Сергей Донской
За цената на живота питай смъртта (15)

Глава 15
Човекът отникъде

След като приключи разговора със Сочи, Зубан подаде телефона на единствения си, безмълвен като сянка слушател и каза:

— Сложи го да се зарежда, Толик.

Толик мълчаливо взе телефона и го включи да се зарежда. Зубан обичаше да гледа точните, дори прецизни движения на помощника си. Нито едно излишно движение в добре пресметнатите му жестове, но и нито едно липсващо. И пръста си не мърдаше току-така, но ако посегнеше към нещо, го хващаше точно както трябва. В идеалния вариант един добре програмиран робот би се справял със задачите си може би мъничко по-добре, но такива роботи имаше само по филмите. В живота се налагаше човек да използва помощници от плът и кръв, а Толик беше най-добрият от всичките десни ръце на Зубан досега.

Беше се появил отникъде. Не пожела да си каже дори фамилното име. Толик, така каза, наричайте ме просто Толик. Единственото, което се знаеше за него със сигурност, беше, че до неотдавна е служил в регионалното управление на ФСС в Курганск. Тъкмо шефът на тамошната престъпна групировка го беше лансирал пред Зубан. Толик се бил забъркал в нещо противозаконно и за да не пострада от последствията, подал молба за напускане. Нищо странно нямаше, че след тази случка си бе потърсил работа възможно по-настрани от дотогавашното си ведомство. Защо точно в престъпния свят, Толик не обясняваше — всъщност и иначе беше много мълчалив. Виж, изпълнителен — да. Вероятно беше убеден, че това е напълно достатъчно.

Отначало Зубан се отнасяше към него със съвсем разбираемо недоверие. Пусна го в две гадни каши и накрая му направи съвсем сериозна проверка. По време на проверката всъщност Толик трябваше благополучно да се прости с живота си, та на цялата тази история да се сложи точка — ако Зубан покажеше, че се съмнява в препоръките на курганския авторитет, той щеше да се обиди, а пък смъртта на Толик не засягаше никого освен самия него.

Толик направи практически невъзможното — оцеля. И в последвалия си разговор със Зубан открито предложи занапред да го използват по предназначение. Умеел да убива професионално и професионално да събира информация. Килъри Зубан си имаше предостатъчно, но с истински специалисти по проследяване и подслушване не бе разполагал никога — с тези неща се занимаваха купени хора под пагон.

Съмненията му се стопиха окончателно, когато Толик му изложи замисъла си. Предлагаше да почнат да пасат служители в Центробанк — от средното звено. Не от висшия ешелон — тях ги охраняват така, че няма смисъл да си пъха човек носа при тях. Да се занимаваш с онези долу пък не носи нищо, дори се излага човек. Виж, началниците на отдели били идеалната цел, така каза Толик. Именно те вършат черната работа за шефовете, като всеки отговаря само за своя мъничък участък, без да знае с какво точно се занимават другите. Ако обаче цялата информация се обедини…

Зубан се замисли. През Центробанк годишно минаваха такива колосални суми, че да щипнеше само мъничко от тях човек, дори само веднъж, можеше спокойно да почне да се занимава със съвсем законен бизнес — доколкото в Русия изобщо имаше законен бизнес, разбира се. На следващия ден одобри идеята на Толик и работата почна.

Ако някой специалист от отдавна закритото Второ главно управление на КГБ на СССР можеше да види апаратурата, с която скоро се обзаведе Толик, щеше с тъга да си помисли, че е пропилял най-добрите години от живота си напразно, затънал в невежество при това. Отначало, когато влизаше в специално оборудвания апартамент с изглед към Центробанк, Зубан изобщо не можеше да повярва, че всичките тия компютри, скенери, магнетофони и прочее ултрасъвременни джунджурии струват повече от всичките партиди оръжие и наркотици, които беше продал миналата година.

Когато Толик му показа в шепата си някакви си мънички нещица и каза, че всяко такова „бръмбарче“ действало в радиус километър и половина и струвало двайсет хиляди в зелено, Зубан направо щеше да получи инфаркт, така че предпочете изобщо да не пита, за цената на стационарния ретранслатор, който улавяше и усилваше сигналите: предпочете да си пази здравето и нервните клетки, които, както е известно, също като хвърлените на вятъра пари, не се възстановяват никога. Попита Толик само дали разбира какво го чака, ако всичките тия огромни суми не само не донесат печалба, но и не се възстановят. „Естествено“ — весело отговори Толик и почна да му обяснява принципа на действие на едно японско микропредавателче, което реагирало само на ясно произнесени човешки фрази. Приличаше на топлийка с матовочерна главичка и Толик мислел да я бодне под ревера на един от служителите в Центробанк — и струваше 16 000 долара. Без да каже нищо, Зубан се обърна и излезе, като мислено отпусна на Толик още месец живот — точно месец. Колкото до смъртта му, имаше толкова варианти, че засега не искаше да се спира конкретно на нито един.

След седмица Толик му докладва, че е почнал разработката на най-перспективния кадър на Центробанк, някой си Аркадий Викторович Сурин, началник на информационно техническия отдел. След още една седмица Зубан вече и сам не вадеше цигарата от устата си, а от ухото си — поролоновата слушалка „Филипс“. Нощем Сурин се обаждаше в най-различни банки по света — канеше се да прехвърли в сметките им такива умопомрачителни суми, че на Зубан му се завиваше свят, като се опитваше да си ги представи в банкноти. А когато си мислеше как някакво си нещастно типче може да гушне само за един час толкова пари, колкото той, лидерът на една наистина мощна групировка, не е и сънувал, се чувстваше направо излъган.

Дори се пристрасти към новините по телевизията — гледаше внимателно кои личности се появяват на екрана и се мъчеше да разбере какво не му достига, за да постигне същото монументално положение на руската сцена. Воля? Жестокост? Коварство? Имаше ги в излишък тези качества, както и много други. Просто навремето беше прекалено далеч от държавните ясли, около които се бяха отърквали всичките тия типове. Един вагон оръжие тук, едно тирче опиум там… Всичко това бяха детски игрички в сравнение с истинския размах, който бе видял след по-близкото си запознанство с тайните на Центробанк и с милиардите, които се въртяха там, подчинени единствено на собствените си закони.

За кредитния транш на МВФ претендираха десетина души — човек можеше да ги види по телевизията по всяко време на денонощието. Сега към тях се присъедини и Зубан — вярно, че се виждаше най-вече в огледалото. Джуджето Сурин обаче ги прекара всичките.

Номерът с излязлата от строя компютърна мрежа на Центробанк беше абсолютно неочакван и за Зубан, и за Толик. Точният час на превеждането на транша им беше неизвестен и когато вече готовият за операцията Сурин излезе в отпуска, те също се отпуснаха — решиха, че техният човек иска да си почине преди решителния момент.

Толик научи за катастрофата всъщност случайно; докато подслушваше просто между другото някои от важните клечки в Центробанк. Веднага изтърча при Зубан със записите. Шефът отначало не се притесни кой знае колко — нали знаеха кои са седемнайсетте банки, с които се беше договорил Сурин. Толик обаче тъжно поклати глава. И Зубан за пръв път чу думата „парола“ в това й значение — Толик я каза с неподправено отчаяние.

1 200 000 000 долара бяха разхвърляни из целия свят и всяка открита от Сурин сметка си имаше специален код, без който никой не можеше да проникне в нея — тая работа не ставаше с взлом. Единствено самият Сурин, въвел паролите в създадената лично от него компютърна програма, имаше достъп до откраднатия милиард. Но беше изчезнал! И сега можеха да приберат джакпота от МВФ само ако хванеха Сурин, при това така, че хитрото му мозъче да си остане цяло-целеничко.

Зубан беше съвсем наясно, че не само той търси изчезналия беглец, така че бързо-бързо фалшифицира смъртта му и уреди намирането на удавника в Сочи, където неизвестно за чий хуй живият и здрав Сурин беше обикалял автоборсата да си търси киселина. Отначало мислеше да прати там свои хора, няколко групи при това, но Толик с основание отбеляза, че със задачата най-добре ще се справят местните. Така че Зубан възложи задачата на сочинското босче Миня и му оставаше само да се надява, че той ще се оправи. По съвет на Толик бяха убити родителите на Сурин, но това дребно мръсниче изобщо не благоволи да дойде на погребението им или поне след него да се весне да сложи едно букетче на гроба им.

Засега нямаше никаква полза и от любовницата му, която пък пратиха в еднопосочна безсрочна командировка в Сочи. Любаня, както я наричаше Зубан, вече беше бита карта. Нищо не каза дори когато й биха „серума на истината“ — Толик мърмореше сърдито, докато го отпускаше от неприкосновените си запаси. Шансовете пък че дори да мерне някъде така наречената си „годеница“, Сурин тутакси ще се завтече към нея, бяха абсолютно нищожни. И все пак други шансове май нямаха.

Всичките им усилия не носеха никакъв резултат, всичко се сриваше, милиардът, който Зубан доскоро броеше вече за свой, постепенно се превръщаше в призрачна химера и колкото повече мислеше за всичко това, толкова по-силно му се искаше да крещи и да блъска — и точно затова изглеждаше съсредоточен и невъзмутим като никога.

Ако в този свят се търсеха набити манекени, доста попрехвърлили средната възраст, Зубан щеше да е превъзходен прототип. Винаги с изправени рамене, винаги с безупречен костюм, с очи като стъклени топчета, съвсем немигащи — дори любимото му куче, свирепата кавказка овчарка Дудай, избягваше да го гледа в очите.

Толик обаче издържаше погледа на шефа си без проблеми. И може би точно затова го държеше Зубан — избягваше да доближава до себе си хора, които не смеят да те погледнат в очите.

— Е, какво ще кажеш? — попита той помощника си, въпреки че не се надяваше да чуе нещо ново.

Толик се усмихна и белите му зъби лъснаха.

— Когато тоя въпрос ми го задаваше бившият ми началник, обикновено отвръщах: „Каквото заповядате“.

— Хм. А на мене какво ще отвърнеш?

— На вас мога да ви разкажа една приказка. Интересна е. За героичните виетнамци.

— Давай — разреши Зубан.

Толик преметна крак връз крак и почна:

— Едно много сръчно виетнамско момченце, да го наречем условно Пном Пън, много дни майсторило една много красива лодчица от бамбук. И много гордо от творението си, отишло на брега на реката и пуснало лодчицата да плува. — Шоколадовите очи на Толик се натъжиха. — Бързото течение обаче отнесло лодчицата. Пном Пън дълго я гонил, но не могъл да я настигне, паднал и се ударил лошо. А по-надолу на брега си седяло мързеливото момченце Пън Пном. То не можело да прави красиви лодчици, но пък просто посегнало, хванало лодчицата, която му носела реката, и тя вече си била негова лодчица. Въпросът е кое от двете момченца е по-умното.

— Според теб — бавно каза Зубан — аз съм тъпото виетнамче, което се ударило лошо, така ли?

Толик вече не се усмихваше. Каза съвсем сериозно:

— Не. Но точно сега е моментът да се застане по-надолу по реката.

— Разшифровай — кратко нареди Зубан.

— Елементарно, шефе. Този Громов, дето е цъфнал в Сочи, е специалист — ФСС няма да прати някой смотаняк. В сравнение с него Миня е непрогледнало кутренце. Единакът Громов ще го схруска на закуска, ако се наложи, и тъкмо той ще излезе на дирята на Сурин, а не сочинските поплювковци. Просто не бива да му пречим. По-изгодно за нас е, ако го оставим да ни свърши работата — и после само посягаме към реката… — Толик показа как вдига от въздуха въображаемата лодчица.

Зубан кимна.

— Убеди ме. Прав си, момче. Утре рано има самолети за Сочи, нали?

— И днес има, шефе. — Толик се усмихна горделиво и измъкна от джобчето на ризата си билет. — След час и половина.

— На умен ще ми се правиш, а? — Одобрението и неудоволствието в гласа на Зубан бяха поравно. — Или на самостоятелен?

— Вие ме наехте, значи работя за вас — каза Толик. — Ако наредите да остана тук, ще остана. Ако кажете, че трябва да съм в Сочи, отивам там и правя всичко по силите си.

— И защо досега мълча? За да се чупиш и да гепиш паричките? — Зубан все пак намигна и се насили да се усмихне, от което лицето му заприлича на пукната печена ябълка — обаче прогнила и горчива.

Толик се отпусна в стола в най-непринудената поза, на която беше способен, и отбеляза:

— Ако исках да се чупя, щях да се чупя. Обаче съм тук с вас.

Зубан изсумтя. Столът, който предлагаше на посетителите си, неслучайно беше разположен така, че зад него имаше само гола стена. От дясната му страна имаше шкаф със сбирка дрезденски порцеланови статуетки — Зубан много си ги обичаше, въпреки че не бяха кой знае колко ценни. Отляво беше барчето, пълно с най-различни бутилки, подарени му от най-различни хора по всевъзможни поводи. И тях обичаше и си ги пазеше. Виж, столът, почти опрян на стената, беше сменян вече много пъти, както и тапетите зад него — отдавна беше наредил винаги да има запасни ролки, понеже пробитият от куршуми стол можеше лесно да се смени, но дупките и кръвта по стената се заличаваха по-трудно. Когато разговорът със събеседника му го изнервяше, Зубан просто посягаше към пистолета в горното чекмедже на бюрото. В момента пръстите на дясната му ръка нервно потропваха по плота… но после тя кротко легна на коляното му, досущ злобно куче, чуло команда „Стой!“.

— Помощ трябва ли ти? — попита Зубан и се надигна от стола си, без да откъсва втренчения си поглед от Толик.

— Ама разбира се, шефе! — засмя се Толик. — Нали трябва да вкарам в самолета оръжие и апаратура. Обадете се да не се заяждат с мен.

— Ще се обадя — каза Зубан, закрачи из стаята, хванал ръце зад гърба си, после внезапно спря пред Толик и рязко попита: — Ти познаваш ли го тоя Громов? От една служба сте все пак, колеги, така да се каже.

— Не бих казал. — Толик пак изключи сияещата си усмивка: тя се появяваше на лицето му със същата лекота, с която и изчезваше. — Вече нямам нищо общо с тях. Изобщо не съм чувал за тоя Громов.

— Добре де, заминавай за Сочи. — Зубан вяло махна с ръка. — Ако можеш, дръж под око тоя тип. И докладвай редовно, да не вземеш да ми се измъкнеш, че…

— Няма измъкване от вас! — възкликна Толик уж отчаяно и безпомощно разпери ръце.

Дръзката му шегичка не остана без отговор.

— Именно — рязко каза Зубан. — Няма.

После продължи вече по въпроса:

— Ти си сериозен човек, ще ти трябва кола, и хора, в чужд град ще си все пак. — Взе една статуетка — голо момченце, тайнствено вдигнало пръстче пред устата си — и почна да я върти в осеяната си със светлокафяви петна ръка. — Значи на нашето летище ще те изпратят, а в Сочи ще те посрещнат.

— Тъпаците на Миня ли? — пренебрежително попита Толик. — Нищо не струват, доколкото разбрах поне.

— Ще минем и без тях — каза Зубан. — Имам едно приятелче в Краснодар, много печено момче. Бармин се казва, викат му Бармалей. Той ще те поеме. Два часа и половина му е с кола до Адлер, не повече, значи ще те чака точно навреме… Я ми дай телефона.

Толик послушно изпълни нареждането и мълчаливо загледа и заслуша как старият бандит набира номера, как го свързват с Бармалей и как двамата си разменят любезности. А когато минаха на конкретната тема, бързо попита:

— Каква е колата?

Зубан не се ядоса, а предаде въпроса му на краснодарския си колега, изслуша отговора, затисна микрофона с палец и каза.

— Бяла жигула, деветка, няма да изпъквате.

— А номерът? — продължи Толик с едва доловима настоятелност в гласа.

Зубан изясни и номера на колата, каза му го и го погледна въпросително — в смисъл, доволен ли си сега?

Толик обаче се понамръщи и добави:

— Да вземат взрив. В момента сме кът тука, а в Краснодар с лопата да го ринеш.

— Взрив ли? — учуди се Зубан. — Какъв взрив?!

— Най-добре тротил — невъзмутимо отвърна Толик. — Десетина килца.

— Ти да не си решил да гърмиш планините бе, момче?

Толик се подсмихна.

— А, не, планините нека си стоят. Красиви са. Някои хора обаче се пречкат, така че…

Зубан стисна телефона така, че далечният му събеседник да не чува нищо, и изсумтя:

— Миня ли имаш предвид?

— Ако наредите — пак се подсмихна Толик. — Защо, той ще ви трябва ли, след като свършим работата?

— Всъщност не — призна Зубан.

И пак заговори по телефона, а Толик намигна на порцелановото момченце, което бе вдигнало пръст пред устата си. Умно беше момченцето, знаеше как стават нещата в тоя живот: дръж си езика зад зъбите, а ушите наострени. Твоите замисли са си само твои, няма защо да ги знаят всички.

Зубан свърши преговорите с Краснодар, изправи се пред Толик и го потупа с две ръце по раменете.

— Готово. Тръгвай. На летището ще има наши хора и няма да имаш проблеми, в Сочи ще те чака Бармалей. С тротила. Тръгва след пет минутки с две момченца.

— Идеално, шефе. — Толик се усмихна благодарно. — Е, довиждане тогава… — Знаеше, че никога вече няма да види Зубан, и точно затова усмивката му стана съвсем искрена, дори сияйна.

— Успех — каза само Зубан.

Когато остана сам, погледна замислено телефона и реши засега да не се обажда никъде. Според логиката на нещата би трябвало да се свърже с Миня и да отмени нареждането за ликвидирането на Громов. Но това беше прекалено праволинейна, прекалено примитивна логика. Зубан си правеше други сметки. Ако Миня очистеше ченгето — голяма работа, значи Громов не е чак толкова печен, колкото го описваше Толик, и следователно никаква полза нямаше да имат от него. Ако пък ченгето оцелееше, щяха да минат към плана на Толик.

— Е, да видим кой от вас ще ми клекне пръв — изръмжа старият престъпник и стисна зъби толкова силно, че чак ги чу как скърцат. Усещаше, че здраво е захапал плячката, и нямаше намерение да я пусне.

 

 

Един симпатичен млад мъж стоеше пред адлерското летище и се оглеждаше. На няколко пъти край него спираха местни таксиджии и му задаваха сакраменталния въпрос: „Закъде си, шефе?“ — и всички получаваха в отговор безапелационното: „За тука“ и разочаровано тръгваха да търсят други потенциални клиенти. Още повече че нещо в погледа на този мъж, а и в стойката му, сякаш издигаше невидима преграда между него и околните.

Люба Бородина на мига би го познала — симпатягата с белозъбата усмивка и шоколадовите очи, срещата с когото на Чистие пруди в крайна сметка се бе оказала съдбоносна за нея.

Зубан също би го познал — нали го наричаше просто Толик.

На малко име му говореше и майор Громов, въпреки че по-често на шега наричаше подчинения си „стрелеца радист“.

Всъщност не беше минало много време, откакто Громов за последен път дружески беше потупвал Толик по рамото. До тази пролет те бяха колеги в управлението на ФСС в Курганск и Толик на практика беше безотказната дясна ръка на командира си. Близките им отношения можеха да продължат още години наред, ако съдбата не ги беше хвърлила от различните страни на невидимата барикада, разделила ги като непреодолима стена. От едната страна — властта и държавните закони. От другата — съвсем друга власт и съвсем други закони.

Пътищата на Толик и Громов се разделиха след секретната операция, в която поувлеклият се майор ликвидира ядрото на престъпната групировка на Хана. Толик също участваше в операцията и на него му се пишеше лошо, така че, без да чака разни комисии и служебни разследвания, които щяха да му донесат единствено неприятности, той напусна ФСС и реши да се преметне на отсрещната страна. Беше му писнало да бъхти за голи благодарности в служебното досие, искаше истинско, реално възнаграждение.

След като, така да се каже, се преквалифицира, той бързо спечели доверието на известния московски престъпен бос Зубан. Предполагаше се, че му служи самоотвержено, но самият Толик имаше малко по-различно мнение по въпроса, макар да не го споделяше с никого — предпочиташе да отклонява интереса на околните към себе си с шегички и измислици.

Сега Толик запали трета цигара от втората, дръпна се встрани от навалицата пътници, смъкна клетъчния телефон от колана си и се свърза със Зубан. И без да губи време за учтивости, каза:

— Никакъв Бармалей не се вижда на хоризонта, шефе. Няма такова животно в природата. Планини има, виждам ги, и палми има — обаче никакъв Бармалей.

— Да не бъркаш нещо? — подозрително попита Зубан.

— Шефе! — В тази кратка думичка прозвучаха поне няколко емоции, сред които доминираше лек укор.

— Стоиш и чакаш — нареди Зубан.

— Аз да не съм курва на повикване? — възрази обидено Толик. — Кой знае къде си пие пиенето сега с момчетата си, а аз да го чакам…

— Какво предлагаш?

— Ако ви се обади, дайте му номера на мобилния ми телефон и ще се оправим на място.

— Ами ако не се обади?

— Значи не е сериозен. За чий ни е тогава?

— Ами… прав си — съгласи се Зубан след миг колебание. — Добре, засега действаш самостоятелно. Впиши се в обстановката и се огледай за Громов. Бармалей ще дойде. Нещо го е задържало сигурно.

След като приключи разговора с шефа си, Толик прибра телефона в калъфчето на колана си и измърмори под нос:

— Тука си абсолютно прав, бухал с бухал такъв. Е, почти де. Не го е задържало нещо, а някой. И то за пет годинки поне. Сам си си виновен, дъртако, като не ми вярваш. Какви са тия номера — там изпращачи, тук посрещачи.

Още преди да отиде на летището в Москва, Толик се обади от уличен телефон в Главно управление на ФСС и информира дежурния за местонахождението на тримата терористи, извършили поредния атентат в столичното метро. Каза номера на колата на престъпниците, каза и името на главатаря им — Бармин. И че в момента тримата пътуват от Краснодар за Адлер и в колата им има тротил за следващото гръмко мероприятие. Вродената му скромност му попречи да се легитимира и той се представи на дежурния като безименен патриот, след което затвори и се разкара, понеже много добре знаеше, че само след минути до телефона ще цъфнат цивилни лица, изгарящи от желание да се запознаят с него по-отблизо, а това изобщо не влизаше в плановете му. Достатъчно му беше, че вече никой няма да му се пречка в краката и да спъва свободата на действията му.

Явно всичко беше станало точно така, както бе предполагал. Сега трябваше да си намери кола — без кола нямаше как да следи Громов — и бързо да стигне до хотел „Бриз“ в Сочи.

— Ей! — Толик махна на един скучаещ шофьор, който се беше облегнал на вратата на тъмносивата си жигула и подрънкваше с ключовете — беше си го харесал още отначало.

— За Сочи ли? — попита шофьорът, след като докара колата до Толик, който изобщо не си направи труда да мръдне от мястото си.

— Позна, мой човек.

— Други има ли с тебе?

— Всичките, които ми трябват, са ми в портфейла — весело заяви Толик и се качи.

— Прав си… прав си… — съгласи се шофьорът и настъпи газта.

Зелените площи и цветните лехи от двете страни на платното се сляха в пъстри ленти. Шофьорът заобикаляше дупките в асфалта, като небрежно въртеше волана само с едната ръка — другата беше провесил през отворения прозорец. Вятърът нахлуваше в купето и рошеше косите и на двамата, сякаш искаше да им направи сто различни прически.

— Много ли е до Сочи? — попита Толик, когато излязоха на шосето.

— Двайсетина минути. Защо, много ли бързаш?

— Ами да — засмя се Толик. — Животът е кратък.

— И тук си прав — пак се съгласи шофьорът. — Ей ни нас с тебе, като те гледам, и ти си на трийсет. Значи сме си изживели половината животец. Изобщо няма да усетим кога ще станем дядовци, да ти кажа…

— Колко деца имаш? — попита Толик словоохотливия си събеседник.

— Три. Двама наследници и едно женско, най-мъничкото. И да ти кажа, още ще правя. Сутрин като се събудя, съм звяр, братче, тъщата да ми падне, и нея ще я оправя, нищо, че е грозница. — Шофьорът се ухили и намигна.

— Аз пък да ти кажа на мен какво ми се случи във Виетнам — почна Толик, извади цигара, заслони огънчето с шепи и запали. — Значи там още има американски мини, купища. Необезвредени. И бомби, и снаряди също. — Издуха пушека и поклати глава. — Ония маймуни не могат да се оправят с тях, сериозно. Червата им висят из джунглата като лиани…

— Значи още им оказваме братска помощ, а? — попита шофьорът и закима разбиращо.

— Че как — потвърди Толик. — И значи отивам аз там и в рамките на братската взаимопомощ си се събирам с едно виетнамче, четиринайсетгодишно, пък тя си имаше сестра, само на петнайсет, обаче толкова еблива, да не ти разправям… То там си е в реда на нещата, от десетгодишни почват да се чукат.

— Е… то пък чак така… — Шофьорът се понамръщи. — Нали и те са хора де, нищо, че са маймуни.

— Изобщо не можеш ги различи, да ти кажа.

— Виетнамците от маймуните ли?

— Не бе, сестричките — засмя се Толик. — По-малката се казваше По-Сан, а кака й… — Той изведнъж млъкна, подаде се почти до кръста от прозореца, погледна назад и викна: — Ей тасът ти падна, задният. Търкулна се в канавката.

— Кофти. — Шофьорът намали, после даде на заден, гледаше в огледалото. — Казвай кога да спирам. Не го виждам оттука.

— Още десет метра… Още малко… Готово, спирай!

— Готово, спирам!… Ти си седи, седи си. Аз ще го взема.

— Ще се поразтъпча — каза Толик и слезе от колата заедно с шофьора. — Краката ми се схванаха в тоя самолет.

Шофьорът тръгна по банкета. Слънцето вече се спускаше към хоризонта и му блестеше в очите. Никъде не се виждаше никакъв тас.

Толик стъпваше зад шофьора по-безшумно и от дългата си сянка, която се влачеше подир него.

— Къде е тоя тас бе? — объркано попита шофьорът и се обърна. После погледна към колата и добави притеснено: — Ми там си е, на колелото!

— Много си наблюдателен, браво — похвали го Толик. — Но пропускаш някои моменти. Пропусна и щастливите си старини, многодетно татенце. Ще ме прощаваш, обаче…

И като изчака една самотна кола да профучи покрай тях, Толик простреля шофьора с беретата си със заглушител, после му опразни джобовете и блъсна трупа в храсталака под пътя.

Докато вървеше към жигулата, хвърляше в храстите и всичко, което според него беше ненужно: връзка ключове, портфейла със снимка на щастливото допреди миг семейство, пъхната зад зацапано пластмасово прозорче, някакво листче с детски драсканици. Книжката и талона обаче задържа. Не че мислеше да кара жигулито дълго, обаче като имаш документи, та дори и чужди, все ще се отървеш от катаджиите със сто в зелено; без документи трябват поне пет стотачки. Е, да не е луд да се охарчва.

След няколко минути Толик преспокойно караше по шосето и си подсвиркваше някаква мелодийка. Беше малко бавна и унила, но изобщо не беше тъжна.