Сергей Донской
За цената на живота питай смъртта (16)

Глава 16
Нощен живот

Вечерта беше топла и приятна и заведението продължаваше да се пълни. Един запъхтян младеж недоволно носеше отнякъде все нови и нови сини пластмасови столове и маси и вече ги редеше извън тухлената оградка, която очертаваше територията на заведението. Щом видеха, че ги слагат да седнат направо на улицата, някои от евентуалните клиенти възмутено вирваха брадички и се запътваха да си търсят друго местенце. На повечето обаче им беше абсолютно безразлично къде ще седнат да пийнат и да хапнат.

Една млада жена с пепелно руса коса, нагласена в кукленска прическа, седеше съвсем сама. Беше с яркочервена рокля и напомняше за новогодишна свещ — лъскава и красива, докато парафинът не почне да се топи и да тече.

Виното в чашата й също се водеше червено, но в сравнение с роклята й беше почти черно. Мъжете първо гледаха смело изрязаната рокля, после хвърляха поглед към пълната чаша на самотната млада жена и чак после поглеждаха лицето й. А то беше такова, че щом го видиш, забравяш и прекалено изпъкналите ключици, и плешките, които опъваха роклята на гърба като крилца, които така няма и да порастат.

Жената се казваше Люба. И както и да я наричаха — Любаня, Любаша, Любочка и даже Любка — тя никога не забравяше от коя дума идва името й и се гордееше с него. Може би защото на двайсет и пет все още изобщо нямаше представа що е това истинска любов.

И въпреки това сърцето й беше разбито.

Изчезналият Аркаша не само излъга очакванията й, свързани с приказен живот, но и я постави в изключително трудно и дори опасно положение. Откакто я похитиха посред бял ден насред Чистие пруди, животът й висеше на косъм.

Непознатият с шоколадовите очи, който се нарече просто Толик, впоследствие призна, че й бил халоперидол и й показа часовника си, от който излизаше остра игла. Люба изобщо не се впечатли — след коварното убождане се чувстваше така, все едно са прекарали мозъка й през месомелачка и обилно са поръсили каймата с пипер — с цел по-голяма острота на усещанията.

Оплака се на Толик, че главата й направо се пръска, а той закима съчувстващо, каза, че това си било нормално, и обеща да я оправи с още една инжекция веднага щом му отговори на пет-шест въпросчета. Всъщност се оказаха поне сто, и то без да се брои основният, който й задаваше след всеки. Къде ти е любовникът? Люба не знаеше. И това й беше най-големият проблем, както тъжно констатира Толик след приключване на разпита.

Все пак й би обещаната инжекция и Люба наистина забрави за главоболието, понеже когато се свести, изгаряше от треска и жажда и й се гадеше. Толик доверително я осведоми, че този път е използвал скополамин, така наречения серум на истината. Изглеждаше обаче някак притеснен, като лекар, който е използвал всичко възможно, но не е успял да спаси пациента. „Зубан да си решава какво ще те прави“ — каза накрая и си тръгна.

Чакането мина почти без проблеми. Отначало набързо я изнасили единият от двамата й пазачи, като строго й забрани да споменава за това на колегата му. После същото направи и той, а после пък явно бяха споделили подвизите си един с друг, защото й се нахвърлиха и двамата едновременно и тя можеше само да стене и да пъшка.

Накрая в стаята със зазидан с тухли прозорец, където я държаха, се появи и тайнственият Зубан, който трябваше да реши по-нататъшната й съдба. Оказа се, че е на почти преклонна възраст, и ако не беше изправената му стойка и властността, която се излъчваше от всяка негова дума и всяко движение, човек можеше да го вземе за старец. Щом обаче впери в Люба стъклените си очи, тя разбра, че я чака най-страшното изпитание от всичките, които я бяха сполетели след изчезването на Сурин.

Когато разговорът свърши, обърканата Люба направо не можеше да повярва, че са свършили и мъките й. Зубан наказа провинилите се надзиратели с по две звънки плесници, даде на пленничката три хиляди долара като компенсация за нравствените й и физически страдания, след което й ги взе („да ти ги пазя, скъпа, да ти ги пазя“) и й обеща абсолютно фантастично възнаграждение за една малка, съвсем мъничка услуга.

Люба трябваше да замине за Сочи за една седмица, а може би и за повечко. Всички разходи, плюс грижите за нея, щял да поеме някой си Минин — и наистина ги пое, при това изглеждаше много солидно въпреки малко странно синкавото си лице.

Задачата на Люба беше съвсем проста — да обикаля най-многолюдните заведения и по стъргалото, та да я види Аркаша, който, както й казаха, също се намирал в Сочи.

Обещаната й награда беше петдесет хиляди долара. И въпреки че още първата вечер краката я боляха от безкрайното обикаляне на града, Люба не се оплака. Първо, на всички тук оплакванията й им бяха през оная работа. Второ, за такива пари тя щеше да се съгласи и да лази по всички централни улици, а не да се кипри на десетсантиметровите си токчета.

Повече от парите Любочка Бородина обичаше единствено себе си, пък и то с променлив успех.

 

 

Когато в пепелника запуши вторият омазан с червило фас, Люба реши да си допие виното и да стане, за да продължи безкрайната си разходка из вечерния град.

Щом обаче вдигна чашата към устните си, трима кавказци, които я бройкаха от съседната маса, се спогледаха и дружно станаха, като със стържене избутаха столовете си назад.

Двама от тримата бяха съвсем млади, с поомърляни бели ризи, а третият, по-възрастният, беше с черна, копринена — много удобна, понеже може изобщо да не я переш. Беше плешив, но с пък с рошава разбойническа брада. Двамата му спътници изглеждаха така, сякаш пети ден обмислят въпроса да се обръснат ли, или и те да си пуснат бради.

Люба веднага реши, че няма да си допива виното, но кавказците вече я бяха заобиколили и нямаше как да се измъкне. Единият опря ръка на облегалката на стола й, така че тя не можеше да го помръдне и да стане, а другите двама застанаха от двете й страни.

— Добър вечер, малката — каза единият тихо, с характерен кавказки акцент.

— Добър вечер — отвърна Люба, за да не изнервя обстановката. — Прощавайте, трябва да, тръгвам. Мъжът ми ме чака.

— Какъв мъж ма? — позасмя се брадатият. — Сама дойде, сама седиш. Не ми приличаш на омъжена, хич даже.

Точно той беше натиснал облегалката на стола й. Тя вдигна глава, за да го погледне възмутено, но не видя очи, а само брадясала шия и изпъкнала адамова ябълка.

Отляво и отдясно затулваха света фасадите на панталоните на двамата други ухажори. По тънкия светъл плат ясно личаха участъците, омазани от пръсти — по-точно джобовете и дюкяните. На Люба й оставаше единствено да гледа право пред себе си, но клиентите в заведението упорито отказваха да срещнат търсещия й помощ поглед — хапваха, пийваха и се смееха и изобщо не обръщаха внимание на заобиколената от тримата кавказци млада жена.

Сутринта Люба се разхождаше из града с двама толкова впечатляващи биячи, че и най-нахалният сваляч щеше да подвие опашка само като ги видеше. Сега обаче спътнички й бяха две съвсем млади момичета, които пиеха кока-кола през три-четири маси. Люба знаеше, че не могат да й помогнат с нищо, дори щеше да стане още по-зле, ако се обадеха, така че дори се намуси, когато чу гласа на едната.

— Какво искате вие бе?

Беше Вика. Още като се запознаха, Люба си помисли дали някога ще й стигне смелост да се подстриже и тя като момче. Вика носеше само една обица, което й придаваше малко нахакан вид — но не направи кой знае какво впечатление на кавказците.

— А ти какво искаш, момиченце? — попита единият и й намигна. — И ти ли да ни правиш компания?

— Да бе, компания — обади се Лиза зад гърба на брадатия. — Първо се научи да се държиш възпитано, задник със задник.

— К’во?!!! — Брадатият възмутено се обърна и видя нисичка брюнетка с малко маймунско чене.

— К’вото чу — дръзко отвърна Лиза.

Беше с жълто потниче, почти лигавниче, вързано с връзки на гърба. Брадатият протегна косматата си ръка да я хване и изръмжа заплашително:

— Я ми ела тука…

Лиза отстъпи точно колкото трябваше, та пръстите му да стиснат въздуха пред гърдите й. Изгледа го с присвити очи и нареди:

— Стани и се дръпни, Люба. Веднага.

— Не я пипай, ей, задник черен — включи се и Вика, когато единият от младежите с белите ризи посегна да хване Люба за лакътя.

Странно, но той стреснато отдръпна ръка. Другите двама също не понечиха да спрат Люба, когато тя стана и отскочи на безопасно разстояние. Явно в гласовете на момичетата имаше нещо такова, което накара кавказците да спрат и да поразмислят, въпреки че и двете едва стигаха до рамото на най-ниския.

По тротоара пак застъргаха размествани столове — на кавказците като че ли изведнъж им стана тясно. Един сервитьор, който тъкмо пъргаво излизаше от заведението с поднос в ръка, се връцна и изчезна, сякаш е забравил най-важното от поръчката в кухнята.

Двама-трима клиенти, преценили, че са прекалено близо до застаналите в заплашителни пози мъже и момичета, също побързаха да се поотдръпнат, но следващите си останаха на местата и само гледаха любопитно, забравили да дъвчат.

Оскърбените до смърт кавказци се развикаха, че ей сега ще им дадат да разберат на тия мръсници, че ще ги изчукат отзад, без вазелин, и после ще им дадат да пробват получения сос на вкус. В момента, когато тригласният грузински хор достигна апогея си и вече не се разбираше почти нищо, Лиза се усмихна подигравателно, кой знае защо си изу чехлите и предложи на тримата да я цункат поред по дупенцето. И се почна…

Пръв скочи напред брадатият — и беше първият, изваден от строя. Люба гледаше смаяно как чернокосата й телохранителка посреща нападението с отскок и ритник — по-точно първо се разнесе пронизителен крясък, от който брадатият замръзна, и чак в следващата частица от секундата получи удар с пета в гърдите.

Впечатлението беше все едно са го дръпнали рязко назад с невидимо въже. За миг кавказецът сякаш щеше да се задържи на масата зад себе си, но силата на инерцията беше толкова голяма, че го прехвърли през нея и той се преметна, като риташе във въздуха. Люба успя да забележи, че белите му чорапи са значително по-чисти от ризите на приятелите му.

Те двамата се огледаха, сякаш се чудеха накъде да побегнат, но все пак храбро останаха на място. Единият даже зае нещо като боксьорска стойка.

Вика внезапно приклекна пред него, кракът й изсвистя в широка плавна дъга и нещастният боксьор рухна точно върху брадатия си приятел, който тъкмо се мъчеше да се изправи.

Едва сега опомнилите се зрители дружно възкликнаха — и чак после се чу трясъкът и дрънченето на изпопадалите от преобърнатата маса чинии и прибори. Вдигна се такъв шум, че дори заглуши темпераментната латиноамериканска мелодия, бумтяща от окачените по дърветата колони.

Третият кавказец изрева някаква ругатня, измъкна нещо от джоба си, замахна рязко вдясно и надолу — и лъсна острието на бръснач. Младежът сряза въздуха пред себе си на кръст и тръгна към внезапно пребледнялата Вика. Тя нямаше време да скочи на крака, така че се претърколи назад, блъсна се в една маса и клиентите уплашено наскачаха.

Лиза се хвърли в гръб на младежа с бръснача, но се просна по очи на плочките — брадатият я стисна за глезена и не я пускаше, въпреки че другият й крак методично започна да размазва лицето му.

Младежът с бръснача се ухили тържествуващо и приклекна, та да вижда по-добре свилата се под масата Вика — масата в крайна сметка не й предлагаше никаква защита.

— Сега ще ти направя нова усмивчица — изръмжа кавказецът. — От ухо до ухо. Та да ме помниш.

Без да каже нищо, Вика изведнъж се оттласна с лакти и ръце и изрита право нагоре с два крака.

Младежът машинално хвана масата, преметна се заедно с нея през ниската оградка и се стовари в градинката на заведението. И в следващия миг скочи, но Вика се оказа по-пъргава и докато се обръщаше към нея, той получи три светкавични удара с юмруци в носа. Залитна, падна и блъсна един чадър, който се затвори отгоре му. Острието на бръснача сцепи червено-жълтия плат, но Вика изрита кръглата изпъкналост, където трябваше да е главата на противника й, и активността му секна.

През това време Лиза вече се беше справила с брадатия и се зае с последния кавказец, който се канеше тихомълком да се оттегли от бойното поле — хвана го отзад за колана. Той се опита да се отскубне, но дотичалата Вика ловко го подсече, след което двете с Лиза за секунди го обработиха с четири крака така, че той се просна безжизнено, целият в кръв.

Брадатият, също с обляно в кръв лице, опипваше земята с ръце, за да намери опора и да се изправи. Около него се бяха струпали зяпачи, но никой и не мислеше да му помогне. Лиза го подритна небрежно, обу си чехлите и се обърна към Люба:

— Какво си зяпнала? Да се махаме.

— Ами сметката? — пискливо попита Люба и сама се учуди колко е изтънял гласът й.

— Животните ще я платят — подметна Вика и тръгна през тълпата около заведението. Всички й правеха път.

— Какви животни? — попита Люба, докато тичаха по улицата. Някъде съвсем наблизо виеше милиционерска сирена.

— Кавказците. Ние им викаме животни — поясни Вика и я бутна в гърба да тича по-бързо. Лиза тичаше отпред и я дърпаше за ръката.

„А те на вас как ви викат?“ — помисли Люба, но не се осмели да попита на глас.