Към текста

Метаданни

Данни

Серия
ФСС. Руският 007
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Цену жизни спроси у смерти, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване, корекция и форматиране
nedtod (2022)

Издание:

Автор: Сергей Донской

Заглавие: За цената на живота питай смъртта

Преводач: Иван Тотоманов

Година на превод: 2005

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2005

Тип: роман

Националност: руска

Излязла от печат: 12.12.2005

Редактор: Ани Николова

ISBN: 954-585-671-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5080

История

  1. — Добавяне

Глава 18
Имате думата, мистър Смит!

Громов гледаше малкия си отряд и имаше чувството, че наблюдава не опитни бойци, а хлапета, увлечени в игра с конструктор. И петимата бяха измили маскировъчния си грим, но лицата им си бяха останали изпоцапани и може би поради това изглеждаха хитри и съвсем хлапашки.

Двама — светеха си поред с фенерче — подготвяха оръжията си за бой. Онзи, който трябваше да залегне на склона оттатък пътя, щракна пълнителя в автомата си, сви устни и дръпна затвора. Сега оставаше само да вдигне предпазителя и да натисне спусъка. Конструктор, да — но не играчка, а световноизвестният конструктор Михаил Тимофеевич Калашников.

— Заглушители ще слагаме ли? — попита боецът.

Другият боец изпревари Громов, изхъмка саркастично и изсумтя:

— В гъза си го натикай тоя заглушител! Кой ще ни чуе в тоя пущинак бе? Само пречи да стреляш. Освен това нали има и гранати! Като гръмнат, какво ти пука за изстрелите! Включваш на автоматична и докрай… Правилно ли разбирам задачата, другарю майор?

— При нощен бой — каза Громов — безшумна стрелба се води само в изключителни случаи. Защото какво трябва да направи противникът първо?

— Да пукне? — предположи автоматчикът.

— Това е второто. — Громов се подсмихва. — Първо трябва да напълни гащите от страх. Изстрелите, пламъкът от дулата — това довършва противника преди куршума. Да не би да искате бандитите да залегнат под колите и да открият стрелба? — попита риторично Громов. — Не искате, разбира се. Така че пукотевицата е от полза.

— Трябваше да вземем трасиращи — въздъхна боецът с автомата. — Щях да им направя истински фойерверк!

— Следващия път — успокои го приятелят му. — Бандити дал Господ. Важното е да има редовно снабдяване с боеприпаси. — И като си заподсвирква началните тактове на неотдавна реанимирания химн, прикачи оптиката към винтовката си „Драгунов“ и обясни: — Инфрачервени лъчи. Човечетата са зелени, а изстрелите — оранжеви. Голяма красота.

— Знам — каза Громов. — Нагледал съм се и на зелени човечета, и на оранжеви изстрели. Ти обаче гледай да не забравиш да свалиш капачето на оптиката.

— Ама как може, другарю майор — възмути се снайперистът.

— Може, може. Имах навремето един страхотен стрелец, Толик. — Громов се загледа някъде в тъмнината. — От километър око уцелваше. Не на катеричка, разбира се. Стрелец радист, така се водеше. Един път обаче забрави да свали капачето и направо да отвинти целия регулатор, докато загрее защо не вижда целта.

— Обаче после я улучи, нали? — попита снайперистът.

— Улучи я — потвърди Громов. — Обаче с пистолет, в близък бой.

— Е, това е най-важното. — Снайперистът с обич погали полираната ложа на винтовката, неизвестно защо духна в дулото и докладва, без да се обръща конкретно нито към Громов, нито към началника си старши лейтенант Серьогин: — Готов съм. Отивам да заема позиция.

— Давай — изръмжа му Серьогин, който заедно с третия боец приготвяше една тротилова шашка. — И гледай да не се увличаш, Николников. Майорът иска Миня жив, ясно?

— Ясно де, ясно!…

В отдалечаващия се глас на снайпериста прозвуча неудоволствие. Може би защото за стотен път му повтаряха едно и също. А може би и защото би предпочел да застреля местния мафиотски бос на място. Най-важното е да набележиш целта и да я поразиш с първия изстрел, нали така.

Четвъртият боец проверяваше шестте осколочни гранати. Взривателите им бяха вързани на специална жица, за да не си губи времето да ги издърпва ръчно — просто хващаш гранатата, дърпаш я рязко и я хвърляш. „Облекчава работата“ — помисли Громов и се навъси. Кога ли щяха да свършат тия времена на безкрайна стрелба и взривове?

Въздъхна, облегна се на топлия капак на джипа и загледа как Серьогин и помощникът му подготвят взрива на светлината на фаровете.

Серьогин подаде шнура на боеца и каза:

— Отрежи на половин метър. Ще имаш четирийсет секунди да се разкараш от мостчето.

— За толкова време човек може да иде да изчука нещо и да се върне — нехайно отвърна боецът.

— Ако ти трябват по-малко от четирийсет секунди за жена — наставнически каза Серьогин, — по-добре не бягай, ами си вържи шашката за топките. И без това не са ти нужни в тоя живот.

Боецът засумтя обидено, наниза на шнура шмедната гилза на запалителната капсула и я сплеска с кътници. Сега оставаше само фитилът да се пъхне в специалната дупка на тротиловата шашка. Серьогин вече ловко прикрепваше със скоч към нея още пет.

— Е, другарю майор — каза старши лейтенантът, след като връчи взрива на боеца — ще обсъдим ли плана на операцията още веднъж?

На Громов му стана и тъжно, и смешно едновременно. Това момче с войнствено щръкналата късо подстригана руса коса може и да носеше званието старши лейтенант, но наистина приличаше на хлапе, решило да си играе на война. Повече би му подхождало да си говори с приятелите за момичета, а не да обсъжда планове за бойни операции. Още повече че Серьогин се беше облякъл така, все едно направо оттук щеше да ходи на дискотека.

— Разбира се — каза Громов. — Дай плана, лейтенант. Сега ти командваш.

Серьогин се намръщи, за да скрие доволната си усмивка.

— Ей там, горе — той махна в тъмното, — има площадка, навремето там беше бира скарата.

— Първата в града — важно се обади боецът, назначен за сапьор. — В смисъл частна. Въртеше я Резо. Готвеше нутрии и лъжеше, че било свинско.

Серьогин го изпепели с поглед и продължи:

— Преди година пътят беше затворен заради свлачище и вече никой не минава по него.

— Освен нас и бандитите — добави словоохотливият боец.

— Взривът нали е готов бе? — зловещо му изръмжа Серьогин. — Изчезвай да си заемеш позицията.

Громов се подсмихва и се престори, че оглежда внимателно нощния пейзаж. Планините почти не се виждаха на фона на черното небе — очертанията им се различаваха единствено по липсата на звезди. Всъщност Громов гледаше точно тях — звездите.

— Продължавай, лейтенант — каза той. — Слушам те. Внимателно.

Серьогин почна пак и с всяка дума гласът му ставаше все по-оживен:

— Бандитите ще дойдат с няколко коли, то си е ясно. Обаче никой от тях няма да стигне до площадката, тоест до мястото на срещата. Щом минат по моста, Верховски го гръмва. След което аз запречвам пътя с джипа и стрелям по първата кола — шефът в никакъв случай няма да се качи в нея, така че ги довършвам всички, нали така?

— Ммм — неопределено отговори Громов.

Серьогин — просто не го сдържаше на място — закрачи напред-назад и продължи:

— През това време Николников и Шакин отстрелват най-напористите. При необходимост Чергинец хвърля гранати и всява смут. В резултат бандитите залягат и изобщо не мислят за съпротива. В този момент измъкваме Миня от колата му — той няма да участва в престрелката, това е сигурно. И край — задачата е изпълнена, другарю майор.

В увлечението си Серьогин вече виждаше успешния край. Да не говорим, че бе пропуснал дори поне за приличие да включи в плана на операцията временния си командир.

Громов се подсмихна.

— Пропускаш една малка подробност, лейтенант.

— Какво? — Серьогин го изгледа неразбиращо.

— Джипа. — Громов потропа с пръст по конфискувания от бандитите ландроувър. — Няма да им препречваме пътя с него. Веднага сядаш зад волана и го откарваш оттатък моста. Връщаш се пеша. Желателно бегом.

— Защо?

— За да си тук навреме — обясни му Громов. — Скоро ще дойдат.

Вече беше забелязал далече в ниското проблясъци на приближаващи се фарове — Миня очевидно бързаше да стигне до площадката поне половин час преди уговореното време, за да огледа обстановката и също да направи засада.

Серьогин машинално си погледна часовника и се намръщи.

— Първо, имаме още много време. Второ, не ви питам за това. Питам ви защо да сваляме джипа.

— А как според теб ще се приберем в града, след като взривим моста? — попита Громов. — Вярно, че в джипа е доста тесничко за шестима, обаче да биеш път пеша чак до града с пълно снаряжение… — Той поклати глава.

— Вярно! Изобщо не се сетих! — Серьогин се плесна по челото, усмихна се виновно, но веднага се сепна. — Обаче ако сваля джипа оттатък моста, с какво ще препречим пътя?

— С това. — Громов се тупна с палец в гърдите. — И с това. — И вдигна узито.

— А, няма начин. — Серьогин се намръщи. — Няма да можете да се справите самичък.

— Нали затова ти казах да побързаш. — Громов пак погледна надолу по пътя. Фаровете вече осветяваха склоновете — колите се изкачваха по серпантината. — Действай, лейтенант — каза майорът. — Скриваш джипа в храсталака и бегом тук. Двамата с теб ще подготвим чудничко посрещане на тия гадове. Незабравимо.

Серьогин скочи в джипа, запали двигателя, подаде се през прозореца и попита:

— И няма да ми кажете защо е цялата тая работа, нали, другарю майор?

— Защо да не ти кажа? — усмихна се Громов. — Вярно, че е държавна тайна, но ще ти я разкрия. На ухо. — Пристъпи към Серьогин, който от любопитство насмалко да изпадне от джипа, и прошепна: — Прекалено много гадини се навъдиха по света, лейтенант. И трябва да ги унищожаваме когато и където можем.

— Не искате да ми кажете значи — обидено въздъхна Серьогин. — Така си и знаех. Е, нищо… Ей сега се връщам. Чао.

В момента наистина приличаше на сърдито дете, но Громов не се усмихна.

Задачата нямаше да е лека. Доколкото можеше да се прецени по светлините на фаровете, към мястото на срещата идваха поне пет коли. Ако във всяка имаше по четирима души, малкият отряд на Громов само след минути щеше да се сражава с почти четирикратно превъзхождащ го противник. Точно затова Громов бе решил да отпрати Серьогин в последния момент, така че времето да му стигне само колкото да скрие джипа. Не искаше да изкарва тая луда глава Серьогин под куршумите.

Прекалено млад беше този старши лейтенант.

 

 

За да не го забележат прекалено рано в прекалено светлия му за тази тъмна нощ костюм, Громов пресече асфалтовата лента на шосето и зае позиция зад един голям камък — приличаше на обелиск или на заготовка за статуя от Великденския остров. От дясната му страна се извисяваше отвесният гранитен склон, отляво — оттатък пътя, зад редицата бетонни стълбчета, зееше урва.

Серьогин благополучно се беше изнесъл с джипа, бойците му с нищо не издаваха присъствието си. Съвсем лесно можеше да си помисли човек, че е останал съвсем сам — и че пак съвсем сам трябва да понесе тежестта на целия бой. И Громов постъпи точно така. Беше свикнал да разчита единствено на себе си — така нямаше кой да го подведе в тежки ситуации, нали?

За да не се издаде, ако запали цигара, Громов меланхолично дъвчеше някаква тревичка и си спомняше думите на стария художник с необикновения поглед върху живота.

Поле. Поле, на което расте трева.

Тогава Громов не бе успял да му отговори нищо, но сега прехапа сламката, изплю горчива слюнка и измърмори:

— Най-различни треви има, старче. Някой трябва да го оре това поле. Иначе всичко ще обрасне с бурени.

Никой не го чу, никой не му отговори, но пък и Громов никога не беше държал да споделя мислите си с околните. Той обичаше да мълчи. Ценеше самотата. Прекарваше по-голямата част от живота си на невидимия си необитаем остров и това изобщо не му тежеше.

Чакането не продължи дълго. Когато частиците кварц във все още запазилия част от топлината на деня камък заискриха, Громов надникна към пътя и видя усилващата се млечнобяла светлина на приближаващите фарове.

Лейтенант Серьогин сигурно псуваше от безсилна злоба, след като беше разбрал, че няма да може да се върне навреме. Но нямаше право на самостоятелни действия, за да не провали операцията — и нямаше и да се изложи на излишен риск под куршумите. За бойците Громов не се тревожеше — те си бяха в укритията. Оставаше му да се погрижи единствено за това да оцелее самият той, но това не го притесняваше — беше свикнал.

Асфалтовата лента оживя — мънички и големи сенки побягнаха нагоре по шосето, за да се спасят от върволицата фарове. Отдалече фаровете приличаха на пламтящи очи на страшни хищници.

Песента на цикадите спря, все едно по знак на невидим диригент. Настъпилата тишина щеше да е пълна, ако не беше глухото ръмжене на двигателите.

Громов нагласи узито на единична стрелба и вдиша и издиша дълбоко няколко пъти. Правеше го винаги, въпреки че не беше задължително — сърцето му бездруго биеше равномерно като часовник. Това не означаваше, че в един миг няма да спре, разбира се, или че Громов не се вълнуваше — означаваше само, че дори в най-опасни моменти не трепереше като духано от вятъра есенно листо. Което е много важно условие за точна стрелба. И изобщо за достойно съществуване.

Когато челният автомобил — пълзеше нагоре на четвърта скорост — наближи на двайсетина крачки, Громов излезе на пътя и като начало гръмна двата фара да не го заслепяват, след което заби три куршума там, където зад стъклото се мержелееше главата на шофьора.

На мястото на смътно белеещото лице зейна черна дупка. Синият форд измина още три-четири метра, преди да спре и после бавно да заслиза надолу. Точно на това се бе надявал Громов — краката на убития или тежко ранен шофьор вече не бяха на педалите, а стреснатите му спътници не се бяха сетили да дръпнат ръчната спирачка.

Багажникът на форда с трясък се заби в предницата на следващата кола и двете задръстиха пътя. Запищя клаксон — и не спираше, вероятно трупът на простреляния шофьор го беше натиснал и нямаше кой да го отмести.

Някой във форда крещеше:

— Сгащиха ни, брато, сгащиха ни, сгащиха ни…

Една ниска сива кола се опита да заобиколи първите две отдясно, но Громов простреля и нейния невидим шофьор и пътят се оказа изцяло блокиран.

Вече крещяха всички:

— Засада!

— Кои са тия, мамка им?!

— Ето го там, виждам го!

— Къде ми е пушката бе? Кой я взе? Дайте ми я да го опукам!

Громов се хвърли зад камъка миг преди в тъмнината да затанцуват проблясъците на ответния огън. Бандитите изскачаха от колите и стреляха напосоки, но огънят беше толкова силен, че се чуваше сигурно на километри.

Сред трясъка на пистолетите се открояваше басовото бумтене на тежки карабини.

Но от десетките изстреляни в мрака куршуми само един-два се сплескаха в скалата, пред Громов. А после откъм склона се обади калашникът и крясъците на бандитите надвикаха грохота на стрелбата.

— Боли бе! — пищеше някой в мрака. — Боли!

— Сгащиха ни, момчета, свършено е с нас!

— Да бягаме!

— Ооооо!…

Методично се заобажда и снайперската „Драгунов“. Ако се съдеше по равните промеждутъци между изстрелите, снайперистът на Серьогин си разбираше от работата. Със същото спокойствие сигурно стреляше по мишени в стрелбището. Движещи се мишени — които спираха да се движат, след като ги улучиш.

Громов надникна предпазливо иззад укритието си и видя, че големият бял джип — покривът му се извисяваше над другите коли — се опитва да обърне, за да се измъкне от обстрела. Пречеха му обаче двете последни коли.

Буммм! Грохотът долетя откъм моста. Светлината на взрива за миг озари стълпотворението на пътя в червено, така че Громов без проблеми повали един тичащ към него бандит с пушка помпа. След това, навел узито така, че всеки момент да може лекичко да вдигне дулото и да стреля, хукна към крещящите бандити и колите.

Ехото от взривяването на моста още не беше заглъхнало по планинските склонове, когато на самия път започнаха да разцъфват нови и нови трещящи огнени храсти: боецът с гранатите отсичаше отстъплението на колите и на пешите бандити — на светлината на оцелелите фарове беше много по-удобно да ги довършат, отколкото в мрака на нощта.

Някой два пъти стреля по Громов изпод челния форд. Без да забавя крачка, майорът отвърна с три куршума поред, след което превключи на автоматична стрелба и с два откоса проби задните гуми на белия джип, който вече беше обърнал, но все още не можеше да открие път за отстъпление. И още преди гилзите от узито да издрънчат на асфалта, Громов изрева толкова страшно, че не можеха да го заглушат никакви изстрели и никакви взривове:

— Легни, вашта мама! Който надигне глава, дупча му я! Лягай по очи! Веднага. Ръцете на тила!

Иззад надупчените от куршуми и осколки коли спокойно можеше да се води успешна отбрана — но можеха да я водят истински бойци, а не уплашени бандити. Литри бандитска кръв се стичаха по асфалта на ручейчета и се събираха на локви. Един останал без крака бандит пълзеше надолу по пътя и оставяше широка лъскава следа, все едно влачеше мокър парцал. Останалите лежаха неподвижно кой където е паднал — едни мъртви, други умиращи от страх.

Само един — як като бик и кой знае защо, гол до кръста, се беше облегнал на една от колите и гледаше приближаващия се Громов като омагьосан. Майорът го повали с изстрел в рамото, за да не доскъсва гласните си струни, и всички, които вече се бяха проснали на земята, потръпнаха синхронно, все едно беше улучил тях, и то едновременно.

— Е, как е, момчета? — попита насмешливо Громов. — Още ли ви се стреля?

Отговорът се състоеше от стонове, хриптене и глухо мърморене.

Дотичаха и възбудените бойци на старши лейтенант Серьогин. Явно бяха разочаровани. Всичко беше свършило толкова бързо, че на автоматчика дори не му се беше наложило да сменя пълнителя.

Серьогин бавно се изкачваше по шосето — вече разбрал, че няма закъде да бърза. Дори отдалече личеше, че е потиснат от собствената си мудност. Бойците му се бяха справили със задачата самостоятелно, а самият той беше закъснял да застане рамо до рамо с майора и на него му се беше наложило да спре бандитите сам. Що за командир съм, мислеше си Серьогин, да не съм на полесражението!

И с тази тъжна мисъл Серьогин загина на тъмното шосе. И дори и в смъртта си се чумереше виновно.

 

 

От момента, в който нощта избухна във взривове и изстрели, до настъпването на относителното затишие, времето за Минин беше като един миг. Спомняше си, че почти се беше разпищял шофьорът веднага да изтегли джипа извън обсега на стрелбата. Джипът обаче само се блъскаше напред-назад в задръстилите пътя коли.

А после заизблъсква насила от джипа вцепенените си бодигардове — нали имаха оръжие тия тъпаци, трябваше да стрелят, трябваше да го отърват! Първият — изскочи от задната дясна врата — не успя да направи и една крачка: цялото съдържание на празната му тиква се разпльока вътре в джипа и Минин трябваше да го тъпче с подметките на скъпите си обуща. Беше лепкаво и гадно.

Вторият бодигард извади по-голям късмет — живя десетина секунди повече от първия и дори успя да стреля веднъж някъде към небето, преди ризата му да стане на кървав парцал откъм гърба.

С това всъщност престрелката свърши. От мрака изрева нечий властен глас и заповяда никой да не стреля и всички да легнат по очи. Плоският тил на шофьора на Миня тутакси изчезна — шофьорчето се сви на пода с надеждата никой да не го забележи. Предното стъкло, хлътнало от един взрив точно пред джипа, се държеше на мястото си като по чудо, но да гледаш през него беше все едно да гледаш през намачкан целофан.

Минин надникна навън. Не можеше да повярва, че всичко е свършило толкова бързо — че всъщност с него е свършено толкова бързо. Нямаше представа кой е уредил тази касапница. Можеше да са както хората на Зубан, така и бандитите от всяка местна групировка, решили да си резнат парче от неговата баница. В случая обаче не баницата го тревожеше. Точка първа в новия му дневен ред бе друга и наистина важна — как да си спаси кожата. За „Мечата“ изобщо не му пукаше. Ресторанти в Сочи все пак дал Господ, обаче него, Миня, мама и татко го бяха направили в един-единствен екземпляр.

Нямаше никаква надежда, че ще го пуснат по живо по здраво — нали бяха избили безмилостно хората му, а той беше главатарят. Нямаше начин да се отърве. Но трябваше да опита — няма да се предаде току-така я! Ако успееше да се шмугне в спасителния мрак, можеше и да успее.

Тези трескави мисли прелетяха през главата му само за секунди и след още две Минин вече стискаше испанския си пистолет „Астра“, измъкнат от скривалището под задната седалка. Хромиран, с черни пластмасови чирени, той беше зареден с десет мънички шанса 9-и калибър. И Минин възнамеряваше да използва разумно всеки от тях.

— А, не се давам лесно аз — изръмжа той и зареди патрон в цевта. — Да го духате!

Насочи пистолета напред, приклекна и се измъкна на асфалта — молеше се наум отворената задна врата на джипа да е надеждно прикритие. Няколко фара осветяваха полесражението, но след яркооранжевите експлозии на гранатите Минин все още беше заслепен и не виждаше хубаво. Помисли си обаче, че и враговете не виждат добре — и беше прав.

Заобиколи блейзъра на четири крака, вмъкна се под тойотата зад него, залегна между задните й колела — и видя пред себе си пътя. Беше пуст, ако не се броеше самотната фигура, която се изкачваше към колите.

Минин с мъка преглътна. Десет оловни шанса срещу един противник — добри карти. Просто трябваше да повали непознатия с първия изстрел, да хукне надолу по шосето и при първа възможност да се шмугне в храстите. Не го биваше в тичането — никак всъщност, — обаче тъмнината и пресечената местност би трябвало да изравнят шансовете му с тези на дори най-пъргавите преследвачи. Освен това не биваше да се бави — гласовете зад гърба му се приближаваха неумолимо.

Той замижа с лявото око, за да нагласи мушката в процепа на мерника и после върху целта. Беше опрял лакът на асфалта и ръката му изобщо не трепваше, но в полумрака виждаше или смътните очертания на непознатия, или лъскавото дуло на пистолета. И стреля почти напосоки.

 

 

При всеки гърмеж изхвърчаше заслепяващ пламък и след третия изстрел Минин вече не виждаше живата си мишена. След петия обаче реши, че поне един куршум от петте е улучил целта, и се измъкна изпод колата, като жестоко си изподра гърба.

Човекът, който бе вървял по пътя, лежеше на асфалта — безформено неподвижно петно. Минин хвърли поглед през рамо към вцепенените от изненада непознати, които му бяха направили засадата, и с изненадваща и самия него скорост побягна, като размахваше тежкия пистолет.

Мина десетина метра без проблеми и тъкмо щеше да изкрещи ликуващо и да се свре в храстите, когато внезапно десният му крак поддаде и той падна. Счупил ли го беше? Докато падаше, дори се учуди, че костите се чупят с такъв трясък. И чак когато гърдите, ръцете и брадичката му задраха асфалта, разбра, че е изтрещял изстрел.

Вече не можеше и да се мисли за бягство — как се бяга на един крак?! Крачолът стана тежък и горещ, лепкав; кракът отказваше да го слуша. Докато се обръщаше по гръб, Минин сякаш влачеше тежък пън — при това пън, който адски болеше.

Асфалтът под задника му също стана горещ и лепкав. Много неприятно усещане. Все едно си се напикал седнал — че и другата работа си свършил дори. На Минин обаче не му беше до това. Опря се на лявата си ръка — къде ли и кога беше изчезнал часовникът му? — надигна се и тъпо загледа как към него се приближават три сенки. Мина му през ума, че го е сънувал това, и то неведнъж. И кошмарите свършваха много, много гадно. Реалността се върна, когато първата сянка вдигна автомата си и се озъби.

— Стой! — викна прегракнал мъжки глас. — Ако застреляш тая твар, ще ти пръсна черепа!

„Тварта трябва да съм аз“ — сети се вцепененият Минин. Но вместо да се зарадва, че няма да го убият, се уплаши — и то толкова много, че дори забрави за ранения си крак.

— Ама той надупчи Серьогин! — възмути се нечий младежки глас. — Другарю лейтенант, жив ли сте?

„Лейтенант? — учуди се Минин. — Че тия ченгета ли са? Какво мълча и аз? Човек винаги може да се разбере с ченгетата“. И викна:

— Предавам се! Предавам се!

— Хвърли пищова — нареди мъжът, който беше заповядал да не се стреля. По тона му личеше, че той е командирът. — А, не — просто го пусни. — Беше предусетил някак, че Минин се кани да запокити пистолета в пропастта. — Да ти е подръка, ако ти се наложи да го вдигнеш.

„Какви са тия гатанки? — помисли Минин. — За какво ще го вдигам?… А, ясно — трябват им отпечатъци!“

Избърса дръжката и дулото в, крачола си, пусна астрата вдясно от себе си и я избута с пръсти по-далечко. Да се опитват сега да докажат, че той е застрелял лейтенант Серьогин. Имаше толкова пари и толкова адвокати, че можеше и полковник да застреля и пак щеше да му се размине. Оставаше му само да издържи неминуемия побой и да изчака до сутринта в ареста. На сутринта всичко щеше да се уреди.

Въпреки очакванията му обаче ритници и шамари нямаше, поне засега. Непознатият чакаше да му кажат какво е състоянието на лейтенанта.

— Няма пулс — докладва единият от бойците. — В сърцето го е прострелял тоя мръсник! С изходна рана.

Минин — беше съвсем наясно, че никой няма да го похвали за точната му стрелба — се обърна към мъжа, от чието решение зависеше съдбата му.

— В рамото му се целех. Не исках да го убия.

— Млъквай — отряза го непознатият. — Седи си кротко и мълчи, никой не те пита. — И без да откъсва поглед от Минин, нареди на двамата бойци: — Вървете при другите. Оцелелите да тръгват с колите нагоре по пътя и да чакат там до сутринта, ако искат да живеят. Ако някой не ще — теглите му куршума.

— А лейтенантът? — сърдито попита единият боец.

— И този тук? — добави вторият. — Него какво ще го правим?

Явно не бързаше да изпълни дадената му заповед.

— Аз ще си поприказвам с него — отговори непознатият, все така без да откъсва поглед от Минин. — Само за минутка. Вие си вършете работата — разговорът ни не ви засяга.

— А лейтенантът? — упорито повтори първият — онзи, който беше проверявал пулса на убития.

— На него вече му е все едно къде лежи — рязко каза мъжът. — Ще го приберем, като тръгнем. После ще си оплаквате командира, като си изпълните задачата. Сега — кръгом и ходом марш.

След секунди Минин остана сам с непознатия. Помъчи се да овладее нервното си треперене — като от студ. А може би трепереше от загуба на кръв? Непознатият пристъпи към него и Минин изпита почти физическото усещане, че от него лъха леден студ.

— Та за какво ще си приказваме? — Минин се мъчеше да говори уверено, въпреки че трепереше. Дори зъбите му тракаха и насмалко да си прехапе езика.

— Няма да си приказваме всъщност — каза непознатият. — Ще е нещо като монолог. Сега вие, гражданино бандитски шеф, подробно и ясно ще ми разкажете всичко, което ви е известно за Сурин.

— Какъв Сурин?

Непознатият поклати укорително глава.

— А, не, не така. Мога да причинявам такава болка, каквато не сте и сънували.

— Защо ми говориш на „вие“ бе, началник? — Усмивката на Минин беше измъчена. — Не бях срещал досега толкова възпитани боклуци.

— Боклук беше вашият Журба — студено каза непознатият. — Аз съм от ФСС. Майор Громов. Същият, с когото толкова искахте да се запознаете по-отблизо. Така че — много ми е приятно. Колкото до възпитанието, грешите. — Громов внезапно изрита Минин в лицето и го повали по гръб. — Обикновено говора на „вие“ с непознати жени, възрастни хора, с прекия си началник и с най-омразните си врагове. Можете ли да се сетите към коя от тези категории спадате?

Минин успя да надигне глава от асфалта и преглътна — гърлото му изведнъж беше съвсем пресъхнало.

— Какъв ти е проблемът, майоре? Ще го уредим. Ще се разберем — аз съм разбран човек.

— Щом си разбран, отговаряй на въпросите ми. — Громов присви очи и се поправи: — Отговаряйте на въпросите ми. Не ме принуждавайте да си изпускам нервите.

Минин седна, облиза пресъхналите си устни и попита:

— А после?

— Мм? — Громов вдигна питащо вежди.

— После — когато изпея всичко. Ще ме убиете, нали?

— Е, не мога да ви дам стопроцентова гаранция.

— В смисъл?

— В смисъл че има шанс да оживеете. Петдесет към пет. Устройва ли ви?

— Обаче ако…

— Обаче ако продължавате с тези безсмислени пазарлъци, след десет секунди пред мен ще лежи труп. Вашият. — Громов уточни: — Вече след девет… След осем… Седем…

На „три“ Минин заговори забързано — почна от злощастния ден, когато му се беше обадил Зубан, и как московският престъпен бос му предложил една съвсем невинна далаверка — поне тогава изглеждало така. Разказът за издирването на Сурин продължи десетина минути и завърши с унилото:

— И тогава ми се обадиха от ресторанта и…

— По-нататък знам всичко — спря го Громов. — Нямам нужда от вашата гледна точка.

— Е, значи това е — пресипнало каза Минин. И изведнъж съжали, че е разказал цялата история толкова бързо. Защото оттук нататък — пълна неизвестност. А ако се съдеше по студения поглед на събеседника му, в тази неизвестност не го чакаха никакви приятни изненади.

— Е — каза Громов, — разказът ви беше доста изчерпателен. Сега да минем от съдбата на Сурин към вашата, гражданино Минин. Тя ще се реши тук и веднага. И няма да ви помогне дори Пожарски.

— Не ме убивай. — Гласът на Минин беше глух, все едно говореше през юрган.

— А кой държи бандити като вас да живеят? — искрено се учуди Громов.

„Аз! — насмалко да викне Минин. — Аз държа, много държа!“ И освен това държеше да каже, че има семейство и че много си го обича въпреки всичките дребни недоразумения. Вместо това обаче пак се примоли:

— Не ме убивай!

Громов внимателно сложи узито на асфалта, избута го с крак настрани и извади револвера изпод мишницата си.

— Това е мистър Смит, така съм го кръстил. — Каза го съвсем сериозно.

— Мистър Смит — повтори Минин като ехо.

— Точно така — потвърди Громов, подсмихна се и добави: — А това е един бандит, Миня му викат. Запознайте се, мистър Смит.

Човек можеше да се закълне, че наистина си говори с проклетия си револвер! Минин за пръв път в живота си настръхна не от яд, а от страх. А пък тоя побъркан Громов преспокойно си пъхна револвера под колана, отстъпи две-три крачки и отпусна ръце покрай тялото си.

Въпреки че Минин вече не виждаше в тъмното студените му светли очи, от това не му олекна, ни най-малко. Дори напротив, обзе го усещането за абсолютна безизходица. Все едно всичките му днешни проблеми бяха внезапно умножени по десет, а после вдигнати на квадрат.

— Обикновено предлагам на хора като вас три равностойни варианта — сухо каза Громов.

— Какви? — бързо попита Минин, напрегна се, за да не пропусне и думичка. Главата му гъргореше, все едно са му пуснали клозетно казанче в ушите. Но не беше вода, беше кръвта му — която изтичаше от жилите му и оставаше все по-малко и по-малко. — Какви варианти? — повтори той, уплашен, че гласът му може да е отслабнал толкова, че Громов да не го е чул.

— Изброявам — каза Громов. — В тази ситуация можете да се опитате да избягате, да опитате да ме убиете и, трето, да се застреляте. Сам. — Помълча, та събеседникът му да осъзнае думите му, след което безстрастно продължи; — Поради раната в крака ви първият вариант отпада. Остават два. Кой избирате?

Минин хвърли поглед към пистолета си — беше само на педя от ръката му. Едно кърваво ручейче от раната на ръката му вече почти го ближеше. А зад гърба на Громов бучаха потеглящите коли. Минин се взря като омагьосан в отдалечаващите се червени стопове и прошепна:

— Сам.

— По-високо — нареди Громов.

— Сам — повтори Минин и облиза внезапно станалите си грапави като шкурка устни.

— Вземете си оръжието тогава.

Громов изобщо не помръдна. За да стреля, първо трябваше да си отметне пеша на сакото, да измъкне револвера от колана си, да вдигне ударника, да се прицели, да натисне спусъка… Доста движения — на Минин му бяха необходими два пъти по-малко. Пистолетът му беше с куршум в цевта. Той бавно посегна към него и вдигна очи към майора.

— Хайде де — каза той. — Не е чак толкова страшно.

Пръстите на Минин бавно обгърнаха дръжката на пистолета. Громов стоеше на няколко крачки, неподвижен като мишена. Хората му бяха някъде встрани. Громов беше съвсем сам, също като Минин. Бяха сами в целия свят. Очи в очи. Дуло срещу дуло. Куршум срещу куршум.

Да стреля, да допълзи до банкета, да се сурне надолу по стръмното. Това беше четвъртият вариант — Громов не го беше предвидил. И Минин реши да го избере. Вдигна бавно пистолета, държеше го демонстративно с дулото нагоре. Секунда — и почти го допря до слепоочието си. И пак само секунда му трябваше да насочи оръжието към изгубилия бдителността си противник.

— Сбогом — каза Минин. Все още не се осмеляваше да отмести дулото от слепоочието си.

Громов поклати глава.

— Няма нужда от излишен драматизъм.

— Е, добре — смирено се съгласи Минин и внезапно насочи пистолета към спокойно застаналия пред него майор.

И така и не разбра кога и как Громов успя да измъкне револвера и да стреля. Просто видя блясъка и чу оглушителен грохот. Все едно му забиха огромен пирон с грамаден чук право в черепа!

Залитна назад и полетя. Падането му в мрака беше безкрайно дълго, продължи дори след като пробитата му от куршума глава глухо тупна на асфалта.

 

 

На връщане всички в джипа мълчаха, все едно бяха не живи хора, а трупове.

Трупът всъщност беше само един — на съвсем младия старши лейтенант Серьогин, трима от бойците му го крепяха на коленете си на задната седалка. Четвъртият седеше отдясно на Громов и гледаше в упор тъмнината зад дясното стъкло.

Громов си мълчеше. За смъртта на някой близък обикновено се обвинява някой чужд, външен човек. В случая чуждият беше той, цъфнал неизвестно откъде. „По-лесно ще им е, ако ме мразят“ — реши Громов.

Превърташе наум всичко случило се през този ден и съжаляваше само за едно — че не беше задържал Серьогин до себе си, тогава може би щеше да успее да го предпази по някакъв начин от куршума. Но дълбоко в душата си разбираше, че лейтенантът така или иначе щеше да срещне смъртта си тази нощ. Нещо особено бе видял в очите му, нещо, което изобщо няма име… Печал заради свършека? Смътното разбиране на онова, което на живите не е дадено да знаят?… Громов не можеше да формулира усещането си с думи, но сега, като току поглеждаше назад, разбираше, че като му беше казал „чао“, лейтенант Серьогин всъщност се беше сбогувал с него завинаги.

Дори не само с него, а с всички живи на този свят.

Както и да беше, земята беше останала с един добър човек по-малко.

Но пък и криминалната империя на Минин беше разрушена. Някой друг естествено веднага щеше да заеме освободеното от Миня място, но Громов изобщо не се интересуваше от това. Когато трепеш гадините — дали ще са отровни паяци, или бесни кучета, няма значение — не мислиш за следващите, които могат да изникнат отнякъде. Понеже все пак прочистваш света, нали така.

Громов не беше ликвидирал сочинския престъпен бос, защото го изискваше задачата му. От Минин всъщност вече не бе зависело нищо — поредният боклук, да си живее. Поредната бита карта от подправената колода на Зубан.

Громов прецени всички „за“ и „против“ и стигна до мнението, че със Зубан да си се занимават шефовете в Москва — той лично щеше да се опита да довърши започнатото в Сочи. Нямаше никакви съмнения, че следите на Сурин изчезват именно тук. Обаче какво беше търсил тук този хитрец? Когато Минин спомена, че Сурин бил търсил сярна или солна киселина, нещо в ума на Громов прищрака. Не можеше Сурин да е пропътувал над хиляда километра, за да си намери киселина, нали така? В действията му трябваше да има определена цел — все пак човек, успял да обмисли всичко до най-малката подробност, за да ограби Центробанк, би трябвало да продължи да се придържа към някаква своя желязна логика.

Киселината очевидно си имаше място в плана на Сурин, може би беше всъщност последната брънка — преди катинара. Очевидно не се беше осмелил да я вози със себе си в самолета, за да не се издъни на дребно — и точно затова първата му работа след пристигането му в Сочи беше да иде на автоборсата. И вероятно беше намерил, каквото му е трябвало, защото след това беше изчезнал безследно. Все едно се беше разтворил в тая шибана киселина, дяволите да го вземат!

Тук имаше някаква загадка и отговорът й можеше да е също толкова прост, колкото и важен. Нашият тип значи свива милиард и отгоре и след това, вместо да се покрие, обикаля тържищата да си търси киселина. Гений? Или идиот? И двете — едва ли, реши Громов и пак затърси отговора на загадката в свойствата на киселините, които незнайно защо толкова усърдно беше търсил Сурин.

Солната, доколкото му беше известно, влизаше в състава на стомашния сок, а в концентриран вид имаше приложение в металургията и галванопластиката. С тоя воден разтвор на хлороводород човек можеше да очисти метална повърхност с цел запояване и калайдисване, можеше да ецва и пластина за печатане на фалшиви долари. Но защо му бяха на Сурин фалшиви, след като имаше милиони истински? Да не би пък да искаше да си направи така наречената царска вода, за да разтваря злато и платина? За да я направи обаче му трябваше и азотна киселина. Освен това за чий му е да прави тъпи химически опити с благородни метали, след като разполага с огромни суми във валута?

Със сярната киселина нещата също се закучваха. В битови условия човек можеше да я използва например да направи взрив или да пречиства бензин, така че всъщност наистина беше доста търсена стока: едни правят адски машини в домашни условия, други се нагушват с евтин бензин, докато не ги сгащят, разбира се. Освен това сярната киселина май можеше да се използва и за разлагане на уранова руда — но това вече си беше държавен монопол.

И с какво значи разполагаме? — запита се Громов риторично, след което честно си призна, че не разполага с нищо. Ако не броеше трупа на Серьогин в ръцете на бойните му другари.

Машинално хвърли поглед в огледалото за задно виждане, запали цигара и пак се опита да съсредоточи вниманието си върху пътя, а мислите си — върху решаването на проблема.

В момента май последната евентуална възможност да се стигне по някакъв начин до Сурин беше изоставената му приятелка Люба Бородина. Много ефектна дама, доколкото Громов можеше да съди по снимката й — беше я запомнил веднага, забравя ли се такава жена! Жена, след която всички мъже се обръщат. Не и Сурин обаче, заключи Громов след кратък размисъл. Тоя хитрец вече можеше да си позволи хиляди и хиляди красавици, и всяка с радост щеше да се отзовава на името Люба, ако й наредеше така. Защо му е тогава точно тази? От любов? От страст? От приятелски чувства? Ха, глупости! Човек, който жертва родителите си, едва ли е склонен към такива сантименталности.

И все пак трябваше да намери Люба в Сочи. Непременно. Крайче от конче му трябваше поне, ако искаше да размотае кълбото. Момичето можеше да знае за бившия си приятел неща, които липсваха в досието му. Например нещичко за това защо толкова го интересуват киселините.

На Зубан това може и да не му беше направило впечатление, но Громов винаги се интересуваше от подробностите. Защото именно подробностите изграждат цялото. Като камъчето на запалката — помисли си той, докато палеше нова цигара. Ако камъчето го няма, за какво ти е запалката? За нищо не става, по-добре да я изхвърлиш. Обаче ако камъчето си е на мястото, палиш.

Отражението на тлеещия връх на цигарата му подскачаше самотно по стъклото пред очите му. След малко, зад поредния завой, изчезна, изгуби се сред стотиците светлини на града. Громов пак погледна в огледалото и попита трите мълчащи тъмни сенки:

— Къде да ви откарам? В управлението ли?

— Ако не ви затруднява — каза мълчаливият му съсед отдясно: изобщо не се беше обадил досега, но точно сега се постара да вложи в гласа си максимум сарказъм. Не можеше да прости на Громов, че не му беше позволил да отмъсти на Минин лично.

— Не ме затруднява — каза Громов след съвсем кратко колебание. Искаше му се да каже на унилите бойци нещо ободряващо, но знаеше, че в момента и най-утешителните думи ще се сблъскат със стената на отчуждението. Затова довърши — измърмори го, без да се обръща конкретно към никого: — Не си блъскайте главите кой бил прав и кой крив, момчета. Служба е това. Стреляме, стрелят и по нас. Не може само лошите да мрат, нали така.

Мълчанието зад гърба му продължи още малко, после някой каза горчиво:

— Тъпо стана със Серьогин, другарю майор. Много тъпо умря.

— Да знаеш някой да е умрял умно? — попита Громов блесналите от сълзи очи в огледалото.

— Поне да имаше защо, а то…

— Да, защо — обади се боецът отзад и отляво. — Защо беше цялата тая работа, ще ни кажете ли? Защо ни закарахте там?

— Е, не за лично удоволствие — отсече Громов. — Аз нямам нищо общо.

— А кой има? — попитаха в хор поне два гласа.

— Не ме питайте за тия неща, момчета. Аз просто живея в този свят и се опитвам да живея така, че нощем да не ме мъчи съвестта. — Зави към портала на управлението и примигна с фаровете, за да привлече вниманието на дежурния. — Едно ще ви кажа: не си задръствайте главите с въпроси, които нямат отговори. Просто си напишете отчетите, пийте за бог да прости командира ви и продължавайте да си служите.

Когато джипът влезе в двора на управлението и тримата бойци отзад мълчешком свалиха тялото на лейтенант Серьогин, мълчаливият автоматчик на дясната седалка изгледа Громов, изсумтя и после попита:

— Всичко ли да докладвам?

— В смисъл?

— Как довършихте Миня. Няма ли да си имате неприятности за това?

— Защо, той нали държеше пистолет? — учуди се Громов. — Предложих му да се предаде, обаче той оказа въоръжена съпротива.

— Много добре чух какво му предложихте.

— Значи забрави го. — Громов го погледна в очите. — Сам ще отговарям пред началниците. И пред вашите, и пред моите.

— Аз щях да го гръмна, ако не го бяхте убили вие — неочаквано призна младежът. — Въпреки заповедта ви. Обаче вашите три варианта ще ги използвам, сериозно. Тия мръсници… — И засумтя сърдито, и погледна стиснатите си юмруци.

Громов се подсмихна криво и бавно каза:

— Ти си решаваш. Не съм ти съдия.

— А кой ми е съдия? Господ ли?

— Днеска — каза Громов, — като се напиеш от мъка, се погледни в огледалото и се попитай сам.

— И какво, сам да си отговоря ли?

— Не — призна Громов. — Но все пак най-важните въпроси си ги задавай на себе си, а не на другите. И тогава ще си честен поне пред един човек на този свят. Пред самия себе си.

И като изчака намръщеният автоматчик да слезе, Громов обърна джипа и без да каже нито дума повече, излезе през портала и даде газ.

Бездруго тази нощ беше казал повече, отколкото му се искаше. А думите, колкото и верни да изглеждат, все пак си остават само думи.

Така че е по-добре да стиснеш по-здраво зъби и да действаш. Именно това прави мъжете мъже. А не панталоните и бръсначката.