Сергей Донской
За Русия с любов (4)

Глава 3
Полети наяве и насън

Вятърът подхвана депутата Шадура — мъж впрочем доста пълен и тежичък, при това лидер съвсем не на най-малката парламентарна фракция — завъртя го като пухче от глухарче и го понесе над мостчето на някакво поточе: на другия бряг кончета люлки се смееха и хрупаха пирожки с пълнеж от слез. След това май имаше някаква мандаринова горичка и зелено небе, приличаше на сладко от доматчета. Някой го повика, Шадура се обърна, спъна се и падна. Сега лежеше на нещо твърдо, пулеше се и се мъчеше да осмисли какво точно има пред очите му. Ако беше подът, то защо главата му беше на него, а не на жълто-зелените цветчета, които току-що беше сънувал, или пък на възглавницата, което щеше да е много по-логично.

Шадура изпъшка, надигна се на лакти и се огледа — това неговият кабинет ли беше, или не? Главата му бучеше, все едно, докато беше спал, някой я беше използвал за гонг. Резонансът наистина беше силен — още малко и черепът му щеше да се пръсне.

— Ей, ама как пък съм се натряскал толкова? — попита Шадура тъмнината.

Тя презрително не му отвърна: сам се оправяй с това кой си, един вид, и защо лежиш на пода само по риза. Така че му се наложи да си понапрегне мозъчните гънки.

В това, че е Василий Петрович Шадура, председател на комисията по извънредните ситуации, нямаше никакви съмнения. Е, почти никакви. Но защо беше без гащи? И защо беше сам в кабинета си по никое време?

— Това е въпросът — изпъшка Шадура и с мъка преодоля земното притегляне.

Аха, щом успя да заеме вертикално положение, нещо в мозъка му започна да се прояснява. Като член на държавната комисия за разследване на обстоятелствата около катастрофата на военнотранспортния самолет, той беше решил да остане след работа, за да се запознае с материалите по делото и да нахвърли предварителното заключение.

Беше се запознал — частично. После пи една водка. Пак се запозна, пак пийна една, за да си вдигне тонуса. А после се обади Едичка Виноградов и му предложи да се видят. Много мил младеж, чист, разкрепостен, изобретателен. Просто нямаше как да му откаже. Така че с панталона всичко му стана ясно — по-точно с липсата му. Сега трябваше да го обуе възможно по-бързо — и вкъщи, в леглото, реши Шадура. Материалите на комисията можеха да изчакат до утре. По-добре беше да ги дочете на трезва глава, та да не изтресе в заключението някоя абсолютна идиотщина, от която после да се черви от срам. Такива прецеденти вече имаше. Един от бисерите му дори го даваха два-три пъти по телевизията, придружен с язвителни коментари. А Шадура изобщо не искаше да напомня за себе си на обществеността и на Кремъл по този начин. Имаше си други, много по-подходящи начини.

Ластикът на тесния слип, в който обикновено намъкваше депутатския си задник с доста усилия, сега се качи до пъпа му без никакви проблеми, все едно Шадура беше лежал на пода забравен от всички поне няколко дни и през това време бе успял да отслабне.

Погледна квадратчето на датата на календара и се поуспокои, но не съвсем, защото то все пак не обясняваше ситуацията.

Първо, къде беше Едичка, замисли се Шадура и огледа празния кабинет с кървясалите си очи. Защо Едичка също не се беше напил като тараба, след като беше настоял да лочат оная гадна кактусова водка! И как беше посмял да зареже приятеля си в безпомощно състояние? Отговорът на тези и на други въпроси се изясни, щом Шадура успя да се намести на стола си, за да повика такси по телефона. Защото на бюрото имаше бележка. Категорична по форма и язвителна по съдържание:

„Не пий толкова. Чак толкова. Така май казва главният герой в «Ирония на съдбата», а той ги разбира тия работи.

Ако ти трябвам само за да ми спинкаш на раменцето, сбъркал си адреса. Намери си някоя крава с голямо меко виме и спи с нея.

Не ме търси повече. Изобщо не искам да те виждам.

Ciao“

— Ciao значи? Неблагодарник! — Шадура чак се задъха от яд. — Ах, мръсник с мръсник!

Последните думи изобщо не бяха предизвикани от текста на прощалното писмо на Едичка — Шадура изведнъж осъзна, че го чете на светлината на компютърния екран, нагласен на максимална яркост. А на екрана имаше съвсем друг текст, много по-сериозен. И той впи очи в него:

„… Според експертите споменатото взривно устройство се е намирало в цилиндричен контейнер от специална неръждаема устойчива на киселина и на високи температури стомана с хромово покритие. На парчетата от контейнера има остатъци от укрепващи детайли и едножилни електротехнически проводници.

Цилиндърът е със завинтващ се капак; има нарези по ширина и дължина. През отвор в капака в цилиндъра е бил вкаран електровъзпламенител, съединен посредством четири прекъсвача с жици, свързани по двойки на вътрешната стена на цилиндъра и със захранващото устройство, направено от обикновени електрически батерии. За изготвянето на непосредствено взривното вещество е използван или бездимен барут «Сокол», или…“

— По дяволите! — викна отчаяно Шадура. — Откъде ми се взе това на главата!

Не можеше да продължи да чете описанието на взривното устройство. И без това се чувстваше така, все едно е седнал на буре с барут. Без гащи. С фитил в задника.

Бързо нахлузи измачкания си панталон и се защура из тъмния кабинет. Чудеше се какво да прави сега.

Беше абсолютно сигурен, че преди Едичка да дойде, беше изключил компютъра — сто процента сигурен. И вече изобщо не съмняваше, че гостенинът му е бърникал в секретния файл, докато той беше лежал на пода в безсъзнание. Беше се присмял над поваления от силната мексиканска напитка свой „приятел“ и вместо да го свести, беше включил компютъра и си беше наврял любопитния нос там, където изобщо нямаше работа.

Стоп! Шадура спря насред кабинета, все едно се беше блъснал в невидима преграда. Освен текилата Едичка му беше дал да пробва онзи прашец от не знам какви си червеи — вероятно точно от него беше изгубил съзнание. Направо като дон Хуан на Кастанеда, по дяволите! А това можеше да означава само едно — че Едичка е приготвил гадния прашец предварително, та без проблеми да се запознае с информацията, за която Шадура му беше споменал на срещата им вчера. Затова значи му беше звъннал буквално на следващия ден — иначе не се обаждаше по две седмици, че и по повече. На ти сега „Tequila Cascahuin“! Такъв каскахуй му беше набутал, че…

— Ох! — изпъшка Шадура. — И какво да правя сега, господи?!

Разбира се, никой не му отговори. Народните избраници имат всичко или почти всичко, но не и лични ангели пазители. Трябваше да се отървава някак самостоятелно.

Докато налучкваше с пръсти илиците на ризата, Шадура почти стенеше от отчаяние.

Изобщо не биваше да кани тоя разбойник Едичка в кабинета си, още повече след като го бяха допуснали до толкова секретна информация — при това го бяха предупредили поне пет пъти, че нищо не бива да се разчува. В експертната комисия той беше на практика единственият цивилен, и то само защото беше в парламентарната комисия по извънредните ситуации. В такива случаи винаги се включва и по някой цивилен, та да изглежда, че в проучването на проблема е включена и обществеността. И точно на него да се падне, боже господи!

По времето на цар Елцин нямаше да му разрешат да хвърли дори бегъл поглед на подобни материали, а пък ако го направеше по своя инициатива, така щяха да му го наврат, че да му изскочат очите, образно казано.

Но времената се променяха. За гласността в Русия вече се грижеше не само Съветът на Европа, но и новият американски президент — размахваше многозначително „голямата тояга“, измъкната за пръв път на бял свят още от времето на студената война. Така че съставът на държавната комисия отговаряше на всички международни стандарти и името на един доста известен парламентарист в нея изглеждаше наистина убедително. Само дето онова, което му беше казал офицерът от специалните служби, докато му подписваше документите, никога нямаше да стигне до знанието на международната общественост.

А му беше казал буквално следното: „Ако, не дай си боже, от вас изтече и капчица информация, фракцията ви в парламента ще се сдобие с нов лидер“. — „Ами досегашният?“ — шеговито попита Шадура, за да покаже, че разбира и оценява дори такъв своеобразен хумор. Онзи го изгледа с мъртвия поглед на замразен смадок и каза дори без намек за усмивка: „Досегашният да му мисли. Първо ще му смачкат яйцата, после ще го размажат целия. Между тези два момента обаче ще има най-различни други неща, за които, Василий Петрович, по-добре да не знаете и дори да не мислите, за да не си разваляте съня и апетита преждевременно“.

И това не беше шега, не беше заглавикване. Шадура се убеди в истината в думите му, когато видя до каква информация е допуснат временно по специалната мрежа.

Самолетът беше паднал малко след като беше излетял от едно военно летище на 25 километра от Москва. Преди това благополучно беше прелетял над Атлантическия океан, за да достави 50 тона хуманитарна помощ на мирното население на Чечения. Модерно медицинско оборудване, баснословно скъпи медикаменти, протези, подвижна полева болница и много други неща. Всичко това, на стойност 29 милиона долара, беше пристигнало от Америка, при това по инициативата лично на държавния секретар на САЩ.

Дипломатическите въпроси се бяха уреждали почти две седмици. За да се спазят всички формалности по пресичането на американски самолет на въздушното пространство на Русия и да се осигури безопасността на скъпия товар, беше решено самолетът първо да кацне на военното летище. Там, освен внимателното проверяване на товара, преглеждането на всички съответни документи и зареждането, беше направена и смяна на целия американски екипаж с руски. Защото бойните действия в Чечения продължаваха и нямаше начин там да се пусне транспортен самолет на САЩ, който можеше да превозва какво ли не.

До взрива всичко бе наред. Онова обаче, което се почваше след това, беше невероятно. Първо, самата поява на взривно устройство на борда на чуждестранен самолет с хуманитарна помощ излагаше Русия пред целия свят. Второ, дори само според предварителната оценка на експертите общото тегло на унищожения товар изобщо не отговаряше на цифрите, посочени в документацията. Петдесетте тона сякаш се бяха изпарили. Никой не можеше да пресметне точната сума на недостига, но при всички случаи излизаше, че взривът е пръснал из околността най-много една двайсета от товара. И обстоятелството, че военната прокуратура веднага беше започнала да разследва случая, не спасяваше положението. Фактът си беше факт. Хуманитарната помощ не беше стигнала до местоназначението си. В отделението за пътници на падналия самолет пък освен тримата руски служители от средното звено от Министерството на здравеопазването се бяха намирали и чуждестранните специалисти, отговорни за оборудването, а също и двама видни представители на Червения кръст. Така че общо, включително пилотите и обслужващия персонал, при взрива бяха загинали 16 души. Добрите намерения ги бяха вкарали право в ада. Шумотевицата, която можеше да се вдигне по този повод, май щеше да гръмне по-силно от самия взрив.

След като прецениха всички „за“ и „против“, „горе“ решиха засега да се придържат към версията за катастрофа в резултат на техническа неизправност на машината. Точно с тази цел спешно беше съставена комисия — от нейното заключение зависеше репутацията на държавата. Всъщност се подготвяха едновременно две заключения — едно за външния свят, а второто за вътрешна употреба, та компетентните органи да могат без излишен шум да намерят виновниците за трагедията.

Шадура за пръв път получаваше толкова деликатно поръчение и се гордееше с доверието, което му се оказва. Чак сега обаче разбра какъв световен скандал ще избухне, ако истинските причини за трагедията излязат наяве. Изобщо не му се мислеше за това какво ще стане с него самия, ако се разбереше, че информацията е изтекла по негова вина. Онзи от специалните служби беше прав. Така щяха да го стиснат за топките, че не го тормозеше нищо от онова, което щеше да последва в биографията му.

Шадура изскърца със зъби, измъкна от барчето първото попаднало му шише и отпи, без изобщо да забележи, че пие същия онзи двайсетгодишен мартел, с който беше държал да почерпи коварния Едичка. Да лочи толкова скъпа напитка направо от шишето дори на него не му се беше случвало още. Може би беше единственият на света, който можеше да си го позволи, но пък тази мисъл не му носеше утеха. И не му донесе дори когато шишето беше преполовено.

Всичко свидетелстваше за това, че Едичка не е бърникал в компютъра ей така, от скука. Беше си подготвил отровата предварително и много добре беше знаел кой файл да отвори, докато Шадура е в безсъзнание. Като се имаше предвид шарената публика, с която си прекарваше времето Едичка, за Шадура не беше трудно да се сети и за останалото. Една трета от тази бохемска публика бяха журналистчета — значи още рано сутринта трябваше да чака неприятна изненада от пресата. Навъси се. А малко след излизането на вестниците щяха да дойдат онези — млади, най-обикновени на вид, щяха да го хванат от двете страни и да му кажат неангажирано: „Хайде, Василий Петрович“. Къде? Макар изобщо да не можеше да си представи мястото на следващата си среща с мъртвоокия тип от специалните служби, Шадура насмалко не се задави с мартела.

Но може би всичко все още не беше загубено? Може би нямаше да дойдат да приберат него, солидния и уважаван депутат, а щяха да отидат да намерят оня мръсник Едичка Виноградов, дето не си подбираше нито познатите, нито начините да си изкарва парите. Най-важното е да изпреваря събитията, реши Шадура. Преклонената главица сабя не я сече.

Описа няколко концентрични кръга около бюрото, на което имаше цели три телефона, прекръсти се набързо и вдигна слушалката на единия — на шайбата му нямаше цифри, а беше изрисуван гербът на Руската федерация. Освен това в слушалката не се чу сигнал, а безстрастен женски глас, който се поинтересува с кой номер желае да се свърже абонатът. Шадура знаеше номера наизуст и го каза светкавично. След което няколко пъти успя да премести слушалката от едната си потна ръка в другата. Накрая чу:

— Тук дежурният в Главно управление на ФСС полковник… — Странна работа, каза си името съвсем ясно, но и някак така, че Шадура изобщо не успя да го чуе и да го запомни.

— Ако обичате… — почна той, притеснен от блеещия си тон. — Дали не бихте могли…

— Кой се обажда? — заповедно изпука слушалката.

— Ъъъ… Председателят на комисията за извънредни ситуации — докладва Шадура, моментално забравил за въпроса, който беше искал да зададе. Докато казваше фамилното си име, гласът му се прекърши от баритон на пискливо тенорче, накрая почти стигна до дискант.

— Кажете — предложи събеседникът му без никакъв намек за любезност или доброжелателност.

Човек можеше да си помисли, че дори се е намръщил, че е сърдит, задето са го откъснали от решаването на някоя кръстословица. Но Шадура знаеше, че нещата не стоят така. Сътрудниците на службата, в която се обаждаше, се отнасяха към работата си съвсем сериозно, даже прекалено сериозно, и нямаха време за глупости. Тишината на другия край на връзката беше опасна като пропаст, над която трябваше да мине буквално по сламка.

— Търся… ъъъ… капитан Малишев.

В слушалката прошумоляха страниците на незнаен списък, след това слушалката предположи:

— Да не би да имате предвид Малашевич?

— Да, да — съгласи се Шадура. — Именно Малашевич.

— Знаете ли колко е часът? — попита дежурният нелюбезно. Може би беше доловил алкохолните нотки в гласа на събеседника си.

— Въпросът е много належащ — каза Шадура, но все пак си погледна часовника. — От държавно значение. Не търпи никакво… ъъъ… отлагане.

— Тук никой не се обажда за дреболии, Василий Петрович. — В слушалката се чу нещо като кратък смях, а може би беше щракането на ударник или предпазител. — Изложете проблема накратко. Слушам ви.

— Но аз съм се подписал на Малашевич — поколеба се Шадура. — И… значи… хм… ъъъ…

— Говорете кратко и ясно — каза тихият глас в ухото му. — Междуметията си ги запазете за после.

Да, унило помисли Шадура. Междуметията много скоро ще ми потрябват. Като ме почне капитан Малашевич със замръзналия поглед, няма да мина само с „ъъъ“ и „ох“. Но може би пък дежурният офицер с незапомнящото се име щеше да се окаже по-човечен?

Шадура облиза внезапно пресъхналите си устни и със запъване започна да разказва за неприятността си от тази нощ. Загадъчният полковник не пожела да разбере как точно се казва текилата, след дегустацията на която депутатът беше изгубил свяст, а го прекъсна:

— С Едичка Виноградов сте интимни приятели, така ли?

— Ама не, моля ви се! Просто се виждаме от време на време — нервно възкликна Шадура. — Той е много симпатичен младеж, от добро семейство, и…

— Не знам и не искам да знам с какво може да са симпатични подобни личности — отряза го полковникът. — Интересува ме знаете ли къде в момента може да е този ваш… — последва пауза, през която при желание човек можеше спокойно да се изхрачи на пода — този ваш Едичка.

— Не. — Шадура завъртя глава, все едно полковникът от ФСС можеше да види колко енергично и самоотвержено го прави. — Обикновено той ми се обажда. Но мисля, че няма да е трудно да го намерите. Кръговете, из които се върти, не са толкова широки, уверявам ви.

— Ще го намерим — увери го многообещаващо гласът. — Не се съмнявайте в това. А вие не напускайте кабинета си, Василий Петрович. Ще дойдат да ви вземат. И никакви телефонни обаждания. Разбрахте ме, нали?

— Но нали трябва да предупредя съпругата си — възрази Шадура. — Сигурно вече много се тревожи и…

— „Съпруга си“ ли казахте?

— Моля?

— Питам: лицето, с което съжителствате, също ли е от мъжки пол?

— Ама моля ви се! — почти викна Шадура и притисна гърдите си с ръка. — Аз съм женен мъж, с две деца, момче и момиче… Едичка Виноградов… с него просто така, от любопитство. — Шадура преглътна несъществуващата си слюнка. — Нездраво любопитство, съгласен съм. Човек трябва да опита всичко в този живот, нали знаете…

— Казах вече: не знам! — отсече полковникът. — Впрочем, колкото до жизнения опит, в най-скоро време ще си го обогатите значително, гарантирам ви го.

Слушалката в ръката на Шадура запиука жално: ооой… ооой… ооой… Той я тресна на вилката и пак се защура из кабинета, не можеше да си намери място. Ще дойдат да ви вземат. Никакви заплахи, дори най-страшните, не можеха да го ужасят повече от тези злокобни думи.

— Загубен съм! — повтаряше той и пукаше пръсти. — Загубен съм, мамка му!

Представяше си как ще го гледат близките и роднините му, когато следователите и журналистите изсипят пред тях всички мръсотии, които успеят да научат по време на разследването. Представи си подигравателното хилене на околните — всички, навсякъде щяха да го гледат, нямаше да може да направи и една крачка, без да го изпращат с присмехулни погледи. Спомни си всичко, което беше чел и чувал за съдбата на мъже като него по затворите. И му стана толкова гадно, че насмалко да се разреве на глас. Да не говорим, че с кариерата му беше свършено. В Русия можеше и да се отнасят снизходително към хомосексуалистите от артистичните среди, но никой нямаше да търпи политик с нетрадиционна ориентация.

Погледна през прозореца и видя долу да спира волга. От нея слязоха двама млади мъже с почти еднакви костюми. Единият като че ли усети, че го гледат, вдигна машинално глава и Шадура се вцепени, все едно се превърна в зайче под погледа на питон. Ставащото приличаше на безкраен кошмар, в който целият свят е срещу теб, а ти не можеш да мръднеш и пръст дори.

Младият мъж вероятно каза нещо на спътника си, защото той също спря и погледна любопитно нагоре. Шадура най-после събра сили да се отдръпне; когато събра още, за да погледне пак, двамата вече не бяха на тротоара.

След две-три минути ще са тук, помисли си замаяно. И изобщо няма да се церемонят с мен, нали съм предател на Родината. Ще ми извият ръцете, ще ми щракнат белезниците и ще ме изритат надолу по стълбището и покрай възхитения портиер. Ще ме натикат на задната седалка на волгата, ще седнат от двете ми страни и ще почнат да ме обработват още по пътя, ще ме псуват, ще ме бият… А после…

Сбърчи нос, все едно щеше да кихне, но вместо това се разплака и беззвучно запреглъща мътните си пиянски сълзи. Стъпките по коридора прозвучаха в ушите му като барабанен бой, съпровождащ крачките на осъден на смърт към ешафода. Но не го очакваше ешафод, а безкрайни разпити, може би дори мъчения и безброй невъзможни унижения. А това беше много по-страшно от смъртта.

Той пак погледна към улицата под прозореца на кабинета, обхвана с поглед наведнъж всичките паркирани коли, редките минувачи, някаква пияна, която тъкмо клякаше зад един микробус да се изпикае. Всичко това беше свободата, същата онази свобода, която не можеш да оцениш по достойнство, докато не са те тикнали зад решетките.

— Е, ще видим — прошепна Шадура, качи се на перваза, седна и провеси крака навън. — Няма да ме хванете, господа чекисти. Не съм ви лигав червей!

В отчаяната си поза приличаше на пияния хусар от филма „Война и мир“. Само дето не държеше бутилка; лицето му се гърчеше, все едно под бузите му бяха вкарали жици и бяха пуснали ток. В този момент лидерът на парламентарната фракция наистина приличаше на пациент в психиатрична клиника. Никога не беше губил контрол чак до такава степен. Дори през прочутата деветдесет и трета, когато от идиотия беше останал в Белия дом и чу грохота на първия оръдеен изстрел.

Грохот! Вратата зад гърба му се отметна, избита с ритник. Стреснатият Шадура понечи да се обърне, за да види кой все пак идва да му отнеме животеца — и неочаквано изгуби равновесие.

— Какво правиш бе?! — викна първият от влезлите. — Спри!

Само по чудо непадналият от прозореца Шадура сега лежеше на перваза на една страна и гледаше с молба в очите двамата младежи на прага — изобщо не бяха толкова страшни, колкото ги бе рисувало въображението му. Депутатът разбра, че иска да се прибере в кабинета си, да стъпи вътре колкото се може по-скоро. Защото нали все пак на света има закони, има и адвокати, съдилища, обществено мнение!

— Аз не… не исках! — изпъшка той. — Помогнете ми!

— Точно затова е създадена структурата ни — успокоително каза единият от младите мъже, докато пристъпваше към увисналия между небето и земята депутат. — За да помага на нашите изпаднали в беда съотечественици. — И бавно протегна ръка, като продължи все така успокояващо: — Ей сега, ей сега… Само спокойно. Никой няма да ви направи нищо лошо…

Една яка ръка сграбчи Шадура за яката. С цел да облекчи работата на спасителя си, депутатът се наведе навътре, но внезапно последва рязко дръпване, след което той се озова в кабинета си много по-бързо, отколкото възнамеряваше да го направи — преметна се през перваза, падна на пода и се удари болезнено, тресна си дори главата, въпреки че в последния момент се опита да я опази, като я вдигне нагоре.

— Добре дошъл, Василий Петрович! — мило каза спасителят му; стискаше отпраната бяла яка на депутата.

Шадура вдигна дясната си ръка пред очите си и с изумление отбеляза, че след неочакваното кълбо напред тя е останала с един маникюриран нокът по-малко.

— Тече ми кръв! — прошепна той. — Носите ли аптечка?

— Незабавно ще се свържем с министъра на извънредните ситуации господин Шойгу — възкликнаха двамата в хор и се наведоха над седящия на пода Шадура. — Той лично ще ви донесе бинт и кислородна вода. Някакви други желания?… Някакви молби?…

Думата „желания“ беше придружена от ритник в ребрата. „Молбите“ бяха озвучени от серия звънки шамари, след които главата на депутата се изпълни със звънтяща пустота.

Ако в момента някой предложеше на Шадура да се смени дори с пияната проститутка, която пикаеше зад микробуса под прозореца му, той щеше да се съгласи на такова превъплъщение, без изобщо да се поколебае. Защото от цялата му прехвалена депутатска неприкосновеност не остана и помен, когато грубо го дръпнаха да стане и го повлякоха към вратата, като вървешком продължаваха да удовлетворяват „молбите“ и „желанията“ му. И изведнъж собствената му участ се стори на нещастния Шадура много по-незавидна, отколкото и на последната курва.

 

 

— Всъщност сте голям късметлия, Василий Петровия — каза белокосият мъж с очила, докато оглеждаше любопитно задържания. — Наистина сте голям късметлия.

— Да. — Шадура машинално оправи липсващата яка на ризата си. — Щом казвате.

Седеше в ярко осветена стая без прозорци, столът под задника му беше завинтен за пода. Шадура си мислеше, че и той е същият — завинтен до последната врътка на резбата. Устременият към него поглед пък направо го приковаваше.

— Представете си — продължи побелелият, — че все пак падате от перваза… Паветата връхлитат срещу вас… Отгоре летят проклятия, отдолу се разнася ужасеният писък на млада жена…

— Ужас! — Шадура си спомни, че под прозореца наистина имаше жена, и потрепери. Кръвта от пукнатата му глава щеше да се смеси с пикнята на оная проститутка… По-идиотска смърт човек не би пожелал дори на най-големия си враг.

— За зрителите всичко свършва за броени секунди — продължи замечтано побелелият. — Но за онзи, който пада отвисоко, нещата приличат на безкраен скок без парашут. И ето значи летите, Василий Петрович, махате с ръце като луд, ритате безсилно във въздуха, а паважът е все по-близо, все по-близо… И това продължава цяла вечност… И едва после, когато на практика вече сте пукнали от страх… ПЛЬОК!

Дланта на побелелия плесна по бюрото, което неизвестно с каква цел беше покрито с ламарина. Шадура чак подскочи на стола, когато си представи как щеше да се удари в паважа, ако човекът от ФСС не го беше дръпнал от перваза. Мъжът срещу него изобрази с устни намек за усмивка и доверително го осведоми:

— Очевидците казват, че главата на човек, паднал от четвъртия етаж, се пръскала с тих пукот, като диня. Колкото до самия пострадал, за него това е все едно в главата му се взривяват сто килограма тротил. И това изобщо не е последното, което чува в този живот. Мозъкът продължава да функционира още известно време… Мускулите се свиват самички, крайниците потръпват… Случвало ли ви се е да наблюдавате агонията на кокошка с току-що отрязана глава, Василий Петрович?

Въпросът го сгащи неподготвен — Шадура беше изцяло зает с усмиряването на краката си, които потрепваха нервно и се удряха коляно в коляно. Явно им се искаше да побегнат нанякъде. Заедно със завинтения за пода стол.

Мъжът огледа наново Шадура през студените стъкла на очилата си и неочаквано отсече:

— Майната й на кокошката с отрязаната глава. Обаче вие, Василий Петрович, вие!… Как можахте да се провалите така?!

Шадура се усмихна жалко.

— И аз не знам… Освен това никога не съм мислил, че Едичка може да…

— Едичка си е Едичка. За вас става дума. Трябваше все пак да се хвърлите през прозореца, Василий Петрович. Защото вече няма да имате тази възможност.

— Ама как така да се хвърля? Нали вие…

— Какво аз? — Веждите на мъжа се вдигнаха в недоумение, от което късо подстриганата му побеляла коса сякаш настръхна.

— Нали казахте, че съм бил късметлия — плахо напомни Шадура.

— А, ясно… Не ви честитях връщането от онзи свят обаче, съвсем не. Казах, че сте голям късметлия, понеже днес съм дежурен аз, а не някой колега. Обаждането ви ме заинтересува и реших да поговоря с вас лично, преди да…

— Преди да какво? — Шадура изобщо не позна собствения си глас: толкова висок и звънлив беше преди много-много години, на проверките в пионерските лагери.

Мъжът остави въпроса му без внимание и продължи със скучен глас:

— Та след като задоволя любопитството си, Василий Петрович, ви чакат всичките кръгове на тукашния ад. Давате си сметка, че не сте на Тверска, а на Лубянка, нали?

— Прощавайте — обади се Шадура, — обаче ви забравих името.

— Че нима съм ви се представял?

— Ами… нали по телефона… казахте, че сте полковник… полковник…

— А, забравили сте ми името значи. Толкова по-добре. — Мъжът се усмихна одобрително. — Иначе щеше да се наложи специално да ви го избиваме от главата. Ето, погледнете… — Той тикна показалец в ламарината на бюрото.

— Какво да гледам? — Шадура се надигна, за да види по-добре. — Боята ли?

— Е, кой ще тръгне да боядисва ламарина, моля ви се! Преди три дни на стола, на който сте в момента, седеше един, с извинение, петролен магнат. — Усмивката на полковника бавно се разширяваше и ставаше все по-плътоядна. — Та той, нали си представяте, си забрави собственото име, да не говорим за моето. Блъсна си главата няколко пъти ей тук, самичък — показалецът му пак допря безобразното петно, което май беше покрито с кафява коричка — и си забрави цялата биография. Забрави и да се прави на много печен, между другото.

Настъпи пауза, през която Шадура се мъчеше да преглъща колкото се може по-тихичко. Щом се убеди, че депутатът е изгубил дар слово, полковникът заговори пак и всяка дума се забиваше в изтормозеното съзнание на Шадура като пирон.

— И така — сутрешно заседание на Държавната дума. В залата вони на афтършейв и пот. Присъстващите — едни се борят с махмурлука, други със сънливостта, слушат говорителя на Долната палата, който придружава речта си с нервни жестове поради хроничното си лошо храносмилане. Точка първа и единствена в дневния ред е отнемането на депутатския имунитет на Василий Петрович Шадура. Всички единодушно гласуват „за“, е, има и двама-трима крайни либерали, които са „против“ просто по принцип… А ето го и Василий Петрович Шадура, с прокъсан дюшек под мишница, върви по коридора под охрана. Ето го вече в претъпканата килия на следствения арест. Свил се е на пода до пълната с нечистотии кофа, а другите задържани с пренебрежение го прекрачват и се хилят. „Депутат, а? Дупе да ти е яко, депутатче. Ние тука имаме други членове, не като вашите, дето заседават в разните ви комисии“.

Шадура неволно си стегна халката и изпъшка. Беше чувал как в затвора администрацията натиква неугодните й задържани при най-пропадналите затворници, за да ги лиши и от последната капка човешко достойнство. Видя сякаш с очите си гнилозъбите усмивки, сините татуировки, рецидивистите и наглите им подлоги, видя и направените от какви ли не подръчни средства ножове. Какво ли можеше да очаква в този ад човек с нетрадиционна сексуална ориентация? Ясно какво. Щяха да го накарат да си избере някое унизително име — Манка или Дунка например — и щяха да го пуснат на карманьола. После щяха да му забранят да сяда на масата при останалите, щяха да го пращат да изпълнява какви ли не задачи на бегом, щяха да го използват за изтривалка, та да знае какво е бил и какво е станал. И най-страшното — никога вече нямаше да може да скрие ужасната истина за себе си. Нали побелелият полковник му беше казал, че лично ще се погрижи всичките му мръснички тайни да станат известни на жена му, на децата му, на родителите му. А и жълтата преса естествено щеше да се развихри. МЕЧТИТЕ НА ЕДИН ДЕПУТАТ ГЕЙ СЕ СБЪДВАТ… ШАДУРА СЕДНА НА К. А… За какво добро име може да се говори след такива заглавия? За какво бъдеше изобщо?

— На писма и колети от близки и роднини изобщо не се надявайте — продължаваше монотонно полковникът. — Няма смисъл. Синът ви и дъщеря ви ще преживеят такъв позор в училище, че ще се отрекат от баща си, като в сталинските времена. Жена ви бързо-бързо ще си намери любовник, за да докаже на всички, че с нея всъщност всичко е наред. Ще лежи на косматите му гърди, ще си пафка отмаляло цигарата и ще му казва: „Знаеш ли, напоследък той беше станал наистина странен…“ А баща ви… — полковникът погледна за миг в тъничката папка, която беше отворил на бюрото — баща ви най-вероятно ще лежи в реанимацията след втория си инфаркт. Виж, той няма да каже нищо лошо за сина си. Освен може би в предсмъртния си миг да прошепне, че изобщо не иска да ви вижда и че забранява дори да се доближавате до гроба му.

Шадура понечи да каже нещо, но не му дойде наум нищо освен изтърканата фраза, че иска да изкупи вината си пред Родината с кръвта си. Това желание обаче можеше да бъде изтълкувано от събеседника му прекалено буквално, така че Шадура просто беззвучно отвори и затвори уста, с което заприлича на току-що измъкнат от водата сом.

— Какво има, Василий Петрович? — насмешливо попита полковникът. — Не ви ли харесва тази перспектива?

— Изобщо! — Шадура завъртя глава толкова отчаяно, че увисналите му бузи се раздрусаха.

— Всъщност знаете ли, все още не е изгубено всичко…

— Сериозно ли говорите?

— Нима аз, офицерът от ФСС, ще ви лъжа? — Зъбите на полковника лъснаха в усмивка, стъклата на очилата му проблеснаха лукаво.

— Готов съм на всичко! — Шадура замачка ризата на гърдите си.

— Значи истинският патриотизъм още е жив, така ли?

— Жив е! — Шадура потвърди думите си с толкова рязко кимване, че ако беше мъничко по-силно, главата му щеше да падне.

— Много, много се радвам. — Очилата блеснаха одобрително. — В такъв случай ви чака не обща килия, а нещо като отделна хотелска стая. Там, Василий Петрович, има видеокамера, пред която ще се покаете за всичките си грехове, и големи, и малки. Като последният е убийството на двама сътрудници на Управлението, които хладнокръвно сте застреляли преди бягството си.

— Никого не съм застрелял!… Какво бягство?… — Шадура си помисли, че гледа театър на абсурда. — Нали съм тук, пред очите ви…

— Не сте, Василий Петрович — убедително каза полковникът. — Няма ви. Никой не ви е докарвал в Управлението, заявявам ви го най-отговорно. И ако искате вместо вас на нашата планета да заживее лице, което мъничко прилича на вас, но е с друго име по документи, по-добре мълчете и слушайте какво трябва да направите. Достатъчно ли съм ясен?

— Да, да… Съвсем ясен.

Шадура се наведе напред — цял внимание и изпълнен с желание да чуе продължението.

— Да продължим тогава…

По време на инструктажа тонът на полковника ставаше все по-делови.

И разтрепераният Шадура научи, че за известно време ще се води безследно изчезнал. Просто изчезнал, изпарил се — и дали ще го намерят зависи от самия него. Все пак е заинтересован да докаже полезността си на практика, нали така. Разбира се, че е така, как иначе! Шадура направо изгаряше от желание да се покаже откъм най-добрата си страна и когато започна да уверява полковника в абсолютната си лоялност, речта му беше по-пламенна дори от предизборните му речи.

Полковникът всъщност не очакваше друго. По време на службата си беше видял такива Шадуровци повече, отколкото бяха дори презервативите, които беше използвал. Не може нито без едните, нито без другите! Обаче за какво ти са, след като вече си ги използвал?