Сергей Донской
За цената на живота питай смъртта (17)

Глава 17
Кожата на убитата мечка

Ресторантът беше стилизиран като ловна хижа, в която с всички удобства можеха да се разположат не само самите ловци, но и петдесетина гоначи плюс две-три глутници кучета заедно с кучкарите. Тях обаче никой нямаше да ги пусне в това заведение, което отвътре всъщност приличаше на луксозен нощен клуб. Громов се самопохвали наум, че се беше сетил да си облече костюма, когато на вратата двама охранители с табелки с имената им на гърдите го провериха с рентгеновите си погледи.

В просторното фоайе с огледала, скъпи меки мебели и истинска камина — обширно като метростанция — метрдотелът, с фрак и папийонка, шепнешком кастреше за нещо красива девойка с кошничка разкошни рози. Щом видя посетител, на лицето му се разля мазна усмивка.

— Ще благоволите ли да вечеряте, или просто искате да си прекарате приятно?

Громов се позасмя.

Истинската веселба в принадлежащия на господин Минин ресторант „Мечата кожа“ щеше да започне след около час. Днес Громов се беше отбил специално с тази цел в местното управление на ФСС, беше се запознал с началника на подотдел „Оперативни разработки“ и беше поискал да му дадат временно петима сътрудници, облечени като бандити, обаче екипирани като спецназовци. Така че вече си беше осигурил ефектно и при това съвсем безплатно зрелище. Оставаше да се погрижи за насъщния.

— Като начало ще вечерям — каза Громов на замръзналия в полупоклон метрдотел.

— Заповядайте на втория етаж тогава — каза метрдотелът и махна плавно към стълбището. — Приятен апетит. Надявам се, че кухнята ни няма да ви разочарова.

„Въпросът е аз да не разочаровам и ресторанта, и кухнята ви“ — помисли Громов, докато спокойно се изкачваше по стъпалата.

Ресторантът беше малък — за десетина-петнайсет клиенти, способни с безметежно изражение да си платят за греха на чревоугодието. От стените се зъбеха глави на вълци и глигани, виреха рога елени. Залуталият се в ъгъла лос, кой знае защо, беше само с един рог и изглеждаше много тъжен. А прословутата меча кожа, просната на пода пред поредната камина, беше толкова огромна, все едно майсторът, който я беше съшивал от най-различни парчетии, се беше ориентирал към мащабите на изкопаемите хищници, обитавали земята през каменната ера. Сервитьорите обаче, вместо да са по набедрени превръзки или наметнати с кожи, бяха облечени като крепостни селяни на черковен празник. Единият младеж — беше със сатенена рубашка и неудобни протрити сахтиянени ботуши. Момичето, което обслужваше лявата половина на салона, беше с изкуствена плитка до кръста, килнато на една страна украшение за глава и яркомалинов сарафан до пода. След кратък, но задълбочен размисъл Громов предпочете да се повери на грижите на младежа — момичето пристъпваше едва-едва, сякаш се боеше да не оплете крака в полите си, така че да очаква бързо обслужване от нея щеше да си е пълен провал.

Веднага отхвърли фирмения специалитет — пастет от черен дроб на фазан, и още по-решително се отказа от така нареченото чахохбили в гювече. Кокошка, задушена с орехи и сливи, също не го привлече особено, още повече че не възнамеряваше да плаща за нея като за жар-птица.

— Мога да ви предложа заешко печено с домашна юфка — каза сервитьорът; гледаше лакомо как Громов прелиства менюто.

— Заекът също ли е домашен? — поинтересува се Громов.

— Моля? — Сервитьорът се направи, че не разбира за какво става дума, все едно никога не беше виждал зайците, които сто на сто бяха нагъчкани като сардели в някоя клетка зад ресторанта.

Громов реши да не задълбава по темата, хареса си едно редче от менюто и попита:

— Агнешкото с ориз и лук наистина ли е на дървени въглища?

— Разбира се — потвърди сервитьорът.

— Е, налага се да ти повярвам — въздъхна Громов.

Поръча си бутче, пържени сардини за предястие, салата от домати, отделно марулки; взе и два соса — напосоки. Хлябът беше лаваш — гореща ароматна питка. С виното изобщо не беше сложно — поръча си цяла бутилка грузинско розе, като на момента си тегли ужасна самокритика.

— Дай сега и сметката — каза на сервитьора, щом той му донесе поръчката.

— Ама защо бързате толкова? — учуди се младежът и пристъпи от сахтиянен ботуш на сахтиянен ботуш. — Първо си хапнете…

— Аз си знам защо бързам — прекъсна го Громов. — Сметката — и недей да спориш.

Сервитьорът направи кисела физиономия — и направи и сметката. Личеше, че предпочита клиентът първо да докапчи първото шише, че да си поръча и второ, обаче този път не стана. Громов го утеши с щедър бакшиш и го отпрати с небрежно махване с ръка.

След като утоли първоначалния си глад и първоначалната си жажда, Громов огледа съседните маси. Искаше да запомни ресторанта такъв, какъвто беше — а не както щеше да изглежда след операцията. Все пак не му се случваше често да влиза в такива скъпи заведения.

Пианистът на сцената подрънкваше нещо меланхолично и не съвсем мелодично — въпреки че може би просто проверяваше добре ли е темпериран инструментът му. Почти всички посетители разговаряха тихо, от което се пораждаше впечатлението, че си споделят някакви свои си важни тайни.

На този фон се открояваха само гласовете на двойката от съседната маса. Мъжът беше със спортна прическа, но с отпуснати телеса, дамата беше с мрежеста златиста туника и приличаше на надебеляла манекенка. Мъжът говореше така, все едно му бяха натикали в гърлото бас кларинет, а дамата му се смееше толкова пронизително, че можеха да патентоват гласа й за автоаларма — щеше да се чува от цял километър.

Мъжът усети като че ли с профила си погледа на Громов и се обърна — и той веднага го позна. Беше един от множеството кургански бизнесмени, които се усукваха около него и го канеха да оглави охраната им. Казваше се Перепелица.

Громов го познаваше от много отдавна, още от времето, когато Перепелица не беше преуспяващ бизнесмен, а най-обикновен аспирант в икономическия институт. Всъщност още тогава Перепелица си беше осигурил достойно място в аналите на КГБ.

Младият тогава Перепелица обичаше вечер да се разхожда в градинката пред кино „Червена звезда“ и да мастурбира, като дебнеше да покаже на някоя самотна минувачка колко е мъжествен. Носеше специално пригоден шлифер, чешки — беше му откъснал двете средни копчета и му беше изрязал джобовете, така че да може спокойно да си тренира джобен тенис. Отстрани човек можеше да го вземе за замислен младеж, който се чуди как да напише обяснение в любов на любимото си момиче. Перепелица дори носеше някакво вехто таке, та да изглежда колкото се може по-безобиден. Най обичаше ефекта на внезапността, който стъписваше жертвата и приковаваше вниманието й за броените секунди, които му бяха необходими, за да удовлетвори страстта си.

Появата на един милиционерски патрул обаче се оказа също толкова внезапна за младия любител на изненадите. Синините, получени по пътя към участъка, бяха нищо в сравнение с онова, което можеше да му се случи после — застрашена беше не само аспирантурата му, бъдещата му кариера и членството му в партията, но и най-важното — свободата му. Понеже онанистът романтик можеше да получи доста солидна присъда за мръснишките си прояви на обществено място.

Оставиха го да пооплаква няколко дни погубената си младост в следствения арест, след което не пуснаха случая в съдебните инстанции, а си го задържаха — службите винаги се бяха интересували от моралния облик на гражданите, та да могат впоследствие да им дърпат конците, както си искат.

В резултат на един обстоен разяснителен разговор сексуалният маниак стана маниак на тема доносничество — донасяше за всичките си близки и познати, дори за роднините си. Личното му дело набъбваше и набъбваше от собственоръчно написаните му доноси. След перестройката ФСС го внедри в един британски консорциум, който инвестираше в Курганска област, и с подкупите, които получаваше от директорите на предприятията, ламтящи за изгодни валутни заеми, Перепелица скоро започна собствен бизнес — и почна и да си мисли, че вече не дължи нищо на никого. Продаваше чешмяна вода като минерална, правеше ментета от етилов спирт и изобщо беше убеден, че бизнесът му е стабилен и процъфтяващ. Беше толкова безгрижен, че приличаше на тлъст шаран, чакащ участта си в рибарника. Ако някой го хареса — ще го измъкнат с кепчето; ако не — да поживее още малко.

Сега Перепелица тръгна — не, направо заплува към Громов, надут до неимоверност от убеждението в собствената си важност.

— Добър вечер, Олег Николаевич. — И протегна ръка да се здрависа. — Какво ви води насам?

Громов тъкмо се занимаваше с кокала на бутчето, така че с пълно право не обърна внимание на съмнителната по отношение на чистотата ръка на Перепелица и само изсумтя нещо нечленоразделно.

По неизвестна причина землякът му реши, че това е покана да седне на масата му, тръшна се срещу Громов и тутакси се погрижи същият да оцени по достойнство платинения му часовник и копчетата му за ръкавели — камъчетата на тях наистина приличаха на диаманти. Громов хвърли поглед към грижливо поддържаните му ръце и си спомни старата детска закачка, че който бие чекии, му растат косми по дланите — като я разправяха, все се намираше по някое момче, което да си погледне скришом ръцете. Тогава беше смешно. Сега беше отвратително. Громов знаеше, че пороците преследват хората цял живот, и изобщо не се съмняваше, че по един или друг начин Перепелица продължава да се среща с Мара Шепова. Жената със златистата туника пък най-вероятно не беше пречка за това, а дори вярна помощничка.

Перепелица видя, че Громов гледа дамата му, и се усмихна самодоволно.

— Е, взех си два-три дни почивка. Че то от работа глава не мога да вдигна. Човек трябва да мисли и за здравето си все пак, нали?

— За здравето най-вредното е всичко прекалено — отбеляза Громов, след като избърса уста със салфетката.

Перепелица го изгледа подозрително, но не отвърна нищо по темата; само се поинтересува дали Громов все пак не е решил да приеме предложението му за работа.

— Да ви охранявам ли? — уточни Громов.

— Да де — потвърди Перепелица.

— Няма да стане. Но мога да ви дам безплатен съвет по отношение на личната ви безопасност.

— О, сериозно? Кажете.

— Вместо да дебнете сам пред женските тоалетни — бавно каза Громов, — си намерете двама-трима верни другари, за да сте заедно в радост и скръб.

Над яката на Перепелица се очерта розова линия, после се разшири и запълзя нагоре, сякаш заплашваше да залее цялото му лице, чак до безупречно подстриганата коса. Бизнесменът си възвърна дар словото, когато червенината стигна някъде до средата на бузите му. И понеже се помъчи да говори по-тихо, все едно произнасяше монолог с корема си:

— Вие… вашето време свърши, още ли не сте го разбрали? Сега сме в съвсем друга епоха, нова. Няма значение кой с какво се занимава, какво мисли, какво прави. Важен е единствено резултатът.

— Ами кажете го — предложи Громов.

— Кое? — не го разбра Перепелица.

— Резултата — обясни Громов. — Вашия. Лично вашия.

— О, разбира се — оживи се Перепелица. — В момента имам шест милиона. Долара. Лично. — Бучна се с пръст в гърдите, после сякаш се прицели със същия пръст в събеседника си. — А вие? Бедняк бяхте и бедняк си останахте. И цял живот ще чакате господарите ви да ви подхвърлят някое кокалче. Злобно куче, което вече не е нужно на стопанина си — това сте вие!

В този момент гръмна изстрел. Перепелица го чу — все едно някой в кухнята беше ударил с черпака по казана, — но не му обърна внимание. За Громов обаче това беше сигнал за действие.

Показалецът на Перепелица все още беше насочен към гърдите му. Беше нищо работа да го стисне, да накара Перепелица да се изправи и да му потанцува — а и беше приятно. И когато Перепелица — викаше протестиращо — се обърна с гръб към него, за да не му счупи пръста, Громов го пусна, прицели се и с наслада го изрита в задника.

Перепелица неуспешно се опита да се хване за въздуха, направи кратък спринт през салона и разперил ръце, се пльосна на богато сервираната си маса. Чиниите се стовариха на пода с гадно присмехулен трясък.

Веселбата започваше!

 

 

— Никой да не мърда!

— Гледате в пода! Всички!

— Кротко, че ще ви потрошим кокалите!

Това бяха трима от петимата поръчани във ФСС „мутри“; Останалите, както личеше, контролираха положението долу — оттам долиташе характерният шум на добре организиран тупаник.

Поради жегата „мутрите“ не бяха с маски, а с маскировъчен грим. Ако някой решеше да се опита да им направи словесен портрет, щеше да се получи нещо като: „Очите им пламтяха, а физиономиите им бяха черно-зелени“. Ефектно, разбира се — всички жени в ресторанта се разпищяха като една. За разпознаване на „престъпниците“ обаче информацията, която можеха да дадат, беше съвсем безполезна.

Въпреки че и тримата бяха въоръжени до зъби, щяха да си свършат работата в ресторанта с бейзболни бухалки — оръжие, отдавна станало в Русия също толкова популярно, колкото и в цивилизованата Америка. Най-обикновен спортен артикул — няма начин да бъде забранен, да не говорим как ще попълниш протокола: „нанасяне на побой с твърд тъп предмет с вероятно овална цилиндрична форма“, така ли?

Първата бухалка, просто за проба, забърса една купичка чисти чинии, извисяваща се на малка масичка на колелца. Грохотът им изкара сервитьора с рубашката от ступора му, той прикри главата си с ръце и хукна към сервизните помещения. Колежката му с малиновия сарафан се намираше чак в дъното на салона, така че лепна гръб на стената и заквича така пронизително, че човек можеше да си помисли, че квичи дивото прасе на стената над нея. Неочакваният акомпанимент дойде откъм пианиста — акорд, съставен отначало докрай от дисонанси.

Трите бухалки се задействаха като по сигнал. Дрънчаха и се пръскаха лампите по стените и по масите; със звън се посипваха стенните огледала; чиниите и чашите пукаха и пращяха от удари и под подметки.

Когато нападателите почнаха да преобръщат масите, вцепенените клиенти най-после реагираха. Перепелица демонстрира отлични рефлекси — блъсна настрани вкопчилата се в него дама със златистата туника, пресече салона с четири-пет пъргави скока и се втурна надолу по стълбите. Почти всички последваха примера му — с изключение на двама мъже, които нямаше как да мръднат, приклещени в ъгъла си. И двамата бяха пребледнели, стояха мълчаливо рамо до рамо и единият стискаше гърлото на счупено шише, без изобщо да забелязва, че по пръстите му не тече вино, а кръв.

— Изчезвайте — викна им Громов. — Никой няма да ви пипне!

Те се спогледаха недоверчиво, изнизаха се ребром покрай стената, след това хукнаха надолу по стълбите.

— Какво сега? — обърна се един от мъжете в бойна разкраска към Громрв. — Да чупим ли още, или това стига?

Ако се съдеше по късо подстриганата му руса коса, това беше старши (всъщност съвсем млад още) лейтенант Серьогин, с когото Громов се беше запознал в управлението на ФСС.

— Засега стига, лейте…

Громов не можа да довърши, защото в същия миг служебният вход се отвори и се появи приклекнал човек от охраната — със синя униформа с табелка на гърдите. И не само беше приклекнал, но и беше изпънал напред пистолет — и го местеше от един на друг — преценяваше кого да застреля пръв.

— Не стреляй! — кресна Громов, понеже видя как един от тримата „мутри“ вади оръжието си.

Охранителят вероятно реши, че викат на него, и затова се прицели в Громов — щом той командваше тук, значи беше главният.

Серьогин понамести бухалката в ръцете си и погледна Громов въпросително. За да стигне до въоръжения охранител, лейтенантът трябваше да направи три крачки напред. Или пък един дълъг скок. Време, съвсем достатъчно, за да го прострелят. Громов поклати глава, обърна се към мъжа със синята униформа и каза миролюбиво:

— Недей да правиш глупости, приятел. Прибери си пушкалото и изчезвай. Шефът ти няма да ти даде награда за храброст. Дори посмъртно.

— Легни! Всички! — изкрещя охранителят.

Беше се побъркал от собствената си смелост и изобщо не искаше да ги чуе. Може би вече съжаляваше за отчаяната си постъпка, но нямаше да отстъпи, очевидно беше голям инат. Или пък беше съвсем превъртял. Често се случва. Понякога наричат подобно поведение храброст, но по-често впоследствие казват за загиналия: „Голям глупак излезе. Не трябваше да си навира носа където не му е работа!“

Громов не искаше нещата да стигнат до такъв завършек, така че разпери ръце, за да се види, че не е въоръжен, и бавно тръгна напред, като гледаше охранителя право в очите. Под краката му захрущяха стъкла и порцелан.

— Само спокойно, приятел — почна майорът с най-убедителния си глас. — Тая история изобщо не те засяга. Ние си имаме работа с шефа ти. Не се пали. И без това няма да промениш нищо.

— Казах: легни! — Пистолетът в ръцете на охранителя се тресеше все по-силно и дулото ту щръкваше към главата на приближаващия се Громов, ту се отпускаше почти към слабините му. Показалецът на спусъка беше бял като счупен тебешир.

Громов направи още една крачка напред.

— Не прави глупости, казах ти. Дори да имаш разрешително за носене на оръжие, нямаш за убийство. Не си Джеймс Бонд, не си агент 007, нали? Помисли си какво ще стане, ако застреляш някой от нас. Няма да е при самоотбрана, нали разбираш. Толкова ли ти се ще да те осъдят за убийство заради някакви си счупени чинии?

По лицето на охранителя сякаш премина нещо като мисъл — но само за частица от секундата. В следващия миг той стисна устни, облещи се и стреля.

Бум! Громов се обърна и погледна декоративната гипсова колона зад себе си. Изглеждаше така, сякаш някой се беше опитал да я прехапе на две. Замириса на барут.

Громов пак се обърна към въоръжения охранител и видя, че лейтенант Серьогин вече е на една крачка по-близо до него.

— Спри — твърдо заповяда Громов. — Момчето стреля случайно. Не иска да убие никого, нали така, Шуригин?

Охранителят машинално сведе очи към табелката с името си, после пак се прицели в Громов. Разделяха ги само някакви си пет-шест метра, но Шуригин отново пропусна целта. Витражът зад Громов звънтеше по пода сякаш цяла вечност.

Ако впоследствие някой попиташе Шуригин как точно непознатият се е озовал съвсем до него и как е успял да стисне ръката му с пистолета, той просто нямаше какво да отговори. Може би за всичко бяха виновни светлите очи на тоя тип — просто нямаше начин да гледаш дълго в тях. И значи той отклони поглед само за миг — и в следващия непознатият вече му извиваше ръката и му говореше кротко:

— Пусни оръжието, сериозно ти говоря. Не ставаш за убиец. Намери си друга работа, по-безобидна.

— Шефът жив ще ме погребе! — объркано каза охранителят, докато гледаше как безпроблемно му взимат пистолета.

— Няма — успокои го Громов и кимна на лейтенант Серьогин. — Вече може. Само лекичко.

Серьогин мина зад охранителя, вдигна бухалката и попита делово:

— За двайсет минути ли да го изключа?

— Десет стигат.

Това беше последното, което Шуригин чу, преди да се свлече във внимателно подхваналите го ръце. Громов полека го пусна на пода, сложи пистолета до ръката му и се полюбува на гледката. Наистина беше убедително. Охранителят беше влязъл в неравен бой с превъзхождащите го противникови сили, понеже беше готов да даде всичко, дори и живота си, за да опази имуществото на шефа си. Не беше негова вината, че не го бяха убили, а само го бяха фраснали по главата.

— Тръгваме ли? — попита Серьогин. — Щетите са поне за три хилядарки.

— Плюс моралните — добави един от боядисаните бойци. Ако се съдеше по това как мърдаха черно-зелените линии по лицето му, се хилеше доволно.

Третият си наля голяма чаша водка, обърна я на един дъх и замези с някакъв вече ничий сандвич с хайвер.

— Стегни си момчетата. Да доведат веднага шефа на ресторанта — каза Громов на Серьогин.

Можеше да го нареди и той, но много добре знаеше колко болезнено е за всеки командир старши по звание да му се меси в работата и да му иззема функциите.

Доколкото можеше да се съди по лицето на Серьогин, той оцени проявената от страна на Громов тактичност, след което със звънък, почти момчешки глас заповяда:

— Доведете шефа. Бегом! Не сме дошли на банкет тука, не ми се мотайте!

Громов се вслуша във възцарилата се на първия етаж тишина и си помисли, че банкети в този ресторант поне за известно време няма да има. Клиентите щяха да го избягват, персоналът също — не току-така се бяха изпокрили като хлебарки. Е, това са то рисковете на професията.

 

 

— Неофициално „Мечата кожа“ е на някой си Миня — каза Громов, когато двамата бойци изчезнаха в лабиринта на служебните помещения. — Чувал ли си за него?

— Че как! — Серьогин изхъмка. — Известна личност. Местният Ал Пачино, така да се каже.

— Ал Капоне — поправи го Громов.

— То пък голямата разлика, да го…

— В случая наистина няма разлика — съгласи се Громов, — понеже все пак става въпрос за Миня. Честно да ти кажа, това погромче ми трябва, за да измъкна вашия мафиот от резиденцията му.

— Като рапан от черупка, а? — засмя се Серьогин.

— По-точно като мечка от бърлогата й — каза Громов. — Сега ще звъннем на Миня и ще си спретнем рандеву, както е прието да се казва в изисканото общество. А мястото на срещата, което не се променя, ще го определиш ти, лейтенант.

— Защо аз? — искрено се учуди Серьогин. — Че аз нищо не знам за плановете ви.

„Обаче ми се ще да науча“ — добавиха изведнъж весело пламналите му очи.

Громов се усмихна сдържано.

— Обаче знаеш всички местенца в града и околността и това е достатъчно. Ще избереш някое по свое усмотрение. Някое закътано местенце, където Миня да е без криминалната си гвардия. — Усмивката на Громов се разшири. — Това са ми плановете за довечера. Засега други нямам.

— Значи ще ги разкатаете бандитите?

— Защо, нещо против ли имаш?

— Не, по принцип не, обаче…

— По-смело, лейтенант. Какво не ти харесва?

— Не че не ми харесва, но… — Серьогин въздъхна.

Громов присви очи.

— Не ми се прави на гимназистка, лейтенант. Изплюй камъчето.

— Ами… няма начин да ви съдействам без заповед от прекия ми началник. — В гласа му звучеше явно разочарование.

— Има, има — увери го Громов. — Ето, прочети това. Виждаш ли кой го е подписал? Чети, чети… Значи така — аз отговарям пред този човек, а ти, лейтенанте, отговаряш пред мен. Някакви въпроси?

— Съвсем не — весело отвърна Серьогин. — Значи ще им поразкрасим мутрите на мутрите довечера, а?

Громов го гледаше и завиждаше на младежкия му плам. Трудно му беше да си представи, че и той някога е бил същият. С годините рискът не беше намалял, но радост от работата си вече не изпитваше. Някак си беше свършила.

— Трябва да го изкараме по-далечко от града — мислеше Серьогин на глас и бърчеше русите си вежди. — Има един стръмен път към планините. Там ще е най-…

— Мълчи сега — прекъсна го Громов. — После ще ми кажеш.

Двамата бойци вмъкнаха в ресторанта възпълен младеещ мъж със смъкнати до глезените панталони. За да не ги изгуби окончателно и безвъзвратно, той вървеше приклекнал и съсредоточено сумтеше.

— В клозета се беше скрил — докладва единият. — Уж клечи на чинията. Останалите никакви ги няма, а тоя явно краката не го държат от страх. Ставай бе, говньо, викаме му, а той ни пада на колене. Плужек с плужек. Макар че като го гледам, той е шефът в тая кръчма.

Громов внимателно огледа мъжа и попита:

— Можеш ли да си стоиш на краката, уважаеми?

— Мога — отвърна мъжът с тънък, леко потрепващ глас. — Какво искате от мен?

— Пуснете го — каза Громов.

— Ама ще падне!

— Като падне, да си лежи. Нали може да говори.

Мъжът успя да се задържи на крака и дори се опита да се изпъчи под поомачканата си риза.

— Давате ли си сметка къде сте нахлули?

— Естествено — успокои го Громов. — В ресторант „Мечата кожа“. Собственост на Женя Минин с детското прякорче Миня, нищо, че вече е мъж на години. Нали така? Не сме сбъркали адреса, надявам се?

— Не сте, не сте — побърза да го увери събеседникът му. — Заведението си е на Миня, само се води мое. — И като си спомни, че говори с въоръжени и враждебно настроени лица, сметна за необходимо да поясни: — Номинално, така да се каже. А на вас ви трябва истинският собственик, нали така?

— Точно затова дойдохме — безметежно каза Громов. — Да намерим истинския собственик. Сега ти си обуваш гащите и се обаждаш на благодетеля си. И му казваш следното — дошли са едни лоши, заплашват да подпалят ресторанта и да сварят управителя жив в най-големия казан в кухнята.

— Управителя ли?!

— Е, директора, завеждащия — няма разлика.

— Как така да няма? Мене ли имате предвид?

— Ами да. — Громов огледа незаинтересовано пораженията в салона.

— Мене?! Да ме сварите жив? — Мъжът насмалко пак да си изпусне панталоните — още не ги беше закопчал. Съдбата на ресторанта очевидно го вълнуваше много по-малко, отколкото собствената му съдба.

— Отначало без сол — потвърди Серьогин и направи зверска гримаса, което изобщо не беше сложно предвид нашареното му с боя лице. — За да не станеш жилав. Солта после.

Мъжът бързо-бързо се закопча и затегна колана, като че ли с панталоните нямаше да пари толкова. Громов не го гледаше — не му се искаше да плаши още повече този и без това ужасен човечец, но се налагаше.

— Е, готов ли си? — студено попита майорът.

Номиналният собственик насмалко да се свлече на пода — сигурно си помисли, че го питат готов ли е да го метнат в казана.

— За… за какво? — успя да попита най-после и се хвана за близката маса, за да не падне.

— Да се обадиш на шефа си, разбира се — уточни Громов. — Или да започваме с водните процедури?

— Ще се обадя естествено, ей сега ще се обадя…

Громов понечи да му подаде трофейния си мобифон, но си спомни откъде са измъкнали шефа на ресторанта и попита:

— Къде е най-близкият телефон?

— Е-е-ей там… На б-б-бара — почти проблея мъжът.

Все така без да го гледа, Громов изкомандва:

— Посока — барът, ходом марш. Описваш нещата на Миня в общи черти, после ми даваш слушалката и изчезваш там, откъдето те доведоха.

— В… в клозета ли? — попита мъжът. Не му се вярваше, че се е отървал толкова лесно.

— Точно така — потвърди Громов. — Въпреки че ми се иска да те пратя някъде възможно по-далечко.

— И възможно по-дълбочко — добави свъсил вежди лейтенант Серьогин. — Много по-дълбочко.

 

 

Отпуснат лениво по гръб в басейна, Минин чакаше от банята да излязат новите кандидатки за стриптийзьорки в нощния му клуб. Помръдваше лекичко ръце и крака и в осветената отдолу и боядисана до ултрамаринено синьо вода приличаше на исполинска жаба с белезникаво шкембе. Въпреки че, разбира се, и най-големите жабоци винаги си крият онова, което при Минин се канеше да изплува само след минутка.

Още не беше виждал четирите момичета голи, но не от предвкусването на това удоволствие устата му се кривеше в нещо като усмивка. Именно „нещо като“ — Минин не беше в настроение за веселби и „нещото като“ всъщност беше злобна гримаса.

Щом обгърнатите в облаци пара порозовели от къпането момичета излязоха от банята, Миня им подвикна:

— Спрете там, милички. Почакайте да ви огледам.

Момичетата захихикаха и се събраха накуп, та да скрият каквото могат. Стаден инстинкт — на сцената щяха да си изкарват хляба, като демонстрират прелестите си пред десетки мъже едновременно, а сега всяка гледаше да се скрие зад другите.

И въпреки това стадцето им беше достатъчно живописно. И четирите имаха какво да покажат. Двамата бодигардове, щръкнали от двете страни на басейна, синхронно сложиха ръце там, където се концентрира мигновено нарасналият им интерес към ставащото. В тази поза приличаха на есесовци на пост.

Минин огледа отпуснатото си тяло и установи, че лично при него няма никакви съществени промени. Устните му се разтеглиха почти в озъбване. Едно от момичетата реши, че това е поощрителна усмивка, и палаво попита:

— Е, ставаме ли?

— След малко ще видим — каза Минин.

И като пръхтеше и плюеше, доплува до противоположния край на басейна, измъкна се тежко от водата и седна на ръба. Единият бодигард се спусна към него, подаде му кърпа да си избърше лицето и ръцете, след което пъхна в устата му тънка кафява цигара и щракна запалка.

Минин издуха две-три порции дим и викна на скупчилите се от другата страна на басейна момичета:

— Свободното място е само едно. — И като забеляза със злорадо удовлетворение разочарованието им, продължи: — Затова сега ще направим едно конкурсче. Кръстил съм го „Ех, момичета, ех, красавици!“

Последното почти го изпя — пееха го родителите му навремето, непрекъснато пееха и дрънкаха на китара. Къщата им винаги беше пълна с гости. Пийнат, хапнат, после сядат и пеят — то Висоцки ли не беше, Окуджава ли не беше, Галич, че и Таня и Сергей Никитини.

Малкият Женя Минин слушаше с омраза жизнерадостните гласове от другата стая, гримасничеше и се подиграваше и на родителите си, и на гостите — всеки втори от тях беше цайс. И си тананикаше съвсем друга песничка: „Парички, парички, паричките са всичко…“

Лично той, Минин, искаше пари, а не верни приятели и експедиции из тайгата и планините. И беше постигнал целта си. Защото къде бяха сега разните романтични интелигентчета с очуканите си китари? На дъното на живота бяха. И не паднаха там един по един, ами всичките заедно.

Едно от момичетата плахо се обади и наруши настъпилата тишина:

— И какъв ще е конкурсът?

Миня фокусира зрението си и огледа и четирите поред, все едно бяха изникнали от нищото чак сега. Все така стояха една до друга, но вече поотделно някак — вече не случайни познати, а конкурентки, съпернички. Онази, която в началото бяха изтикали напред, сега се беше оказала най-отзад, а другите три само дето не се бутаха с лакти, за да изкарат бюстовете си на преден план. Отдалече лицата им в първия момент му се сториха съвсем еднакви, също като бръснатите им п..ки.

— Съвсем простичък — каза той, протегна ръка в пространството някъде встрани и малко назад, стисна почтително пъхнатата в нея вече отворена бутилка бира, отпи яка глътка, оригна се доволно и нареди:

— Първо се стройте.

— По височина ли? — попита едната: висока, кестенява, с нисък гръден глас.

Най-дребничката претендентка я изгледа завистливо.

— По ум! — викна Минин.

Момичетата се заспоглеждаха объркано, после кикотът на бодигардовете им помогна да се сетят, че им се подиграват. Когато най-после тръгнаха да се строяват, дребничката се опита да се намърда в средата, но кестенявата я изблъска на левия фланг. Най-отдясно се строи една кльощава накъдрена на тънки масури блондинка, а мястото до високата кестенява си извоюва четвъртата — чернокоса и черновежда, с широки бедра, най-цицестата и с най-бялата кожа от четирите.

Минин я поогледа с интерес и почна краткия си инструктаж:

— От вас до стената зад гърба ви са двайсет метра. Задачата ви е да изтичате дотам, да пипнете стената, после да се върнете и да скочите в басейна. Която доплува до мен първа, печели. Наградата е четиристотин долара месечно за работа в прилично заведение, където много бързо ще забрави за всякакви гонореи и хламидиази. — Надигна бирата, отпи с наслада още две глътки и продължи: — След като ви дам знак, всяка се бори за себе си. Защото животът, куклички, е борба без правила. Който превари, той натовари… — От ледената бира смехът му прозвуча малко прегракнало.

Номерът в съревнованието беше, че плочките чак до стената бяха обилно полети с масажни масла — изглеждаха просто мокри, но бяха невероятно хлъзгави. Бодигардът, който ги пробва, насмалко да си счупи носа още на първата крачка по тях. Така че спринтът на момичетата щеше да предложи на зрителите маса остри изживявания и приятни изненади.

— Готови ли сте? — попита Минин.

— Да! — отговориха нестройно момичетата.

Кестенявата размърда лакти, за да си извоюва повече свободно пространство. Черновеждата пък така изтика накъдрената блондинка, че тя насмалко да се пльосне в басейна.

Настроението на Минин се вдигаше с всяка минута. Но като погледна скришом към чатала си, видя, че там не се вдига нищо.

— Старт на „седем“! — малко сърдито заяви Миня. — Ако някоя тръгне преди това, може да си събира багажериите и да се разкарва на майната си.

Претендентките се приготвиха за старт, всяка по свой начин. Най-запознатата със спорта, колкото и да е странно, се оказа дребосъчето — приготви се за нещо като висок старт.

— Едно! — тържествено почна Минин. — Две! Три… — И рязко се наведе напред и викна: — Седем!

Момичетата се объркаха. Първа се опомни черновеждата — блъсна съседката си с лакът в гърдите и хукна, но само след три крачки се пльосна на хлъзгавите плочки. Удари се толкова силно, че звукът се чу в цялото обширно помещение и дори отекна от стените и тавана.

Нищо неподозиращите й съпернички се спуснаха след нея и никоя дори не се сети да забави крачка. Дребничката буквално излетя във въздуха, с краката напред, и след миг се стовари върху кльощавото си дупе. Блондинката залитна и щеше да падне по очи, но успя навреме да се подпре на ръце и се плъзна по плочките на четири крака. Най-дълго се задържа на крака най-високата, кестенявата, но и тя по средата на пътя се запързаля на едно място, като едва успяваше да запази равновесие. Атракцията продължи четири-пет секунди, след което тя също падна. За миг се чуваха само пъшкания, а после възторженият смях на бодигардовете гръмна из цялото помещение, от пода до тавана и от стена до стена.

— Йа-хууу! — крещяха и двамата като каубои, подскачаха и размахваха юмруци.

— Млък! — Тихият глас на Минин с лекота надделя над ликуващите гласове на младежите.

Вече се чуваше съвсем ясно как голите момичета пъшкат, стенат и ругаят — всяка се мъчеше първа да стигне до стената. И четирите ставаха и падаха, хващаха се за ръцете и краката не толкова за опора, колкото за да попречат на другата да победи.

Лъсналото от маслата дребосъче първо се сети, че опитите да се изправи само отнемат скъпоценно време, и запълзя напред на четири крака. Успя да изпревари конкурентките си с метър — метър и половина, но кестенявата я настигна, дръпна я за левия глезен и я просна на пода. След което се обърна и изрита с всичка сила накъдрената блондинка в главата. Черновеждата хубавица, която се опита да заобиколи мелето по ръба на басейна, също изяде един ритник и със сърдит писък пльосна във водата.

Когато кестенявата стигна на четири крака до стената и все така надупена плесна с ръка по нея, обърна се и забърза към басейна като начинаеща кънкьорка, Минин усети първите признаци на възбудата.

Блондинката вече беше отпаднала от състезанието поради разкървавения си нос — беше вирнала лице към тавана и го стискаше с пръсти. Пъргавото дребосъче с отчаян вопъл се опита да стартира наново, но пак падна и остана да лежи по гръб и да хлипа.

Единствено чернокосата беше запазила бойния си дух и волята за победа и сега заплува към мястото, където кестенявата се канеше да скочи във водата. Минин одобри упоритостта й. Тя нямаше да спечели, но очевидно беше решила поне да си отмъсти.

— Махнете я тая кучка! — викна кестенявата. — Аз съм победителката, нали стигнах до стената!

— Е, още не си. — Минин насмешливо поклати глава. — Първо трябва да доплуваш ей дотука, хубавице. — И потупа ръба на басейна до задника си.

— Добре тогава!

Кестенявата отстъпи една крачка и скочи във водата с краката надолу, за да изрита чернокосата. Водата закипя, замяркаха се ръце, глави и задници. А след това се чу оглушителен писък и чернокосата изплува; държеше се за лицето.

— Окото ми! — пищеше момичето. — Тая мръсница ми извади окото!

Кестенявата вече плуваше кучешката към Минин и се усмихваше тържествуващо. Той обаче не отговори на усмивката й. Изведнъж му се догади — както когато видя сварените живи киевски борчѐта.

— Ето ме — докладва запъхтяната победителка и се хвана за ръба на басейна.

Мократа коса беше залепнала за главата й. Гледана отгоре, с фигура, пречупена от водата, победителката приличаше на попова лъжичка с вече попорасли крачета.

— Какво е положението? — попита Минин единия бодигард, който вече беше изтичал да измъкне чернокосата от водата.

— Май наистина й е избола окото. Нищо няма, само кръв…

— Разкарай я оттука. — Минин сви отвратено устни. — И другите две и тях.

Другите две момичета инстинктивно се бяха притиснали едно към друго. Забавата беше свършила и сега им беше тъпо. И изглеждаха тъпо.

— А аз да остана ли? — попита кестенявата.

Минин наведе поглед към нея и кимна.

— Ти остани. Ела, седни до мене.

Момичето пъргаво се надигна на ръце и със същото движение се извъртя във въздуха и се настани до него на ръба на басейна. Беше наистина дългокрака, обаче някак изгърбена; коленете й бяха ожулени; кожата й веднага настръхна на малки пъпчици. Не беше хубавица, обаче по някакъв неуловим начин му напомняше инатливата „пожарникарка“, виртуалната му противничка в покера, с която трябваше доста да си поиграе, докато я съблече чисто голичка.

Е, в крайна сметка те всички се дърпат — и компютърните, и истинските. Отначало докато кокетничат. После — когато ги хванеш яката. Дърпат се, дърпат се, та ще се скъсат. Ако загубя, ще трябва да събуека нещо…

А ако нямаш вече какво да сваляш? Ако наистина се скъсаш? И как може да паднеш още по-ниско, след като вече си лазила на четири крака? И колко покорно можеш да превиваш гръб, след като вече си изгърбен? Надупен всъщност.

Точно тези въпроси би трябвало да си задават хората, които си предлагат услугите. Заплатата е съвсем друга работа — тя няма значение.

Тъпата кестенява мацка още не ги разбираше тия работи.

 

 

Минин насмешливо оглеждаше голата млада жена. Тя се чудеше какво да прави и ту се навеждаше напред, стиснала ръцете си с колене, ту предизвикателно изправяше рамене.

— Браво — каза Минин, когато му писна от номерцата й. — Ти почти победи.

— Защо почти? — И си позволяваше да го гледа палаво тая курва!

— Сега се гордееш със себе си и си мислиш, че си голяма късметлийка, нали? — попита Минин, без да обръща внимание на въпроса й.

— Много искам тази работа — неочаквано призна тя. — Искам да следвам туризъм, а там е платено обучение…

Минин пак не я чу.

— Мислиш си, че си най-добрата, най-красивата, нали? — Разбъркваше замислено водата с татуираните си крака.

— Защо, не съм ли? — Момичето се опита да го погледне в очите.

Минин можеше просто да й каже, че както е настръхнала, прилича на оскубана кокошка, но имаше по-добър ход.

— И се обичаш повече от всичко на света?

— Ами как да ви кажа…

— Честно ми кажи. С мене човек трябва да е честен, скъпа.

— Е, щом честно… — Кестенявата се поколеба, после изтърси: — Щом ще е честно, всички най-много обичат себе си. Не е ли така?

Минин я изгледа дълго като преял питон и й напомни:

— Става дума конкретно за тебе.

Тя вдигна рамене.

— Не съм изключение.

— Значи се обичаш?

— Обичам се, разбира се.

— Добре — удовлетворено каза Минин. — Покажи тогава как се обичаш.

— Какво искате да кажете? — Гласът й секна и последната дума излезе на шепот.

— Каквото чу, малката. Покажи как се обичаш. Ей тук, на плочките. — Минин се засмя беззвучно.

Тя постепенно започна да осъзнава какво иска от нея. Погледна объркано бодигардовете — те се хилеха и я изпиваха с очи. Единият вирна среден пръст и погъделичка въздуха пред чатала си.

— Ама не е честно… — неуверено почна тя и се огледа, все едно някой можеше да й се притече на помощ.

— А ти честно ли победи? — попита Минин незаинтересовано.

— Нали казахте — борба без правила.

— Именно — съгласи се той. — Никакви правила. Затова или прави каквото ти казвам, или ще го направят мойте момчета, поред и после заедно. Как предпочиташ, скъпа? Както кажеш, така ще бъде.

— Ама аз не… — почти беззвучно прошепна момичето. — Няма да мога да… — Устните й се разтрепериха.

— Е, те ще могат. — Минин кимна към бодигардовете си и те се изпъчиха и надуха перки. — Виждаш ли ги какви жребци са, а? И още имам — до един такива.

В този миг зазвъня мобифонът на Минин. Беше от другата страна на басейна и единият бодигард веднага хукна натам: стъпваше някак странно, все едно гащите му внезапно му бяха отеснели.

Кестенявата, изчервена като рак, сведе глава и посегна към бедрата си.

Но Минин вече не я гледаше — гледаше бодигарда, който, след като чу кой се обажда, вече тичаше към него, стиснал телефона в протегнатата си ръка като олимпийски огън.

Съобрази да заобиколи мазното място, където се бе провел конкурсът, и спря задъхан до шефа си. Държеше телефона, все едно беше адска машина или граната, от която трябва да се отърве възможно по-бързо.

— Кой е пък сега? — попита Минин; нещо му нашепваше да не взима проклетия телефон. — Не виждаш ли, че съм зает?

— Ами такова, шефе… — Бодигардът настойчиво му протягаше телефона. — Станала е беля.

— Каква беля бе?

— Ами… в ресторанта, такова…

— Каквооо?! — ревна Минин. — Дай телефона! Кой си ти бе? — изрева вече в слушалката.

Един тих глас весело се осведоми:

— Как е хавата, Миня, готов ли си?

— За какво да съм готов бе? Кой си ти?

— Да делим кожата — невъзмутимо продължи невидимият му събеседник.

— Кожа ли? Каква кожа?

— Не твоята, разбира се. За чий ни е? — Разнесе се подигравателен смях. — На мечката кожата. Загря ли?

Миня объркано погледна първо бодигарда, после стреснато замръзналата девойка, все едно търсеше подкрепа от тях. След миг се опомни, свъси вежди — лицето му поморавя — и изсъска:

— Кой си ти бе, гад?… За такива шегички ще ти сцепя гъза на свастика! Ще те…

— Защо? Аз нямам нищо общо. Охраната побягна и тия мутри ти съсипаха ресторанта, на нищо го напра…

Минин свали телефона от ухото си и го погледна с тъпо недоумение. Вдигна го пак и чу обърканите обяснения на уплашения до смърт управител — някаква наистина съвсем невероятна история.

След още две-три минути, след като се обади пак нахалният младежки глас и му даде времето и мястото на срещата, Минин запокити телефона в басейна, блъсна там и пищящото момиче, а после скочи и от яд затропа с крака.

— Ще ги избия тия гадове!… Ще ги обеся за ташаците покрай пътя!… Червата ще им натикам в устите, та да не плямпат много…

Никога досега не бе изпитвал такъв ужас преди среща, а не можеше да я откаже, понеже го беше страх — не че може да го убият, а че може да загуби авторитета си в престъпния свят: това беше много по-пагубно. И затова сега се самонавиваше, саморазпалваше се и се докарваше до истерика — още в затвора беше научил това изкуство на берсеркерите, понеже в затвора ако не си свиреп и безмилостен, всички те тъпчат в лайната.

В такива моменти Миня изглеждаше наистина страшен, а не уплашен, и затова внушаваше на околните поне толкова ужас, колкото изпитваше и самият той.

Все пак всеки медал за храброст си има и обратна страна. И на нея е написана една-единствена къса думичка. Страх.