Сергей Донской
За Русия с любов (8)

Глава 7
Адресна регистрация в рая

Веднага след като се обади Маша, Гарик съжали, че беше избързал да продаде златното си кръстче — доста голям кръст впрочем — на един познат прекупвач. Понеже има все пак бог, има! И по всяка вероятност най-после беше решил да погледне благосклонно на него.

— Да се слави името ти и така нататък — прошепна Гарик и внимателно постави слушалката на древния бакелитов апарат. — Благодаря ти, господи, че не ме остави в беда.

— Че кой се моли така бе? — изграчи укорително баба му: седеше точно под една избледняла фотоикона, закачена над хладилника в миниатюрната кухничка. Отпи глътка чай от очуканото канче, млясна, лапна едно геврече и продължи да наставлява лекомисления си внук: — Господ бог трябва да се уважава (хрус-хрус). Трябва да се поклониш (хрус-хрус), да коленичиш даже. И тогава ще ти се въздаде заради вярата ти.

— Стига, бабке — изсумтя Гарик. — Нямам време да се кланям — бързам.

— Все бърза, бърза — докладва бабичката на иконата, след като успя да се извърти към нея. — Суета на суетите, всичко е суета. Ох, грешни сме, грешни…

Гарик я остави да си дудне и влезе в мъничкото помещение, което минаваше за стая, за да се приготви. Пъхна в задния джоб на джинсите си гребена — беше широк и като натиснеш едно копче, от него с щракване изскачаше плоско като лист хартия волфрамово острие. Беше достатъчно дълго — почти дванайсет сантиметра — и заточено и от двете страни. Човек можеше даже да се бръсне с него — Гарик обаче не беше опитвал. Оръжието му трябваше за съвсем други цели.

Предната вечер на пияна глава си мислеше да вземе да си пререже вените и да умре във ваната, пълна с топла вода и кръв. Сега обаче пак му се дощя да живее. Изпълни го надежда, плам, желание да действа. Гадният махмурлук се смени с толкова мощен заряд енергия, че просто не го свърташе на едно място.

— Бабо! — викна той, без да наднича в кухнята, за да не вдиша за стотен път миризмата на отвратителната гозба, която в този дом се наричаше зеленчуково рагу. — Излизам. Ако закъснея, не ме чакай, лягай си.

— Ама къде тръгна? — разтревожи се бабата, надигна се от скърцащия стол и меките й пантофи зашушнаха по пода. — Какво да правя, като пак дойдат ония разбойници, приятелчетата ти? Какво да им кажа?

— Нищо — отсече Гарик. — Казах ти: лягаш си да спиш. Колкото по-рано, толкова по-добре.

Хлопна вратата миг преди разтревожената сянка на баба му да допълзи в антренцето и хукна надолу по стълбището; подметките на маратонките му почти не докосваха изтърканите стъпала. Пред него се стрелна уплашена котка с вирната опашка. Ако не трябваше да забавя на завоите, Гарик непременно щеше да я догони тая четиринога твар и така да я изрита, че да изхвърчи надолу с такава скорост, та да изпревари дори гадното си мячене.

Гарик мразеше този вонящ вход, мразеше лакомата си баба, мразеше вмирисания на нафталин апартамент с голи, оплюти от мухи крушки. Но собственото му жилище от седмица вече принадлежеше на други хора. Както и новичката му корейска кола, която поради недостиг на време също се беше наложило да продаде на половин цена.

Не че сумата, която дължеше, беше чак толкова голяма — обаче косматият азербайджанец Рауф, по прякор Аладин, от когото позорно беше изгубил на карти, не беше човек, с когото да си играеш игрички. Преди седмица Гарик беше изплатил половината дълг, обаче днес висеше със същите седемдесет и пет хиляди долара, както и в началото на тази епопея. Броячът цъкаше ли, цъкаше, лихвата си течеше, да се побърка човек. Пък и щом работата се закучи, всичките му уж приятели се покриха — ама така се покриха, че и със свещ да ги търсиш, не можеш ги намери. И ето ти я изведнъж Машутка с готово решение на проблема.

Американец, червив с долари — ей на това му се вика късмет! Ако работата станеше, сто свещи щеше да запали в черквата. Двеста! Стига да си платеше дълга навреме, понеже тази вечер срокът, който му беше отпуснал Аладин, изтичаше. А изтече ли срокът, с никакви пари не можеш си плати живота. Така е то с картите: губиш — плащаш. С каквото щеш — с пари ли, с главата си ли, но плащаш. Никакви обещания не важат, никакви разписки, никакви молби не минават.

Докато пътуваше в претъпканото метро към Маша, Гарик се чувстваше като жива риба, насила натъпкана в консерва сред мъртвите си и пресовани себеподобни. Поради трескавото си желание по-скоро да спипа американеца, все едно съществуваше в друго измерение на времето, различно от това на останалите пътници. Те четяха, говореха си тихо, разглеждаха рекламите по стените на вагона или зяпаха отраженията си в тъмните прозорци, а Гарик току поглеждаше часовника си и си мислеше, че ако трябва да изживее остатъка от живота си в такова забавено темпо, ще пукне не от болести или от старост, а от нетърпение. Очите му приличаха на очите на вълк в клетка.

— Станция „Пушкинска“! — тържествено провъзгласи уредбата. — Връзка със станция „Тверска“. Моля, не оставяйте във вагоните…

Без да доизслуша този почти отвъден глас, Гарик се измъкна с тълпата в облицования със светъл мрамор подземен вестибюл и се затътри покрай двойния ред колони към центъра на залата. Маратонките му нетърпеливо стъпваха по сивия гранит, искаше му се да изпревари всички, които му запречваха пътя напред, но в тази тарапана това беше сложна задача. Дощя му се да смъкне някой от декоративните свещници по стените и да подкара бавния човешкия поток по-бързо. Живите хора му се струваха почти толкова неподвижни, колкото пушкинските персонажи, застинали на месинговите пана. По принцип след като Машутка още не беше съобщила точния час на заминаването на оня тип, можеше и да не бърза толкова, но може ли да се сдържи човек, видял светлина в края на тунела? А Гарик, след като вече бе изгубил всякаква надежда и изведнъж бе открил нова, се чувстваше точно така.

Вече стъпваше по червен гранит, а това означаваше, че изходът е близо. Като разблъскваше навалицата с рамене, Гарик с облекчение се измъкна в ехтящия вестибюл на сградата на „Известия“ и след минутка вече вдишваше бензиновите изпарения на улицата.

Висок, гъвкав, напрегнат и целеустремен, той закрачи по тротоара, а после спря и се заоглежда за свободно такси. Обикновена кола не му вършеше работа — американецът току-виж се усъмнил. Трябваше да изпипа всичко.

Чак седмото такси беше свободно. Добра поличба. Щастлив шанс, щастливо число. Съдбата наистина му се усмихваше.

Таксито беше волга, толкова мръсна, все едно шофьорът отдавна се беше отказал да я мие, и то не поради друго, а понеже е вече за изхвърляне. Предното стъкло беше пукнато, задната гума беше спаднала. Гарик се намръщи също както би се намръщил, ако трябваше да легне с някоя гарова курва с размъкнати чорапи. Шофьорът обаче се оказа чист и спретнат млад мъж с модерна прическа. Един дявол знае защо караше тая бракма.

— Здрасти, колега — ухили му се Гарик и продължи да плямпа, както го можеше още съвсем малък. — Що не ти се отваря задната врата? Да не си я заварил?

— Сядай отпред.

— А, не, отпред ще сложим тъста, понеже е шкембелия — Гарик се ухили още по-широко, — а пък до мене ще си настаня любимата тъща. Взимаме ги и право в Кунцево, в родилния дом. Давай газ и пълен напред! Син ми се роди, приятел!

Шофьорът вече беше измъкнал някакви клещи и след малко успя да отвори капризната задна врата.

— Син значи — каза с уважение, когато Гарик се тръшна зад гърба му. — Как ще го кръстите?

— Ти между другото как се казваш?

— Коля. Николай.

— Значи ще е Коля! — Гарик се засмя възбудено. — Николай Чудотворец. Хубаво име.

Младият мъж се усмихна, после попита:

— Накъде сега?

— Давай направо, после между сградите, ще ти покажа.

— Значи ще ходите да взимате момчето? — попита шофьорът, докато потегляха. Волгата се разтресе и задрънча.

— Какво момче?

— Ами сина ви!

— А, да де — сети се Гарик. — Бе какво ти момче, то си е бебенце. Гу-гу знае само. Рано сутринта се роди. Още не съм го видял.

— Колко тежи? — попита шофьорът.

— Тук наляво — нареди Гарик, докато се мъчеше да се сети колко ли може да тежи едно току-що родено бебе. — Тая арка отпред виждаш ли я? Карай под нея.

Като плашеше гълъби, деца и бабички, волгата закриволичи между сградите и из дворовете. По едно време някакво кривокрако помиярче хукна да ги преследва — лаеше пронизително и ги гони чак докато не реши, че е прокудило желязното чудовище от владенията си.

— Момчетата обикновено са по-тежки от момичетата — продължаваше да обяснява шофьорът; вероятно и той беше млад татко.

— Ами нормално — съгласи се Гарик. — Понеже се раждат с мозък. Жените нали ги знаеш с коя работа мислят.

— С коя работа?

— Ти я нямаш тая работа, Коля — успокои го Гарик. — Природата не ти я е дала.

— Впрочем — Николай засумтя малко възмутено, — имам две дъщерички, близначки.

— Е, прощавай, братче. Не го казах да те обидя. Не съм на себе си от радост, нали разбираш…

— Разбирам. — Думата прозвуча след кратко мълчание и чак след като сумтенето спря. — И аз като отидох да ги взема от родилното, бях като побъркан. Хилех се като последния идиот, да ти кажа. Знаеш ли колко са сладки…

Гарик почти не му слушаше глупостите, а се оглеждаше. Видя напред редица гаражни клетки и тупна словоохотливия млад татко по рамото.

— Зад ей ония гаражи даваш наляво.

— Там май е задънено…

— Не е, не е — точно оттам почва светлият път към комунизма — засмя се Гарик.

— Стига майтапи.

— Няма майтап. Давай, че закъсняхме!

Волгата зави и спря на парче асфалт, заобиколено отвсякъде от храсталаци и контейнери за боклук. Радиаторът й почти опря в някаква недочупена пейка. Всичко наоколо беше осеяно с тапи и капачки, фасове и слънчогледови шлюпки.

— Видя ли? — каза Гарик; беше сложил ръце на облегалката на шофьора. — Нали ти казах — ето ти го началото на светлия път.

Шофьорът извърна глава и се втренчи в него, сякаш търсеше да открие в лицето му поне десет разлики от веселия клиент, който допреди минути му беше обяснявал за тъста, тъщата и бебето си.

— Ти…

Без да каже нито дума, Гарик вкопчи и десетте си пръста в долната му челюст и извъртя главата му към себе си. С всичка сила. След миг пред очите му вместо ниско подстриган тил се появи брадичка с трапчинка.

Шофьорът се опита да изпъшка.

— Тихичко, тихичко… — зашепна Гарик.

Шофьорът изхриптя и млъкна. Само седалката продължи отчаяно да скърца под трепкащото му тяло, но и скърцането спря, щом се чу тих пукот. Гарик пусна омекналия изведнъж труп — главата клюмна към едното рамо.

— Е, дотук сме — неизвестно защо и на кого високо каза Гарик.

Няколко секунди, а може би и минути седя неподвижно; тъпо се взираше в ръцете си. Те трепереха. От транса му го извади мобилният телефон — високо писукане от джоба на ризата му. Гарик стреснато подскочи и си удари главата в тавана на волгата.

— Ало… ало… Гарик?

Беше Маша. Шепнеше.

— Да. — Той се изкашля и повтори вече по ясно: — Да?

— След десет минути излиза. Ще успееш ли да дойдеш?

Да натика трупа в багажника беше работа за минутка, а пък оттук до сградата, в която живееше Маша, бяха само някакви си двеста-триста метра.

— Няма проблеми — каза Гарик убедено. — Пък и много неща трябва да успея да свърша днеска… ха-ха-ха…

Маша изключи. И изобщо не я беше стреснал Артур, както предположи Гарик, когато слезе и мина отпред да измъкне трупа иззад волана, а именно неговият прегракнал хрипкав смях — нито един човек с ума си не би могъл да го издържи.

А небето над Москва беше чисто-чисто, синьо-синьо и толкова безоблачно, все едно на света нямаше никакви поводи за тъга освен наближаващата есен.

 

 

„Велика Америка спасява не само редниците Райън. Тя е готова да се притече на помощ на всички, които се нуждаят от подкрепата й. Но протегнатата с доверие ръка трябва да е силна, понеже винаги има желаещи да я ухапят.

След трагедията, за която ще ви разкажа в тези редове, е трудно да се разчита на затопляне на отношенията между САЩ и империята, която не стана по-добра, след като смени името си от едно съкращение на друго. Руската мечка пак се надига. Връщане към миналото? Възможно е. Но колко дълго войната може да остане «студена»? А знаете ли каква е температурата при взрив с мощност…“

Началото на статията не беше лошо, но за мощността и температурата трябваше да направи справки, реши Артур Задов, докато слизаше по стълбите. Можеше да го направи и по пътя — щеше да се порови в интернет. Освен това трябваше да проучи много внимателно дискетата в лаптопа. Както казваше редакторът — истинският репортер трябва да познава темата, за която пише, поне мъничко по-добре от своите читатели. Или поне нещата да изглеждат така.

Вратата се хлопна зад гърба на разсеяния Артур подозрително бързо, но той не обърна внимание на това. Вече живееше в утрешния ден, по нюйоркско време. Московското, както винаги, изоставаше безнадеждно. Нищо, скоро и това застояло блато щеше да се разбуни! Щеше да се почне веднага, след като той заемеше мястото си в самолета. Все още не бизнес класа, но спокойно, и това щеше да стане. Както се казва — търпение му е майката.

Артур изобщо не се подразни, че таксито пред входа не изглежда по-добре от древна колесница, измъкната при разкопки в Колизея и изобщо нереставрирана. В това да се повози на заминаване през Москва в такава таратайка също имаше своеобразна екзотика. Щеше да има какво да си спомня. Да не говорим, че можеше да напише не само скандалната статия за руския тероризъм, но и набързо да скалъпи дори книжка на тази тема. Вече беше мислил за заглавието: „В мечото бъррр-леговище“. Докато вървеше към таксито, се замисли за английски еквивалент и се намръщи. От една страна — готино заглавие, от друга — нещо в него не беше наред.

— Вие ли сте за летището?

— Какво? — Артур погледна учудено шофьора, който се подаде от прозореца на волгата. Малко чело, малко повечко нос, а всичко останало яки челюсти, пресечени от чертата на устата. Много рязка и права черта.

— Вие ли сте за летището питам. — Устата на шофьора стана с размерите на процеп на пощенска кутия.

— Да — каза Артур и без успех дръпна дръжката на задната врата. — Отворете, ако обичате.

— Ключалката е счупена. Сядайте отпред.

— И от другата страна ли е счупена? — жлъчно попита Артур, който като всеки нормален американец, смяташе за под достойнството си да седи до шофьора.

— А, не — засмя се шофьорът. — Не знам да е чупена някога, обаче вратата никога не се е отваряла.

— Що за средновековие — изсумтя Артур. — Направо резерват на простотията. Сигурно и багажникът ви не се отваря, познах ли?

— Наистина познахте. — Смехът на шофьора приличаше на стържене на повреден двигател. — Дайте си куфара, ще го наместя на задната седалка.

— При такова обслужване изобщо не разчитайте на бакшиш — важно заяви Артур, докато сядаше до шофьора.

— То пък едни бакшиши давате… — безгрижно отвърна шофьорът, докато обръщаше пред входа. — Ако разчитаме на тях, от глад ще умрем.

Бабичките от блока изпратиха таксито и двамата в него с толкова неподвижни погледи, все едно отдавна бяха умрели на пейката до вратата. Артур потрепери. Много неприятно усещане — все едно му бяха натикали ледена висулка във врата. Нервно потропа с пръсти по черната чанта на лаптопа, изви глава към шофьора и попита:

— Защо минаваме отзад? Не можеше ли да излезем направо на Тверска?

— Там има само десен завой — обясни шофьорът, докато ловко въртеше волана. — И вечно кисне едно сержантче от автомобилната инспекция. Дребно, кльощаво, обаче лакомо, братче, като някой тлъст лейтенант.

— Имайте предвид, че няма да ви платя за допълнителни километри — предупреди го Артур; продължаваше да потропва по лаптопа в сложен ритъм с неочаквани синкопи. — Много добре знам колко струва оттук до Шереметиево.

— Нищо не знаеш ти! — викна шофьорът неочаквано злобно. — Тарифата се вдигна!

— Как така? Кога са я вдигнали? — Побелелите пръсти на Артур се вкопчиха в лаптопа.

— Ей сега! Току-що!

Спирачките изскърцаха и волгата спря на някаква мръсна площадка, като почти удари една счупена пейка. Отдясно имаше гараж; някой неизвестен мислител беше изписал на бетона с отровножълт спрей: „LIVE = EVIL“. Артур за пръв път осъзна, че да живееш на английски е същото като зло, само че наопаки. И освен това разбра, че специално неговият живот в момента очевидно тръгва наопаки.

— Ще викам! — възкликна той, всъщност почти изпищя.

— Викай, викай — спокойно каза шофьорът. — Обаче трябва по-силно да викаш. Дай да викаме заедно. На три. Едно, две…

Артур отвори уста — и така и не разбра дали вече се канеше да викне, или неочакваното предложение го смая. Чудовищен удар в гръкляна изби от главата му всички мисли, остана само най-късичката: „Край!“

— Хр-р — изхърка той. — Кх-х…

Изхърка го толкова тихо, че дори врабците, които кълвяха някакви боклуци по земята, не си направиха труда да литнат по дърветата около площадката — подскачаха на тъпичките си крачета и равнодушно попоглеждаха волгата. Беше им абсолютно безразлично, че в колата един човек убива друг. Live is evil.

На Артур му се ревеше.

— Ама и ти си един. — Шофьорът го ощипа силно по бузата; изглеждаше наистина загрижен. — Гласа ли си загуби? Как ще викаш за помощ сега?

— Ъъъ… Х-хъъъ…

Артур се хвана за гърлото и отвори и затвори уста. Жалкото хъхрене, което излезе от нея, само усили усещането му за пълно безсилие и обреченост.

— Е, нищо де. — Шофьорът го погледна право в очите. — Важното е да отървеш кожата. Не си ли съгласен?

Артур с готовност кимна. И в същия момент нов удар почти откъсна главата му от раменете.

„Удари ме в слепоочието, а май ми строши челюстта — замаяно помисли Артур. — И защо светът се люшка така…“

Шофьорът на таксито се надигна и настървено го заудря с юмруци. След миг в главата на Артур не остана нищо освен бумтене и пурпурна мъгла, в която ритмично лумваха ярки светлини. В целия този хаос обаче имаше и още нещо, нещо мъничко, мяташе се като уплашено зверче — одевешната мисъл „Край“: блъскаше се в стените на съзнанието му и не намираше убежище никъде.

 

 

Вместо да мине под арката към паметника на Юрий Долгоруки, Гарик зави в съседния двор и след малко излезе при бившия архив на също бившия институт за марксизъм-ленинизъм. Градинката насреща още помнеше славните времена, когато в нея седяха съвсем други хора, идеологически подковани, закалени в трудови подвизи, способни от пръв поглед да различат брадатия Карл от не по-малко брадатия Фридрих. Сега тук се шляеха предимно всякакви тунеядци с обърнати назад шапки с дълги козирки и поркаха „Клинско Специално“, ще рече — със спирт. И всеки беше готов да докаже любовта си на дамата на сърцето си ако не с друго, то с презерватива в джоба си. Пак добре — поне сексът в Русия май клонеше към безопасен. Колкото до живота — стой, та гледай!

Гарик се изплю и улучи един дебел гълъб, който от мързел не хвръкна, а само се отдръпна пешком, като полюшваше несъразмерно малката си глава.

Гарик му завидя за непукизма, мина по Столешникова улица, влезе в двора на една старовремска къща — правеха й основен ремонт, та да я направят на офис — и без проблеми се качи на втория етаж, където все едно беше имало бомбардировка или поне вчерашно земетресение. Под прозорците работниците беззлобно псуваха — или разтоварваха нещо, или товареха; май все пак товареха строителни отпадъци. В ругатните на хегемоните на работническата класа имаше толкова смисъл, колкото и в боботенето на булдозера, който заравняваше мястото пред парадното стълбище.

Гарик отиде до един относително чист перваз и нареди на него скромната си плячка. Паспорт на гражданин на Съединените щати; портфейл, в който освен петстотин долара и някакви си рубли имаше самолетен билет за Ню Йорк — за 14.45, с днешна дата; няколко кредитни карти — американецът обаче беше признал, че отдавна са невалидни; орден „Ленин“ — злато и платина, — за който, както беше казал същият американец, на Брайтън Стрийт без проблеми щели да дадат четири стотачки. И накрая лаптопът, най-ценният трофей. Хубаво компютърче наистина, обаче да го шитнеш най-много за бон и половина. А за да доживее до утре, а после и до вдругиден и така нататък, на Гарик му трябваха петдесет пъти повече.

— Ах, Машутка! — изръмжа той, след като направи печалната равносметка. — Майтап ще си правиш с мене, а? Два трупа — и за нищо!…

Тресна с юмрук по перваза, изохка и хвана ударената си ръка с другата. Болката мина бързо. Тревогата обаче не — беше се загнездила някъде по средата на гърдите му, като червей, готов да го изгризе отвътре.

Нямаше никакъв смисъл да се появи пред очите на Рауф с толкова скромна плячка. По-добре беше просто да пропилее всичко за ден-два, а накрая да се надруса така, че изобщо да не вдява, когато азербайджанците дойдеха да го довършат. Само че и това май нямаше да мине. Рауф нямаше да му позволи да умре лесно. Щеше да го изкорми, да го натъпче със счупени стъкла, че и да го накара да му танцува. Вездесъщите азиатци наистина отбираха от мъчения, трябваше да им го признае. Ох, какво ли да измисли, та да му се разкарат от главата?

Гарик си поизтупа дрехите и се среса с гребена, в чиято дръжка се спотайваше волфрамовото острие. Не можеше да ходи из центъра на Москва неспретнат, щеше да привлича внимание. Добре че не се беше наложило да използва ножа — щеше да е целият в кръв. Американецът обаче умря лесно, лесно и бързо. Поне според Гарик.

Той тръсна глава, за да прогони картината на смъртта му от ума си. Накрая очите на мистър Задов така се бяха оцъклили, все едно гледаше мъчителя си през невидими лещи. И така си пукна — с оцъклени очи. Не дай си боже да почне да му се привижда насън тоя тъпак.

Та значи всичко стана, когато Гарик затисна американеца на задната седалка, седна му на корема и вдигна тирбушона, който беше намерил в жабката на волгата. Нищо не разбираше от кредитни карти, така че реши да поразпита пленника си по-подробно, преди да му нахлузи на главата найлонов плик и да му резне гърлото.

В човешкия нос има безброй нервни окончания — по-лесно е да преброиш корените на тревата в някоя градинка. Плюс всякакви кръвоносни съдове и нежни хрущялчета. Гарик от собствен опит знаеше какво им е, като подходиш към тях със сила — един път се беше озовал в същата ситуация, но на мястото на американеца. Така се разприказва тогава, че трябваше почти да му счупят главата, та да млъкне.

Е, мистър Задов също не почна да се прави на мълчаливец, изпя си всичко веднага щом видя къде е насочена лъскавата спиралка. Гарик беше взел тирбушона само за всеки случай — да не би американецът да почне да усуква и да скрие нещо. След няколко секунди обаче вече нямаше на кого да задава въпроси. Много слабо му излезе сърчицето на тоя Задов, страхливо. Гарик още не беше натиснал като хората — и край! Американецът се превърна в неидентифициран труп. Още неидентифициран, поправи се Гарик наум.

Защото много скоро ченгетата щяха да стигнат до Маша, а тя щеше да го изпее. Ако не беше длъжник на Рауф, нямаше страшно, щеше да намери къде да се скрие и да изчака данданията да свърши. Сега обаче всичките свърталища бяха затворени за него — азерчетата веднага щяха да разберат къде е и да го спипат. От трън, та на глог, така излизаше. Или с други думи, както бил казал някой от великите, голяма е Русия, но няма накъде да отстъпваме. А бе, ела, зло, че без тебе по-зло.

Всъщност защо пък точно Русия? Свят широк, нали така?

Гарик бавно посегна към американския паспорт, отвори го и го огледа. Естествено изобщо не се надяваше да открие някаква прилика между себе си и Задов. Просто проверяваше доколко добре е залепена снимката и дали няма да може да я откачи с тънкото острие на ножа си.

Излезе, че няма проблеми. А бе тия американци с какво лепят снимките в паспортите си, с плюнка ли?

След петнайсет минути Гарик излезе от най-близкото фото. В джоба му се бяха гушнали четири още топли цветни снимки и тубичка лепило, купена от някаква книжарничка. След още пет минути, на една от горните площадки на някакъв вход, той старателно, изплезил език, изряза една от снимките си, за да пасне точно по размер.

В устата му лъскавото правоъгълниче само за секунди стана влажно и еластично. Гарик го сложи на коляното си и с една монета и с един от ключовете си направи в единия му ъгъл нещо като релефен печат. Подържа снимката за малко на слънце и после, затаил дъх, я лепна в американския паспорт.

Добре се получи всъщност и той дори се полюбува малко на творението си. След това сложи самолетния билет в паспорта и тръгна надолу, но след миг се върна за изоставения като подхвърлено дете лаптоп. Не е добре човек да минава през митницата с празни ръце. Щом играеш вабанк и освен това блъфираш, не бива да пропускаш дори най-малката подробност.

Докато седеше в таксито, което го караше към летището, Гарик току попипваше паспорта — беше го натикал в задния си джоб. Паспортът беше пропускът му за рая, пропускът му за Съединените тъпанарски щати, където щеше да почне всичко на чисто.

Все едно не оставяше зад себе си два още неизстинали трупа. И все едно съдбата позволява на длъжниците си да спечелят, като понякога се отказва да играе с коз в ръкава.