Към текста

Метаданни

Данни

Серия
ФСС. Руският 007
Включено в книгата
Оригинално заглавие
В Россию с любовью, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,8 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване, корекция и форматиране
nedtod (2022)

Издание:

Автор: Сергей Донской

Заглавие: За Русия с любов

Преводач: Иван Тотоманов

Година на превод: 2005

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2006

Тип: роман

Националност: руска

Редактор: Ани Николова

ISBN: 954-585-697-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5085

История

  1. — Добавяне

Глава 6
Гуд бай, май лъв, гуд бай!

От прозореца човек можеше да се любува на паметника на Юрий Долгоруки, но Маша никога не го правеше. Тя, честно казано, изобщо нямаше представа какъв е тоя брадат тип на позеленял бронзов кон на площада. Статуите изобщо не я вълнуваха — нито бронзовите, нито гранитните. Когато в столицата се заприказва да се вдигне паметник на Петър Първи, някакъв телевизионен репортер я спря веднъж на улицата и я попита какво е мнението й за Церетели. Тя естествено изобщо не беше чувала за този ас на монументалното изкуство и отговори с достойнство:

— Не обичам грузинските вина. — И като помисли секунда, добави: — Въпреки че, да ви кажа, живея на две крачки от ресторант „Арагви“.

Репортерът чак зяпна, глупакът му с глупак, а Маша продължи по тротоара на дългите си крака. Лицето й беше абсолютно невъзмутимо.

На гладкото челце на това красиво момиче никога не се събираха повече от две бръчици, пък и това се случваше най-вече нощем, когато Маша получаваше оргазъм или сънуваше някой кошмар. Последното, за нейно съжаление, се случваше значително по-често от първото. Поне досега Маша не беше срещнала по житейския си път онзи маг и чародей, който можеше да промени това положение към по-добро.

Въпреки че се отнасяше доста равнодушно и към секса, и към изисканите вина, и дори към произведенията на скулпторите монументалисти, Маша се определяше като ценителка на всичко прекрасно, в частност на истинската френска парфюмерия, и много се гордееше с колекцията си от всевъзможни флакончета, без да подозира, че са напълнени от кипърски босяци, които изобщо не са стъпвали в Париж.

Вярно са казвали древните, че неведението е благо. На кого ще му е приятно да научи, че ароматното „Марлборо“, което пали сутрин, не идва от слънчева Вирджиния, а от молдовското село Пущяни край Кишинев например? Ще му олекне ли на някого от такава осведоменост? Не, разбира се. Та значи и Маша се наслаждаваше на аромата на парфюмите си, без да си блъска главата над въпроса за произхода им.

Всезнаещото списание „Космополитън“ я беше научило как да избере правилно своя аромат, който да накара всички мъже да се лепят за нея. Всичко беше съвсем просто. Маша се въоръжи с едно калкулаторче, събра цифрите на рождената си дата, месеца и годината, посмята още малко и получи тройка. Това означаваше, че й отива финият аромат на приключенията (парфюм „Юп“), многообещаващият намек за безумни нощни фантазии (разбира се, „Апиум“) плюс ароматът на хиляди приключения, букети рози, шампанско и безгрижен смях (Е, тук вече не можеш да минеш без „Етърнити“ на Калвин Клайн, как така без него в наше време!).

Не можеше да се каже, че благоухаещата Маша имаше цели рояци поклонници, които да се домогват не само до редовна взаимност, но и до ръката и сърцето й. И все пак имаше някакъв избор. Това лято например си беше избрала Артур Задов, с когото я запознаха в нощния клуб „Маджикъл Мистъри Тауър“.

За Маша, която мечтаеше да се измъкне от скапаната съветска действителност в просторите на великата американска мечта, Артур беше истинска находка. Той се оказа преуспяващ нюйоркски репортер — от време на време идваше в родината си, за да събира материал за собствената си седмична колонка в „Ню Йорк Ривю“. Не чуждестранен милионер, но не и тукашен мошеник, който днес с щедра ръка пилее долари, а утре се крие от кредиторите си в някоя дупка, храни се с евтини консерви и си мечтае да спечели от тотото, та да си оправи бакиите.

Две от Машините приятелки се бяха омъжили за такива „новоруски“ бизнесмени и вече бяха овдовели, като покрай другото наследство получиха от покойните си съпрузи умопомрачителни дългове плюс непрекъсната мигрена. Едната се примири със съдбата си, приписа цялата си наследена собственост на бандитите, които я тормозеха, и излезе на сергия на пазара — намусена и озлобена, обаче цяла и невредима. Другата все още се репчеше и обясняваше, че съпругата не отговаряла за съпруга си, но по все по-бледата й физиономия си личеше, че или всеки момент ще се гътне от непоносимото нервно напрежение, или че за това ще й помогнат бившите бизнес партньори на съпруга й. Не, не за такава съдба мечтаеше Маша. И щом се появи Артур, веднага прекъсна всичките си предишни връзки — както случайните, така и относително постоянните. Новата й бурна връзка започна с това, че Артур й дойде на гости и така и остана в жилището й — май изобщо не мислеше да се връща в хотел „Космос“. Багажът му беше малко, но пък и той не беше някакъв тежкар бизнесмен, а журналист — днес е тук, утре — там. Стигало му, че намерил в Москва най-скъпото си — Маша. Така казваше. Струваше ли си да го разубеждава?

В нощния клуб, където се запознаха, Маша ухаеше на вълнуващия въображението аромат на парфюма „Етърнити“ (онзи същият, който би трябвало да се асоциира с приключения, рози и шампанско). Понеже разбираше, че тази уловка може и да не е достатъчна за обръгналия американец, тя отиде до тоалетната и набързо се приведе в пълна бойна готовност.

Защото беше умно и енергично момиче и без помощта на разни Дейл Карнегиевци знаеше как да печели приятели и да завоюва разположението на хората. Рецептата й беше съвсем простичка. Оставяш си уж без да искаш отворената чантичка така, че обектът на вниманието ти да не може да не я види, обаче най-отгоре върху всички джунджурийки си пъхнала небрежно смачканите си бикини. Това е. Пък и ако си двайсет и пет годишна хубавелка, която отбира от бельо и прахове за пране, успехът ти е гарантиран.

Всяко привлекателно момиче, което знае как да се пласира правилно, непременно успява, Маша открай време беше убедена в това, и този път излезе права. Артур се качи уж само за по едно кафе, но беше толкова нетърпелив, че от синтетичните му чорапи направо летяха пукащи синкави искри — толкова бързо ги смъкваше в тъмнината.

После имаше бурна прелюдия в стил „Девет седмици и половина“, по време на която Маша си охлузи гръбнака, понеже Артур я затисна на хладилника, и лошо си удари коляното в ръба на масата. Колкото до самия акт, него все едно го нямаше — явно Артур хич не го биваше в това отношение. Но Маша не беше разочарована. Онова, което мъжът не ти дава докрай в леглото, винаги можеш да си го допълниш в магазина. Не съвсем романтично, но пък много, много практично.

Преди появата на Артур никой от приятелите й, особено тези с нормална потенция, не й беше обещавал сватбено пътешествие на Антилските острови и уютно семейно гнезденце в Ню Йорк, на 48-а улица. Никой дотогава не й беше казвал строго: „На първо време ще трябва да си наистина много скромна, дарлинг. Засега не можем да си позволим да харчим повече от осем хиляди седмично. Квартирата не е евтина, освен това съм дал капаро за порше последен модел. Така че ти, Машенка, ще трябва да се задоволиш с «Мустанг» модел 97-а година. Помисли хубавичко и ми кажи откровено, ако тази перспектива те плаши“.

Маша не беше от плашливите. Перспективата да живее с осем хиляди долара седмично и да кара не съвсем нова кола изобщо не можеше да я притесни. Нали беше чула вълшебните думи: на първо време. Всяка любяща съпруга трябва да се примирява с временните трудности.

Маша тихо влезе в спалнята и се залюбува на спящия Артур. Беше си дошъл по малките часове, уморен, но много доволен. Притисна за малко сънената Маша към гърдите си и й замърмори нещо с успокояващ тон. Тя не чу какво точно — много трудно се чува, когато този, който говори, едновременно те целува по темето. „Какво, бейби?“ — попита Маша и вдигна разтревоженото си лице към него. „Всичко е готово, дарлинг — каза той с мила усмивка. — Утре заминаваме за Ню Йорк. Оправи ли си визата?“

И щом чу утвърдителния й отговор, се тръшна на кревата и веднага заспа, както винаги по очи, прегърнал възглавницата. Все едно го беше страх, че докато спи, някой може да го изкорми или пък в носа му да влезе хлебарка.

През изминалите няколко часа Артур изобщо не беше сменил позата си — приличаше на боец, поразен от вражески куршум, докато се е опитвал да пропълзи през неутралната полоса.

След като му се полюбува достатъчно, Маша на пръсти отиде до стола, на който любимият й си беше нахвърлял нещата както дойде. Беше наследила навика тайно да инспектира мъжки джобове от майка си, която, преди да изчезне с поредния й пастрок някъде в Украйна, се беше постарала да предаде на дъщеря си целия си богат опит на три пъти омъжвана, да не говорим, че беше сексопатолог по професия и по призвание.

„Трябва да си съвсем наясно що за тип е всеки твой кавалер, Машуня — учеше я Евдокия Кузминишна. — Никога не се знае какво можеш да очакваш от мъжете. Аз лично съм дълбоко убедена, че всичките до един са с психически отклонения. Гледат те влюбено, шепнат ти нежно на ухото, а всъщност си мечтаят да ти натикат между краката някоя наденица или пък имат някакви други гадни фантазии. Ако обаче си наясно що за тип е твоят избраник, от жертва тутакси се превръщаш в господарка на положението“.

По време на предишните обиски Маша не беше открила в джобовете на Артур нищо подозрително. Във всеки случай не и наденица. Портфейлът му с минимум в брой не я притесняваше — то си беше ясно, американците са се побъркали по кредитните си карти и изобщо не броят банкнотите за пари. Затова пък не намери сред вещите на Артур дори една-едничка сантиментална снимка, нито женска, нито детска, което потвърждаваше положението му на ерген. Имаше само снимки на многобройните му приятели — Маша познаваше някой от тях покрай „Маджикъл Мистъри Тауър“. Изобщо, всичко си беше нормално. Вярно, предната вечер, докато Артур се къпеше, преди да излезе, Маша с известно недоумение намери във вътрешния джоб на лятното му сако кука за плетене, явно похитена от скрина на баба й. Защо му беше кука за плетене? Що за странно хрумване? Дори да плетеше тайно чорапи или шалчета, все пак щяха да му трябват повече куки, нали така?

Въпреки че се измъчваше от любопитство, Маша така и не се осмели да го попита защо е бъркал в скрина на баба й. Защото контравъпросът — „А ти защо ми бъркаш в джобовете, дарлинг?“ — за един миг можеше да съсипе всичките й завоевания. Понеже мъжете не кълват втори път на свалени бикини. И тогава какво? Все пак човек е млад само веднъж, нали така. И то за колко ли… Ако останеше млада още, да речем…

Стоп! Мислите й по въпроса рязко прекъснаха, все едно някой беше дръпнал невидим шалтер в главата й. Обзета от непреодолимото желание да пипне билетите, един от които трябваше да я отнесе там, където се сбъдват всички мечти, Маша отвори портфейла на Артур, порови в него и направи едно изключително неприятно откритие. В портфейла имаше само един билет, на името на Артур Задов. Самолетът излиташе (устните й се свиха) в 14:45. Тоест (зелените й очи потъмняха от гняв) Артур я беше излъгал два пъти. Първо, като беше казал, че тръгват вечерта. Второ — че ще пътуват двамата.

Но окончателно я довърши визитната картичка на Артур — измъкна една от някакво малко джобче на портфейла. Веднъж той й беше показал своя картичка, без да й я дава, и на нея пишеше, че Arthur Zadoff наистина е репортер във вестник „New York Review“, при това не обикновен, а „supernumerary“, както гордо бе отбелязал и бе потропал с нокът по загадъчната думичка. Тогава Маша се ограничи само с това да кимне с уважение: че как иначе — „супер“! Сега обаче си направи труда да отвори англо-руския речник и бързо си изясни, че в случая става въпрос само за „извънщатен“ и дори направо излишен кореспондент, който, дори да харчеше 8 000 долара, ги харчеше вероятно за цяла година; а не за седмица.

Голяма минавка!

Маша би му простила, ако след като кацнеха на летище „Кенеди“, й признаеше честно, че се е изфукал. Озовеше ли се в Ню Йорк, тя щеше да се примири с коварството на Артур. Номерът обаче беше, че изобщо нямаше да стъпи там! Артур, този мръсен мошеник, безплатно беше използвал и нея, и жилището й, а сега се канеше да се измъкне дори без да каже „довиждане“! Да я изостави! Не, дори не да я изостави — направо да я зареже!

Ако в този момент Артур отвореше очи и видеше лицето й, щеше да си помисли, че докато е спал сладък сън, някой е подменил Маша — или поне я е състарил най-малко с пет години. Но той продължаваше да си спи безметежно, без да подозира, че над главата му се трупат буреносни облаци.

— Супер… нумер… ари значи — процеди Маша с омраза. — Такива номера ще си играем значи, драги. Форти ейт стрийт с бонус Медисън Авеню, а?… Добре де, ще ти го върна!

Маша погледна часовника — беше малко след осем, — безшумно заличи следите от обискирането и излезе от спалнята. Отнесе телефона в банята и набра един номер — помнеше го наизуст, макар да не го беше използвала вече от години. Обаждаше се на Гарик. И толкова й се искаше той да вдигне веднага, че пластмасовият телефон буквално пукаше под пръстите й.

Много преди да се превърне в една от забележителностите на нощния клуб „Маджикъл Мистъри Тауър“, Маша работеше на участъка Шереметиево — Москва. По тази трийсет и осем километрова отсечка се подвизаваха няколко бригади комарджии, които обработваха доверчивите новопристигнали направо в такситата. Маша беше в малкия задружен колектив на Гарик — ролята й беше на дъщеричката, която увещава със сълзи на очи пийналия си баща да не играе комар с непознати. Доверчивият и „татко“, разбира се, изобщо не беше жертва, а изкусен мошеник и в крайна сметка опразваше джобовете на наивниците. Самият Гарик не вземаше пряко участие в разиграваните спектакли — той осигуряваше чадъра, внасяше определения процент в бандитската черна каса и решаваше всички възникващи проблеми.

Маша за нищо на света нямаше да тръгне да напомня за съществуването си на този опасен тип, обаче обстоятелствата го налагаха. Не можеше да позволи на Артур да се измъкне от Москва, без да му го върне тъпкано, нали? Да вземе да му издере очите заради това, че я е лъгал? Не, това беше прекалено малко, за да се почувства отмъстена. В главата й се раждаше друг, много по-коварен план.

— Да? — Доста неблагозвучният глас на Гарик я накара да трепне от радост.

— Гарик?

— Кво?

— Гарик? — повтори Маша почти с възторг. — Ти ли си?…

— Коя си ти ма? Какво искаш?

— Маша съм… Машутка-Кошутка, помниш ли ме?

— А… — В гласа на Гарик прозвуча и облекчение, и разочарование. — Думай. Обаче имай предвид, вече не съм в бизнеса… В смисъл не в тоя бизнес де — бързо се поправи той.

— Очертава се един клиент — бързо изтърси Маша. — Америкън.

— К’ъв? Пеликан ли каза?

— Америкън бе, американец!

Говореше тихо, а освен това беше пуснала водата във ваната, за да не би Артур да я чуе, ако се събуди, така че Гарик пак не я разбра.

— Говори по-високо — викна той в слушалката. — Какво ми шепнеш? Нищо не чувам.

— Не мога по-високо. — Маша затули слушалката с ръка, та гласът й да влиза право в микрофона. — Значи имам изгоден клиент. От Щатите.

Гарик се ядоса:

— Казах ти вече, не съм в бизнеса. Не ме занимавай с тия глупости.

— Фрашкан е с долари — излъга Маша по инерция. Гласът й вече беше съвсем тих.

Гарик обаче този път я чу много добре и се оживи.

— Долари?

— Ами да де. Нали е американец.

— Добре, да допуснем, че това ме интересува. И какво? Предлагаш да го претарашим? Къде? Кога?

Маша се погледна в огледалото, помисли си за миг, че точно сега е моментът да се откаже, докато не е станало късно, и каза:

— Казва се Артур. Днес излита от Шереметиево две. Сам.

— С кола ли е? — попита Гарик.

— Не. Вози се на таксита.

— И е сам. Правилно ли те разбрах?

— Правилно — решително потвърди Маша.

И си спомни как, идиотката му с идиотка, правеше списък на багажа, който смяташе да вземе, как се припомняше английския и напоследък разговорникът непрекъснато беше в ръцете й, как се хвалеше на приятелките си какъв късмет е извадила. А Артур да я направи на изтривалка! Да, той заминаваше за Ню Йорк сам. Нямаше ли да е справедливо да го накаже — пада му се да се свести в някоя канавка пребит и ограбен, пада му се!

— Откъде тръгва? — попита Гарик. — В колко часа?

— От къщи — отвърна Маша. — Още не знам точно кога.

— Значи ще ми се обадиш. — Гарик вече говореше заповедно. — Няма да съм вкъщи, ще ми звъннеш на мобилния. Записвай…

— Ще го запомня.

— Само да го забравиш, мисли му! — Гарик й го продиктува три пъти, после нареди: — Ще ми се обадиш веднага щом твоят Арнолд…

— Артур — плахо го поправи Маша, но той все едно не я чу.

— … значи щом повика таксито. Ще го чакам до вас. Сега ми го опиши.

— Ами… — Маша се замисли. — Не е много симпатичен, въпреки че…

— По-точно! — изръмжа Гарик. — През оная работа ми е дали е симпатичен, или не. Трябва да го позная веднага, загряваш ли? Особени белези? Как е облечен?

— Брюнет, пълничък. Винаги носи светъл костюм, дори в жегата. Ще носи черен куфар и чанта с портативен компютър.

— Добре, добре! — Гарик се позасмя доволно. — Ти какво искаш за тоя брюнет, Машутка? Имай предвид, че само за данни не давам повече от пет процента.

Маша си спомни, че Артур всъщност няма почти никакви налични, и каза, доволна от собственото си благородство:

— Нищо не искам.

— Е, щом не щеш — няма — веднага се съгласи Гарик. — Нещо те е прецакал тоя пълничък брюнет, а?

— Да — потвърди Маша и ядосано изключи телефона: насмалко да си счупи виолетовия маникюр.

Щом тя нямаше да види Антилските острови, Артур заслужаваше да си изпати. Не се тревожеше какво ще обяснява на Гарик, когато той се разсмърди, че плячката не е богата — нали не беше поискала дял, просто му правеше услуга. На подарен кон зъбите не се гледат.

— Ще видиш ти, кон такъв — изсъска Маша и присви изумрудените си очи. Ха, кон! Катър с катър!

Интересно кой от кого се учи — красивите жени от пантерите или обратното.

 

 

— Оооуф — басово започна Артур и завърши безкрайната си прозявка все по-тънко: — ъ-ъ-ъ-ииии…

— Наспа ли се? — нежно попита Маша. Току-що беше излапала две парчета бадемова торта и това й беше помогнало да си възвърне душевното спокойствие.

— В самолета ще си доспя. — Артур хвърли поглед към нея и бързо добави: — На очарователното ти рамо, бейби.

— В колко излитаме? — Тя стоеше над просналия се на леглото Артур и поглеждаше ту него, ту леко кривите пръсти на краката си, целите в сребърни халкички.

— Ох, не знам още. — Той се нацупи замислено. — Ще докарат билетите в пет, така че имаме предостатъчно време. Още е единайсет и половина. Oh, then we have all the time in the world!

— Това как се превежда? — попита Маша с такъв вид, все едно още я интересуваше.

— Ами ако е буквално, си е чиста глупост — каза Артур. — Че имаме цялото време на света. Не звучи, нали?

— Много добре си звучи — каза Маша.

— Събра ли си багажа? — Артур се нацупи още по-замислено, отколкото преди малко.

Мъчеше се да я гледа в очите, обаче погледът му бягаше настрани и затова той почна да търка лице, все едно да се разсъни. По принцип беше доволен, че беше живял при Маша. Хем безплатно, хем, по-важното, безопасно. Дразнеше го — и то всеки ден все повече — единствено навикът й да се разхожда из апартамента полугола. Да, не го биваше за бисексуален тип — така и не можеше да обикне женския пол. Но пък понякога се налага човек да нарушава принципите си.

— Ела при мен, бейби — каза той, спусна крака на пода и се усмихна сладко. — Close your eyes, and I’ll kiss you…

Което означаваше: „Затвори очи и ще те целуна“. Артур обичаше тази стара песен и често си я тананикаше, когато беше в добро разположение на духа. Точно днес тя звучеше особено актуално, понеже по-нататък в текста ставаше дума за раздяла. Артур се засмя възбудено, прегърна Маша през кръста и я привлече към себе си. С другата си ръка й смъкна бикините. Не му харесваше, че Маша се извисява над него, но го мързеше да стане. След безсънна нощ човек се чувства като пребит…

— Безсрамник такъв…

Маша шеговито го плесна по палавата ръка и кокетно се опита да си вдигне бикините; Артур се смееше и ги дърпаше надолу със свития си показалец. „Да не забравя да оставя дискетата в лаптопа — помисли си, докато оглеждаше онова, което се появи пред очите му в близък план. — Ако я извадя, може да се повреди по време на прегледа на летището. А в компютъра сигурно няма да й стане нищо. Човек винаги трябва да мисли за безопасността — и в бизнеса, и в секса“.

— Купи ли презервативи, бейби? — попита Артур и вдигна глава.

— Не — отговори Маша, без да спира борбата за опазване на частичната цялост на тоалета си.

— Защо? — Той като че ли се обърка, пусна ластика и бикините се върнаха в изходно положение.

— А защо да купувам? — Маша се усмихна. За пръв път през живота си съжали, че няма поне трипер. Нямаше да е зле да му го лепне за сбогом. Но нищо, скоро щеше да му го върне другояче. — Нали след няколко дни ще се оженим… — И нежно го пощипна за ухото.

— Ами да, разбира се! — Усмивката на Артур беше още по-лъчезарна от нейната. Той пак посегна към бикините й и тя го плесна, вече малко рязко. — Какво ти става, бейби?

— Вие в Америка не се ли къпете, като се събудите? — невинно се учуди Маша. — Зъбите поне не си ли миете?

— О, йес! — Артур скочи от леглото, позагащи се и бодро заситни към банята.

Маша помисли дали да не си облече една дълга до коленете жълта фланелка, но премисли и се изтегна на леглото в най-непринудената поза, на която беше способна. Не биваше да предизвиква подозренията на Артур с внезапна студенина. А пък едно кратко предобедно чукане, дори да не е кой знае колко приятно, е поне полезно. Какво сега, гимнастика ли да прави след двете парчета торта?

Артур се върна изкъпан, гладко избръснат и сресан. Когато си прибереше шкембето, не изглеждаше абсолютното лайно, каквото всъщност беше. Но пък беше прибързал да си свали гащетата. Онова, което се разкри пред взора на Маша, беше отпуснато и сбръчкано, все едно Артур като никога се беше осмелил да вземе студен душ. За онова, което той смяташе за свое достойнство, имаше само едно подходящо название: капкомерче. Подходящо беше само за скулптурни херувимчета. Не беше обаче най-доброто украшение за един стопроцентов американец.

Щом Артур й се качи и почна да й дърдори нещо за медения им месец, Маша ловко му затвори устата с твърдото си зърно и с омраза се взря в темето му точно пред очите си. Косата на Артур беше оредяла съвсем лекичко, обаче през линийките, оставени от гребена, се виждаше прекалено много бяла кожа. Ръцете му също бяха бели, като тесто, и то невтасало. Маша затвори очи и заслуша сякаш някак отстрани как Артур пъшка, докато се нагласява върху нея. Това означаваше, че след две минутки той с уморен стон ще се изтърколи настрани и ще изпъшка нещо благодарно.

Този път бяха четирийсет секунди.

— Уф! — каза той, след като се смъкна от нея. — Божествена си, бейби.

— И ти.

Маша опипа бедрата си. Беше абсолютно суха. Защо беше целият този цирк? Защо му беше да се прави на расов жребец, след като силиците му не стигаха дори за проскубана кокошка?

— До довечера ще ти се наложи да поскучаеш — каза Артур, докато се изправяше. Беше забравил за добрата традиция да си гълта шкембето и да пъчи гърди и изглеждаше особено неприятно. Пък и това идиотско капкомерче — по-добре да си го откъсне и да го хвърли на котките, вместо и сам да се измъчва, и другите да тормози!

— Оставяш ме сама? — Маша се направи на разочарована. — Пак ли работа?

— Последният ден е най-трудният — засмя се Артур. — Но ти не се мотай, събери си багажа. Не взимай много! — Този възглас прозвуча вече от коридора. — Щом пристигнем, ще ти купя всичко, което заслужава такава хубавица като теб!

За миг Маша си помисли, че може би е сбъркала с черните си подозрения. Ами ако Артур беше решил да върне билета си и вече беше поръчал два, за вечерния полет? Ах каква идиотка беше…

— Да си сложа ли багажа в твоя куфар? — попита тя и зашляпа боса към банята. — Малко е, а в куфара ти има много място.

— Куфара ще трябва да го взема — подвикна Артур през вратата.

— Защо? — Маша облегна голия си гръб на стената и скръсти ръце на гърдите си.

— Ами…

Артур уж почна да плюе в мивката, за да спечели време — и за това време успя да измисли невероятно оправдание:

— Защото летим заедно с един мой колега, мистър Левицки от „Хералд Трибюн“. А бе той купи направо всички путински матрьошки на Арбат и не му се побирали в чантите. И ме помоли да занеса куфара си в хотела, та да ги натъпче в него. Голям скъперник, казвам ти! — Артур се разсмя жизнерадостно, водата все така плискаше. — Стиска се да си купи една чанта, разбираш ли, а в Ню Йорк ще продаде матрьошките на първото антикварно магазинче и ще изкара поне хилядарка. И това след като взима сто и осемдесет бона годишно! Представяш ли си, бейби?

— Не — тихо каза Маша, — не си представям.

— А? Какво каза?

— Казах, че можеш да дадеш на твоя мистър Левицки един безплатен съвет.

— Какъв?

— Да си ги натика тия матрьошки във вмирисания гъз!

Зад вратата избухна бурен смях.

— Освен това мога да му подаря за спомен бронзовото бюстче на Ленин. Онова, което е на бюрото.

Пак смях.

— Мий си по-бързо капкомерчето, копеле с копеле — изсъска Маша с омраза. — И без това за нищо не става!

Смехът рязко спря и Артур подвикна малко разтревожено:

— Не те чух! Каза ли нещо?

— Попитах дали да ти повикам такси, дарлинг. — Маша се усмихна ослепително.

— Стига да не те затруднява, бейби.

— Не ме — палаво отвърна тя и тръгна да вземе телефона. В ума й се изписаха цифрите на номера на Гарик.

През това време Артур се бършеше с голямата хавлия и се любуваше на замъгленото си отражение в запотеното огледало, което му приличаше на илюминатор. Колко глупаци беше преметнал през живота си! Ама наистина са глупави хората, направо се разтапят, като ги лъжеш. Доверчивата Маша сигурно вече си представяше как се шляе по Пето авеню и разглежда витрините на луксозните магазини. Ех, село-село, ех, рускиньо глупава! Кажи сбогом на мечтания си рай!

— Гуд бай, май лъв, гуд бааай! — запя Артур. Гласът му отдавна не му се беше струвал толкова звънък и благозвучен.