака. Падна меко, като чувал, пълен с вълна, претъркулна се два-три пъти и замря. Дясната му ръка изглеждаше някак странно изкривена — и в нея вече нямаше бръснач.

Брадатият, който следеше полета на човека си с нещо като омая, чак сега се сети, че в подобни случаи пистолетът може и да е полезен, стига да ти е в ръката, а не пъхнат под колана. И дори успя да посегне към него — но само да посегне, защото непознатият с един скок се озова до него.

Ударът беше толкова силен, че за миг Люба си помисли, че брадатата глава ще отхвърчи от раменете на кавказеца. Юмрукът обаче само я подхвърли на двайсетина сантиметра нагоре — и точно със същите сантиметри се откъснаха от земята и подметките на собственика й.

Брадатият безмълвно се стовари по гръб и замърда с показалец, все едно наистина беше успял да измъкне пистолета и сега прострелваше противника си от упор — обаче оръжието, незнайно как, вече се беше озовало в ръцете на непознатия. Как точно го беше направил този фокус Люба не видя, а и не можеше да си представи: всъщност беше толкова замаяна, че не можеше да си представи нищо.

— Уплаши ли се? — попита непознатият.

Брадатият направи немощен опит да се надигне, но непознатият, без изобщо да го поглежда, го срита в челото, като продължаваше да гледа Люба с въпросителна полуусмивка.

— Много — каза тя задавено.

Мъжът кимна разбиращо и с все същата усмивка каза:

— Какво ще кажеш — да оставим ли джигитите да живеят, или да ги пратим да пасат облачните стада?

— Ка-кво? — успя да каже Люба; беше й трудно да осмисля изречения, по-дълги от пет думи.

— Питам те: да оставим ли джигитите живи? Или да ги накажем според суровите кавказки закони?

— А! — Люба постепенно осъзна какво й казва. — Не знам. Да си живеят по-добре.

— Добре тогава. — Мъжът погледна пистолета на брадатия в ръката си, след това го запокити в тъмнината.

— Защо го хвърлихте? — каза Люба с укор. — Някой може да го намери.

— Газов е. И да го намери — голяма работа.

— Скъса ми се каишката на обувката — тъжно каза Люба. — Ще трябва да куцукам като някоя…

— Защо? — попита непознатият. — Събуй се и ходи боса.

— Всъщност прав сте…

Тя се събу, непознатият й подаде ръка, стисна студените й пръсти и я поведе в тъмното.

— Ама къде ме влачите така? — възмути се тя.

— Ти си Люба, нали? — Той спря и я погледна в очите. Неговите бяха ясни като студена зора.

— Да, защо? — В гласа й прозвуча недоволство, но пък не бързаше да си дръпне ръката.

— Аз съм Громов — представи се непознатият. — Женя Минин, познаваш го, има неотложна работа и ми поръча да се погрижа за тебе. Със съгласието на Зубан, разбира се.

— А момичетата? — чак сега се сети Люба.

— За тях ще се погрижи „Бърза помощ“. Хайде, телефонът ми остана в колата.

— Ама не можем да ги оставим така… — неуверено каза Люба и хвърли поглед към телохранителките си.

Лиза стискаше обляното си в кръв лице, стенеше и се люшкаше — и едва ли виждаше или чуваше нещо. Вика лежеше малко зад нея и не помръдваше. Двамата млади кавказци се бяха надигнали и гледаха Громов като бити кучета. Брадатият беше успял да се обърне по корем, но или не можеше, или не искаше да стане. И тримата мълчаха.

Люба послушно забърза след Громов, който почти я повлече към тъмнозеления джип. Докато той се обаждаше на „Бърза помощ“, а после си взе чантата от задната седалка и заключи джипа, Люба покорно стоеше до него и го гледаше. Когато обаче пак посегна да я хване за ръка, се дръпна.

— Няма да мръдна оттук, докато не ми кажете къде ме водите.

Громов като че ли се вслуша в нещо и после каза съвсем спокойно:

— Идва.

— Кой?

— „Бърза помощ“. Веднага след лекарите ще дойде и милицията. Парите и документите ти, доколкото знам, са у Минин. Значи милицията ще те прибере.

— Ами да ме приберат. — Люба тръсна упорито глава. — Утре сутринта ще ме пуснат.

Громов я погледна със съжаление.

— Ти не разбра ли, че това беше покушение?

— Покушение?!

— Именно. И то срещу тебе. Съмнявам се, че джигитите — а сигурно ще ви затворят в обща килия — ще те оставят да доживееш до сутринта. Е, както си решиш. Успех и чао.

Обърна й гръб и решително тръгна към хотела, а двамата млади кавказци се размърдаха и едновременно тръгнаха към напуснатото бойно поле. Лиза вече не седеше, а лежеше по очи и около главата й бавно се разливаше кървава локва.

— Спрете! — пронизително викна Люба.

Младежите трепнаха и замръзнаха, но Громов дори не се обърна. След още двайсет-трийсет крачки щеше да влезе в хотела.

— Спрете де! — негодуващо повтори Люба и хукна след спасителя си. За последен път беше тичала толкова бързо на изпита по физическо преди пет години — но тогава не се беше задъхала толкова. — Спре-те!…

— Моля? — Громов се обърна и я изгледа така, все едно нямаше представа какво иска от него.

— Идвам с вас — запъхтяно каза тя.

— Стаята е единична — предупреди я той. — С едно легло.

Люба се направи, че не го е чула, и продължи:

— Хайде да влизаме де! Не стига, че заради вас съм боса, ами…

— Заради мен ли? — искрено се учуди Громов.

— Ами да де! Нали вие ми казахте да се събуя!

— Да, но… Хм!

— Какво „хм“?

Победата й, макар и съвсем мъничка, й помогна да си върне обичайната самоувереност, с която се държеше с мъжете, преди в съдбата й да настъпят толкова драматични промени.

Така че тя влезе в хотела първа. Някои жени обожават да се преструват, че се подчиняват на чуждата воля. Люба предпочиташе обратното. Когато обстоятелствата го позволяваха, тя взимаше инициативата в свои ръце или поне се правеше, че нещата стоят точно така.

Един и същ резултат може да се постигне с абсолютно противоположни средства. И онзи, който е разбрал този универсален закон, винаги постига своето — по един или друг начин. Важното е да знаеш какво точно искаш.

 

 

Сепнатият в дрямката си портиер се изправи и тръгна към тях като не съвсем трезвен сомнамбул. Ръцете му бяха разперени, но очевидно не за приятелска прегръдка. Всъщност донякъде приличаше на пикиращ самолет.

Щом видя Громов обаче портиерът направи не особено изящен завой и след него доста тромаво кацане на летището си. И се помъчи да се направи на равнодушен, въпреки че се чумереше. Не, не приличаше толкова на самолет, колкото на сърдит бухал, изпуснал плячката си.

Люба с подновен интерес изгледа спътника си — явно беше способен да внушава уважение не само на кавказци разбойници, но и на безмилостните хотелски портиери. В тесния асансьор, докато стояха почти плътно един срещу друг, тя старателно загледа отражението си в огледалото: преструваше се, че спътникът й изобщо не я интересува, но все пак не се сдържа и попита:

— Защо миришете на пушек? Да не би не само да спасявате изпаднали в беда девойки, а и да гасите пожари?

— Бях на пикник — отвърна Громов. Лицето му беше непроницаемо.

— И сте палили огън?

— Не точно. Просто много топла другарска среща. — И се подсмихна.

— Ясно — каза Люба. Изобщо не му повярва обаче.

Дежурната на етажа вирна глава като кобра, щом чу асансьорът да се отваря, но също толкова бързо я отпусна и се направи на заспала.

— Защо не ви искат пари? — учуди се Люба, когато Громов я поведе по коридора и спря пред вратата на стаята си.

— За какво да ми искат пари? — учуди се той.

— Ами… поне за това, че ме водите в стаята си посред нощ.

— Вече е сутрин — отвърна Громов. — Наближава три. Скоро ще се съмне.

И подкани Люба с ръка да влезе първа.

Тя доволно огледа стаята — беше подредена, леглото също беше оправено, а не като след взрив. Веднъж отказа на един мъж, понеже си беше хвърлил чорапите на пода. Вярно, тогава беше само на седемнайсет, така че причината може и да не бяха само чорапите, но вече беше забравила подробностите.

Громов пусна чантата на пода, включи стенната лампа, седна на фотьойла до отворената врата към балкона и запали цигара. Половината му лице беше в сянка и затова той приличаше на контрастна снимка без полутонове. На Люба й хареса онова, което виждаше, но реши да не задържа прекалено поглед върху новия си познат, огледа тапетите и тавана и заяви:

— Трябва да се изкъпя.

— Разбира се. — Громов кимна. — Банята е там.

Като нарочно тупкаше прекалено силно с босите си пети, Люба влезе в банята и се заключи. Беше три след полунощ и топла вода — колкото щеш. Тя се съблече и с наслада се пъхна под горещите струи на душа.

Ако не трябваше да си държи главата на една страна, за да не си намокри косата, щеше да се къпе много по-дълго, но и така постоя под душа поне десетина минути. Огледа замислено идеално белите си бикини, после решително ги тикна под крана и ги изпра с мъничкото хотелско сапунче.

Ако този тайнствен Громов, който се беше появил незнайно откъде, решеше преди лягане да се изкъпе, щеше да разбере какво означава тази мъничка подробност от женския тоалет, метната да се суши на най-видното място. Мъж пък, който не се къпе преди да легне в едно легло с жена — е, защо му е на такъв човек да знае, че бялото знаме е вдигнато без битка.

Разбирането, че се отдава на волята на случая, я възбуждаше приятно. Люба облече роклята върху още влажното си тяло, оправи си прическата с пръсти и се зае с лицето си — добре че не си беше изгубила чантичката в одевешния ужас. Не беше изгубила и живота си, разбира се, което беше още по-добре. И ръцете й си бяха цели-целенички, не като на Вика след ударите с арматурното желязо. И лицето й си беше наред — а пък Лиза цял живот щеше да носи ужасен белег от ухо до ухо. А може би, след като беше лесбийка, щеше да стане дори още по-привлекателна за охкащите си приятелки?

Като си спомни как бившите й телохранителки лижеха езиците си, Люба неволно забърза и се гримира не толкова внимателно, колкото правеше обикновено. От друга страна, тя нямаше да го съблазнява този Громов, а само да спи. Нямаше значение, че щеше да е в един креват с почти непознат мъж. Нищо не означаваше и фактът, че можеше да мине и без импровизираното пране. Когато лъжеше, Люба на първо място лъжеше самата себе си, точно затова лъжите й бяха толкова правдоподобни и убедителни. Дори най-фалшивата жена може да изглежда по-естествена и от най-искрения мъж. Това е то тайната на мъничките женски победи.

Върна се в стаята със същата делова походка, с която беше отишла в банята. Седна на стола, като обърна колене към стената (да не е като Шарън Стоун, моля ви се!), погледна за миг новия си познат и дори малко прекалено любезно попита:

— Водка по това време? И сам? Не можахте ли да изчакате мъничко?

— Защо? — учуди се Громов, остави празната чаша и извади цигара. — Пиеше ми се и пих. Разрешение ли да искам?

— Е, аз не съм ви съпруга да ви забранявам — призна Люба, но все така недоволно. — Все пак можехте да предложите и на мен, нали съм дама.

— Дамите пият ли водка?

Люба се смути.

— Е, не… но елементарното възпитание и…

— Добрият тон? — довърши Громов.

— Да, точно така — каза тя предизвикателно.

— Тоест според правилата на добрия тон би трябвало да ви напия, преди да си легнете?

Люба не се сети какво да отговори. Громов — гледаше я над пламъчето на запалката — бавно каза:

— Когато слагам жена в леглото… — дръпна бавно от цигарата, — никога не й давам повод да си мисли, че… — ароматният цигарен дим литна към тавана — съм я напил или съм я надхитрил по някакъв начин. Феър плей — като в големия спорт.

Люба имаше поне няколко варианта за отговор. Хрумна й дори дали да не отиде в банята и да си прибере прането. Вместо това обаче предпочете да зададе своя въпрос, разбит на няколко подвъпроса:

— И да не би да слагате жените в леглото, без изобщо да ги попитате? Също както си пиете водката? Искате — и го правите, така ли?

— Ако това толкова те притеснява, Любаша, специално за тебе мога да направя изключение — галантно каза Громов и стана. — Лягай си. Ще дойда след малко.

Петнайсет секунди след като Громов излезе, Люба вече беше загасила лампата и лежеше под чаршафа, притисната плътно до стената. След още пет минути я завиваше само мокрото му тяло. А след това времето изобщо изгуби всякакъв смисъл.

Когато очертанията на мебелите се върнаха и се оказа, че таванът си е на мястото, всичко, на което беше способна премалялата Люба, беше само да се учуди: нима още беше жива?

 

 

Главата й беше отпусната на гърдите му и тя лекичко го целуваше по зърната. Громов машинално я галеше по косата и мислеше за съвсем други неща. По същия начин щеше да гали и някоя котка, качила се на гърдите му да получи порцията ласки, без които и котките, и жените никога не са доволни от живота. Те идват и си отиват — котките и жените. Но задължително получават онова, което искат.

— Хубаво ли ти е? — прошепна Люба и надигна глава.

„Точно заради този въпрос понякога ти се струва, че цял живот си бил само с една жена“ — помисли Громов. И каза:

— Разбира се. Много.

— И на мен… Толкова отмалях… не мога да помръдна…

Громов се усмихна с онази половинка на устата си, която Люба не можеше да види. Да, има моменти, когато жената изглежда мека и податлива. Но най-често това впечатление е лъжливо. Люба беше от онзи вид представителки на слабия пол, чийто характер е по-твърд и от срамната им кост. И които крият и едното, и другото от всички. Но рано или късно тайното става явно.

Ако се съдеше по разказа на покойния Миня, Люба на всяка цена беше решила да си получи петдесетте хиляди долара, обещани й за главата на годеника й. Нямаше начин да не е наясно за какво им е Сурин на бандитите. Сега обаче мило мъркаше на гърдите на един от тях — поне тя го смяташе за такъв — и изглеждаше съвсем щастлива.

Громов се позамисли и реши да започне обработката на Бородина с не по-малко банален въпрос от този, който му бе задала тя. Обработка не в буквален смисъл на думата, разбира се — в буквалния вече беше обработил всичко, което беше искал. Така че попита:

— Ти… с колко мъже си спала?

— Да не ме мислиш за проститутка? — обиди се Люба наужким. — Да не си мислиш, че лягам с първия срещнат?

— Не. Просто си много красива. — Громов се взираше в полумрака. — Не може да си нямаш някой…

— Обаче си нямам. — Люба опря брадичка на ръката си и го загледа. Беше легнала по корем, размахваше лекичко крака във въздуха и чакаше как ще реагира на признанието й. Може би си мислеше, че от смайване ще падне от кревата?

— Ами този… Суранов… Суриков… — Громов раздразнено щракна с пръсти, все едно не можеше да си спомни точно името.

— Сурин — каза Люба и очите й, допреди миг широко отворени, внимателно се прикриха зад гъстата сянка на миглите й.

— А, да, Сурин — каза Громов. — Нали сте щели да се жените.

— Той си мислеше така. Има известна разлика, нали?

— Той какъв е?

— Малечко-Палечко. — Люба се засмя малко притеснено. — Така му казвах. И седмото джудженце, обаче по-рядко.

— И той не ти се сърдеше? — учуди се Громов.

— Е, аз го наричах така само наум. Всъщност той е много симпатичен, само че е толкова мъничък, че…

Громов се намръщи. Предполагаше, че Люба ще изтълкува това посвоему — и не сбърка.

— Ти да не би да ревнуваш? — възторжено възкликна тя. — О, това вече ми харесва.

— Не ревнувам — изсумтя Громов. — Просто ми е интересно какво може да намери жена като тебе в такъв мъж.

— О, това вече няма значение. — Люба се обърна по гръб: може би подкана да се заемат с нещо по-съществено от това да обсъждат достойнствата и недостатъците на изчезналия й годеник.

— Има — възрази Громов. — Винаги трябва да се възползваме от чуждия опит.

— Е, на тебе чужд опит не ти трябва. — Люба се върна в изходна позиция и го изгледа многозначително.

— Не, сериозно — продължи той. — Разкажи ми за джудженцето си. Какво му беше толкова особеното? Откакто е отмъкнал милиарда, всичко ми е ясно, не е нужно да ми обясняваш… Обаче преди това, докато е бил още най-обикновено чиновниче?… С какво те купи?

— Аз не се продавам — отсече Люба. — Парите не са най-важното в тоя живот. — На изражението й идеално щеше да пасва огърлица от фалшиви диаманти. — Тръгнах с Аркаша от скука — продължи, тя, докато чертаеше с нокът някакви сложни рисунки по гърдите на Громов. — И много скоро вече съжалявах. С него беше още по-скучно, отколкото без него. Издържаше най-много десетина-петнайсет минути. После… — тя се замисли, сякаш да си спомни — после почваше да дрънка. Това ни беше любовта.

— И за какво дрънкаше? — поинтересува се Громов. — Сваляше ти звезди от небето? Обещаваше ти злато и диаманти?

— Казах ти вече — не се продавам — малко ядосано му напомни Люба. — Да, Аркаша ми описваше в какъв разкош ще си живеем, но всъщност дрънкаше най-вече за себе си.

— В смисъл? — без да проявява никакъв интерес, попита Громов.

Люба изпълзя върху него като змия, разговорът определено й омръзваше. Галеше го така, сякаш тялото й бе станало два пъти по-дълго и имаше два пъти повече крайници. Лесно беше под нея човек да си представи какво й е на жертвата в лапите на ненаситен женски паяк.

Да сдаде ли фронта? Не, Громов не искаше да чака следващата почивка, за да продължат разговора. Усещаше, че всеки момент ще стигне до най-важното, и не искаше да губи време.

— В смисъл? — повтори той и спря опитите на Люба да се смъкне надолу по тялото му: наложи му се да я стисне доста силно през кръста.

— Какво толкова ме разпитваш за това джудже! — възмути се Люба.

— Кажи ми какво ти дрънкаше, после спираме с дрънканиците и минаваме по същество — многозначително обеща Громов.

— Ами… Непрекъснато се оплакваше, че бил дребен — почна Люба, като лекичко похапваше Громов по рамото. — Родителите му били виновни — и затова почти не се виждаше с тях. Единствената му утеха беше Том Круз. — Гласът й пресекваше, дишането й се учестяваше, ръцете й неуморно си търсеха ту една, ту друга занимавка. — Направо го боготвореше. Непрекъснато гледаше негови филми, обличаше се като него, прическата му беше същата… Обаче Том Круз си е Том Круз, а пък Аркаша е тъп. Нали?

— Том Круз също е нисичък, нали? — попита Громов и я хвана за китките, за да не изгуби самообладание.

— Да де — недоволно потвърди тя. — Аркаша значи можеше да стои пред огледалото с часове и да търси прилики със своя любимец. Върти се, гледа се и после току каже: „Щом забогатея, веднага ще си направя пластична операция“…

— Какво? — Громов едва се сдържа да не извика, но още по-трудно му беше да се сдържи да не скочи от леглото.

— Пластична операция — повтори Люба, без да подозира, че само преди секунда е можела да се озове по задник на пода. — Всъщност не му трябва да промени кой знае колко. Мъничко очите, мъничко носа — според него разликата му с Том Круз била най-вече в устата, обаче съвременната медицина…

— Млъкни! — изръмжа Громов през зъби.

— А, ревнуваш значи! — засмя се Люба. — Млъквам тогава. Не че исках да си ги спомням всичките тия подробности, ти ме помоли. Знаеш ли, Аркаша най-добре се справяше със…

Громов не чуваше какво му разказва Люба за средния пръст на Сурин. И не го интересуваше. Главоблъсканицата, която не му даваше мира, се беше решила самичка. Всички частици на пъзела се бяха подредили… Той сякаш с очите си виждаше как Аркаша Сурин си събира багажа, като не забравя да сложи в куфара и две-три хубави снимки на Том Круз. Как някъде, самичък, обработва лицето си със сярна киселина, та лекарите да не видят нищо подозрително в желанието му да си направи пластична операция. Защото когато някой младеж реши спешно да си промени външността, някой от персонала може и да заподозре нещо и да съобщи където трябва: ами ако клиентът е особено опасен престъпник, решил по този начин да се укрие от правосъдието? Ако обаче лицето на съответния господин е обезобразено при злополука, няма да има никакви въпроси. За две-три седмици ще го направят досущ като Том Круз и ще му пожелаят всичко хубаво в този живот.

По този начин Сурин се беше застраховал стопроцентово. Щеше да си лежи с овързано с бинтове лице в някоя болница, докато всички, които го търсят, преравят летища, гари и хотели. И да изчака суматохата да отмине и после да се появи на белия свят нов-новеничък във всяко отношение. Приказно богат, красив като холивудска звезда, неузнаваем.

И нищо чудно, ако в предварително подготвените му документи вече бяха лепнати снимки на Том Круз, преснимани от списанията и умалени до необходимия формат. След това чартърен полет до Египет или до…

— … и значи ме погъделичка мъничко с гадния си пръст и вземе, че свърши върху мен… А аз искам истински мъж — като тебе, да, като тебе… тебе искам… искам те…

Громов изгледа недоумяващо разстрастилата се Люба — изобщо беше забравил за нея.

Тя се взря в очите му и млъкна, дори спря да се отърква в него.

— Ка… какво ти стана? Защо ме гледаш така?

— Как? — студено попита Громов.

— Все едно не ме виждаш — обидено отвърна Люба.

— Виждам те. Много добре те виждам.

— Стана ти неприятно ли? — сети се тя. — Ама нали ти ме помоли да ти разкажа…

— Ще се наложи да се разделим, Люба — каза Громов възможно по-меко с оглед на ситуацията. — Извинявай, но…

— Как така?! Нали…

Наложи се да повтори ясно всичко в обратен ред:

— Извинявай, но ще се наложи да се разделим.

Люба се дръпна, все едно я беше зашлевил. С всичка сила. Без изобщо да се съобразява с това, че е жена все пак.

Громов извърна лице. Сега, когато всяка минута беше скъпоценна, не можеше да си позволи да губи време да измисля извинения и утешителни думи… Не! Трябваше да къса и хвърля веднага, докрай. Иначе щеше да стане още по-сложно.

Люба полежа още мъничко на гърдите му — нежна полулъвица, не чак толкова загадъчна като Сфинкса.

Когато тишината стана непоносима, всичко, което й оставаше, беше бързо да скочи от кревата, за да избяга възможно по-далече от този мъж, който я отхвърляше толкова равнодушно.

За скачане — скочи, и това наистина беше последният й скок. Завинаги.

 

 

Джуга от Поти изобщо не знаеше, че наелият го Женя Минин вече няма никаква възможност да му доплати за работата. Беше взел аванс — две хиляди и петстотин долара. Знаеше, че Громов е отседнал в стая 713 в хотел „Бриз“. И имаше план как да го ликвидира. Точка. Нищо друго не го интересуваше, ако не се брои доплащането за услугата, разбира се.

Точно в три и половина през нощта — беше заспал в девет — Джуга отвори очи. Както винаги в подобни случаи спеше по гръб, облечен. В стаята нямаше да останат никакви отпечатъци, нито следа дори от присъствието му. На регистрацията пък се беше записал като някой си Вахтанг Ираклиевич Туманишвили, какъвто естествено не съществуваше на белия свят.

Потните му ръце го сърбяха под прозрачните гумени ръкавици, но Джуга не си позволяваше да ги свали дори за минутка. Освен това беше облечен с поло, тънко, но все пак прекалено топло за лятото — и беше вдигнал яката му така, че закриваше лицето му почти до веждите. Но пък професията му го изискваше — и по-неприятни неща му се беше налагало да изтърпи при други операции. Един път чака два дни в изоставена помийна яма — и нищо, всичко си мина добре. Лошото беше за онзи, когото трябваше да сполети, а Джуга се изкъпа хубаво и забрави за вонята.

Оттогава хонорарите му нараснаха значително и напоследък Джуга работеше с различни групи за прикритие, както трябва да работи всеки истински професионалист, за да не допусне издънка. Помощниците му, разбира се, периодично се сменяха. Едни лежаха по затворите, други в земята. Той, Джуга, главният изпълнител, ги беше надживял всичките и се надяваше да надживее поне още толкова, преди да се оттегли от активна работа.

Този път му помагаха новаци: Резо Горгадзе от Тбилиси — с брадата си приличаше на едновремешен абрек, и двамата му млади племенници Георгий и Сандро. Задълженията и на тримата не бяха кой знае какви. Да наемат две стаи в хотела под чужди имена и да оставят в едната нещата, необходими на Джуга за работата. Да го чакат отвън в колата, ако не дай си боже възникнат някакви трудности.

Колата, която бяха отмъкнали — светлозелен ситроен — не му хареса. Обикновено Джуга напускаше мястото на провеждане на акцията с по-незабележими коли, най-добре стари жигулита — после без съжаление можеше да ги запали човек, дори беше приятно — но вече беше късно нещата да се променят, така че се примири и със ситроена. И извади наум от дела на тримцата петстотин долара. Така беше редно — човек трябва да си плаща за грешките, иначе ще прави грешки цял живот.

На помощниците му не им се полагаше оръжие. Джуга беше установил това правило, след като двама дагестанци, с които иначе беше работил много добре, се опитаха да го заколят при делбата на парите. Той ги уби — и си направи някои полезни изводи. Така че Резо и племенниците му не разполагаха с нищо освен едно газово пистолетче. Има ситуации, когато не може да те спаси дори гранатомет, пистолетите, дори газовите, също често се оказват излишни. Затова Джуга предпочиташе да се осланя на съдбата — и освен това на късмета, без който всички килъри стават единствено за еднократна употреба.

Новата му група за прикритие не му вдъхваше кой знае какво доверие, както впрочем и всички хора, с които беше работил. Съжаляваше, че стаята му не гледа към паркинга, за да може поне по някакъв начин да контролира Резо и прекалено напористите му племенници. Станалото — станало обаче. Така че просто трябваше да действа по предварително набелязания план и да не си мисли за неуспех. Защото съмненията привличат белите като магнит. Джуга се прекръсти, излезе от стаята и остави съмненията зад вратата.

Качи се безшумно по стълбите на дванайсетия етаж, убеди се, че коридорът е празен, и влезе в стая 1213 — втората, наета от помощниците му. В чантата, която бяха оставили в гардеробчето, беше всичко, което му трябваше в момента.

Громов беше точно под него, пет етажа по-надолу. За да се добере до него, Джуга се беше снабдил със специално алпинистко снаряжение. Закопча широкия брезентов колан на кръста си, закопча и лентата, която минаваше под чатала му, приклекна няколко пъти, за да провери дали сбруята му е достатъчно удобна — да си приклещиш топките на двайсет и пет метра от земята едва ли е най-сполучливото начало на каквато и да било операция. Освен на следващата — ако ти ги резнат, обаче що за живот ще е това?

Закачи карабинката на здравото найлоново въже за халката на колана и върза другия му край за перилото на балкона. После мина през стаята — въжето послушно се размота зад него.

Джуга си помисли, че с това снаряжение по нещо прилича на водолаз или дори на космонавт, който ще излиза в открития космос. Направи му впечатление, че дори стъпва малко по-непохватно, макар че коланът не тежеше кой знае колко, и това го накара да се усмихне под мустак.

Мъжът винаги си остава наполовина дете, казваше покойният му дядо, и беше прав, да. Всяка нова акция беше за Джуга нещо като интересна игра. Ако му предложеха да свърши нещо друго за същите пари, най-вероятно щеше да откаже. Животът без силни усещания е като храна без сол — може да е идеално сготвена, обаче пак си е безвкусна.

Джуга седна на масата и доволно сглоби от пластмасовите и метални части новата си играчка — арбалет. За пръв път щеше да използва арбалет в работата си.

При стрелбата по мишени арбалетът се беше проявил много добре. От двайсет метра острието на стрелата, изработено от специална многопластова стомана, пробиваше десетсантиметрова дъска — и то точно в центъра на нарисувания кръг. При желание самата стрела можеше да се отвинти от острието, ако е заседнало прекалено здраво в мишената, но според Джуга това беше излишно.

Той никога не използваше едно и също оръжие повече от три пъти поред, за да не могат криминалистите да установят „характерен почерк“ и да му направят профил, така че десетината купени заедно с арбалета стрели би трябвало да му стигнат.

Те бяха в удобен кожен колчан — Джуга си го закачи на алпинисткия колан, извади една стрела и я нагласи на арбалета, след това го натегна. Спусъкът беше много по-твърд от спусъка на снайперска пушка, но пък нали щеше да стреля от съвсем близо, така че няколко милиметра отклонение нямаха никакво значение.

Джуга прехвърли ремъка на арбалета през рамо, направи няколко упражнения да провери дали оръжието няма да му пречи, докато се спуска, и дали може удобно да го свали. Репетицията мина идеално. Щеше да е по-добре да я направи в условия, максимално близки до бойните, но човекът, който го беше наел, плащаше тройно за бързина, така че нямаше как.

Джуга пак се прекръсти, излезе на балкона и огледа какво става навън. Не се доверяваше много на слуха си, защото след една контузия в Чечения недочуваше. За това обаче не знаеше никой — защото кой ще наеме полуглух килър, след като светът е пълен е млади здрави момчета? Затова Джуга беше свел общуването с хората, които го наемаха, до минимум, а когато не разбираше нещо от казаното, се правеше на мълчаливец, с което ги принуждаваше да му повтарят какво точно искат по няколко пъти.

С времето почнаха да го смятат за особняк и дори малко тъпичък и това го дразнеше, още повече че преди контузията той винаги беше душата на компанията, пееше, шегуваше се с всички. Сега възрастта вече му позволяваше да е уважаван тамада на всяко празненство — но не му го позволяваха повредените му тъпанчета. Тамада, който не чува нищо освен собствените си тостове, е същото като скопен младоженец.

След като се увери, че всичко е спокойно, Джуга въздъхна и се задейства. Вдигна яката на полото до очите си, прехвърли се през перилата и след това — сърцето му трепна — се изпъна назад, силно, за да провери въжето. Наред беше и той внимателно отпусна пръсти от парапета. Сега го държеше само въжето. Той бавно започна да се спуска.

Някой излязъл на балкона си сънен гост на хотела би го взел за гигантско насекомо. Но в четири сутринта всички си бяха в леглата и от отворените врати и прозорци долитаха само еднообразни звуци сумтене, хъркане, неясно мърморене — Джуга не ги чуваше, разбира се, но ги усещаше някак, с костите си може би. За сметка на това пък ясно различаваше всевъзможни миризми и ги сортираше наум, все едно можеха да му свършат някаква работа: недоядени загнили плодове, евтин коняк, някакъв не особено ароматен крем, от онези, с които попрехвърлилите жени се мажат преди лягане.

На деветия етаж вонеше на повръщано и Джуга мина покрай него толкова бързо, че насмалко да забрави да спре над балкона на стаята, която му трябваше — 713-а.

Изчака въжето да спре да се люшка, после бавно се спусна трийсет сантиметра… двайсет… десет…

Вратата на балкона беше широко отворена. Пердетата не бяха дръпнати, та да може да повява хлад. В стаята беше тъмно и тихо. Истинско царство на съня.

Без да откъсва очи от тъмната врата, Джуга внимателно стъпи на перилото. Оставаше му да стъпи и на балкона, да се промъкне при Громов и да забие стрелата между очите му. Или в тила му, ако спи обърнат към стената. Не обичаше да стреля в сърцето — там нещата не са толкова сигурни, особено ако се намеси съвременната хирургия.

Свали арбалета, напипа спусъка с показалец и стисна с лявата си ръка въжето, готов предпазливо да слезе от парапета.

И в следващия миг насмалко да изгуби равновесие и да се изпусне — защото Громов, който би трябвало да спи дълбоко, скочи от кревата и се озова право срещу него.

Нямаше време да мисли какво е стреснало жертвата му — но време да се прицели имаше предостатъчно: това отдавна му беше станало инстинкт. Когато си се парил, знаеш, че трябва да си дръпнеш ръката. Когато се сблъскаш с опасност — стреляш.

Стрелата бръмна толкова силно, че дори Джуга я чу — като ядосана пчела. А после му се стори, че чу и мекото мляскане, с което главата на жертвата му посрещна целувката на смъртта.

Тъмната фигура зад вратата залитна и започна да се свлича — но Джуга твърде често беше виждал как умират хора, така че не прояви излишно любопитство по толкова обикновен повод, а се отблъсна с крака и започна да се спуска по въжето.

Вече не беше толкова предпазлив — ако бягаше от местопрестъплението толкова бавно, колкото се приближаваше до набелязаната жертва, в списъка му щеше да е останала само една, първата. Защото да изчезне навреме за килъра е още по-важно, отколкото да се появи на нужното място в нужното…

Какво беше това, по дяволите?! Въжето изведнъж силно се люшна и Джуга се разтърси, политна на една страна, после обратно и коляното му силно се блъсна в бетона. От болката всички мисли сякаш изхвърчаха от главата му и тя остана съвсем празна — и той вдигна тази празна глава и видя на четири метра над себе си мъж: стискаше въжето с две ръце. И никаква стрела не стърчеше между очите му… а самите те се сториха на Джуга неправдоподобно светли, все едно нажежени до бяло, светеха отвътре.

В следващия миг Джуга се завъртя като пумпал. Светът също се завъртя около него: мрак… далечни светлини… стената на хотела… пак мрак… По чудо успя да се запъне в стената с крака и да спре това лудешко въртене, от което вече му се гадеше.

Но щом успя пак да се отблъсне с крака, за да продължи да се спуска, въжето неумолимо го повлече встрани и той описа широка дъга, която свърши със страшен удар в стената.

Да не се възползва от мигновения отдих означаваше да умре. Възкръсналият Громов не викаше, не го заплашваше. Мълчеше и действаше — а такива противници са най-опасни.

Джуга пусна незаредения арбалет — той само му пречеше в тази ситуация — и посегна към карабинката на колана си да я охлаби: трябваше да се смъкне на земята възможно по-бързо. Да се върти на тънкото въже, люшкан от ръцете на мъжа на седмия етаж, беше ужасно и той изведнъж разбра какво чувства рибата, когато я измъкват от водата.

Почти прелетя десетина метра надолу и тъкмо когато вече благодареше на бога за щастливото си спасение, ново яростно дръпване го накара да изохка. Въжето буквално го дръпна нагоре и лентата между краката му, която допреди малко му се беше струвала толкова удобна, се вряза в чатала му и все едно щеше да го среже на две. Топките, които толкова си обичаше, се сплескаха, може би дори се спукаха. Но най-лошото беше, че карабинката заяде и той не можеше да направи нищо. До земята оставаха само някакви си два метра, дори по-малко, но безпомощният Джуга можеше само да рита и да чака кога проклетият Громов ще го размаже в стената на хотела. За тая работа трябваше да иска не десет хилядарки, ами сто — със закъснение разбра Джуга. А най-умното беше изобщо да не иска нищо, а да я откаже. Защото… Мислите му пак изчезнаха. Трудно можеш да мислиш, когато те люшкат като пиян морков!

Напред — назад, напред — назад… Амплитудата ставаше все по-голяма.

„Трябва да разкопчая колана“ — сети се Джуга, когато за пореден път полетя назад в мрака. Намерението на Громов вече беше очевидно — той искаше да засили Джуга достатъчно и после да го блъсне във високата стъклена стена на фоайето… и Джуга изобщо не можеше да му попречи.

Летеше към стената като на гигантска люлка, протегнал крака напред, за да счупи стъклата поне с подметки, а не с тялото си. Ноктите му се чупеха в проклетата катарама на колана, но тя изобщо не отстъпваше; Джуга крещеше, без сам да знае какво, все едно искаше да подплаши приближаващата се смърт с дивашкия си вик и да я прогони.

Портиерът, събуден от неизвестно откъде взелия се крясък, отвори очи и тъпо се втренчи в човека зад стъклената стена — излиташе от мрака с отчаян вопъл. Да, наистина летеше, и то право към него. И изцъклените му очи също бяха втренчени право в него.

— Господи! — викна бившият полковник и дори понечи да се прекръсти, внезапно забравил, че открай време е бил атеист.

Хвърчащият човек с грохот влетя във фоайето сред дъжд от хиляди малки и големи парчета стъкло — бляскаха на неоновата светлина като парчета лед.

Портиерът вдигна ръце пред очите си. Вече по-късно, докато се превързваше, наброи цели единайсет порязвания и се самопохвали за бързината си — но това беше доста по-късно.

Докато се прикриваше от стъкления дъжд с длани, през разперените си пръсти портиерът успя да види как хвърчащият полита обратно към мрака, откъдето се беше появил. И в същия миг от алуминиевата дограма над него се откъснаха няколко огромни, грозно назъбени парчета стъкло и със звън се свлякоха надолу…

Пак се чу писък, но не беше ясно чий — дали на нещастника на въжето, или на портиера: когато впоследствие даваше показания, полковникът от запаса беше толкова объркан, все едно той беше направеният на кайма от лавината стъкла.

Сега обаче изобщо не трябваше да хукне към вратата, за да излезе навън и да види какво е станало с непознатия — в стъклената стена зееше дупка, през която спокойно можеше да мине редица от петима души, при това възпълни като него.

В момента, в който се съвзе от шока, изгази през счупените стъкла, излезе и видя на какво прилича увисналото на някакво тънко въже тяло, бившият полковник се изложи за втори път през живота си — първият беше още в началото на службата му, когато като млад офицер работеше по едно много тежко престъпление и видя разчленен труп: наведе се и повърна.

Това обаче не му попречи да стигне до извода, че човекът е много по-чуплив от стъклото. Дори въжето, на което се полюшваше трупът, беше издържало. Но човекът…

И преди да повърне още веднъж, портиерът се закле, че никога, при никакви обстоятелства няма да стане мияч на стъкла и че няма да позволи и на близките си да го направят.

 

 

Громов погледна надолу, после погледна въжето, което още се полюшваше точно пред очите му, и си помисли: „Вярно казват, че човешкият живот виси на косъм“.

После влезе в стаята. Нямаше време да изяснява кой и откъде се бе спуснал по въжето. С това щеше да се заеме доблестната сочинска милиция. Ако следователят не решеше да мине всичко като нещастен случай, разбира се — в смисъл че някой алпинист е решил да потренира по стената на хотела по никое време, сигурно пиян при това.

Колкото до женския труп, и в този случай можеше да се измисли нещо подходящо, стига да имаш богато въображение. Злополука при неправилно боравене с арбалет например. Гражданката Бородина неизвестно защо решила да си поиграе на Вилхелм Тел посред нощ в чужда стая — и ето ви я злополуката. Да имаме престъпление? В никакъв случай, никакво престъпление няма.

Присъствието на местопроизшествието на служител на ФСС обаче нямаше да бъде отразено в делото, Громов беше сигурен в това. Нито един здравомислещ следовател не би се осмелил да спомене такова нещо в протокола — ФСС си е ФСС и като кажеш ФСС, по-добре чукни на дърво.

Громов клекна до Люба и докосна с пръсти шията й — на мястото, където при живите може да се усети пулсът. Беше все едно да търси пулса на мраморна статуя. Никакви признаци на живот — но първични признаци на смъртта колкото щеш. И в това нямаше нищо чудно.

Обърна Люба на една страна, та стрелата, излязла почти цялата от тила й, да не й надига главата. Чувал беше, че професионалните убийци все по-често използват арбалети, но за пръв път се сблъскваше с това оръжие. По-точно с жертвата му. Чаршафът, с който зави тялото, веднага подгизна от кръв: широки петна към пода и една малка точка по средата, там, където беше главата. Същата глава, която допреди малко толкова доверчиво се беше отпуснала на гърдите на Громов.

Той взе мобилния телефон и набра номера на информационната служба на управлението си — знаеше го наизуст. Както винаги първо се включи търсачката да запише неговия номер, а после се чу записът:

— В момента никой не може да се свърже с вас — каза доста неприветлив женски глас. — Моля, оставете съобщение. Ще ви се обадят.

Громов се представи, каза кода си за достъп и веднага чу друг глас, мъжки:

— Да?

— Спешно ми трябват координатите на всички сочински болници, в които има отделения за пластична хирургия — високо и ясно каза Громов. — Най-вероятно всъщност в Сочи има частна клиника, специализирана в тези неща. Може да се води всякаква.

— Прието — безстрастно отвърна невидимият му събеседник. — Друго?

Громов потисна изкушението да поиска да разберат дали напоследък в съответната клиника не е постъпил пациент, платил пластична операция с превод от чужда банка — Сурин така или иначе беше постъпил в клиниката под чуждо име. А пък и получаването на подробни сведения щеше да отнеме прекалено много време.

— Не — каза той. — Това е всичко.

— Ще ви се обадят — каза мъжкият глас.

Което още веднъж доказваше, че всички входящи обаждания се контролират.

Още преди Громов да допуши втората цигара, телефонът иззвъня — трепереше от желание да сподели откритата информация.

Оказа се, че в Сочи има само една клиника, в която правят пластични операции. Като се имаше предвид, че градът се беше проснал на сто и петдесет километра по крайбрежието, не беше близо — беше в една от сградите на балнеоложкия санаториум в Мацеста. Което пък означаваше, че днес ще се диша сероводород.

Докато си събираше багажа, Громов си помисли, че в ада всъщност също мирише на сяра. „Е — каза си, — тъкмо ще видим как изглежда един филиал на пъкъла в курортния рай“.