Сергей Донской
За цената на живота питай смъртта (13)

Глава 13
Денят на милицията продължава

Резултатите от краткото интервю, което Громов взе от Пожарски, се оказаха доста оскъдни. Пожарски не знаеше нищо конкретно, въпреки че беше чул за подхвърления удавник и дори косвено бе взел участие в операцията. Тя беше проведена, както можеше да се очаква, от капитан Журба, а заповедите идваха непосредствено от шефа Женя Минин.

Громов изгуби интерес към Пожарски. Беше дошло времето да си поприказва откровено с продажния милиционер Журба и честния бандит Миня. Точно в този ред. Громов и без сведенията на пленника си знаеше къде да търси познатия му вече капитан от сочинската милиция, но все пак ги изслуша благосклонно, също както и подробностите за координатите на Минин.

Вече нямаше повече работа на пустия плаж, така че натовари малкото си багаж, чантата тоест, в джипа на бандитите, изхвърли оттам всичко, което според него беше излишно, и се свърза по мобилния телефон със Сочинското управление на ФСС. Реши да не посвещава колегите си в подробностите — сред тях също можеше да има някой Журба. Просто се представи и каза да дойдат да приберат трима души, налягали в живописни пози край прибоя.

Прибра телефона в чантата, запали джипа и потегли към града. Мощната кола без проблеми излезе на пътя от коритото на рекичката — все пак беше ландроувър, „сухопътен пират“, както си го превеждаше Громов. Скоростен и маневрен — беше си истинско удоволствие да го караш. Още повече че никой от дежурните катаджии по пътя изобщо не направи опит да го спре — за тях джипът явно беше нещо като кораб призрак: виждаш го, но не можеш да го докоснеш. Като в оная поговорка: хем ти се иска, хем не ти стиска.

В града вече се наложи да намали скоростта. Курортистите се мотаеха по улиците безметежно като крави, тръгнали на водопой. Почти всички лица от женски пол си бяха въобразили, че могат да припкат като козички, и всяка втора държеше да демонстрира уменията си точно пред джипа.

„Жените могат да се похвалят с грация единствено когато танцуват или играят федербал с мъж, на когото много държат да се харесат — реши Громов в края на изтощителния маршрут из градските улици. — Другите физически упражнения са им противопоказани. При тях всички дни са им тройно критични. «Бягаща по вълните» звучи много поетично, разбира се, обаче ако си представи човек как би изглеждало всъщност, романтиката ще изчезне и ще остане само грубата проза“.

Пред районното се мотаеха двама млади мъже с външност на оперативни работници. Фотографираха Громов с погледи, докато минаваше покрай тях, но не казаха нищо.

Вътре царяха най-различни миризми, нито една от които приятна, задуха и полумрак. По някое време в миналото явно бе имало решение остъклената кабинка на дежурния да се облицова с пластмасова ламперия „орех“, но вносните плоскости очевидно както винаги не бяха стигнали и сега не можеше да се определи какво точно е помещението — дали недовършено, или полуразрушено.

— По какъв въпрос, гражданино? — попита дежурният — старши лейтенант — и вяло прогони една бръмчаща покрай ухото му оса. На бюрото пред него имаше чиния с недоядена диня и купчинка семки от единия край.

— Журба тук ли е? — попита Громов.

— По какъв въпрос, попитах. Следствен ли сте, или засега само заподозрян? — Дежурният посегна с лепкавата си ръка към телефона, но щом видя удостоверението, което му тикнаха под носа, се отказа, набута чинията с динята незнайно къде под бюрото и каза: — Втори етаж, двайсет и четвърта стая. Едната цифра на вратата е паднала, но четворката си стои, така че няма как да сбъркате.

— Няма да сбъркам — каза Громов, преди да тръгне по коридора към стълбището. — Щом видя врата само с една цифричка, веднага ще се сетя, че трябва да почукам на нея. Много хитро сте го измислили с маркировката на следователските кабинети, браво.

Май все пак последва някаква закъсняла реакция, но Громов нямаше ни най-малко желание да я изслушва. И без това едва ли беше по-мъдра от надписите по стените на обществените клозети.

Една млада жена с разкошна синина под лявото око миеше широките стълбища към втория етаж. Сержантът, който наблюдаваше работата й, тъкмо събираше слюнка, та да се изплюе на току-що измитото най-горно стъпало. На площадката на втория етаж двама кавказци с подозрителна външност се препираха шепнешком кой пръв да влезе при следователя. Конфликтът им явно стигаше до кулминация, понеже на Громов му се наложи да ги побутне към стените, за да мине между тях.

Поради жегата вратата на двайсет и четвърти кабинет беше отворена. Громов застана на прага и видя кривокракия Журба — беше с гръб към него, приведен над някакъв хилав човечец с килнати на една страна очила.

— Значи така, Юрий Михайлович Рожков — сумтеше Журба. — Сега подписваш протокола и добавяш отдолу собственоръчно: „Прочетох протокола, всичко отразено в него е вярно“. Какво ме гледаш като теле железница бе? Хайде, действай!

— Но все пак трябва да се запозная със съдържанието на тоя протокол — нерешително възрази мъжът; гледаше няколкото изписани листа, сложени пред него с последния най-отгоре.

— Да се запознаеш? — заплашително попита Журба и се потупа по лявата длан с металната линийка, която държеше небрежно с дясната си ръка.

— Да, да се запозная — потвърди Рожков все така подплашено, но и упорито. — Имам право на това. — И машинално се опита да си оправи очилата, но от докосването му те само се килнаха още повече. Май бяха счупени — а може би му беше счупен носът, помисли Громов.

— Ти да не си въобразяваш, че си в някоя шибана читалня бе, лайно? — изръмжа Журба. — Да не съм те повикал да ми четеш тука? Подписвай!

Очилатият не се предаваше.

— Откъде да знам какво сте написали? — И посегна към протокола. — Няма да се подпиша, без да съм го прочел.

— Не пипай!

Линийката изсвистя и плесна ръката на упорития Рожков — вярно, не с ръба, а с плоската страна. Рожков изпусна протокола и Громов реши да му се притече на помощ на тоя нещастен очилатко, и без да отлепя рамото си от касата на вратата, се обади:

— Работим значи?

Милиционерът бързо се обърна към него на кривите си крака и на Громов му се стори, че са още по-криви от сутринта.

— Ти ли си? — попита Журба. Очите му приличаха на гълъбови яйца, на които някой на майтап е нарисувал две кръгчета — разширените докрай от изненада зеници.

— Защо, толкова ли съм се променил? — Громов се направи на учуден.

— Е, не де. — Журба успя да се овладее, въпреки че смехът му прозвуча измъчено. — Просто не очаквах да те видя толкова скоро. Нали щеше да…

— Пусни човека — прекъсна го Громов. — Трябва да си поприказваме.

Докато Журба подписваше пропуска на очилаткото, Громов бързо огледа кабинета, в който под прикритие като капитан от милицията работеше помагач на бандитите и убиец на млади жени. Всичко, от една мръсна засъхнала консерва до препълнения с вонящи фасове пепелник, предизвикваше отвращение. Дори слънцето зад немития от години прозорец беше мътно и някак мръсно. Завършващият щрих в цялата картина бяха белезниците: едната гривна беше щракната за тръбата на парното, а другата висеше в очакване на поредната жертва, разкопчана, сякаш отворила уста.

— Не си шокиран, майоре, нали? — попита Журба, щом Рожков излезе, и потри ръце. Чу се неприятно сухо стържене.

— От какво по-точно? — Громов разглеждаше съсредоточено линийката, все едно мислеше да мери нещо с нея.

— Ами… — запъна се Журба — от това как се държах с тоя Рожков. Ние си имаме наши си методи, нали разбираш…

— И ние си имаме наши. — Прозвуча наистина много многозначително.

Без да изчака продължение, Журба пристъпи от крак на крак, и двата криви, прокашля се и неизвестно защо каза:

— Та така значи работим.

— Работите? — не повярва Громов.

Журба си помисли, че Громов пак минава на „вие“, и това изобщо не му хареса — помнеше приблизително какво му беше казал майорът за говоренето на „вие“. Но не го помнеше чак съвсем точно, така че потвърди:

— Работим.

Громов се усмихна прохладно.

— Мислех, че си осигурявате алиби. — Наистина говореше на „вие“. — В смисъл, чак до вечерта сте си били в кабинета. И изобщо не знаете къде е столичното майорче. Нали така?

По лицето на Журба избиха тъмни петна.

— Не те разбирам!

— Много добре ме разбрахте. — Громов се намръщи. Все така оглеждаше линийката, за да даде да се разбере, че тя го интересува много повече от жалките увъртания на капитана. — Предадохте ме на бандитите, нали?

Петната по лицето на Журба се сляха в едно — тъмночервено, върху цялата му физиономия.

— Няма да ти мине номерът, майорче! — Почти го изхърка. На челото му се издуха морави вени.

Громов ги огледа, после впери поглед между веждите на милиционера и го посъветва:

— Стига с това ръмжене, капитане. Пазете си гласните струни. И без това не го докарвате като Жеглов-Висоцки, така че не се силете. — Изчака Журба да отвори уста да протестира и повиши глас: — Млък! Успокойте се. Седнете. Ще вземете да ми припаднете на всичкото отгоре…

И бутна Журба по рамото, за да изпълни препоръката му по-бързо. Столът изскърца немощно, но като по чудо издържа стоварилата се отгоре му тежест.

Ако ръката на Громов не стискаше рамото му точно там, където на официалните празници носеше левия си капитански пагон, Журба едва ли щеше да остане на стола. Направо кипеше от негодувание и също като кипнал чайник, издаваше хъхрещо подсвиркващи звуци и пръскаше плюнки.

— Не ми се прави на тежкар, майорче! Аз съм си вкъщи — в моя си град и в моя си кабинет! А ти кой си бе? Не забравяй, че си външен, да те таковам в тако…

— Да „се“ — прекъсна го Громов. — Предупредих ви, нали? Така че външният тук сте вие, не аз.

— Аз ли? — изумено попита Журба.

— Вие! — натърти Громов и пак почна да оглежда линийката. — Вие, гражданино капитан. И сте тук само за малко. После заминавате.

— Къде да заминавам? — Журба го изгледа неразбиращо.

— За онзи свят, разбира се — отвърна Громов и го изгледа с интерес. — Не разбирате ли какво ви казвам?

— Не.

— Съвсем нищо ли не разбирате?

— Съвсем — твърдо отговори Журба.

— Ммм, значи така. Е, наистина много характерно за един милиционер признание. — Громов се подсмихна. — В такъв случай делото за умствените ви способности се закрива. А как са нещата с нервите ви, капитане?

Журба — предусещаше нова подигравка — стисна зъби и мускулите на челюстите му заподскачаха, все едно се опитваше да сдъвче жила, изненадващо попаднала в пържолата му. Накрая любопитството надделя над предпазливостта и той попита ядосано:

— Какво толкова те интересуват нервите ми?

— Ами виждам, че не са наред — съчувствено каза Громов.

— Много са си ми наред нервите! — възкликна сърдито Журба.

— Сериозно?

— Съвсем. Абсолютно съвсем.

— Аха. Ами защо тогава ви треперят ръцете?

— Изобщо не ми треперят!

— Я ги вдигнете.

— Ето, не… Ох!!!

Линийката проблесна във въздуха и удари капитана по пръстите — с ръба. Косматите пръсти се свиха светкавично като крачета на паяк — и вторият удар попадна право върху кокалчетата.

Когато обезумелият от болка Журба дойде на себе си, видя, че е закопчан със собствените си белезници. Можеше да стигне до чекмеджето на бюрото, където държеше ключа, само ако успееше да откъсне радиатора от стената.

Отвори уста да извика за помощ, но закъсня — получи такъв удар по адамовата ябълка, че гърлото му стана като сламка за коктейл и от него вече можеше да се изтръгне само пресипнало свистене. В този момент Журба разбра, че предпочита пред него да стои не светлоокият майор, а бандитът Миня, та ако ще пак да го блъска в коленете с масичката.

— Успокоихте ли се вече? — любезно попита Громов, заключи вратата и седна срещу пленника си. — Сега ме слушайте внимателно, гражданино капитан, понеже нещата са много важни. За вас, държа да подчертая. Борчѐтата, които шефът ви Миня прати да ме довършат, в момента точат сополи — и кръв. Според мен поне единият до утре сутринта ще се спомине скоропостижно. — Громов запали цигара и се взря в страдалчески примигващите очи на събеседника си. — Но вие имате по-различни планове за бъдещето, нали, капитане?

— Имам — изсумтя Журба. Помисли да поизправи достойно рамене, но се отказа: това едва ли щеше да му донесе увереността, която толкова му липсваше точно сега.

Громов го изгледа преценяващо, после каза хладно:

— Няма да почна да ви плаша с това, че трябва да понесете отговорността си за извършените от вас престъпления, и с разни такива глупости. Ще ви уплаша с нещо по-елементарничко. Ето, вижте. — Извади от чантата си една граната, подхвърли я в ръка и продължи доверително: — Ф-1, осколочна. Ще я сложа под стола ви и ще изчакам резултата в коридора, но не пред вратата, нали разбирате. И докато ви събират от балатума с фараши и ви слагат в пликчета, ще споделя с колегите ви, че съм ви намерил в невменяемо състояние. В смисъл — сам сте се закопчали за радиатора, издърпали сте шплента на гранатата и сте настоявали за незабавното изплащане на полагаемото ви се трудово възнаграждение за изминалия месец. Напоследък има доста такива случаи.

— Глупости! — изръмжа Журба, без да откъсва поглед от тъмнозелената граната. — Никой няма да ви повярва.

Громов вдигна вежди.

— И какво от това? Знаете ли, капитане, след като гранатата гръмне под стола ви, тези неща изобщо ще престанат да ви интересуват. — И след многозначителна пауза добави: — Колкото до пълномощията ми, стигат ми да гръмна поне стотина такива като вас. Няма да има дори служебно разследване. Ще ви съберат фрагмент по фрагмент, ще ви съшият, доколкото успеят, ще ви заровят и веднага след погребението ще забравят за храбрия капитан Журба… Ама вие наистина ли се съмнявате в думите ми?

Зениците на Громов се превърнаха в две миниатюрни черни точици в средата на сините ириси. Очите му изглеждаха нажежени до бяло и Журба, който допреди миг го гледаше умолително, бързо извърна глава.

— Какво искаш… Какво искате от мен?

— Откровеност — каза Громов. — Подробен разказ за всичките ви последни подвизи. Първо — за удавника, който шефът ви е решил да представи за Сурин. — Громов почна да брои на пръсти за по-голяма нагледност. — Второ — Милена. Трето — Лиля. После — всичко, което ви е известно за Миня. Интересуват ме връзките му, обкръжението му, всякакви подробности…

Накрая броенето на пръсти свърши и и петте се свиха в кокалест юмрук, който увисна точно пред носа на Журба.

И като поглеждаше ту юмрука, ту гранатата, Журба забързано заговори.

 

 

Журба отвори очи. Не можеше да разбере дали е ранна вечер, или късно утро. После му се поиска да разбере защо ли е отпуснал глава на бюрото. И освен това защо главата толкова го цепи — за да успее да я вдигне, се наложи да запъне ръце на плота.

На китката на лявата му ръка още се виждаше розовата подутина от гривната на белезниците — но ръката му беше свободна. Другата приятна изненада бе, че проклетият тип от ФСС се беше разкарал от кабинета — ама много гаден тип, наистина.

Журба му беше разказал всичко, което знаеше. Вече нямаше смисъл да се чуди защо не беше успял да го излъже с нещо правдоподобно и защо не се беше осмелил да викне за помощ, когато по едно време на вратата се почука. Тия „защо“ бяха много и ставаха все повече, но все пак главният въпрос беше „какво“. Какво да прави сега? И трябваше да намери отговора бързо.

— Значи така — измърмори Журба с надеждата, че говоренето на глас ще му помогне в мисленето.

Но не му помогна. От носа му се стече лепкава капка кръв и пльокна на листа, сложен на бюрото му — да, на неговото бюро, на началника на следствения отдел на Сочинското РУВР. На листа пишеше нещо, а капналата кръв приличаше на восъчен печат.

„ИМАМ ДА ЧЕРПЯ“ — това пишеше.

Е какво означаваше това, моля ви се?! Журба тъпо загледа думите и вместо да стигне до разумно заключение, се опита да си спомни колко пъти го беше ударил светлоокият майор. Спомни си само за веднъж — но пък си го спомни много ярко.

Беше малко след като Журба заяви, че няма какво повече да каже.

— Слаба работа — въздъхна Громов. — Нищо ново не ми казахте, Вячеслав Игнатиевич.

Журба понечи да разпери ръце, за да покаже, че колкото може — толкова, но прикованата му към тръбата на парното ръка възпрепятства този мил жест, така че той каза същото на глас.

— Е, да, наистина толкова, Вячеслав Игнатиевич — отговори малко загадъчно Громов. — Понеже сега ще се наложи да ви убия.

Журба се стресна. Усети, че заплахата е съвсем реална, също като разделената на квадратчета граната в ръката на Громов. И без да откъсва очи от гранатата, прегракнало попита:

— Защо?

— Ами защото, представете си, Вячеслав Игнатиевич, че сте най-обикновено миризливо лайно — обясни му Громов. — Не е трудно, нали? И значи сте лайно, на което естествено не му пука колко гадно смърди и че околните не могат да дишат. Обаче какво им е на тях, а?

Журба се престори, че обмисля думите му, макар всъщност с всички сили да се мъчеше да намери неопровержим контрааргумент. И май го намери.

— Тия мръсници, дето ги довърших, също не бяха цвете за мирисане — изсумтя той. — Не съм ли прав?

Громов го изгледа внимателно и поклати глава.

— Нямаме време за полемики и дискусии, Вячеслав Игнатиевич, изобщо не разчитайте на това. Мога да ви предложа единствено следния вариант: излизаме извън града, давам ви оръжие и заставаме един срещу друг. Нещо като офицерски съд на честта, въпреки че чест вие изобщо нямате. Съгласен ли сте?

Журба се намръщи.

— Не.

— И няма смисъл да ви увещавам?

— Няма — потвърди Журба. Тук, в управлението, все още имаше някакъв шанс, та ако ще би съвсем мъничък. Но да излезе някъде из пущинаците и да се изправи срещу тоя луд майор? В никакъв случай.

Журба потрепери от представата за това — и в същия миг стоплената от ръката на Громов граната го фрасна между веждите. И с това втората му среща със служителя на ФСС приключи…

Журба се попипа по челото и напипа внушителна цицина — доскоро я нямаше там. Да ти сменят способността да мислиш логично и целенасочено с хематом едва ли е най-доброто на света.

Журба заразтрива лепкавото си от кръв чело. Взираше се с празен поглед право напред, докато най-после не видя, че в центъра на полезрението му отдавна се мержелее бутилка неотворена „Перцовка“. Майорът я беше оставил, нямаше кой друг. Значи първо насмалко да му пукне черепа, а после ще му оставя пиене! Имал да черпи, моля ви се! Е, и Журба щеше да го почерпи, обаче не с водка…

Вбесеният Журба реши изобщо да не посяга към бутилката, обаче и главата, и махмурлукът настояваха за своето. Може би само едно компресче… и една глътчица, преди да стане…

Журба посегна към перваза на прозореца, взе мръсната си чаша, надигна се, усети, че дрехата му се е закачила за стола, и се обърна…

Гранатата, която се беше надявал никога да не види пак толкова отблизо, беше овързана за седалката с лепенка. А от колана му, отзад на кръста, висеше жичка и на края на жичката се полюшваше метална халкичка. „Като опашчица — помисли Журба, все едно гледаше всичко отстрани. — Що за тъпи шегички?“

И нямаше време за повече мисли — гранатата се взриви на практика под него и го вдигна на метър и половина във въздуха, преди да разпльока парчетата му по стените и да изхвърли част от тях през пръснатия прозорец.

Впоследствие експертите цъкаха с език и се чудеха на този толкова екстравагантен начин да се самоубиеш. Журба беше погребан в скъп затворен ковчег — въпреки че всичко, което беше останало от него, спокойно можеше да се събере в най-обикновено кошче за боклук.