Сергей Донской
За цената на живота питай смъртта (12)

Глава 12
Върбата връзва круши

— Купуват ли ви картините? — попита Громов.

— Понякога — отговори художникът.

По някакъв начин беше успял да изцапа дори косата си със синя боя и изглеждаше смешно. Приличаше на побелял пънкар, който упорито не желае да се примири с възрастта. Още повече че яркото слънце безмилостно очертаваше многобройните му бръчки.

— И добре ли вървят? — продължи Громов.

Художникът го изгледа изпод вежда, после примижа с другото око, цапна два пъти с четката по платното и отвърна сухо:

— Различно.

Громов пристъпи още една крачка и застана зад гърба му, за да огледа картината по-добре. Морето на нея, кой знае защо, бушуваше. Зелени гребени, през които просветваше невидимото слънце, бели венички пяна. Най-много му харесаха вълните, които се разбиваха в брега. Бяха плътно издути и наистина запенени по краищата.

— Хубава е — призна той. — Обаче защо буря?

— Въпрос на душевно състояние — обясни художникът. — Буря, вятър. И все пак слънцето свети, разбирате ли? В облаците винаги има дупка. Просто трябва да я види човек. Това е най-важното.

— За художниците?

— За всички. Особено в нашите никакви времена.

— Съгласен съм — каза Громов. — Купувам я тази картина. Ще я гледам и ще се уча да виждам слънцето, дето го няма.

— Но тя не е завършена — притесни се художникът. — Даже боите още не са изсъхнали…

— Ще я взема, когато я завършите. Но ще ви платя сега.

Художникът го изгледа недоверчиво.

— Шегувате ли се?

— Много по-рядко, отколкото ми се иска — призна Громов. — В случая обаче съм съвсем сериозен. Две хиляди рубли стигат ли?

— Ако ще си говорим откровено, такива пейзажи ги давам за хиляда и петстотин — каза художникът и впери очи в пясъка. Личеше, че ще даде картината и за петстотин, ако се попазари човек, и че тъкмо пазарлъкът не е стихията му. Че стихията му е морето, осветено от невидимо слънце дори в най-страшните бури.

Громов се усмихна.

— И аз ще съм откровен с вас. Работата е там, че ви предплащам за една малка услуга.

— Каква по-точно? — Художникът заприлича на чайка, заподозряла, че приближава опасност, и готова във всеки момент да литне. Черните му очи запроблясваха недоверчиво.

— Ще си сгънете статива и ще се махнете оттук — тихо каза Громов. Виждаше как лицето на стареца се променя, докато осъзнава казаното, и също неволно се намръщи.

— Аха — каза художникът саркастично. — Такава била работата значи. Вие сте от ония.

— Кои „ония“? — Громов го гледаше право в очите.

— Дето се навъдиха напоследък. За които няма закон и ред. Ходят, блъскат се, бият… — И без да си прави труда да завинтва капачетата на боите, художникът почна да ги хвърля с цели шепи в кутията, която естествено след това не пожела да се затвори. — Знам ви аз вас… — мърмореше старецът, докато увиваше четките си в напоеното с разтворител парцалче. — Мислех, че тук поне няма кой да се прави на господар на света, ама не! Ту разни простаци с рибешки очи, сега пък вие… Не се ли наситихте вече бе?! Какво ви пречат обикновените хора?

— Вижте. — Громов го хвана за рамото и стисна, когато художникът се опита да отблъсне ръката му. — Аз не ви заповядвам да се махнете оттук. Просто ви моля. Като човек.

— И после още трупове на брега, нали? — ядосано възкликна художникът. И веднага спря, но вече беше късно.

Първата подбуда на Громов беше да го обърне към себе си, да му зададе някои въпроси, на които да го накара да отговори. Но какво ново можеше да му каже този старец, прегърбен и от мисли, и от тежестта на статива? Защо да го измъчва без нужда?

— Погледнете ме в очите — меко каза Громов. — Да ви приличат на рибешки?

Художникът се поколеба, но ръката на рамото му стисна по-силно. Накрая той се обърна неохотно, вдигна поглед и измърмори:

— Не. Вашите са очи на ловец. Вие гледате света така, сякаш непрекъснато се прицелвате в нещо.

Громов се престори, че му е весело.

— От слънцето е — каза той. — Просто ми свети в очите. Та значи — за нови трупове няма какво да се тревожите. Няма да има повече мъртъвци. Обещавам ви.

— Двама бяха — неочаквано каза художникът.

— Мъртъвците ли?

— Младежите, които ме изгониха оттук. Отидоха ей там, при скалите, извлякоха удавника на брега и си тръгнаха, все едно не е станало нищо. Единият носеше рак. И се смееше. Най-безгрижно, все едно е дете, което си е намерило играчка.

— Рак — машинално повтори Громов. — Да, знам. Но защо решихте, че това ще ме заинтересува?

Художникът се притесни, зачовърка със сандала си собствената си сянка на чакъла, после отговори с въпрос:

— Не сте тук да се печете, нали?

— Ами… Нека кажем, че не само да се пека.

— Ясно… — Старецът се усмихна тъжно. — Знаете ли, през Великата отечествена бях още съвсем млад, но видях какво ли не. И много добре помня как изглеждаха убитите. Помня и какви стават очите на онези, които се научават да убиват. Така че мене не можете да ме излъжете, младежо. Нито с усмивката си, нито с възпитаните си думи. Само че…

— Само че? — бързо повтори Громов.

— Само че на живота не бива да се гледа като на бойно поле — каза художникът и пак обърна на Громов превития си гръб, канеше се да си тръгне и да го остави сам. — Животът е обикновено поле. Поле, на което расте трева.

— Трева ли? Каква трева?

— Обикновена. Зелена. Онази, която някога ще порасне над всички ни. Помислете за това, като ви остане време. — Подхвърли последните думи през рамо и тръгна, без да каже нищо повече и без да се обърне.

Камъчетата лекичко стържеха под стъпките му — щяха да лежат тук милиони години, преди да станат на земя, на която някога да зазеленее трева.

Дори и най-малките камъчета не искат да изчезнат безследно. Защо хората толкова лесно се примиряват с тази безрадостна перспектива?

 

 

Слънцето беше увиснало високо, все едно се чудеше струва ли си да почне да слиза към залеза. На силната светлина всичко изглеждаше неправдоподобно изпъкнало, рязко и отчетливо. Като ярък сън миг преди да почне да се разпада на парчета смътни спомени. Бели облаци, синьо море, далечни зелени планини. Все едно целият свят се състоеше само от тези цветове. И освен това от тишина. Слабият плисък на вълните и крясъците на чайките бяха продължение на тишината.

Громов седеше на края на плажа и небрежно събираше камъчета — плоски, от онези, които правят такива хубави жабки във водата. Но камъчетата си оставаха на брега. Времето на детските игри отдавна беше минало. Очакването на схватката — виж, това вече беше от живота на игрите на големите, на мъжките игри. И Громов чакаше търпеливо. На проснатата му на земята риза вече имаше цяла купчинка камъчета. Беше време да се събират камъни, времето да ги разхвърляш още не беше дошло.

След като художникът си тръгна, Громов се разходи по пустия бряг. Старецът беше прав — за него това беше поредното бойно поле. Но нищо не можеше да промени, а значи нямаше и за какво да съжалява. Всеки си има свое поле в този живот — едни поле за оран, други за бой. Служебен дълг? Громов не обичаше думата „дълг“. Лично той заеми в този живот не взимаше и не дължеше нищо на никого. Просто живееше, както можеше, и се надяваше, че в живота му има някакъв смисъл.

Когато на бензиностанцията капитан Журба извади от джоба си вързаните със зеленото ластиче сторублеви банкноти, Громов разбра, че Лиля не е стигнала до Севастопол. Също както и приятелката й Милена не беше стигнала до брега. Първият му подтик беше да хване Журба за яката, да го дръпне към себе си и да го прониже с очи. И щеше да го направи, разбира се, като първо му извърти гадната глава на сто и осемдесет градуса, така, че да чуе как му хрущят прешлените. Журба обаче му трябваше жив и Громов не си позволи с нищо да издаде чувствата си. Поне това се беше научил да прави добре за четирийсетте години на живота си. Е, и още някоя и друга годинка над четирийсетте.

Не се съмняваше, че милиционерът убиец вече е докладвал на шефа си как е минало съвместното им пътуване извън града. Не току-така капитанът толкова се беше разбързал, когато чу Громов да казва, че си е свършил работата. Сега, предупреден от машата си за уж намерената загадъчна улика, Хикс Игрекович непременно се беше разтревожил и щеше да предприеме ответен ход. Плажът беше безлюден, нямаше кой да се притече на помощ на Громов, а пък утре той щеше да си замине за Москва с „уликата“ — и какво щеше да стане, а? Значи Хикс Игрекович просто не можеше да чака. Хората му съвсем скоро щяха да цъфнат тук, за да разкрият тайната на Громов — или в краен случай да го погребат заедно с нея.

Точно това чакаше той — ловецът, заложил на един от най-старите начини на лов на света. Мюрето му, натъпкано с лъжлива информация, беше Журба. Тъп и кривокрак като паток, той наистина пасваше на определената му от Громов роля. „Обаче не ти остава много да крякаш, патаран патрав такъв — обеща му наум Громов. — Тревата на гроба ти ще израсте заедно с тревата на гробовете на жертвите ти. А епитафия ще ти е любимата ти тъпотия — да се таковаш в таковата, капитан Журба!“

Громов всъщност и сам не знаеше защо толкова го измъчва смъртта на едно почти непознато момиче. Като си спомняше колко наивно се опитваше да го очарова Лиля, му се искаше да се усмихне. Но когато си спомнеше как бележката, която му беше написала на прощаване, беше станала на пепел, му загорчаваше на душата. Странно чувство — хем да ти е смешно, хем да ти е мъчно. Чувство за загуба. Както когато не си казал довиждане на случаен спътник във влака. Той си слиза на спирката, ти продължаваш — и нещо те гложди отвътре. Какво му беше написала? Поне той да не я излъже, понеже много я били лъгали, да…

Бележката беше на пепел, но думите на Лиля бяха останали. Две късички изречения — изгорени и изгарящи. Нямаше да е лесно да ги изличи от паметта си.

Громов хвърли поглед към чантата, която беше оставил на трийсетина крачки от себе си. Не беше излъгал Журба — в нея наистина имаше цял малък арсенал. Най-отдолу имаше сгъната анилакова бронирана жилетка, която при нужда можеше да се облече под сако и да не предизвиква ничии подозрителни погледи. Върху нея имаше три осколочни гранати Ф-1 и две РГД-5. Върху тях беше наредено стрелковото оръжие.

Отначало Громов си мислеше да вземе и последния модел калашник, който в опитни ръце можеше да разреже някоя жигула като оксижен. Но като си представи как ще се влачи с нещо толкова тежко из курортния град, реши да се ограничи с едно късичко узи, много по-удобно от калашника в близък бой. Сложи му за другарче стария ветеран „Пьотър Макарович“. ПМ не можеше да пробие бронирана жилетка дори от упор, обаче пробиваше без проблеми черепи и беше наистина удобен като стара обувка.

Громов се справяше доста добре и с пистолета, и с узито, въпреки че според него малко дългата дръжка на последното изместваше центъра на тежестта му. Но истинският му любимец, изпробван и вече, така да се каже, стар приятел, беше револверът „Смит и Уесън“. Черен, с къса цев, с изящно извита дръжка и лек спусък, той никога не беше подвеждал стопанина си в критични моменти. Громов отдавна вече не се и надяваше да си намери толкова добър и сигурен приятел-човек.

Външно револверът (модел 1980-а) почти не се беше променил от времената, когато белогвардейците бяха натиквали по един патрон в барабана му, та да играят на безсмислената си „руска рулетка“. Беше измислен и изработен от прагматичните янки, които още от времената на Дивия запад бяха предпочитали да гърмят враговете, а не себе си. Револверът впрочем беше дошъл при Громов от един американец, от ЦРУ при това, който в свободното си от гадничките си задачи време беше страстен колекционер на оръжие и направо му потекоха лигите, като видя модифицирания за усилени патрони модел ПСМ — всъщност тъкмо Громов му го показа. Плосък като прототипа си, този ПСМ стреляше яко като глок. Цялата работа стана по времето на интензивна обмяна на опит между КГБ и ЦРУ, когато сътрудниците и на двете ведомства само дето не се целуваха, като се срещнат, и демонстрираха лоялността си по всички възможни начини, като умело се преструваха, че не се зъбят едни на други, а само мило се усмихват.

Перестройката тъкмо започваше, групировките никнеха като гъби след дъжд, оръжие се продаваше почти открито, направо по сергиите на пазарите. Та Громов беше тръгнал за лимони — дъщеря му беше болна — и си купи и тоя ПСМ, и естествено изобщо не помисли да го регистрира: лоши времена идваха, времена, в които не можеш се оправи с предупредителни изстрели във въздуха, произведени със законния ти пистолет. Впоследствие Громов често си мислеше, че това е една от най-добрите покупки в живота му.

Полученият срещу ПСМ-а американски револвер в родината си се водеше като прочутия 38-и калибър, но в Русия, без да се муси, лапаше и плюеше 11.56-милиметрови патрони. Громов си намираше точно от тях, но с куршуми, които се сплескваха, така че след изваждането им от тялото на практика изобщо не подлежаха на експертиза.

Чужбинското му пушкало имаше два съществени недостатъка: бавното презареждане и механичното вдигане на ударника. Наложи му се да се научи да стреля съвсем точно и пак съвсем точно да преценява обстановката, та деветте патрона в барабана да му стигат при всички случаи. Ударникът пък, както си изясни след неколкодневни тренировки, можеше да се вдига с лявата ръка, което изобщо не се отразяваше на точността и скоростта на стрелбата — за второто дори помагаше.

„Опитомяването“ на „мистър Смит“, както фамилиарно наричаше Громов револвера си (прощавай, Уесън!), му отне около месец. В края на този месец Громов можеше да опразни барабана за седем секунди и половина, да го презареди за четиринайсет и да вкара още девет куршума в центъра на мишената от двайсет метра. При това положение не му беше необходимо да си търси автоматични берети или глокове.

Громов можеше и сега да изпълни този фокус със скоростната стрелба по мишена, но нямаше такова желание — а за изпълнение на желанието, което всъщност имаше, беше още рано. И все пак сивите му очи бяха присвити не само от яркото слънце — търсеха кога ще се появи целта. Трябваше да е скоро.

Точно зад чантата с арсенала му — небрежно хвърлена на земята — минаваше коритото на някаква пресъхнала рекичка. Гладки камъни, две сиво-бели от слънцето паднали дървета, ниски храстчета, които изобщо нямаше да са пречка за някоя по-мощна кола. Громов беше почти сигурен, че типовете, които ще дойдат да го сгащят, ще пристигнат с джип, та да не им се налага да си влачат пушкалата по плажа.

Нямаше нищо против. Самотен, неподвижен, той седеше до вълните — виждаше се отвсякъде, — не държеше нищо и нищо нямаше и до него, ако не се броеше синята му риза, хвърлена небрежно на пясъка, и купчинката плоски камъчета върху нея. Камъчетата обаче си бяха за детски игрички, а не за жестоките мъжки игри, нали така.

 

 

— Следващия път ще те плесна по задника! — ядосано викна Вика, докато спираше с ръка клона, пуснат от приятелката й, която слизаше пред нея по пътеката.

Лиза се засмя весело.

— Тренирай си реакциите, малката! Забрави ли как ни обучаваха? Търчиш презглава надолу и знаеш, че ако паднеш, ще си счупиш врата, а ако не покриеш времето, цяла нощ ще въртиш кръгчета около лагера на патешко ходене.

Вика отби следващия бодлив клон и тъкмо понечи да изругае, когато Лиза изсъска:

— Тихо!

— Той ли е? — прошепна Вика. Ядът й мигом се стопи.

— Не. Тя.

— Коя?

— Змия.

На две крачки пред замръзналата на мястото си Лиза съскаше надигнала главата си змия. Голяма. Беше толкова близо, че младата жена при желание можеше да преброи черните ромбове на лъскавата й сива кожа — но нямаше такова желание.

— Дай да заобиколим — предложи Вика, след като надникна над рамото на приятелката си.

— А, не. Аз не заобикалям. Мене ме заобикалят.

— Ама ще те ухапе!

— Няма. — Лиза бавно започна да се навежда.

Змията грациозно килна глава. Наглед човек можеше да си помисли, че е от страх, но Вика беше сигурна, че се готви да нападне. Ако Лиза посегнеше през невидимата граница…

— Ссссс! — предупреди змията. — Сссссс!

— Стига си я дразнила! — изсъска и Вика.

— Няма ссстига!

Лиза се наведе още мъничко. Езикът на змията трепкаше все по-бързо, все едно влечугото нервно облизваше сухите си устни.

— Недей, Лиза!

— Ссспри! Сега ще й видя сссметката!

Вика ахна — змията й ръката на Лиза се стрелнаха едновременно една към друга. След част от секундата влечугото вече се извиваше във въздуха, стиснато точно под главата, мяташе жилавото си тяло и метеше с опашка прахта по пътеката.

— Видя ли? — тържествуващо възкликна Лиза. В гласа й се долавяха пронизителни нотки.

— Хвърли я в храстите и да се махаме — нервно предложи Вика, смъкна си шапката и прокара длан по късата си коса. Беше мокра и лепкава от пот.

— А, не, змиите са много злопаметни — възрази Лиза; любуваше се на плячката си. — Ако я пусна, пак ще излезе на пътеката и ще ухапе някого, сериозно.

— Че тебе какво те интересува?

— Права си, не ме интересува — отвърна Лиза. — Обаче мразя влечугите. Както и жените впрочем.

Разкрачи се за по-голяма стабилност и сграбчи с лявата си ръка змията и за опашката и я вдигна високо. Отстрани изглеждаше, сякаш извива над главата си някакво пране.

— Смъртно опасен номер — заяви Лиза, ухили се, пусна шията на змията, завъртя я за опашката и рязко замахна от долу нагоре с дясната си ръка — един път, втори, трети… десети — светкавично.

Накрая пусна змията в прахта. Тя опита да запълзи, но не можеше, само се гърчеше безпомощно. Вика я погледна — видя, че и главата й е смазана от удар — и потръпна.

— Ти си луда! Защо я уби?

Лиза се усмихна самодоволно.

— Казах ти: мразя змиите.

— И мене ли мразиш?

— Защо? Ти да не си змия?

— Нали каза, че мразиш и жените?

— Е, каква жена си пък ти!

И Лиза пристъпи към приятелката си, хвана я за тила и я придърпа към себе си. Впи се в устните й, после ги раздели с език — целувката й беше толкова напориста, че зъбите им изтракаха. Ако затвореше очи, Вика можеше да си представи, че я целува мъж. Всъщност отначало правеше точно така, но с времето нуждата да се преструва отпадна. И така й беше хубаво.

И двете бяха по бански. Лиза както винаги носеше цял, за да скрива почти мъжката й фигура. Вика беше със зелен бански само от лентички и три парченца плат — и ръката на приятелката й се мушна под онова долу. След секунди Вика изхлипа и омекна, но Лиза я пусна и каза сухо:

— Стига толкова. И без това се забавихме.

И обърса устата си с ръка — съвсем по мъжки.

— Още малко — примоли се Вика, без да отваря очи. — Съвсем мъничко…

— После — отсече Лиза.

И без да чака възраженията на Вика, забърза надолу по пътеката. Приятелката й едва, успяваше да я настигне на омекналите си крака. Всяка усещаше в устата си слюнката на другата, но докато на Лиза това й действаше ободряващо, Вика толкова се беше размекнала, че дори се препъваше.

— Стегни се, парцал с парцал! — сърдито заповяда Лиза. — Чака ни работа. После ще се галим.

Задачата, която им беше възложил Миня, беше проста. Да се правят на безобидни мацки, слезли да се попекат на безлюдния плаж. Да приспят бдителността на мъжа, когото ще видят там, да му вземат чантата и да я дадат на Пожарски, който ще чака в засада с две борчѐта успешния край на операцията. След това са свободни — продължават мъжете. На шосето над плажа ги чакаше кола, а в базата — прохладна стая и двойно легло, вече застлано с изгладени чаршафи. И Лиза, и Вика искаха час по-скоро да си свършат работата и да се отдадат на ласки. Днес наистина си бяха заслужили почивката.

— Там е — каза Лиза, щом погледна през последните храсти към плажа, и се усмихна. Усмивката й всъщност изобщо не можеше да се нарече усмивка.

— Какво носи в тая чанта? — попита Вика. — Злато ли?

— Мисля, че оръжие.

— Защо я е зарязал така тогава?

— Щото е кретен.

— Не ми прилича на кретен…

На Лиза не й хареса как приятелката й се е вторачила в непознатия.

— Няма значение — да тръгваме. Момчетата вече трябва да са на място. Миня каза да действаме бързо. Много е напушен днеска, така че по-добре да не го ядосваме точно сега.

— Никога не е умно да го ядосва човек.

— А днеска си е направо глупаво — изръмжа Лиза; винаги държеше последната дума да е нейна.

Излезе от храстите и спря, уж оглежда плажа. Вика излезе след нея и почна да върти глава със същото усърдие. Това би трябвало да покаже на непознатия, че гледат дали са си избрали достатъчно закътано местенце.

— Сега се правим, че сме го видели и се колебаем дали да останем тук — тихо каза Лиза. — А, гледа ни вече… Важното е да не стане да си прибере чантата.

— Не става — каза Вика: Лиза вече, беше обърнала гръб на самотния мъж до брега. — Обаче ни гледа.

— Да гледа — злорадо отвърна Лиза. — Казах ти, че е кретен, стопроцентов, без нито една мозъчна гънка. А бе кой им дава оръжие на тия?! Дай да лягаме на плажа.

И тръгна към морето, малко встрани от непознатия, като го поглеждаше с крайчеца на очите си. Той не реагира — освен че само ги погледа още малко, след което извърна глава.

— Тука — каза Лиза, седна и потупа горещия чакъл. — Само внимавай да не си опечеш дупенцето. Предпочитам го сурово, по-апетитно е.

Полежаха малко, без да говорят; очите им проблясваха изпод притворените им клепачи.

Целта им — чантата — беше на трийсетина крачки от тях; мъжът беше на цели петдесет, на самия бряг. След като прецени обстановката, Вика нерешително предложи:

— Дай аз да грабна чантата, а ти ще го спреш. Един ритник в чатала — и край. Няма смисъл да се бавим.

Лиза размаха отрицателно конската си опашка.

— Първо, чантата сигурно е тежка — няма да можеш да тичаш бързо. Второ, я му виж мускулите на тоя тъпанар. — В гласа й прозвуча не точно завист, но нещо много приличащо на нея.

— И какво толкова? — Вика отдавна вече беше огледала оценяващо и широките рамене на непознатия, и тесните му бедра, но се постара гласът й да прозвучи колкото се може по-равнодушно.

— Сто на сто е тренирал бойни изкуства, а и сигурно тича по-бързо от нас. — Лиза се намръщи.

— Тогава какво ще правим?

— Сваляй горнището. Вече всички ходят топлес и по най-претъпканите плажове, да не говорим за тоя пущинак.

— Защо не се съблечеш ти? — язвително попита Вика.

— Щото няма да клъвне на мен — отговори Лиза равнодушно. — Значи отиваш и му искаш огънче. И по-палавко. Предложи му да се изкъпете. Щом видиш, че съм взела чантата, изчезваш. Плуваш като риба й тичаш по-бързо от мен. Докато тоя кретен се усети какво става и се измъкне на брега, момчетата ще дойдат. Хайде, тръгвай, не се стягай.

— А, изобщо не се стягам. — Вика изгледа с усмивка широкоплещестия непознат, после уж на шега подхвърли: — Ами ако иска да ме чука? Да му бутна ли?

Лиза вдигна един камък, запрати го далеко в морето и каза сухо:

— Змията забрави ли я? Смятай, че тя извади късмет.

— Ама аз с цел заблуда — лукаво каза Вика.

— И аз — отсече Лиза. Изражението й беше такова, все едно никога не се е усмихвала, дори като малка. Все едно беше ходила все навъсена и беше мислила злото на всички змии и на всички жени. И така и не й е останало време да се научи да се усмихва. — Тръгвай — каза тя, без да гледа Вика. — Върви се кълчоти пред тоя мъжкар, докато е жив. Като го довършат, ще му избода очите.

Лукавостта на Вика изчезна, все едно не я беше имало. Тя седна, повъртя се притеснено, после си свали горнището и погледна колебливо към непознатия. Той все така седеше, равнодушно обърнал гръб на момичетата, чантата му все така беше далече от него.

— Лиза! — прошепна Вика. — Дай да я грабваме и да бягаме!

Беше работа само за броени секунди и много скоро, задъхани и от тичането, и от смях, двете приятелки бяха в безопасност. Вика погледна непознатия, който зяпаше невярващо подир тях, за последно и кой знае защо, си помисли, че преметнатите са те, а не той.

 

 

Щом видя двете момичета да слизат на плажа, Громов усети, че нещо се пече. Прекалено често поглеждаха към него — и прекалено наблизо се разположиха, за да са любителки на уединеното печене на слънце.

Едната приличаше на нисичък младеж, облякъл за майтап банския на мама. Къси мускулести крака, яка челюст. Черната опашка на тила й изглеждаше съвсем не на място. Много повече щеше дай отива войнствената шапка с дълга козирка, която беше нахлупила приятелката й. Виж, тя вече без никакво съмнение си беше от женски пол. Но и на нейния корем се очертаваха яки плочки мускули. Да не говорим, че и двете стъпваха по острите камъчета на плажа съвсем спокойно — ходилата им сигурно бяха загрубели от дълги тренировки.

Громов изчака още няколко минути, за да потвърди подозренията си, и миг преди младата жена с предизвикателния зелен бански — след секунда сигурно вече само долнище — да тръгне към него, равнодушно им обърна гръб. „Хайде де — каза им наум. — Давайте без номера на китайката. Свършвайте си работата и се разкарвайте оттук“.

Чу отдалечаващото се тупкане на краката им зад гърба си и се обърна чак когато двечките вече трябваше да са стигнали пресъхналото корито на рекичката. И точно тогава и точно срещу тях от храсталаците се подаде муцуната на зелен джип с поне сто фара и не знам колко си лъскави хромирани джаджи.

— Добре дошли, господа бандити — изсумтя Громов и се обърна още малко, за да е лице в лице с новоидващите. Не благоволи да стане. Седеше и небрежно ровеше в камъчетата, струпани върху ризата му.

От джипа важно-важно се измъкнаха три борчѐта — явно не изпитваха притеснение да гилат пред хора само по широки къси гащи. „Е — помисли Громов, — то си е удобно да си гилаш по къси гащи, особено ако подухва ветрец. Не се потиш, пък ако нещо случайно ти се спари, можеш да си го почешеш без проблеми, ако решиш, и с две ръце. Човекът е цар на природата все пак, трябва да живее достойно“.

Двете коварни сестрички оставиха откраднатата чанта пред тримата братоци, хвърлиха едновременно по един прощален поглед на Громов и предвидливо се изпариха. Ще рече — бяха се справили успешно със задачата си. Сега идваше редът на борчѐтата. Громов нямаше нищо против.

Едната мутра бръкна в чантата и измъкна узито, измъкна и един пълнител и го щракна похватно на мястото му. После вдигна узито като на филм, с дуло, опряно на дясното си рамо. Май беше гледал доста американски филми тоя тип и все пак беше запомнил как противниците се приближават един към друг — стига Громов да не беше изостанал от живота: за последен път беше гледал един такъв филм преди десетина години, и то само отчасти, докато чакаше на едно летище. Двамата други прищракаха затворите на наглед съвсем леките в ръцете им помпи и се ухилиха синхронно. Много бързаха да се хилят. Да бяха извадили първо гранатите от чантата. Това поне можеше да им даде шанс — вярно, съвсем нищожен.

Казаха си нещо, после заедно тръгнаха към Громов, като се разделиха, та да не са лесна цел — сигурно и това го бяха гледали на кино. Онзи с узито вероятно беше шефът на малкия отряд, понеже остана в средата. Едната половина на лицето му бе ужасно обезобразена от изгаряне и от нея се пулеше по чудо оцеляло око без клепачи. Другата половина си беше съвсем обикновена, но дори да си беше цяло, това лице можеше да бъде наречено симпатично единствено от майката на този тип — пък и тя щеше да послъже. Уродливостта, за разлика от красотата, никога не е половинчата.

От дясната страна на кандидата за Фреди Крюгер крачеше едно съвсем младо момче — със запалена цигара, лепната на долната устна, и с небрежно наведена пушка помпа. Ако се съдеше по изписаната на лицето му възбуда, младежът приемаше ставащото за весело приключенийце. Ако като още по-малък беше бесил котки, а като мъничко по-голям беше изнасилвал петокласнички, сигурно се беше усмихвал също така победоносно. А може би още не беше бесил нищо и никого и никого не беше изнасилвал. Малък беше все пак — животът тепърва беше пред него.

Най-възрастният от тримата беше навъсен тип с прекалено голяма за тялото глава. Неизвестно дали прекалено отдавна обръсната, или наскоро остригана, по цвят и форма тя приличаше на обрасла с четина баскетболна топка. Този тип всъщност изглеждаше най-агресивен и очевидно беше готов да почне да стреля веднага.

Щом център-нападателят с обгореното лице спря, спътниците му също спряха. На петнайсет метра от Громов. Бяха успели да се разсредоточат по такъв начин, че той виждаше левия и десния на ръба на полезрението си. Но пък те не го интересуваха. Той гледаше само обгорения, право в очите.

— Идваш с нас — каза уродът и мръдна заповедно дулото на узито.

— Това покана ли е? — осведоми се Громов. Още преди малко беше подгънал единия си крак под себе си, а втория беше присвил й се подпираше на коляното му. От това положение можеше най-бързо да скочи на крака.

— Смятай го за покана — милостиво се съгласи кандидатът за Фреди Крюгер.

— Съжалявам, но ще се наложи да откажа — каза Громов най-възпитано.

— Сега ще ти пръсна тиквата! — кресна изведнъж четинестият. В естествени условия вероятно говореше с нормален мъжки глас, но сега го изби на фалцет. Достатъчно писклив, но не и прекалено впечатляващ.

Громов дори не погледна към него — продължаваше да го следи само с крайчеца на окото си. Заплахата от страна на четинестия кресльо беше най-обикновен блъф. Онзи, който ги беше пратил тук тези тримата, искаше първо да си поприказва с Громов — преди окончателно да го лиши от право на глас. Въпреки това обгореният реши да се включи в полза на приятелчето си и каза:

— Внимавай с Вълка. Той е кротко момче, обаче лесно кипва. Щом казва нещо — прави го.

„А, едва ли — помисли Громов. — Като ви гледам, вие само в гръб стреляте. А пък освен че не съм с гръб към вас, иззад гърба ми слънцето ви свети в очите, за което май след малко ще съжалявате“.

— Тъпо — каза високо и поклати укорително глава. — Това си го кажи на вълченцето или както там му викате.

— К’во искаш ти бе?! — викна Вълка и направо заподскача по плажа. И се озъби почти наистина като вълк.

Громов все така не го удостояваше с внимание, а гледаше обезобразения водач на тройката.

— Обясни на аверчето си, че е тъпо да се перчи с прякор и да се стриже по затворнически фасон, докато още е на свобода.

Никой, разбира се, не почна да обяснява нищо на никого — гласът на Громов беше ясен и висок и тримата го чуваха идеално. Така че водачът на мутрите си замълча, но пък се включи най-младото бандитче: стискаше оръжието си като пионерче лопатата на ленински съботник.

— На печен ще ни се правиш, а? — викна младежчето. — Не те ли е страх да умреш?

— Честно казано, не знам — усмихна му се Громов. — Досега не ми се е налагало.

— Като ти се наложи, ще е късно — предупреди го обезобразеният; може би след като бе изгубил външната си привлекателност, се бе насочил към философския начин на мислене. — Така че си затваряй плювалника и да тръгваме. — Каза го почти мило. — В твой интерес е.

— В мой ли?! — попита Громов хем учудено, хем с подигравка в гласа. — Е, добре тогава. Само да си облека ризата и съм на вашите услуги…

Дръпна затиснатата си с камъчетата риза и тя за миг скри от тримата дясната му ръка — а когато видяха какво има в нея, те направо зяпнаха, което пък беше най-бездарният начин да използват момента, който им бе предоставен.

 

 

Бам! — закъсняло гръмна помпата на Вълка, който най-после бе загрял какво става. Куршумът пръсна един камък до мястото, където допреди миг беше синята риза, и с писък рикошира в също така синьото небе.

Бум! — отвърна неизвестно откъде появилият се в дясната ръка на непознатия револвер. Бум!

И докато двата крака на Вълка едновременно изпращяха като настъпени съчки, той успя да види, че непознатият вече не е на мястото си и не чака да го гръмнат, а се хвърля успоредно на брега и продължава да стреля! Беше съвсем близо до него вече, на една ръка разстояние, но Вълка нямаше нито желание, нито сили да го хване. Основният му проблем в момента бяха собствените му простреляни колене. Никога досега не беше посягал към тях с такъв трепет, уплашен да не ги изгуби завинаги.

Другите двама бандити се опомниха едновременно и оръжията им реагираха всяко по свой си начин: узито затрака и прати цяло ветрило куршуми в стихналото море значително вляво от целта. В унисон гръмна и втората помпа — глухо като кашлица на туберкулозен посред нощ.

Младокът наистина би се учудил, ако разбереше, че е улучил едно пълно с яйца гнездо на чайка на скалата зад гърба на непознатия. Но нямаше как да го разбере, реши, че не е улучил нищо, и викна плачливо:

— Гръмни го бе, Пожарски! Какво само гледаш?!

В този момент непознатият настъпи пушката на Вълка и стреля към тях — два пъти, като при това сякаш за миг поглаждаше револвера си отгоре с лявата ръка.

— Гръмни го бе! — истерично изкрещя младокът, забравил, че и той държи оръжие и може да стреля.

Вместо обаче да послуша този разумен съвет, Пожарски почти изпразни пълнителя право пред краката си, а после изпусна узито, свлече се върху него и зави:

— Ооооу, краката ми. Краката ми, мамка муууу!!!

Естествено, че бяха неговите крака, нима някой би си помислил, че ще се тръшка толкова за чужди?

Все така с насочен револвер, непознатият приклекна, вдигна изпуснатата от Вълка помпа и небрежно я хвърли през рамо в морето. После тръгна напред. Зад гърба му Вълка се опита да се надигне и да изпълзи встрани, но веднага се свлече и закрещя от болка.

Онзи с изгорялото лице вече беше спрял да вие — само пъшкаше, без да отваря уста, като че ли държеше да не привлича излишно внимание.

Младокът, чийто прякор впрочем беше Трофим, макар че в момента едва ли си го спомняше, забрави какво се прави първо в такива случаи — оръжието ли хвърляш, или вдигаш ръце, че се предаваш. И го забрави, защото непознатият вече беше насочил вниманието си лично и конкретно към него и на Трофим не му беше ясно кое го плаши повече — дали черното дуло на приближаващия се револвер, или очите над него: толкова светли, че изглеждаха побелели от ярост. Направо хипнотизиран от тях, младокът вдигна ръце, без да пуска пушката помпа, и викна:

— Предавам се! — И дори не забеляза как вследствие на това незначително усилие по голите му крака потекоха горещи струи. — Не стреляй!

Без да откъсва очи от него, непознатият спря до уплашено притихналия шеф на тройката и попита, почти без да мърда устни:

— Още ли искаш да си играеш на войници, а?

— Какво? — нещастно изпъшка младокът. Внезапно беше започнал да недочува, а пък с мислите беше още по-зле. На дясното му рамо беше татуиран трицветен свирепо озъбен тигър. Искаше му се да го скрие с длан, обаче и двете му ръце бяха заети — нали беше в стойка „горе ръцете“ и те стискаха помпата. Тя, впрочем, трепереше.

— Попитах още ли искаш да си играеш на войници — повиши глас непознатият.

— Не… — Главата на младока се разтресе. — Не искам…

— Сам ли ще пуснеш пушката, или ще се постреляме още? Може би мечтата ти е да умреш с оръжие в ръка, а?

— Не… Искам да кажа „да“. Само не стреляй.

— Хвърли оръжието тогава — нареди непознатият.

— Къде? Във водата или на земята? — Младокът беше ужасен от перспективата да допусне някаква непоправима грешка, та била тя и мъничка, но съдбоносна. Изобщо не държеше пак да види как черният револвер, гален сякаш любовно от ръката на непознатия, бълва жълти пламъци. Ама съвсем изобщо. Не и точно сега, не и срещу него. Мозъкът му зацикли: „Не сега… Не по мен…“

— По-добре във водата — реши непознатият след кратък размисъл. — Ще можеш ли да я хвърлиш?

Младокът премери с очи петте крачки, които го отделяха от морето, и си помисли, че това си е май наистина голямо разстояние — особено когато не си усещаш ръцете от напрежение и от страх. И въпреки това още първият опит се оказа сполучлив. Помпата се завъртя на забавен кадър във въздуха и пльосна във водата с приклада надолу, почти отвесно. И на младока веднага му олекна — все едно камък му падна от сърцето.

— Кой ви е атаманът? — попита непознатият и кимна към обезобразения, който още потръпваше мълчаливо в краката му. — Тоя ли?

— Да — потвърди младокът и закри татуирания тигър с ръка. Когато беше решил да си направи татуировка, си избра такава, че да изглежда възможно най-печен. Сега желанието му беше диаметрално противоположно.

— Как му викате? Горелия?

— Пожарски — изпъшка раненият.

И надигна глава, но непознатият в същия миг я натисна в чакъла с крак и викна:

— Кротко! Хващаш узито за дулото и бавно, много бавно, го измъкваш изпод себе си.

— Във водата ли да го хвърля? — попита Пожарски, щом изпълни задачата.

— Ще ти дам аз едно „във водата“! Кой ти е дал право да съсипваш чуждо имущество бе? — Непознатият хвана узито за дръжката, цъкна със съжаление с език и неочаквано призна: — Всъщност отначало се канех да ви гръмна всичките. В главите. Обаче обещах на един добър човечец, че днес на брега няма да има трупове. Всъщност… — поклати глава със съмнение — всъщност не знам добре ли направих, че му обещах.

На младока му се дощя да се разкрещи: „Ама разбира се, че е добре, разбира се“, но скромно си замълча. Просто стоеше, криеше с ръка свирепия тигър на рамото си и си мислеше, че непременно трябва да я махне тая татуировка. И не в студиото, където му я бяха направили, а в някой друг град, възможно по-далече от Сочи, където един Господ знае защо беше дошъл преди половин година. Когато всички ги е страх от тебе, е хубаво, дори приятно да си бандит. В обратния случай изобщо не е гот обаче. Особено ако си се напикал в гащите.

— Дай сега да се запознаем и с тебе — каза непознатият и втренчи в младока немигащите си очи. — Можеш да си свалиш ръцете… Ти кой си значи?

— Трофим.

— Ммм? Рядко име.

— Всъщност съм Льоша де.

— Аха — сети се непознатият. — Сигурно си Льоша Трофимов. Или си Трофимович по баща?

— Не — призна си младокът със срамежлива усмивка. — Просто прякор. И аз не знам защо ми го лепнаха.

Непознатият изхъмка неодобрително и заключи:

— Кофти. Нали си в бандата — как може да ти е толкова тъп прякорът? Представи си например гробищата, и там сте заровени всичките, един до друг. Под красиви мраморни плочи с трогателни надписи. И изведнъж значи четем: „Тук лежи Трофим, който и сам не знаеше защо му викат така“. Приятно ли ще им е на родителите ти да прочетат това на гроба ти, как мислиш? — И без да дочака отговор, го посъветва: — Ако не искаш да лежиш в гробищата под такава глупава епитафия, отказвай се от тоя занаят, докато е време, и се захващай с нещо свястно. Избор дал Господ. Даже да крадеш карантия на пазара е по-доходно и безопасно, отколкото да си момче за поръчки. Не си ли съгласен?

— С-съгласен съм — заекна Трофим. — Ще се махна. Още сега…

— А, не. Сега вече никъде няма да се махнеш…

След тази зловеща фраза младокът и сам не разбра как се е озовал седнал на чакълестия плаж. Да не беше слънчев удар — все пак слънцето немилостиво напичаше тила му. Но пък вперените в него стоманени очи бяха направо ледени.

— Пуснете ме — примоли се младокът.

Непознатият поклати глава.

— Казах вече: не. Първо, искам да научиш урока, който дадох, за шестица. И второ, и тримата трябва временно да ви изолирам. И как да го направя според теб?

— Как? — попита Трофим без глас, само с пресъхналите си устни.

— Ето така…

Револверът помръдна лекичко, блъвна огън и куршумът счупи едната капачка на обезумелия от страх младеж.

Болката беше ужасна, все едно го пронизваха с нажежен ръжен. Трофим изгуби съзнание, а когато се свести, имаше цели два повода за радост. Първо, все пак беше жив. И второ — светлоокия непознат го нямаше.