Сканиране
Еми(2014)
Разпознаване, корекция и форматиране
nedtod(2022)

Издание:

Автор: Сергей Донской

Заглавие: За цената на живота питай смъртта

Преводач: Иван Тотоманов

Година на превод: 2005

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2005

Тип: роман

Националност: руска

Излязла от печат: 12.12.2005

Редактор: Ани Николова

ISBN: 954-585-671-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5080


И когато гръмне гърмът небесен, да няма страх в сърцата ви, понеже уплашилият се вече е виновен, а чистият духом е чист пред небесата.

Псалом 150,7

Глава 1
Всеки лови по нещо

Морето, току-що огряно от първите лъчи на утринното слънце, беше сиво-розово. Водата беше гладка и безметежна и се сливаше на хоризонта със също такова безметежно небе. На древните пътешественици това море им се струвало толкова страшно, че го нарекли Черно. Вероятно впоследствие са съжалявали за това, и то много пъти, но било късно. Често става така — направиш нещо и после съжаляваш.

Тук, край Сочи, морето беше съвсем чисто и прозрачно. Да не повярваш, че може да се разбушува като огромните океани. Всяко камъче на дъното се виждаше ясно. Ятцата рибки просветваха като сребърни монети, хвърляни с цели шепи. Вълничките облизваха брега почти беззвучно — заливаха го и се отдръпваха с гальовен шепот.

Художникът — с дълга побеляла коса — погледна скицата си и си помисли, че в зори морето трябва да се рисува не с масло, а с прозрачен акварел. От години идваше на този бряг, но чак сега се сещаше за това простичко решение. Изпита нещо като срам заради картините, които вече беше продал, и му се прииска по-бързо да нарисува нови. И тъкмо понечи да смени дебелия картон на статива с белоснежен кадастрон — и чу зад гърба си насмешливо напевен глас:

— Художнико, художнико, не ми се туткай, ’ми нарисувай спрасканичка путка…

Художникът се обърна и видя плещест младеж с физиономия, която не би могла да одухотвори дори четката на гений. Лице, създадено все едно от самата природа да го снимат за какви ли не документи — стиснати устни и леко изцъклени очи. А бе — лице за лични документи. Много неприятен тип. И много опасен.

Вторият младеж се различаваше от приятеля си единствено с това, че беше по-висок и не толкова як. Физиономията му беше също толкова протоколна. Направо да ги снимаш и двамата в профил и във фас и да ги щракнеш в папката към делото. Още повече че и двамата бяха остригани така, сякаш вече се бяха подготвили за този епизод от биографията си.

Трудно беше да си представи човек по-неуместни хора на брега на съненото безметежно море. Художникът си помисли, че май рано сутринта трябваше да се поддаде на изкушението да пробва младото винце — трийсетлитрово буренце, беше му го дал един от съседите, за да го изтипоса до кръста, заметнат с тигрова кожа. Можеше да си седи сега в дворчето и нямаше да му пука. За нищо. Обаче не — и на̀ ти ги сега на безлюдния бряг тия две типчета, в чиито очи не светеше нищо друго освен собствените им вътрешности. Пък разправят, че очите били огледало на душата — хайде де!

— К’во си ме зяпнал бе, дъртак? — дружелюбно попита „поетът“. — Да не мислиш да ме зографисваш на икона?

— Е, не, разбира се. — Художникът сведе поглед.

— Що да се разбира? — Младежът се намръщи.

— Ами… за иконите трябва малко по-различен типаж…

— А, понеже нямам брадица да мина за светия, тъй ли?

— Как да ви кажа… — Художникът предпазливо сви рамене.

— И кече до ключиците, така ли бе? — продължи младежът; очевидно озверяваше.

— Вижте, аз по принцип не съм портретист, аз съм пейзажист. Морски. Маринист, така да се каже.

— К’во-к’во? Онанист?

— Маринист — търпеливо повтори художникът. — Думата идва от френското „марина“, тоест море, как изглежда морето.

— Марда си ти, никакъв маринист не си — отсече якият младеж. На челюстите му се издуха две буци.

— Браво бе, брато, баш марда си е — засмя се приятелят му. Смехът му беше все едно да стържеш с пирон ръждясала ламарина.

Художникът се намръщи.

— Защо се държите така, младежи? Аз съм на седемдесет и една. Ако не уважавате мен, уважавайте поне годините ми. И вие ще остареете някога и…

Не му дадоха да довърши. Един крак — с джапанка — изрита статива толкова силно, че четките и боите се разхвърчаха. Художникът се наведе да събере скъпоценностите си, но джапанката изрита и него.

— Изчезвай, марда дърта! — заповяда младежът. — Да те няма на майната ти. Ще ми рисува, педалът му с педал, тука… Бе земи си купи едно фотоапаратче…

— Цапач с цапач — обади се и приятелят му и шумно изсекна лявата си ноздра с пръст.

Пейзажистът погледна празните му рибешки очи, взе си статива и забърза по пясъка — заряза даже кармина, най-скъпоценната си тубичка. Разбираше, че двамата младежи отдавна са снимани и във фас, и в профил, а после са сложили на снимките и надпис: „ИЗДИРВА СЕ!“ Обаче и двамата най-спокойно си ходеха където си щат и си пушеха вносните цигари — и той не можеше да промени нищо. Защото светът не е картина. Не можеш да го прерисуваш.

След като изпрати с навъсен поглед дъртата марда, младежът с рибешките очи изсекна и дясната си ноздра, обърса си пръстите в гащетата и изръмжа:

— Ей, много ги мразя тия бе! Пусне си кече значи и ми се пише голям умник. А не може да събере кинти за едно полароидче, разбиш ме. Акъл ще ми дава…

— Педал с педал — съгласи се спътникът му и нежно поглади черепа си, който по форма приличаше не дори на яйце, а на тиква — направо за празника на Вси светии, да плаши хората.

Тръгнаха покрай прибоя, като продължаваха да обсъждат, че бъдещето е тяхно, на истинските пичове, печените момчета. И докато си говореха така, стигнаха до скалите в края на плажа. Тук водата беше по-тъмна и изглеждаше някак по-студена. Зелените водорасли по камъните се полюшваха като коси на русалка. Но имаше й някаква миризма, по-различна от тази на солената вода.

Младежите мълчаливо закрачиха по изсъхващите вече белезникави от сол скали. Единият току се секнеше, другият съсредоточено плюеше — това им беше общуването. Стигнаха до една полегнала косо плоча, под която лъщеше зеленясала мътна вода. И щом спряха до нея, над тях запрелитаха чайки и нетърпеливо закрещяха: дай!… дай!…

Младежът с главата-тиква бръкна във водата, измъкна края на дебело разръфано въже, запъна крака и задърпа невидимата тежест. Но или нямаше достатъчно сила, или просто дърпаше непохватно. Приятелят му изруга, хвана и той въжето и работата потръгна. След няколко секунди измъкнаха на плочата подут труп на мъж — цветът му беше като на корема на калкан. За двата крака бяха вързани бетонни блокчета. Яркозеленият бански на малинови сърчица изглеждаше нелепо весело.

— А бе не е чак толкова тежък, обаче ега ти как смърди — коментира единият младеж, намръщи се и се изплю в краката си: на струйка.

— Е, че нали е метър и петдесет — каза вторият, изсекна и двете си ноздри поред — и веднага след като вдиша, съжали, че го е направил.

— Джудже бе, джудже.

Трупът наистина беше невзрачен, макар и подул се от престоя във водата: нямаше устни и очи, от едната страна беше изглозган до ребрата. Наистина неприятна картинка. Якият младеж с главата-тиква понечи да се извърне настрани, но после внезапно се наведе над трупа и възхитено възкликна:

— Гледай бе, гледай го тоя!…

— К’во да му гледам? Умрелия хуй?

— Не бе, рака виж! Глей го к’ъв е огромен!

— Да бе, брато!

Младежите почти долепиха главите си и заразглеждаха плячката си. Ракът разпери лъскавите си като лакирани щипки, мъчеше се да докопа стисналите го пръсти. По-голямата му щипка беше колко бебешка ръчичка, светла, но с криви черни нокти.

— Дроба му си е хапвал — каза единият младеж нежно, все едно говореше за котенце, което си пие млекцето от паничката.

— Бе знаят те — съгласи се широкоплещестият. — Ще взема да си го взема аз.

— На стената ли ще го сложиш?

— А, не. Ще му направя аквариумче. Ще му пусна сол, ще му сложа и малко синя боя и ще стане направо море, брато. Загряваш, нали? Като в оня филм.

— Е, там бяха акули, не бяха раци.

— Пък мойто ще е с рак! — Направо се чу недоизказаното: „Ти пък си нямаш и рак!“

— Ще пукне, докато го закараш до Киев. — В гласа на приятеля му звучеше зле прикрита завист.

— Няма. — Главата-тиква се завъртя отрицателно. — Тия кривите изкарват по цял ден без вода.

Младежът, който си нямаше рак, изсумтя сърдито и после каза:

— Добре де, стига с тоя аквариум. Да не сме дошли да ловим раци? Дай да си свършваме работата.

— Няма проблем, брато…

Уви рака в тениската си, сложи я на камъните и вдигна един — голям и тежък.

Лицето на трупа вече беше достатъчно обезобразено от морските живинки, но им бяха наредили да го направят съвсем неузнаваемо. Младежът се прицели, извърна лице и с все сила натресе камъка в главата на мъртвеца. Чу се толкова отвратителен звук, че насмалко да повърне. Чайките обаче се зарадваха, закрещяха още по-високо и се разхвърчаха над бъдещото си угощение. За да не си изцапа ръцете с кървавата каша, широкоплещестият взе друг камък, още по-тежък. По него бяха полепнали мидички и докато го вдигаше, няколко го одраскаха по корема.

Младежът с пъшкане стовари камъка върху главата на трупа и отскочи, та мозъкът да не опръска краката и гащетата му.

— Готово де, готово — успокои го приятелят му. — Тоя вече и майка му не може го позна… Но пък родината трябва да познава героите си — довърши загадъчно.

Утринните лъчи осветиха портфейл, портфейлът се отвори, след секунди се намокри и след още няколко секунди се озова под шарения бански на трупа.

Якият изхъмка заинтересовано:

— Колко са?

— Нищо работа — отвърна приятелят му. — Джобни. И разни хартийки, дето и за задник не стават.

— А бе, огладнях — каза якият и се разкърши. — Дай да свършваме с тоя тип.

— Давай…

Развързаха удавения и с псувни и ругатни го извлякоха на пясъка край скалите — така, че да се вижда отдалече. Толкова рано брегът беше пуст, но рано или късно все някой щеше да дойде — а никой нямаше да мине равнодушно покрай такава находка. Пък и чайките вече нетърпеливо летяха над плячката си и отдалече си личеше къде е.

— Значи първо го давихме тоя тип, а сега ще го сушим на слънчице — опита да измисли нещо умно младежът с главата-тиква: очевидно на мислите му им беше станало тясно в нея. — Голям майтап с тоя Болосов.

— Вярно, голям майтап. — Спътникът му шумно се изсекна. — Дай да видим какво ще правим със Сурин.

— Да бе.

— Да, я.

Със смях и шегички младежите тръгнаха по пясъка — носеха хванатия рак и му пъхаха в щипките клечки и камъчета. Сигурно точно така бяха правили и като деца — когато още не бяха знаели какво е да давиш хора, та било то и непознати. И какво е да пръскаш човешки глави — та дори и глави на трупове.

 

 

На много стотици километри от морето, във входа на една сграда на Ленинградски проспект в Москва, стояха двама други младежи — не се отличаваха с нищо особено. Единият дъвчеше дъвка и от време на време правеше балончета и доволно ги пукаше. Все по-големи и по-големи — явно искаше накрая поне един да стане колкото главата му. Дъвчеше все по-целеустремено. Понякога дъвченето е по-добро от говоренето. Понеже може да нямаш достатъчно думички в главата, обаче дъвки във всяка будка — колкото щеш. Изборът си е твой.

Понеже нямаше какво друго да прави, спътникът му наблюдаваше шоуто. И всеки път, когато балонът се пукаше и белезникавата ципа се пльокваше на устата на приятеля му, без да иска, си спомняше, че предната нощ, пиян, беше чукал без презерватив, и това го тревожеше много повече от сегашната им задача. Не кой знае колко де, но все пак го тревожеше.

Във входа миришеше на котки, на мокри парцали и на пържена някога риба. Оттатък прозореца нямаше нищо по-интересно от парче небе, няколко дървета и други блокове. Всичко — скучно и унило. Като стар филм, гледан сто пъти. Всичко се знае, нищо ново няма.

— Бе ти вярно ли си се кръстил? — попита ей така, между другото младежът, който всъщност се интересуваше най-вече от състоянието на оная си работа.

— Аха — потвърди приятелят му и си лапна поредния балон.

— И как е?

— Нормално.

— Някаква далавера в тая работа?

— Е, нищо засега. Обаче попът каза, че в бъдеще ще изкяря.

— В бъдеще?

— Да де.

— А, менте значи — заключи некръстеният и изгуби изцяло интерес към разговора. — Всеки дебне да те ебне.

— Виж сега, ако няма бог, нищо не губя — почна да му обяснява приятелят му и лапна още един балон. — Ако обаче има, значи кяря. На Страшния съд ще ни делят — на православни и неверници. Така каза попът. Устройва ме, нали загряваш.

— А бе менте е тая работа — упорито повтори събеседникът му. — Никакъв съд няма да има.

— Защо, кво ще има?

— Ей това, на! — Скептично настроеният младеж смачка една муха на стъклото на прозореца и за по-нагледно направо я размаза. Паренето в чатала му се засилваше и той си бръкна в джобовете и обърна гръб на приятеля си, за да му покаже, че не му се говори повече за глупости.

Известно време мълчаха. Оживиха се чак когато се чу щракване на брава и вратата на площадката над тях се отвори. Главите им едновременно се завъртяха натам. Дъвката изпльока и мигом се шмугна в устата на младежа с тренираните челюсти — те замръзнаха неподвижно за пръв път от час и половина. Вторият младеж спря загрижено да си опипва пакета през джобовете и двамата застанаха нащрек като дълго скучали в жегата вързани кучета, усетили някое, излязло на разходка на каишка.

На площадката излезе възрастен мъж с връзка ключове. По всичко личеше, че е от жалката порода, чийто гардероб не се бе променил съществено от времената на развития социализъм и чиито дажби основно се състояха от сбръчкани кореноплоди, събирани от виличките. Остатък от миналото. Грешка на природата.

Мъжът подозрително изгледа двамата младежи на долната площадка. Със същия поглед ги дари и жената, която излезе след него.

Съпрузите Сурини имаха всички основания да се отнасят с недоверие към най-различните посетители, които напоследък бяха зачестили при тях. Неотдавна единственият им син, Аркадий, се беше запилял някъде и след това жилището им беше станало обект на изключителен интерес от страна на какви ли не типове. Направо върволица — от сутрин до вечер. Ту звъняха бандити, които се представяха за милиционери, ту тропаха намахани милиционерчета, които повече приличаха на бандити. Освен това зачестиха и някакви загадъчни типчета със студени очи на чекисти. А бе отърване нямаше от тия хора. И всички търсеха Аркадий, и то много спешно. Какво ли беше направил? Че той беше кротко момче, на мравката път правеше, хлебарките даже не убиваше. Странна работа, наистина много странна.

Сурин се намръщи, от което дълбоките бръчки на лицето му станаха два пъти повече, обърна се към вратата и почна да заключва. Миниатюрната му съпруга стисна здраво чантата си с две ръце и загледа младежите подозрително — въпреки съвсем дружелюбните си физиономии те я караха ако не да се страхува, то поне да е нащрек.

Младежите се спогледаха, едновременно си отлепиха задниците от перваза на прозореца и тръгнаха нагоре по стъпалата. Първият протегна напред смачкано листче с някакви грубо написани печатни букви. Показа го отдалече на възрастната двойка, усмихна се и каза:

— Едно приятелче търсим тука, Николай Артамонов. В казармата бяхме заедно и…

„В затвора сте били заедно, не в казармата“ — помисли си жената и устните й се свиха в неприязнена цепка.

— Адресът е този, обаче не знаем в кой апартамент е — обади се вторият младеж, на две стъпала по-надолу.

— Тук няма Артамонови — отсече мъжът. Вече беше заключил две от трите ключалки и се чувстваше достатъчно сигурен, за да вдигне високомерно добре избръснатата си още рано сутринта брадичка.

Жена му продължаваше да мълчи, само стисна устни още по-силно. Неотдавна, беше се зазяпала на трамвайната спирка, й бяха задигнали чантата с пенсията за два месеца и сега тя винаги беше нащрек. И смяташе, че всеки, който я заговори, сто на сто е мошеник, ако не и по-лошо.

— Тук няма никакви Артамонови — повтори тя думите на мъжа си, като добави още една, за по-убедително.

— Как така да няма? — учудено попита младежът, вече беше съвсем близо до тях. — Казаха ни, че Коля живее точно в тоя блок, на вашия етаж.

— Няма такъв — отсече Сурин-старши. — Станала е някаква грешка.

— Ама ето го адреса, вижте…

Сурин машинално погледна протегнатото му листче и прочете: „НОШТА СА СПУСНА ИЗВИДНЪШ“.

Какви бяха тия глупости? Сурин се намръщи, дори се възмути от подобна неграмотност. Но в същия миг тънкото острие се заби в сърцето му — и остана там, когато младежът с рязко движение отчупи дръжката. Възрастният мъж изохка, хвана се за гърдите и гърбът му се засвлича по вратата. Понечи да каже, че боли, но не можа. Устата му се напълни с кръв. Езикът му не помръдваше.

Още преди съпругата му да разбере какво става, втори самоделен нож прониза гърдите й и спря чак в гръбначния стълб. Вторият младеж й запуши устата с ръка и я пусна да седне на пода, като тихо мърмореше:

— Тихо де, тихо, бабке… Няма да ми викаш само, не си на сергията…

Жената го погледна — очите й бяха пълни с обидено недоумение, — изхърка и умря, страдалчески прехапала устна.

Мъжът също вече почти се беше свлякъл на мозайката — другият младеж му затискаше устата. Отначало Сурин седна тежко, после се килна на една страна, трепна и конвулсивно изрита.

— Глей го бе, и ще се рита — изръмжа убиецът му и недоволно изпльока един балон.

Приятелят му не отвърна нищо, понеже се бавеше с ножа си — успя да го строши чак на третия опит. Следващия път трябваше да среже острието по-надълбоко. И да се чука само с капут, разбира се. Тогава нямаше да има проблеми.

Убийците засумтяха, наведоха се над мъртвите съпрузи така, че челата им почти се допираха, пребъркаха ги набързо, взеха им часовниците, халките и колкото пари имаха. Всичко много приличаше на убийство с цел грабеж, само дето младежите бяха изкарали петдесет пъти повече, отколкото ограбиха от убитите. И въпреки това изглеждаха недоволни, докато излизаха от входа. Така изглеждат хора, които са твърдо убедени, че са ощетени в тоя живот. Уж всичко си имат, но все нещо не им достига.

Особено остро е това усещане, когато те гони махмурлукът.

 

 

Младата жена — от онези, които приятелките им през зъби наричат „симпатични“ — слезе от таксито и като се стараеше да стъпва възможно по-елегантно на десетсантиметровите си токове, тръгна към „Дънкин Донътс“. Всъщност точно затова беше дошла в Чистие пруди толкова рано. Та на спокойствие да се наслади на обилно поръсените с пудра захар понички и на чудесното капучино. Американско обслужване, лъчезарни усмивки по лицата на персонала — жената с поетичното име Любов не знаеше по-добър начин да си оправи настроението за цял ден.

Защото настроението й беше абсолютно скапано. Аркаша Сурин, с когото беше свързала живота си отскоро и до обозримото поне бъдеще, беше изчезнал неизвестно къде, без да й остави нито координати, нито поне една тъпа бележка даже. И това вместо обещаната сватба в Ница, медения месец на Лазурния бряг и вила кажи-речи в Сан Тропе! Къде да го търси сега тоя смотаняк?

Трийсетгодишният Аркаша може и да не беше съвсем смотан, обаче изобщо не можеше да се сравнява с пълноценните мъжкари, нито по ръст, нито по физиономия. Люба не беше имала такива тапишони за любовници от наивните седемнайсет, та чак до разумните двайсет и пет. Другите обаче, високите и плещестите, които срещаше по житейския си път, не работеха в Центробанк и нямаха такива приказни перспективи като невзрачния Аркаша Сурин. От многозначителните му намеци за приказното богатство, което щял да спечели съвсем скоро, на Люба направо й пресъхваше устата, а другаде, доста по-надолу, направо си се подмокряше. Съвсем неволно. Беше готова да последва такъв партньор чак на края на света, дори на Каймановите острови или на не знам кой си Барбадос. С други думи — на майната си, стига там да има свестни хотели.

За целта Аркаша трябваше само да я помами с пръстче — точно това всъщност беше направил навремето. И дори обстоятелството, че и останалото го правеше почти пак само с това пръстче, не я притесняваше кой знае колко.

Веднъж седмично той я канеше в двустайното си ергенско жилище на Кутузовски проспект. Традиционна вечеря на свещи, страстният глас на Хулио Иглесиас от уредбата плюс задължителната програма в леглото — никога не продължаваше повече от петнайсет минути. Отначало Люба се дразнеше от навика на Аркаша в най-интересния момент да коленичи и да свършва — едва започнатото — така да се каже, собственоръчно, но постепенно свикна с тази му странност. Още повече че най-интересното наистина започваше след това.

Въоръжен с дълга цигара, Аркаша започваше подробно да разказва как същото това щели да го правят в съвсем различен, чуждоземски интериор. И го правеше толкова убедително и сладкодумно, че Люба сякаш вече виждаше зад прозореца на московския апартамент високите тропически палми, виждаше как отвън я чака осветеният отдолу басейн и собственият й кадилак, задължително розов. Е, и разни други битови подробности, заради които истинските ценителки на прекрасното са готови да си продадат душата и на дявола и години наред да гледат безкрайни сериали, чието съдържание може да се събере на една страничка.

За Люба Аркаша стана нещо като джуджето от приказките, способно да изпълни всичките й, дори най-съкровените желания. Да, наум си го наричаше „смотаняче“ и „Малечко Палечко“, но тъкмо с него бяха свързани най-светлите й, най-смелите й мечти. Сюжетът им беше съвсем простичък: шикарен дизайн и на фона му тя, Люба, и си няма никакви други грижи и задължения освен шейпинга и шопинга. Непрекъсната фиеста с почивка за сиеста. Жестоко!

Внезапното изчезване на Аркаша беше истинска катастрофа. Още повече че вместо него почнаха да се появяват разни подозрителни личности с гадни погледи и стандартни въпроси по повод местонахождението на любимия й. Показваха й най-различни удостоверения и наричаха Аркадий гражданина Сурин. Други пък нахълтваха в жилището й без никакви удостоверения, но пък с оръжие, и в тяхната интерпретация Аркадий се превръщаше в „педал“, че и „долен“. Та тези посещения продължиха около седмица — вчера за пръв път я бяха оставили на мира, но пък нервите й бяха опънати до крайност, нали така.

Тя нервно бухна пепелно русата си прическа и закрачи по тротоара — усещаше погледите на всички мъже. Ех, ако това ставаше в Кан! В Москва, където на физиономията на почти всеки пешеходец с големи букви беше изписан средностатистическият му жизнен минимум, нямаше никакъв смисъл да хвърля въдици. Така че Люба гледаше право напред, над отминаващите покрай нея фигури. И сблъсъкът с една от тях беше съвсем неочакван. Някой се изпречи на пътя й, тя не успя да се дръпне и…

— Ох! — Удари се силно в нечие твърдо, направо каменно рамо, изкриви си глезена и се ядоса, като си представи колко тъпо изглежда отстрани.

— Извинете — каза разтревожено нечий мек баритон.

— Ха, извинете! Блъскате се като… — Люба спря, съвсем забравила, че току-що се е канила да сравни собственика на баритона поне с… и тя не знаеше вече с какво.

Защото той беше много, ама наистина много обаятелен, с белозъба усмивка и фин аромат на афтършейв, който го обкръжаваше точно на половин метър, което, както си помисли Люба, говореше за изискания му вкус. Тя отстъпи една крачка и ароматът на афтършейва изчезна, но пък много добре се видяха очите на непознатия — кафяви, мамещи, като два шоколадови бонбона. Жалко, че той веднага ги скри зад непроницаемо черните издължени стъкла на слънчевите си очила. За сметка на това пък белотата на зъбите му стана още по-ослепителна.

Симпатичният непознат деликатно докосна голото заради лятната рокля рамо на Люба и загрижено попита:

— Заболя ли ви?

— Не, не, моля ви се. — Стори й се, че нещо я боцна, но непознатият вече отдръпваше ръката си: на китката му лъщеше тежък сребърен часовник.

— Сигурна ли сте? — Той я погледна в очите. — Струвате ми се малко бледа.

— Нищо ми няма, не се безпокойте!

Заучената й усмивка нещо не се получи, нещо стегна сърцето й, ушите й заглъхнаха. А светът лекичко се размаза, все едно гледаш пиратско видео. Околните минувачи се превърнаха в тъмни силуети. „Защо са сенки, а не хора? Ах, каква жега! — помисли Люба и се олюля. — Хем горещо, хем задушно…“

— Какво ви стана? Прилоша ли ви?

Все едно някой изключи всички звуци. Абсолютно всичко освен този мек баритон, който внезапно стана почти гръмогласен.

— Го-ре…

Люба искаше да се оплаче на непознатия, че е страшно горещо, но езикът вече не я слушаше. Мислите й станаха къси, накъсани. Белозъба усмивка… Пипна ме по рамото… Боцна ме… Часовникът…

— Хайде, облегнете се на мен — строго каза непознатият. Без усмивката цялото му обаяние се беше изпарило. Слънцето се отразяваше в очилата му — две светещи точици, истинските му очи — хищни и безмилостни.

„Пуснете ме!“ — не можа да извика Люба. Изведнъж разбра, че в никакъв случай не бива да позволява на мъжа да я отведе някъде, където няма хора, но покорно тръгна с него. Краката й стъпваха сякаш самички, макар и готови да се подкосят. Ако не бяха силните му ръце, точно това щеше да стане. Люба беше съгласна да си изподере коленете в асфалта, стига да не върви така покорно към близката кола. Непознатият вече я плашеше, страхът й се усилваше с всяка крачка. Той я водеше, влачеше я нанякъде, като вампир, нахлул в кошмарите й. И докато я влачеше, я успокояваше:

— Сега ще ви кача в колата, ще ви дам минерална вода, ще ви откарам у вас…

Всичко това бяха лъжи. По бузата на Люба се плъзна сълза — но никой не я забеляза. Люба така и не можа да се разплаче — тъмна вълна я блъсна и я отнесе там, където няма нищо освен мрак.

Последната й мисъл беше за поничките, чудесните ароматни понички, поръсени с пудра захар — дали някога щеше да ги опита пак?