Към текста

Метаданни

Данни

Серия
ФСС. Руският 007
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Цену жизни спроси у смерти, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване, корекция и форматиране
nedtod (2022)

Издание:

Автор: Сергей Донской

Заглавие: За цената на живота питай смъртта

Преводач: Иван Тотоманов

Година на превод: 2005

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2005

Тип: роман

Националност: руска

Излязла от печат: 12.12.2005

Редактор: Ани Николова

ISBN: 954-585-671-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5080

История

  1. — Добавяне

Глава 11
Власт и сласт

Красавицата с пожарникарски шлем и широко червено яке излезе най-издръжливата. Останалите пет не бяха проблем, обаче тази, шестата, се опъваше, щом се стигнеше до най-интересното.

Играта вървеше добре — Минин имаше добри карти, ту два чифта, после три десетки, малко след това абсолютно непробиваем флош. И мацката — не че се притесняваше особено — заявяваше:

— Ако загубя и сега, ще трябва да събуека нещо…

Точно така го казваше: събуека. И точно това разпалваше Минин повече от всичко.

— Ще съблечеш — мърмореше той, — ще съблечеш, разбира се. И не само нещо, а всичко, до последното парцалче. И после ще ми танцуваш голичка, няма да ми се отървеш ти…

Мацката го гледаше лукаво над вдигнатите пред лицето си карти, въздишаше кокетно, събираше картите и покорно се събличаше. Първо изчезваше лъскавият шлем, след това широкият колан над дрехата, след това самата дреха… ботушките… черното трико… За да остави противничката си и без бельо, трябваше още съвсем мъничко, но всеки път Минин забравяше за всякаква предпазливост и тръгваше с рогата напред — и се оказваше с две десетки срещу две валета например.

— Съжалявам, маукият — смееше му се противничката му. — Май ти е раничко да си играйкаш с какички.

И дрехите й се връщаха по местата си в обратен ред, и всичко почваше отначало: обещаното събуека, събличането, новите раздавания, бавното обличане.

— Нещо май не ти върви днес — невинно каза мацката, сигурно за двайсети път от сутринта.

— Изнервяш ме с твойте номерца! — кресна Минин; едва се сдържаше да не извади шибания диск от компютъра и да го натроши на лъскави парченца, дори със зъби, както като млад дъвчеше чаши — и на бас, но най-често за да покаже, че за него няма нищо невъзможно.

Мацката в монитора продължаваше да му се усмихва безметежно и да заема поред всички пози, зададени й от програмиста. Странно, но Минин, който можеше да си свика когато си ще цял кордебалет от истински, реални хубавици и да ги накара да правят всичко, което му щукне, искаше точно тази, компютърната.

Трябваше на всяка цена да я подчини на властта си. Целият смисъл на живота му беше в това да налага волята си. Да преодолее съпротивата на другия, да съсипе противника си, да го смаже, да го стъпче като боклук. И да продължи, като си остърже обущата в паважа. Да спре или да заобиколи за него означаваше него да стъпчат. А от това Минин се боеше повече дори отколкото от смъртта. Защото вече го бяха унижавали. А никога досега не беше умирал.

Смъртта винаги беше чужда смърт. Всеки път, когато се сблъскваше с нея, Минин особено силно усещаше, че е жив и че дори може би — казва ли ти някой — е безсмъртен. Точно затова, когато му докладваха, че киевските борчѐта вече са оправени, той слезе долу да се убеди в смъртта им собственолично. Поредните бяха мъртви. Той продължаваше да е жив. Е, как да се откажеш от удоволствието да се порадваш на това?

Но днес още от сутринта всичко беше тръгнало наопаки, направо на ебем страна. Вместо да изпита познатото удовлетворение, когато видя двата сварени трупа — бяха ги извлекли на чаршафи от банята — Минин усети някаква тревога: подпираше го под сърцето, вледеняваше го и се качваше чак към гърлото му; и не можеше да я прогони, все едно е досадна муха.

От отворената врата на турската баня все още лъхаше горещина, парата се измъкваше като облак, вдигаше се към тавана, разстилаше се като мъгла над басейна.

На цвят мъртъвците приличаха на непредпазливи курортисти, лежали целия първи ден от почивката си на слънце. На места кожата им се беше смъкнала, на други беше цялата на мехури. Минин забеляза, че единият труп е с откъртени нокти на едната ръка, и бързо отклони поглед — всъщност го вдигна към останалите присъстващи.

Пожарски, преданият му служител вече от десет години, замислено си пиеше биричката и гледаше безизразно. Лиза и Вика, бившите бездомни курвета, за съвсем кратък срок превърнати в истински дяволици, способни да удушат родните си майки за пет рубли — стига да имаха майки, разбира се — тихичко обсъждаха какво ще правят довечера. Лиза беше захапала една фиба и си връзваше косата. Вика беше зяпнала като риба и се червеше — червилото й беше в тон със сварените трупове в краката им.

— Завийте ги с нещо тия педали — ядосано каза Минин. — Това да не ви е цирк?

Пожарски се вмъкна в банята и след миг изскочи, като ругаеше жегата — носеше голяма жълта хавлия. Лиза свали чаршафа, с който се беше увила, за да покрие втория труп. Стана още по-лошо, отколкото беше допреди малко. Някаква си карикатура на погребален обред. „Обезобразен грозник и две кискащи се курви. Идиотщина!“ — помисли Минин; и сам не знаеше какво има предвид — живота или смъртта.

И освен това си помисли, че вижда тази компания в пълен, състав за последен път, и стомахът му се сви от болезнено предчувствие. Значи и той стоеше пред тримата за последен път. В чий живот? В неговия ли?

Успя някак да се качи в кабинета си и се заключи, та подчинените му да не забележат срамната му слабост. Докато стигне до клозета, си прехапа палеца до кръв — вече едва се сдържаше. Не отвращението, страхът, от който му се гадеше непоносимо, го накара да повърне в чинията и напълни очите му с лютиви сълзи. Киселият вкус още беше в устата му и Минин си мислеше, че може би няма да се отърве от него чак до смъртта си.

„Е, малко ти остана“ — язвително се обади вътрешният му глас. Усмивката на мацката в монитора стана ехидна, все едно и тя го беше чула.

— Не бързай да се хилиш, мръсницо! — изсъска Минин й посегна към мишката на компютъра. — Ще те науча аз тебе! Всички клякат пред мене, и ти ще клекнеш…

Червеното му като цвекло лице избледня до нежнолюляково, устните му се стегнаха в права черта, която приличаше на белег, мускулите на челюстите му заподскачаха. Реши, че ако успее да съблече противничката си от раз, значи лошите му предчувствия са лъжливи и няма да им обръща внимание. В момента глупавата му победа означаваше за него повече отколкото истинска печалба в казиното.

 

 

Телефонът иззвъня в момента на кулминацията: виртуалната красавица танцуваше прилежно, както я е майка родила, а Минин я гледаше, чумереше се и се чудеше защо като си постигнеш целта, тя вече не те вълнува така, както преди.

— Да? — изръмжа той в слушалката и малко ядосано изключи компютъра, който така беше излъгал очакванията му.

— Ало? Евгений…

Беше капитан Журба — познаваше го не само по гласа, но и по запъването след малкото му име — явно направо отвътре му напираше да му заговори на „вие“ и да се обръща към него със собствено и бащино име. Това беше добър признак. Ченгето вече беше започнало да го уважава. Оставаше да го дресира и да се подмилква. Не беше кой знае колко сложно.

До вчера Минин се обръщаше към него с „Вячеслав“. Днес почна пренебрежително:

— А, Славик! Какво има? Само не ми казвай, че пак имаш проблеми. Напоследък си затънал в проблеми като в говна.

По време на тази тирада невидимият капитан сумтеше, но не го прекъсна. Това означаваше, че се е примирил с необходимостта да преглъща горчивите хапове. „Приятен апетит, ченгенце — мислено му пожела Минин. — Още изобщо не си представяш какво съм ти приготвил за десерт!“

— Имам информация — тихо каза Журба, когато разбра, че най-после вече има възможност да се изкаже. — Важна.

Лесно беше да си го представи човек в този момент: как е затулил слушалката с ръка, изгърбил се е и гледа вратата — да не би някой да го изненада, че говори по телефона с боса на престъпна групировка. Минин се ухили.

— Я не ми мънкай и не ми се прави на конспиратор! Вземи си купи клетъчен телефон най-после. Не ти ли плащам достатъчно?

— Не е за по телефона! — бързо отвърна Журба.

В тона му имаше някакви нотки, които изобщо не се поправиха на Минин. Сърдити като че ли.

— Не е за по телефона ли? — повтори той високо. — Е, хубаво. Ела да се видим тогава. Може и да се понапариш в турската баня. Макар че… — Минин се подсмихна на зловещия подтекст в думите си — макар че е още малко раничко.

— Как така да дойда? — попита объркано Журба.

— Защо, срам те е да се отбиеш при стар приятел ли? — засмя се Минин и после попита сериозно: — Или вече не сме приятели?

Зададе въпросите си така, че Журба да не може да каже нито „да“, нито „не“. И точно така стана. Журба помълча, после каза объркано:

— Не мога точно сега, Евгений. Разбери ме. Няма начин.

Минин беше наясно със затрудненията на придворния си милиционер, но все пак се учуди — малко пресилено:

— Какво значи „няма начин“? Защо да не можеш? Много добре знаеш къде съм по това време на деня. Всичките ви боклуци знаят. — Довършваше събеседника си равнодушно, дори съвсем небрежно. — Освен това разговорите ни, капитан Журба, се записват още от самото начало, така че не ми се прави на света вода ненапита. Страх те е да не си оцапаш ръчичките ли? Та ти вече до лактите си ги оцапал. И да ти кажа ли кога точно? — Въпросът беше пълен с отрова.

— Не! — викна Журба, но се стегна и добави почти едва чуто: — Аз такова… Ще се обадя пак.

— Няма да се обадиш — твърдо каза Минин. — Идваш при мен. Дори не идваш — тичаш при мен. Веднага. — Всяка дума беше тежка като камък. Като буца пръст по капака на ковчега, в който всеки, имал някога работа с бандитите, трябва да погребе надеждите си за независимост.

Журба цъфна след петнайсет минути — след тринайсет и половина, ако трябва да сме точни. Въведе го огромният бодигард, когото Минин държеше специално за такива случаи. Когато влизаха в кабинета му, всички трябваше да се чувстват мънички, жалки и слаби. Ако се съдеше по потиснатия вид на капитана, той се чувстваше точно така. Много приятна метаморфоза.

— Влизай, Славик, сядай. — Сега Минин нарочно се правеше на гостоприемен домакин. — Ще пийнеш ли нещо? Или ще ми откажеш?

Пак говореше така, че нито да се съгласи човек, нито да му откаже.

— Имам гастрит — измърмори Журба. — Може и язва да е, не знам. Ей тука боли…

Хвана се с ръка за корема и влезе с толкова скована походка, все едно вместо яйца имаше трикилограмова гира. Или пък му бяха натикали в задника лимонадено шише.

Минин изчака капитанът да си нагласи същия този задник в големия мек кожен фотьойл, наведе се към него над стъклената масичка и загрижено предложи:

— Мога да ти намеря много добър лекар, Славик. Човек трябва да си пази здравето. Нали е едно. Като живота.

Облегна се назад и доволно загледа как милиционерът се чуди дали това е заплашителен намек. Тъпо. Естествено, че беше намек. В средите, в които се въртеше Минин, във всяка фраза, дори най-незначителната, се криеше подтекст. Онези, които не можеха да го разчетат, не оцеляваха дълго.

Журба се поусуква малко под изпитателния поглед на събеседника си, смени няколко пози, всяка все по-напрегната, и накрая реши да мине направо по същество.

— Не ми е до доктори сега, Евгений. От Москва се изтресе един от ФСС, не знам защо, обаче се интересува много яко от случая с удавника… С оня… Сурин.

— И? — Очите на Минин станаха стъклени, немигащи.

— И шефът ме командирова към него. Днес го карах на място… там де, разбираш.

— И? — По-заповедно би прозвучал само плясък на бича в ръцете на звероукротител.

Журба продължи забързано:

— И той значи почна да обикаля, и аз не знам какво търсеше, и взе че вдигна нещо и каза: всичко е ясно, ето я уликата.

— Каква улика? Какво нещо?

— Откъде да знам? Костюмарчето си го прибра в чантата, не ми го показа.

— Какво костюмарче? — Минин затропа с пръсти по коляното си с такава скорост, че изглеждаха размазано.

— Така им викат на тия от ФСС — отговори Журба, взрян в подскачащите пръсти.

— Кой им вика така?

— Ами ние, милиционерите.

— Аха, куките значи. Ченгетата. Ушевите. — Минин кимна разбиращо, без да откъсва пронизващия си поглед от неспокойния си събеседник. — Ясно. И какво стана после?

— Ами после тоя столичен задник каза, че щял да остане на плажа чак до вечерта. Бил си свършил работата и можело да се попече. — Журба премина към съскащ шепот. — Там няма жива душа. Съвсем самичък е.

Минин стана, отиде до бюрото и вдигна телефона — бореше се с изкушението веднага да викне „Бърза помощ“. Вълшебната игличка на доктор Охболи — точно това му беше страшно необходимо точно в този момент. Значи предчувствията му не го бяха излъгали. Ставаше нещо кофти, нещо неясно — и следователно много опасно.

Мина по китайския килим с втъканите летящи в кръг жерави и спря зад фотьойла на гостенина си. За да не го изпуска от поглед, Журба трябваше да извърти глава — което пък си е допълнително напрежение за хора, които лъжат или крият нещо. Взрян в подбелените към него очи, Минин попита:

— Уликата, за която е казал чекистът — тя у него ли е?

— Да де, да се таковам в таковата! — оживи се Журба. — В чантата му е. Обаче той носи и оръжие в нея. Точно така каза — арсенал.

— Арсенал — замислено повтори Минин и пак си седна на мястото. — И какво искаш от мен? Да ти намеря нерегистрирано дуелно пищовче? Имам, имам. Имам един токарев, за мои си нужди си го пазех, ама от мен да мине — ще ти го дам.

— За чий ми е твоят токарев?! — възкликна изнервено Журба, забравил за миг, че човек трябва да е предпазлив, когато говори с босовете на света.

Минин присви злобно очи.

— Тогава за к’во ми се изтърси тука?

— Аз?! — Журба чак се задъха от възмущение. — Нали ти ме повика! Можех и по телефона да ти кажа всичко и да… — Насмалко да каже, че трябва й да му платят, но се усети и млъкна. И много правилно.

— Това не е информация. — Минин бавно поклати глава. — Това е нов проблем. Твой впрочем, Славик. Вече те предупредих — не ми създавай проблеми.

Капитанът понечи да се изправи и да се направи на обиден, но Минин чакаше точно това и ревна:

— Седни!

И блъсна ниската стъклена масичка така, че удари Журба в коленете.

— Ох! — възкликна Журба и се стовари на фотьойла. — Ох! — И се изпоти, макар че в стаята беше дори хладно от климатика, и пребледня, дори устните му побеляха.

— Нали ти казах, че трябва да се грижиш за здравето си — назидателно почна Минин. — Казват, че краката ти били чупени и затова ходиш така патраво. Обаче има един начин, Славик… — И внезапно викна: — На тебе говоря бе!

— Какво? — Журбин го погледна страдалчески; държеше ударените си колене. — Какво искаш от мене?

— Аз? — Минин се тупна с пръст по гърдите и поклати глава. — Аз да искам нещо от тебе? Ха! Ти обаче — пръстът му се насочи към събеседника му, — ти зависиш изцяло от мене заедно с всичките лайна, в които си затънал до гуша… Два леша ти висят на врата, гражданино милиционер, не го забравяй. И всичките ти подвизи са заснети. — Минин се усмихна самодоволно. — Десет годинки трябва без пари да ми бачкаш, за да го откупиш тоя запис, Славик. Виж, краката ти мога да ги оправя безплатно. Ще кажа да ти ги счупят и да ти ги гипсират после. На обратно. На скакалец ще ми заприличаш, момченце.

И се разсмя високо. Потресен от такова коварство, Журба само го гледаше със смесица от омраза и страх. И за броени секунди под очите му се очертаха тъмни кръгове, все едно не беше мигвал цяла нощ и не се надяваше да мигне и тази.

Минин внезапно спря да се смее и рязко попита:

— Да нямаш някакви възражения?

Журба наведе очи и изсумтя:

— Защо се държиш така? Аз само исках да помогна. Нищо лошо не съм направил.

— Трябваше всичко да е шито-покрито, а какво излезе? — Минин не дочака отговора, понеже и без това го знаеше. — Идваш тук и ми заявяваш, че някакво си столично типче минало по плажа и веднага намерило улика — а ти и тъпанарите ти сте я пропуснали! И мислеше и пари да ми искаш, а?

Точно това си беше мислил Журба. И сега крушението на светлите му надежди беше толкова болезнено и драматично, все едно скачаш с главата надолу… от четиринайсетия етаж например.

— Добре де, стига — смили се Минин, като видя колко е смачкан фасонът на капитана. — Било каквото било. Само не ми се репчи и всичко ще е тип-топ. Не съм толкова лош все пак, не съм прокурор, нали? Бягай си в управлението, пиши си отчета и не си го туряй на сърце.

— Отчет ли? — Журба го изгледа недоверчиво. — Какъв отчет?

— Че де да знам аз? — Журба махна небрежно с ръка. — За разкритите престъпления, за проведените оперативни мероприятия, за профилактиката на правонарушенията ако щеш. Все ми е тая.

— Ами…

— Твоя проблем ще го решат други. Нали сме екип, трябва да си помагаме. — Минин замълча за миг, после се понамръщи и попита: — Как му е името на твоя любопитен чекист все пак? Не е възпитано да трепеш хора, без дори да им знаеш името, нали?

— Громов. — Журба се напрегна. Беше забравил цялото име на Громов и сега се притесни, че това ще даде нов повод на Минин да се разкрещи й да почне да блъска масички. Стигаше му и първият път, да го такова в таковата!

— Громов. — Минин помляска, все едно пробваше името на вкус, и то като че ли не му хареса много. — Гръм от ясно небе. — Огледа се за пепелника, видя, че е доста далече, така че плю направо на килима и после уморено махна с ръка. — Хайде, бягай, Славик. Свободен си. Ако ми потрябваш, ще те повикам.

Щом остана сам, Минин се обади да извикат Пожарски, а после набра 03 — съжаляваше, че доктор Охболи ще се яви по-късно от верния му ординарец. Единствено морфинът можеше да намали страха, с който му беше все по-трудно и по-трудно да се справя.

Когато се съгласи с предложената му от столичния бос Зубан далавера, Минин изобщо не предполагаше, че нещата ще се усложнят чак толкова. На пръв поглед беше съвсем елементарно: да удавят някакъв тип, да го представят за друг и да се погрижат да не изтече никаква информация за цялата тая работа.

И го направиха в Сочи по простичката причина че Сурин наистина бе дошъл тук, преди да изчезне. Докато Зубан преравяше цяла Оендевия, именно Минин се беше отличил, като му беше подхвърлил правилната насока. Една от бригадите му — контролираше автоборсата — беше забелязала подходящ на описанието мухльо: обикалял и търсел сярна или солна киселина. На момчетата им направила впечатление и необичайната стока, и дебелият портфейл на джуджето. Даже бяха признали на Минин, че мислели да си го пребарат тоя богат Буратино, но той успял да се скатае в тълпата, което не беше чудно, като се имаше предвид дребничкият му ръст.

Зубан се зарадва на получената информация като на най-големия подарък. Спомена, че от избягалия от Москва в Сочи Сурин се интересували някои много сериозни хора, но че най-заинтересованият бил самият той. И с цел да заблуди конкурентите си предложи на Минин да се включи, като направи инсценировката с удавника, дето приличаше на Сурин.

Това беше. Минин не беше посветен в никакви подробности, пък и не държеше да знае повече, отколкото му се полагаше. Колкото по-малко знаеш, толкова по-лесно се живее — ако държиш да живееш, разбира се. В момента обаче това любимо допълнение на Зубан му звучеше наистина заплашително. И парите, които му беше дал, вече не му изглеждаха нито толкова лесно спечелени, нито чак толкова много. Виж, тягостната надвиснала тревога наистина му идваше много. Всъщност беше толкова силна, че Минин твърдо реши да почне сам да си бие инжекциите.