Към текста

Метаданни

Данни

Серия
ФСС. Руският 007
Включено в книгата
Оригинално заглавие
В Россию с любовью, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,8 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване, корекция и форматиране
nedtod (2022)

Издание:

Автор: Сергей Донской

Заглавие: За Русия с любов

Преводач: Иван Тотоманов

Година на превод: 2005

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2006

Тип: роман

Националност: руска

Редактор: Ани Николова

ISBN: 954-585-697-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5085

История

  1. — Добавяне

Глава 2
От трън та на глог

След час и малко вече доста поостарелият форд на Едичка спря на десния бряг на Москва река в района на Крилатско.

Беше тъмно и безлюдно. Прекалено тъмно и прекалено безлюдно, за да е спокоен човек. Оттатък оградата на пристана за лодки настинало пролайваше невидим пес — нямаше желаещи да ги полае както трябва. Осветена от фаровете табела провъзгласяваше, че зад нея се намира клубът за водни спортове „Нептун“, но табелата не вдъхваше никакво доверие на Едичка, също както и ръждясалият шлеп до брега малко по-надолу по течението. В мрака шлепът приличаше на подводно чудовище, изпълзяло на брега за глътка чист въздух.

Едичка потрепери. Струваше му се, че всичко това е лош сън, от ония, които не ти се иска да досънуваш докрай.

От включеното радио дрънкаше някакъв водещ — най-подробно разпитваше поредното тъпо девойче, имало глупостта да звънне в студиото. Държеше да разбере с какво обича да се занимава девойчето през свободното си време, а то пък използваше всяка пауза, за да поздрави някакъв си Толик и освен това Льолик. Накрая с водещия се разбраха, че няма да е зле да послушат музика, и колоните зад гърба на Едичка забумтяха. Направо го заболя глава, но не изключи радиото, понеже да слуша тишината беше още по-неприятно, отколкото да слуша квиченето на Бритни Спиърс. Страстното й пъшкане отдавна му късаше нервите, обаче какво да правиш — налагаше се да търпи. Чакането е като болест. Докато не те измъчи, няма облекчение.

Не можа да види каква е колата, която дойде до брега две минути преди уреченото време, но пък фаровете й мигнаха три пъти, както се бяха разбрали, и Едичка също мигна с фаровете на форда.

От колата слезе мъж — носеше куфарче — и бавно тръгна към форда. Това означаваше, че Едичка съвсем след малко щеше да получи парите, заради които беше предприел рискованата игра с депутата. Развълнува се до такава степен, че се занамества нервно на седалката, докато чакаше човека с куфарчето. Никога не беше виждал сто хиляди долара накуп. И никога не му се беше налагало да се среща с хора на такова пусто и зловещо място.

Изключи двигателя чак когато се увери сто процента, че идващият към форда човек е Артур Задов. По произход руснак, по паспорт американец, той се появяваше в Москва внезапно и също така ненадейно изчезваше. С този тип Едичка поддържаше не чак толкова нежни и близки отношения, като с повечето си познати мъже. Съвсем мъничко секс — на първо място беше бизнесът, без никакви глезотии. Парица е царица.

Артур беше кореспондент на вестник „Ню Йорк Ривю“ и от време на време питаше Едичка за най-новите слухове и сплетни из живота на столичния елит — и ги преразказваше във вестника от свое име. Колонката му се казваше „Руска баня“ или нещо подобно. Та това беше почти всичко, което Едичка знаеше за Артур, освен че той се подписваше по американски — Задофф — и че винаги се циганеше, когато трябваше да плаща за информацията. Този път обаче хонорарът на Едичка надминаваше и най-светлите му мечти. Информацията, от която се интересуваше Артур, беше в джоба му. Оставаше само да я размени срещу пачките долари и възможно по-бързо да се изнесе от това тъмно място някъде, където е светло, весело и най-важното — безопасно.

Едичка отвори дясната врата, при което почти легна на седалката, погледна покорно Артур в очите и каза:

— Добър вечер, Арти. — И чак се учуди колко неестествено звучи гласът му.

— Май по-подходящо е: „Хубава нощ, нали?“ — отбеляза Артур.

— Още по-подходящо е „добро утро“. — Едичка се направи, че се чувства също толкова непринудено, колкото в нощния клуб „Маджикъл Мистъри Тауър“, където и двамата киснеха всяка вечер.

Вместо да се усмихне, Артур си погледна часовника и нервно попита:

— Да се кача ли?

— Ама разбира се… — Едичка бързо се изтегли от дясната седалка, на която се беше излегнал на хълбок. — Заповядай.

— Благодаря — отвърна Артур и достойно намести задника си във форда.

Сложи куфарчето на коленете си и запотропва по него с пръсти в такт с песента, която звучеше от колонките. Пръстите му приличаха на преварени кренвирши, съвсем чисти и съвсем неапетитни. Едичка няколко секунди ги наблюдава машинално, после изключи радиото — спря някакви хвалебствия на синята луна. Танцът на пръстите на Артур също моментално спря. Също както и главоболието на Едичка.

— Прахчето, дето ми го даде, подейства почти мигновено — похвали се той; погледът му беше впит в куфарчето.

— Естествено. — Артур кимна; гледаше незаинтересовано през предното стъкло. Дали пък не чакаше подробен доклад?

Едичка се насили да се изкашля и продължи:

— Шадура се изключи буквално за секунди. Само да му беше видял тъпата физиономия… — Едичка захихика. — А бе по-зле, отколкото когато го дават директно в ефир. Все едно гледаш предаването „По пантофи“… Обаче без гащи.

— Мнооого смешно — процеди Артур.

Понякога, кой знае защо, той говореше с акцент и тогава приличаше на стопроцентов американец, загрижен единствено за това как да спечели повече пари и възможно по-бързо да си плати данъците. Но това беше лъжливо впечатление, фалшиво също както и американското му произношение. Задов всъщност никога не беше мислил да плаща никакви данъци. Както не беше мислил и да си изкарва честно хляба. За да стигне до този извод, човек просто трябваше да го поогледа по-добре.

Едичка погледна с омраза профила на събеседника си и сведе разказа си до минимум:

— И значи Шадура се изключи и смъкнах информацията на дискетата. И съм готов. — Заключението му прозвуча многозначително.

Артур най-после спря да гали нежно куфарчето и го отвори. Щом видя, че вътре няма пачки долари, а клавиатура и екран, Едичка развълнувано възкликна:

— Къде са парите?

— Още не съм видял информацията, която поръчах — сухо каза Артур. — Човек трябва да огледа стоката, която купува, нали така.

— А парите? — упорито повтори Едичка.

— В колата са.

— Искам първо…

— О, стига де! — Артур се намръщи и заприлича не на американец, а на стопроцентов мошеник. — Стига пазарлъци — дай да вършим работа. Къде е дискетата?

Едичка засумтя сърдито, но извади дискетата и я пусна в очакващата влажна шепа. Артур я вкара в компютъра, натисна няколко клавиша и се наведе над екрана — след миг по него заподскачаха страници текст, снимки, диаграми и копия на някакви документи.

Едичка изчака трепкането на някакво дълго заглавие, прозина се нервно и попита:

— Това искаше, нали?

— Май да — изсумтя Артур.

— Плащай тогава и да свършваме — настоя Едичка. — Сто бона, както се разбрахме. Не си забравил, нали?

— Такива суми не се забравят. — Артур изхъмка. — Ей сега. Само да се разкарат тия проклети тийнейджърчета. — И се наведе към прозореца, и напрегнато се взря в мрака. — Ако надушат пари, ще си имаме неприятности.

— Какви тийнейджърчета?! — Едичка избърса потните си длани в панталона си. Устните му, за разлика от ръцете, бяха сухи като шкурка.

— Хулиганчета бе — обясни Артур малко прегракнало.

— Всичките са хулиганчета — озъби се Едичка. — Не ги виждам обаче. Къде са?

— Ей там, там. До портала! Не ги ли виждаш?

— Не.

— Там де! — Артур го хвана за врата и го обърна към страничния прозорец. — Видя ли ги?

— Нищо не виждам!

Едичка сърдито понечи да смъкне ръката му от врата си, но не успя. В главата го прониза такава ужасна болка, че той вече не можеше да види дори таблото пред себе си, да не говорим за някакви измислени хулиганчета.

Падна върху волана, клаксонът изхлипа прегракнало — но Едичка не можа да издаде нито звук. И никога вече нямаше да може. Онова, което остана от него, също никога вече нямаше да се интересува от долари и от нещата, които могат да се купят с тях.

 

 

Артур Задов бръкна под шофьорската седалка, измъкна някакъв относително чист парцал и внимателно почна да бърше нещата, до които се беше докосвал. Освен лаптопа те бяха само две: дръжката на вратата, това първо. А второ — куката за плетене, която в момента стърчеше от ухото на мъртвия Едичка. То и какво да й бърше — нищо работа, макар че беше влязла почти цялата в черепа му.

Чернокожият му приятел Хенри Хорс, с когото беше лежал два месеца в затвора на някакъв остров в един от ръкавите на нюйоркската Ист Ривър, беше прав: когато боравиш с кука за плетене, отвънка няма никаква кръв. Хорс знаеше за какво говори — лично беше пратил трима души на оня свят по този елементарен начин — и тримата бяха починали от вътрешен мозъчен кръвоизлив. Ако се вярваше на думите му, разбира се. Сега Артур вярваше.

Понеже ако погледнеше Едичка, всички съмнения отпадаха моментално. Проклетият садист, който обожаваше зверски да щипе партньорите си по задника, не беше успял дори да ахне, преди да замине при предците си от Содом и Гомора.

По някаква загадъчна причина Артур не се самопричисляваше към завършените содомити. Напоследък дори се опитваше да уреди забравените си контакти с женския пол. С променлив успех, но не съвсем безрезултатно. Колкото до Едичка, както гласи поговорката, каквото повикало, такова се обадило.

След току-що станалото Артур беше малко пребледнял, но като цяло беше доволен от себе си. Благодарение на мушването с куката най-неприятната част от сделката — плащането за дискетата — отпадаше от само себе си. Неприятният навик на Едичка да се щипе като жена нямаше нищо общо с това. Просто Артур изобщо нямаше сто хиляди долара, а информацията, която бе донесъл Едичка, му трябваше наистина много.

Шефът го беше предупредил, че му плаща билета до Москва за последен път. Самото съществуване на колонката на Задов във вестника се намираше под огромен въпрос. Всичките новини, които публикуваше там и които в Русия се водеха скандални, в Америка се оценяваха като глупости, при това невъзпитани. „Ню Йорк Ривю“ е сериозно издание, а не жълт парцал, каза му шефът на сбогуване. В него или лъжеш убедително, или изобщо не лъжеш. И се обърна към прозореца, за да не му стисне ръката — вече мислено го беше зачеркнал от ведомостта за заплати.

Както се казва в Америка, или се правиш сам, или си го начукваш сам. Make yourself or fuck yourself. И това изобщо не е шега, не е каламбур. Американците се смеят само когато дават любимите им комедийни шоута. През цялото останало време са сериозни, направо смъртно сериозни, убийствено. Усмивките не се броят — те се включват и изключват автоматично. А пък ако нямаш пет-шест кредитни карти и всичко, което върви с тях, не ти се полагат дори тези заучени усмивки. Изобщо, или изплуваш, или потъваш. Make yourself or fuck yourself. Алтернатива няма.

Но сега Артур беше сграбчил късмета за опашката и вече предвкусваше с какъв триумф ще тупне на бюрото на редактора „бомбата“, донесена от Русия. Статията, която щеше да нахвърли още утре, в самолета от Москва за Ню Йорк, щеше да предизвика истински фурор по целия свят, а името на автора на сензационния репортаж щеше да се споменава по всички новини цели три дни, та дори и седмица. Задофф това, Задофф онова… Интервюта, покани за телевизионни предавания, признание, слава и най-важното — хонорари, а не жалките трошици, които му подхвърляха досега. Ако за тази цел трябваше да забие в ухото на Едичка не една, а сто куки, сега главата му щеше да прилича на таралеж. А една — нищо работа, при това покойният имаше съвсем благопристоен вид.

— Си-ня лу-на! — тихо, но разчувствано каза Артур, както правят всички хора, които много искат да пеят, но не могат. — Си-няяя лу-нааа!

Отвори, като стисна дръжката с парцала, слезе от форда, хлопна вратата и тръгна към фолксвагена, който беше взел назаем за тази нощ от един познат журналист, Дима Балаболин. Стискаше лаптопа със сложената в него дискета толкова здраво, сякаш в него беше цялото му бъдеще.

Впрочем точно така си беше.