Сергей Донской
За Русия с любов (6)

Глава 5
С два изстрела — един заек

Стрелбището беше най-обикновено — дълго, с нисък таван. Стените бяха боядисани в унило бежово, подът беше циментов, студен. Една неонова лампа примигваше, все едно имаше нервен тик.

На местата за стрелците нямаше нито пушки, нито пистолети — те се пазеха в специални железни шкафове, направени много преди Громов да се появи на белия свят. Той обаче предпочиташе да използва собственото си оръжие — собственото оръжие държи не само да се грижиш внимателно за него, но и редовно да го използваш по предназначение. Защото оръжие, което се използва рядко, по време на бой се държи също толкова непредсказуемо, колкото и някой младок, който никога не е влизал в битка и на когото не може да се разчита.

Както ставаше все по-често, след като го бяха прехвърлили в Москва, Громов носеше в кобура под мишницата си не зачисления му ПМ, а личния си „Смит и Уесън“ и точно сега беше доволен от това. „Мистър Смит“ имаше доста по-силен глас от „Пьотър Макарович“ и затова беше много по-убедителен, особено под ниския таван на сутерена.

Громов беше вече толкова „на ти“ с американския револвер модел 1980 година, че почти постигаше с него скорострелността на автоматично оръжие. Освен това дори да изоставаше с някакви си частици от секундата във времето, „Мистър Смит“ наваксваше това с идеалната си точност. По време на стрелба дясната ръка на Громов беше заета изцяло със спусъка, а лявата механично вдигаше ударника, при това толкова умело, че изстрелваните куршуми 11-и калибър не се отклоняваха и на милиметър. Барабанът побираше девет патрона. Наглед малко. Но в близък бой или поваляш противниците си в първите секунди, или престава да те е грижа колко патрона си имал в оръжието, докато си бил жив. Специфична аритметика наистина, но вярна.

В момента Громов не се канеше да убива никого и нищо освен времето си, затова разглоби револвера, смаза частите му и почна грижливо да ги лъска със специално предназначеното за целта парцалче. Чудесно занимание, за да убиеш времето, впрочем. Ръцете и очите ти са заети, мислите ти витаят в облаците. От време на време Громов позволяваше на мозъка си да се изключи, да се откъсне от предстоящата поредна задача. При това положение се включват подсъзнанието и интуицията — а понякога те подсказват по-правилно решение дори от това, което може да даде и най-безупречната логика. Важното е да не зацикляш на проблема, а да го погледнеш отстрани, все едно изобщо не те засяга. Все едно е препятствие, което трябва да преодолееш. Прекалената съсредоточеност всъщност не улеснява работата, а дори пречи.

Когато двамата оперативници вкараха в стрелбището един объркан млад мъж с мускетарска брадичка, в когото човек от пръв поглед можеше да разпознае Дмитрий Балаболин, Громов вече беше готов с всичко: мистър Смит беше сглобен, подходът към младия журналист беше обмислен, необходимите фрази също. Без изобщо да удостоява Балаболин с поглед, Громов се навъси и попита строго оперативниците:

— Къде е Балаболкин бе?

Лейтенант Птицин успя и да прикрие усмивката си, и дори да докара малко обиден тон:

— Ами това е лицето, ето го.

— Хм… — Громов хвърли на журналиста къс, остър като шило поглед. — Този? — Гласът му беше изпълнен с недоверие. — Толкова млад и да ги забърка такива?

— Ще ми обясните ли най-после какво става? — възбудено възкликна Балаболин. При обикновени обстоятелства вероятно гласът му изобщо не беше толкова звънлив: сега беше по-подходящ за момчешки купон, отколкото за разговор между големи хора.

В очите на Громов се изписа безкрайна скука; той завъртя револвера на показалеца си и каза сухо:

— Я мълчи. После ще си приказвам с тебе. Сериозно и дълго.

— От къде на къде ще ми говорите на „ти“! — викна разгорещено Дима Балаболин, този път в толкова висока тоналност, все едно почваше да изпълнява безсмъртния шлагер на Робертино Лорети „Джамайка“.

Громов се смръщи, все едно покрай ухото му беше бръмнал комар, и каза на оперативниците:

— Свободни сте засега, момчета. Ако се наложи… — и кимна към Балаболин — да го изнесете тоя, ще ви повикам.

— Слушам, другарю майор! — отсякоха като един младите офицери. Не им беше за пръв път да играят помощни роли в подобни мънички домашни спектакли.

— И заключете вратата — нареди Громов. — Не ми трябват външни хора. Току-виж минала Копейкина — не искам да ми припада.

— Слушам! Разрешете да напусна! — все така в хор отвърнаха двамата.

— Какво ви казах бе!? — ревна Громов. — Свободни сте!

Младите офицери изскочиха в коридора и хлопнаха вратата — сигурно се превиваха от смях зад нея. На Балаболин обаче изобщо не му беше до смях. Чувстваше се като в подземията на НКВД, за които толкова обичат да дращят днешните журналистчета — които, впрочем, не са виждали нищо по-страшно от следствения арест. Ако се съдеше по смъртнобледото лице на Балаболин, той беше готов за най-лошото. И Громов изобщо не възнамеряваше да го разубеждава в това. Напротив — умишлено нагнетяваше атмосферата. Нямаше време за възпитан подробен разпит, по време на който Балаболин да му премята крак върху крак и презрително да ръси разни умни фразички за чекисткия произвол, за правата на човека и за процесуалните правила. Трябваше да го пречупи възможно най-бързо, без излишни протоколни церемонии.

— Я ела насам — каза Громов и посочи мястото, на което държеше да му застане Балаболин.

— Продължавате да ми говорите на „ти“! — свадливо възрази младият мъж. Към кого всъщност апелираше? Или към какво? Към голите стени, които бяха чували и по-невъзпитани обръщения?

— Имаш късмет, че не ти говоря на „вие“ — успокои го Громов и повиши глас: — Ела тука… По-близо… Спри сега и не ми се репчи, Балалайкин.

— Казвам се Балаболин! — възмутено възрази журналистът, но въпреки възмущението си се подчини на заповедта.

— То пък голямата разлика! — пренебрежително подхвърли Громов.

— Да, голяма е! И от къде на къде ще се държите с мене по този начин? Да не сме пасли свине заедно?

— Лично аз нямам отношение към никакви свинства — бавно и високо каза Громов. — А ти, Балабонов?

Журналистът, изглежда, се примири с различните варианти на името си, но като че ли не разбра намека за свинството. Или не пожела да го разбере, което не променяше същността на нещата.

— Аз, между впрочем, съм гражданин на Руската федерация — заяви той с потрепващ от негодувание глас. — И се ползвам от всички права и свободи, които ми предоставя Конституцията!

— Точно така — изхъмка Громов. — Именно между впрочем.

— Какво искате да кажете?! — Балаболин изправи рамене, но от това не стана нито по-внушителен, нито по-страшен.

— Според мен ти… — Громов за миг се замисли, сякаш търсеше подходящо определение, после отсече: — Ти не си никакъв гражданин, ти си кукла, това си ти.

— Каква кукла?

— Надуваема — обясни му Громов невъзмутимо. — Дето я използват разни чичковци. Да продължавам ли с обясненията, или ти стигат?

Лицето на Балаболин се покри с червени петна, но той продължи да се ерчи:

— Нямате право да се месите в личния ми живот, междувпрочем! Членът, за който намеквате, отдавна е отменен от Наказателния кодекс, така че мръсните ви инсинуа…

Бум! — изгърмя внезапно револверът в ръката на Громов и прекъсна тирадата на Балаболин. Примрелият журналист заприлича на наистина умрял — досущ изправен труп. Устните му станаха съвсем сини, все едно току-що го бяха измъкнали от дупка в леда.

— В морга вкарвали ли са те? — попита Громов.

— Не, защо? — Очите на Балаболин зашариха трескаво из помещението, сякаш журналистът търсеше къде да се свре.

— Просто питам. По асоциация.

— Искате да ме пречупите психически! Много добре ви знам номерата аз! Но пред мен няма да минат.

— Сериозно?

Балаболин издържа вперения в него пълен със студено любопитство поглед около секунда и половина, не повече. След това наведе глава — разбра, че не може да се мери с опитния чекист.

— Донеси мишената — нареди му Громов и погледна към слабо полюшващия се картонен квадрат, окачен на двайсет метра от тях.

Мишената беше на специален кабел и можеше да дойде и сама, стига Громов да задействаше простичкия механизъм — но той си имаше друг план.

— Аз да не съм ви слуга?! — сопна се журналистът, но гласът му беше спаднал с цяла октава. Леденият тон на Громов явно беше поохладил възмущението му и Балаболин май почти прегракваше. Никаква „Джамайка“ не можеше да изпее вече!

— Чакам — хладно му напомни Громов. Револверът в ръката му се вдигна сякаш самичък и очакващо загледа журналиста между веждите.

— Вие… вие сте луд — изпъшка той; нямаше сили дори да се дръпне.

— Хайде да не си обясняваме кой от нас двамата е по-ненормален, Балаболкин — предложи Громов. — Бягай донеси мишената.

Палецът на Громов вдигна ударника на „мистър Смит“ и журналистът изведнъж показа завидна пъргавина. В преградата към мишените имаше вратичка, но на Балаболин изобщо не му хрумна да я отвори — просто прескочи препятствието пред себе си и се обърна да види доволен ли е лудият с големия черен револвер от ловкостта му.

Громов кимна: давай в същия дух, момче.

Винаги изпитваше неудобство, когато гледаше как мъже губят всичко онова, което ги прави мъже. Все пак насоченото срещу тебе оръжие в повечето случаи означава, че изобщо не мислят да те убиват. Стреля се по принцип веднага, а ако не те застрелят, значи противникът те иска жив, а не мъртъв. Освен това нима някой сериозно можеше да си мисли, че в мазетата на ФСС разстрелват жалки педали, а нощем ги откарват на някакво секретно гробище и ги заравят там като бездомни кучета?

Ако се съдеше по ужасения поглед на Дима Балаболин, той изобщо не се съмняваше в това. Сащисан, безволен, нещастен. При желание човек дори можеше да го съжали. Но Громов не изпитваше такова желание, ама хич. Той беше убеден, че хората, които избират съмнителен начин на живот, сами са си виновни за всички нещастия, които им се случват. Защото всяко свинство води до какви ли не неприятни сюрпризи. Тръгнеш ли по наклонената плоскост, бъди готов да се подхлъзнеш, да паднеш и да се удариш лошо.

— Не мога да я сваля — оплака се Балаболин; въртеше безпомощно черно-бялата мишена.

— Тогава просто стой там — подвикна Громов и вдигна револвера за стрелба.

— Недейте! — запищя Балаболин. — Какво искате от мен в края на краищата?!

— Не онова, което обикновено иска от тебе Едичка Виноградов — обясни Громов, докато се правеше, че се прицелва в главата му.

— Какво общо има Едичка? — изкрещя Балаболин и закри лицето си с ръце. — Вие не си ли давате сметка, че съм известен репортер? Моят вестник няма да остави тая работа току-така, междувпрочем…

— Твоят вестник най-много да ти публикува некролога. — Громов се усмихна с лявата половина на устата си. — Виж, другите ще публикуват историята на похожденията ти, изцяло, плюс снимки в стил хард порно. Ти и Едичка. Ти, Едичка и Артур Задов. На калъп.

Беше си чист блъф, също като револвера в ръката му, но Балаболин, изглежда, вече окончателно беше изгубил способността си да мисли трезво. Между другото, изобщо не се учуди, когато чу имената на Виноградов и Задов. Което означаваше, че по-нататъшният откровен разговор с него може да се окаже наистина плодотворен.

— Във всеки случай — продължи Громов, без да отпуска револвера — никой няма да те провъзгласи за журналист светец. Понеже като те намерят мъртъв във входа ти например, до тебе няма да има куфарче, натъпкано с пачки долари. Така че изобщо не разчитай на световна слава. Няма да стане тая.

— Ще ми обясните ли най-после какво искате от мен? — викна Балаболин. — Информация за Едичка и Артур ли?

— Ей, сети се най-после — одобрително каза Громов. — Умно момче. И инстинктът ти за самосъхранение е добре развит.

Журналистът си пое дъх и отпусна ръце. Предизвикателната му брадица изглеждаше малко поизкривена, все едно я бяха дърпали за него към земята, преди да го пуснат да се изправи. Но все още стоеше изгърбен, готов във всеки момент да се хвърли по очи на пода. И очите му шареха като на хванато в капан зверче.

— Времето на сталинските репресии, междувпрочем, отдавна е свършило — обади се той, след като видя, че револверът вече не сочи право между очите му.

— Сигурен ли си? — Громов наведе глава на една страна; по всичко личеше, че с нетърпение очаква отговора и че ще е по-добре този отговор да е правилен.

Балаболин не настоя. Поусуква се малко и най-после заговори по същество: не искаше повече да предизвиква съдбата.

— С Едичка се познаваме от клуба „Маджикъл Мистъри Тауър“. Общи компании, общи познати, разбирате.

— Разпускали сте — каза Громов.

— Да, нещо такова.

— Много подходящ отдих за уморени от честен труд мъже. Макар че какви мъже сте вие… — И махна пренебрежително с ръка.

— Междувпрочем — възрази разпалено Балаболин, — сред, хъм, нашите, има много интересни и разностранни личности. Едичка например. Нестандартни възгледи, изключително широк кръгозор, изискан вкус…

Громов потропа с дръжката на револвера по бариерата, за да привлече вниманието му.

— Не е необходимо да правиш реклама на Едичка Виноградов, поне не и пред мен. Интересува ме виждали ли сте се вчера, за какво си говорихте, какво правихте. И най-важното — къде е дискетата, която ти е дал?

— Каква дискета? — На лицето на Балаболин се изписа неподправено недоумение. — За никаква дискета не сме говорили. Нямам представа какво имате предвид… Вчера си казахме само няколко думи, това беше. — Балаболин сложи ръка на сърцето си. — Той цяла вечер седя с Артур, а после каза, че бързал по работа, взехме си довиждане и той си тръгна.

— И това е всичко? — разочаровано попита Громов.

— Да.

Бум! Громов мълниеносно вдигна револвера и гръмна луминесцентната лампа над главата на Балаболин. Парчета стъкло и мазилка се посипаха върху приклекналия журналист и му напомниха, че не само читателите му очакват от него истината и само истината.

— Освен това той ми обеща, че утре, днес де, ще ми върне дълга, седем хиляди долара! — изпищя Балаболин; не се осмеляваше да вдигне глава — беше я скрил с ръце.

— Стани! — заповяда Громов. — И отговаряй кратко и ясно. Откъде е щял да намери парите?

— Откъде да знам? — плачливо възкликна Балаболин. Косата му беше посипана с прах от мазилката и той изглеждаше внезапно остарял и нещастен. Подсмръкна и заговори, напрягаше гласните си струни, за да го чуят и разберат по-добре. — Но беше сигурен, че ще забогатее. Преди да си тръгне, ми прошепна, че днес щял да дойде в клуба със собствен кадилак!

— Тъй ли? — Громов беше приятно учуден от това съобщение.

И така, Едичка се беше уговорил за нещо с репортера от „Ню Йорк Ривю“, а после беше отишъл право в Държавната дума, където беше източил секретна информация от компютъра на покойния Шадура. Вероятно беше възнамерявал да получи пари именно за тази информация. Но не ги беше получил…

— Е, на кадилак вече Едичка най-много да се повози до гробищата — заключи Громов на глас. — Стига да има кой да му направи луксозно погребение, разбира се.

— Какво?! — тревожно възкликна Балаболин и вирна глава. — Какви гробища? Какво погребение?

— На скъпото ти другарче Едичка Виноградов.

— Нещо лошо ли се е случило?

— Че какво лошо може да му се случи на покойник? — зачуди се Громов. — Освен да няма кой да го вземе от моргата и да го дадат на студентите да го режат. Или да го хвърлят на помиярите. Сега обикалят болниците на цели глутници, нали знаеш.

— На кучетата? — ужаси се Балаболин. — Едичка?

— Сега не става въпрос за него, а за тебе — твърдо му напомни Громов. — Имаш ли да ми съобщиш още нещо за снощи? Или… — И замислено се почеса по веждата с дулото на револвера.

— Говорих и с Артур Задов! — бързо започна журналистът. — Поиска ми фолксвагена. Каза, че щял да го остави на паркинга до блока ми, и си удържа на обещанието, междувпрочем. Сутринта колата беше там. Обаче…

— Обаче?…

— Така и не ми плати. Обеща ми, че в девет ще мине през редакцията, но не дойде — завърши Балаболин унило. Най-вероятно го измъчваше не коварството на Артур, а разбирането, че няма какво повече да разкаже. Дали се беше оказал достатъчно полезен на ФСС, за да го пуснат да си върви?

Громов си спомни, че до излитането на Артур Задов не остава кой знае колко време, и грижливо прибра револвера в кобура от мека жълта кожа. Тоя американец май беше голям скъперник. Не беше платил на единия си приятел за услугата, на другия беше забучил в ухото кука за плетене, вместо да му плати за ценната информация. В това, че убийството на Едичка е дело на Задов, вече нямаше никакви съмнения. Неслучайно Задов не се беше появил в хотела, неслучайно си беше приказвал насаме с Едичка, който пък бе поддържал така наречената мъжка дружба с Шадура. По принцип разследването можеше да се смята за приключено.

— Я ела тука, Балаганов — каза Громов, изчака журналистът да се закове от другата страна на разделящата ги бариера и попита: — Ти никъде не ходиш без бележника си, нали? И сто на сто имаш и химикалка?… Браво. — Громов кимна доволно, когато Балаболин с готовност демонстрира, че е оправдал очакванията му. — Сега откъсни един лист и пиши… Аз, еди-кой си, като истински патриот, искам да стана таен осведомител на Федералната служба за сигурност, за което се подписвам собственоръчно. Дата.

— Но аз не искам! — вяло запротестира Балаболин.

— Искаш, искаш — увери го Громов. — Имай предвид, че ако ме накараш пак да извадя пищова…

— До кого да пиша? — бързо попита Громов.

— До никого — равнодушно отвърна Громов. — Не се тревожи, никой не мисли да те прави осведомител.

— Тогава защо да го пиша? — учуди се журналистът.

— Защото не съм бюрократ, та да те карам да подписваш, че няма да разгласяваш държавна тайна — обясни му Громов. — Ако случайно те засърби езикът да кажеш на някого за разговора ни, просто си спомни, че копия от заявлението ти тутакси ще се появят там, където най-малко очакваш. Сещаш се какво ще е отношението на всички след това, нали?

— Сещам се — навъсено каза Балаболин, написа заявлението, подаде листа на Громов и с намек за позакъсняло пробудила се гордост попита: — Сега свободен ли съм?

— Временно — многозначително отвърна Громов. — Хайде. Ще те заведа до най-близкия клозет. От все сърце се стремиш натам, познах ли?

Балаболин не отговори, но все пак щом излязоха в коридора, веднага хлътна в клозета. Громов нямаше нищо против — понякога ставаше и по-лошо: мнозина, подложени на разпит във ФСС, не можеха да устискат, докато клекнат на клозетната чиния.

 

 

След срещата с деморализирания журналист Громов изпитваше неприятно чувство. Някои методи на развързване на езиците не му се нравеха, обаче няма как. Някои хора обаче, които срещаше от време на време при изпълнение на служебния си дълг, му харесваха още по-малко.

Светлана Копейкина изобщо не го остави да чака в приемната — веднага се свърза с началника и кимна официално към вратата.

— Заповядайте, влезте.

Ушенцата й вече не бяха алени. И се мъчеше да не гледа Громов — даваше да се разбере, че не желае повече да слуша разни глупости.

— Благодаря, Светланочка — каза той трогнато, преди да хване дръжката на вратата.

— За какво? — неволно попита тя.

— За това, че никога не се усмихваш — отговори Громов съвсем сериозно. — Защото усмивките на красивите девойки удължават живота само на тях самите. Колкото до околните мъже — Громов се бучна с пръст в гърдите, — на тях им пръскат сърцата.

— Борис Юриевич чака! — напомни му Копейкина страдалчески. Един от светлите й кичури незнайно защо се изплъзна иззад ухото й и увисна почти до книгата на входящите, над която усърдно се беше навела.

Громов се полюбува още един миг на котешки милата й главица и отвори вратата.

За да се стигне до бюрото на Власов, трябваше да се направят десет големи крачки, но по традиция човек първо трябваше да изчака поканата да влезе и да седне. Власов обикновено оставяше на подчинените си време за размисъл — около пет секунди, — та да преценят за последно какво и как да докладват и за какво изобщо да не отварят уста. Сега държа Громов на прага два пъти по-дълго.

През това време Громов успя да се полюбува на голямата снимка на президента — до кръста — и да реши, че същият изглежда в кабинета на полковника от ФСС още по-впечатляващо, отколкото навремето Железния Феликс. Дзержински по неизвестни причини винаги беше в полупрофил, взрян неизвестно накъде. Немигащият взор на президента беше вперен право в зрителя и затова имаше същата магическа притегателна сила като погледа от прочутия плакат „Ти записа ли се доброволец?“ А освен това в очите на президента се четеше и неизречено продължение. В смисъл — ако не си се записал, не съм ти виновен.

— Който не е с нас, е против нас — неочаквано коментира Власов. — Влизай, майоре, сядай. Успя ли да се добереш до нещо?

Громов, както вече му се беше случвало в този кабинет, малко се подразни, че полковникът успява да чете мислите му с такава лекота, все едно се изписваха на челото му като титри. По принцип не беше сложен номер и навремето и самият Громов се беше обучавал на него. Замислено казваш някаква фраза, която според теб отговаря на настроението на събеседника. Ако си сбъркал, той просто няма да й обърне внимание — голяма работа, че си промърморил нещо. Обаче ако познаеш, събеседникът ти е вече сразен. Елементарно, Уотсън, както казва мистър Холмс. Но Власов досега не беше бъркал нито веднъж, демонстрираше завидна проницателност — и точно това го караше да е нащрек. Да не би пък наистина да беше телепат? Всеки разговор с него се превръщаше в нещо като състезание: кой кого? Вероятно на Власов това му доставяше удоволствие. Колкото до Громов, не му харесваше да е в ролята на Уотсън.

Направи се, че е чул само предложението да седне срещу полковника и да докладва за резултатите от краткото си разследване. И затова щом седна на стола на посетителите, веднага мина по същество:

— Най-голям интерес сред журналистите, които са познавали покойния Едичка Виноградов, представляват Дмитрий Балаболин и лицето Артур Задов. С първия…

— Чакай малко, майоре — прекъсна го полковникът. — Защо Едичка? Доколкото знам, той е Едуард, а най-вероятно има и бащино име.

— Такива типове изобщо не може да са Едуардовци — възрази Громов. — Колкото до бащиното му име, то си е направо непроизносимо: Мирзарахманович.

— Хъм — изсумтя Власов. — И какъв е баща му! Татарин?

— Бил е. Наполовина узбек. През осемдесетте е втори секретар на Ташкентския областен партиен комитет. Преди пет години се мести в Москва и опитва търговия с наркотици. И собствените му сънародници го правят на пилаф. — Громов се подсмихна. — Рецептата е много проста. На кило месо грам олово.

— Без глупави шегички — строго каза Власов. — Узбекският пилаф, ако не знаеш, е истинско кулинарно чудо. — Той млясна одобрително и продължи: — Добре, давай без кулинарни рецепти и без родословия. Казвай за двамата журналисти. Успя ли вече да си поговориш с тях?

— Само с единия. Дмитрий Викторович Балаболин. Двайсет и шест годишен. Всичко му е, така да се каже, междувпрочем…

— В смисъл?

— Ами така приказва. Каквото и да каже, все повтаря — междувпрочем. Не съм запознат с творчеството му, но вероятно и там всичко е изградено на междувпрочем.

— Балаболин — замислено каза полковникът. — Не съм го чел.

— Можете да се запознаете с последния му опус. — Громов извади от джоба си заявлението на журналиста, разгъна го и го подаде на началника си.

— Охо. — Власов кимна одобрително. — И какво, този Балаболин наистина ли представлява интерес за нас?

— Косвен.

Громов накратко описа ситуацията. Когато стигна до Артур Задов, полковникът вече кимаше така, все едно му бяха навили пружинката.

— Значи американецът излита от Шереметиево днес в 14:45!

— Надява се да излети — уточни Громов. — Дискетата с материалите от разследването на обстоятелствата около катастрофата на транспортния самолет, стига да съществува, вероятно е у него.

— Обещава на Едичка купища пари, после го убива и сега бърза да се прибере, за да си направи сензационния репортаж значи. — Вперените в Громов очила на Власов блеснаха тържествуващо.

— Да — потвърди майорът. — На мен ли ще възложите да го задържа, другарю полковник?

Власов приглади късата си побеляла коса.

— Има си други хора за тая работа. Ние си изпълнихме задачата, така че вече си свободен… Всъщност… — ръката на Власов спря над телефона — ти нали искаше свободен ден? Е, за днес си свободен, няма да ми трябваш повече.

Громов си погледна демонстративно часовника и вдигна вежди така, че началникът нямаше как да не го забележи. Власов обаче само се разсмя.

— Сърдиш се, че ти изяждам от свободния ден ли? Е, утре е събота, после неделя. Имаш предостатъчно време да си починеш.

Громов можеше и да възрази нещо отровно по този повод, но да чака човек от ФСС да спазва трудовото законодателство беше все едно да молиш църквата да намали Великите пости. Всичките ти разумни доводи се обръщат срещу самия теб. На никого не е забранено да пикае срещу вятъра, но желаещи като че ли не се намират.

— Разрешете да напусна — каза Громов и стана.

— Разрешавам… — Власов хвана телефона. Явно бързаше да докладва на началството за успешното разследване. Само че дали нямаше да му отвърнат снизходително: „Вече се справихме и без вас, полковник“, нямаше ли да му отровят и на него деня?

— Майната им — измърмори Громов, докато се обръщаше да излезе.

— Какво имаш предвид? — Власов чак подрипна на стола си. Играта с четенето на мисли му харесваше само когато ги четеше той.

— На свободните дни. — Громов вдигна рамене. — То пък една почивка…

Докато вървеше към вратата, усещаше как Власов се опитва да пробие дупка в гърба му с очи. Да дразниш лъва и началника си е неблагодарно занимание, всички го знаят. Обаче човек все трябва да си позволява някои мънички удоволствия, нали така.