Сергей Донской
За Русия с любов (23)

Глава 22
След буря

— Остави я на мира тая пушка — уморено каза Громов.

След заключителния пробег по черните пътища от всичките му емоции бяха останали само две-три, не повече, пък и те не се характеризираха с оптимизъм. Тъмната гора, просеките и бабунестите пътища, току преграждани от редове бодлива тел, постовете, които трябваше да заобикаля отдалече — всичко това го беше изнервило. Имаше впечатлението, че не е пътувал през зона, запазена за елита, а през гранична зона. Всъщност да де, тази граница минаваше през цялата страна. Границата между бедни и богати. Когато едните плачат, другите се смеят и обратното. Безкрайна гражданска война. Безкрайна във всеки случай, докато се намираш на предна линия.

Громов се появи от мрака със скъп джип, така че стопанинът на хижичката не бързаше да го покани да похапнат, а току поглеждаше двуцевката си. Инстинкт.

— Остави я на мира, казах — повтори Громов на младия мъж, който му се беше представил като Игор Бодров. — Няма да ти помогне тая берданка, за нищо не става.

Младият мъж се усмихна.

— Берданка? Това е ТОЗ, с патрони дванайсети калибър. Осемдесет грама картеч. Гръмне ли…

— Да не би случайно да съм дал повод да ме гръмнеш? — изсумтя Громов и се намести по-удобно на столчето, което изскърца отчаяно. — Поне да ме беше попитал първо що за човек съм и какво търся тука.

— Хората с по два пистолета в колана са ми ясни и без да ги питам — отряза го Игор.

Громов погледна поиздутия си на две места на корема пуловер и кимна одобрително.

— Наблюдателен си.

— Просто жизнен опит.

— Доста странен опит за горски. Вие сте повече по пушките.

— Е, не съм точно горски — призна Игор. — Просто епизод от биографията.

— И аз не съм съвсем бандит — каза Громов и подхвърли на масата поовлажнилото си удостоверение. — Чети, завиждай, както казва Маяковски.

— Прочетох го — каза младият мъж и му върна удостоверението със също толкова небрежен, но отмерен жест. — Но не виждам на какво толкова да завиждам.

— Може и да си прав. Лично ти обаче имаш ли с какво да се гордееш? Кой си, що си?

Игор неочаквано се усмихна, много мила усмивка, която го подмлади поне с пет години.

— Пиша книги.

— Сериозно? — Громов вдигна вежда с уважение. — Ако освен това и пушиш, цена нямаш.

Събеседникът му, изглежда, се подразни от тази реакция на признатото му призвание. Не му искаха автограф, а цигари. И той ги сложи на масата, но не чак много любезно.

— Бива ли ги? — попита Громов, докато бъркаше в пакета.

— Ами „Ява“ — изсумтя Игор. — Каквито и да пушиш, все са отрова.

— Книгите ти имам предвид — поясни Громов, но не и преди да напълни зажаднелите си за никотин дробове с огромен облак дим. — Хубави ли са?

— А! — Игор се поусмихна и също запали. — Не знам. Все пак ги пиша, не ги чета.

— Бодров… Бодров… Наскоро ми подариха една книга, малко преди да кацна в Москва. Казва се…

— „Наркоченгета“.

— Точно така — потвърди Громов и присви заинтересовано лявото си око. — Честно казано, реших, че героят е измислен.

— Всички сме отчасти измислени. — Игор се подсмихва. — Сами си се измисляме и не пречим и на околните да ни измислят.

— В смисъл?

— Елементарно. Просто е много сложно да си имаш работа с истински хора, такива, каквито са в действителност.

— Дори със самия себе си?

— Това е най-трудното… И значи използваме измислени герои. — Щом се увери, че събеседникът му го слуша с любопитство, Игор продължи: — Хората изобщо не се интересуват от това какви са в действителност, интересува ги как ги приемат околните. И се получава абсолютен театър.

— Светът е сцена. — Громов се усмихна. Цигарата го беше направила благодушен.

Игор реши, че усмивката му е поощрителна, и уточни:

— По-точно бардак.

— Защо пък бардак?

— Защото на сцената не е достатъчно да се правиш на много печен. Трябва и да изиграеш някаква осмислена роля. А ние просто се преструваме. Мъчим се да изглеждаме по-добри, отколкото сме.

— Много песимистичен възглед за живота — резюмира Громов.

— Ами вали… — Игор вдигна рамене.

Громов го гледаше и си помисли, че поведението на писателя много прилича на неговото. Когато не искаш да навлизаш в подробности, просто вдигаш рамене. Много е удобно. Всеки да те разбира, както си ще, а пък само ти си знаеш какво мислиш.

Тоя малко чудат горски май му харесваше. Колкото до това, че плямпаше прекалено — е, на всеки, който дълго е сам и самотен, отвътре му идва да се изприказва. За жалост Громов не можеше да си позволи да говори дълго на отвлечени теми.

— Имаш жена и дъщеричка, нали? — попита той в една кратка пауза. — Доколкото може да се съди по книгата ти.

— И какво? — попита Игор. Много сухо. Все едно щракна ключалка.

— Заедно ли живеете?

— Мисля, че видяхте, че тук няма даже котка.

— А някъде другаде? — продължи Громов, криеше очите си зад димната завеса. — Не точно тук.

— Защо ми е котка? — Игор изкриви устни. — Нямам мишки.

— А жената? Дъщеричката?

— Вижте, това изобщо не ви интересува. Това си е лично моя работа!

— Разбира се — примирително каза Громов. — Просто си помислих, че ако семейството ти живее наблизо, можем да прибегнем до взаимноизгодно сътрудничество.

— Какво сътрудничество? — Игор настръхна. Явно темата за семейното му положение бе прекалено болезнена за него. Да не би пък да беше забъркал някоя каша, в която не искаше да вкарва най-близките си?

— Даваш ми тая съборетина под наем — каза Громов и запали трета цигара от втората. — До утре сутринта. А аз ти давам джипа. Страшен е. За една нощ можеш да идеш чак до Петербург и да се върнеш. Този вариант устройва ли те?

— Нямам работа в Петербург — уклончиво отвърна Игор. — Обаче защо ви е хижата ми? Да не сте назначили тайна среща?

— Отвън — Громов посочи с фаса към вратата — чака да даде показания един много лош човек. Мокър, мръсен, вързан. Няма как да го сложа на някой пън да си пише показанията в тоя дъжд. Пък и е тъмно. А тук — огънчето на фаса обиколи стаята — ще имаме всички необходими условия за провеждането на откровен разговор. Гарантирам, че ще пазя ред и чистота.

Игор се намръщи. Млад, с красиво умно лице, в бедно обзаведената хижа той изглеждаше също толкова нелепо, колкото и включеният компютър в ъгъла.

— По принцип предложението е примамливо — каза накрая; гледаше с преувеличено внимание изтърканата мушама на масата. — Обаче защо не си свършите мръсната работа в страхотния си джип?

— Мръсна ли?

— Откъде да знам?

— Джипът ще ми трябва чак утре сутринта — студено поясни Громов. — И бих предпочел да прекарам нощта тук. За това има сериозни причини.

— Държавна тайна. — Игор се прозя. — А онзи лошият, дето е вързан, трябва да е враг на народа, нали?

— Представи си, да. Съвсем сериозно. Народът наистина има врагове. Много повече, отколкото се предполага. — Громов се усмихна само с едната половина на лицето си. — Повярвай ми. Знам го.

— Много красиво звучи. — Още една прозявка, още по-дълга от предишната. — Направо патетично.

— Никаква патетика няма. Всичко е съвсем простичко. Всеки, който е заплаха за нормалните хора, е враг на човечеството. Някой от тези врагове — Громов присви очи — са и мои лични.

— Вендета? — В гласа на Игор прозвуча сарказъм, но в очите му блесна интерес. — Не можем да променим света.

— Когато срещне бясно куче, човек не мисли за вселенските проблеми. Едни стоят и гледат. Други бягат. Трети го убиват.

— Малко са. Третите имам предвид.

— Да, така е. Но пък и бесните кучета не стават повече, нали? Което ще рече, че все някой се грижи да не се размножават.

Игор го погледна в очите и се усмихна — не чак широко, но се усмихна.

После стана и каза:

— Ще се върна към пет сутринта. Дано да се оправите с вашия враг на народа дотогава. Обаче…

Громов разбра затруднението му и го успокои:

— Ще завариш пленника жив и здрав. Няма да има никакви кървави петна по пода, нито изтръгнати нокти в боклука… Между другото — той смръщи замислено чело, — къде си държиш инструментите?

— Какви инструменти? — Гласът на Игор неволно се напрегна.

— Най-обикновени — обясни Громов и огледа помещението. — Клещи там, поялник, ако имаш… И ютия може да свърши работа.

— Много смешно — изсумтя Игор с явно облекчение. — Ютия, моля ви се! А бе наистина винаги съм си мислил, че вие ченгетата имате много странно чувство за хумор.

— Ще ти кажа нещо съвсем честно, момче. — Громов понижи глас. — Лично моето чувство за хумор отдавна атрофира. Когато непрекъснато виждаш само обратната страна на живота, почти не ти остават поводи за веселба. Знаеш ли — за да не се различавам от нормалните хора, трябва всяка сутрин да тренирам усмивки пред огледалото.

Докато изпращаше с поглед стопанина на хижата, Громов се усмихна малко насила. Разбираше, че за младия мъж си е останало загадка дали думите му са шега, или са истинско признание на човек, който наистина се е отучил да се смее. Впрочем отговора на този въпрос не го знаеше и Громов. И изобщо не държеше да го знае.

 

 

След като се поизми и се пооправи, командващият военния окръг успя да събере и остатъците от достойнството си и си направи от тях нещо като рехава броня. Накрая дори успя да си придаде толкова надменен вид, все едно оглавяваше военна хунта. Не в живота, вярно, а на сцената на някой провинциален театър — прекалено много издаваше долната си челюст. Преиграваше.

Впрочем, след като се уми с дъждовна вода от варела под капчука под надзора на „мистър Смит“, в облика му наистина се появиха много кинематографични черти. Побелялата заресана назад коса, орловият профил, мъжественият белег… Громов си спомни един стар филм — „Офицери“; Чреватих много приличаше на един от артистите. Персонажът във филма, впрочем, също беше получил генералски звезди.

— И какво сега, Генадий Виленович? — каза Громов; седеше на прогнилата площадка пред хижата. — Готови ли сме за нови подвизи?

Чреватих го изгледа надменно и дори като че ли щеше да се изплюе, но в последния момент все пак се въздържа. Вирна брадичка срещу жълтеникавата светлина, която се изливаше от двете прозорчета, и се осведоми:

— Вие ли сте онзи Громов?

— Има ли значение?

— Трябва да знам все пак с кого имам честта да разговарям!

— А, не. — Громов поклати глава. — За каква чест може да се говори във вашето положение, Генадий Виленович?

— Все пак съм офицер — напомни командващият окръга.

— Офицер ли?! Ако всеки с лампази на задника почне да се нарича офицер, много ще се навъдите. Кой кого ще командва тогава, а?

Чреватих се навъси. Не беше сополиво хлапе, навлякло генералски мундир, за да се държат с него така — с превъзходство, иронично, презрително.

— Ще ми кажете ли най-после какво става тук? — попита възмутено той.

— Доколкото разбирам — каза Громов съвсем сериозно, — тук се опитва да си придава важност един военен престъпник, който вече е осрал гащите… Не-не, не е необходимо да се пипате отзад, Генадий Виленович. Изразявам се метафорично. Засега.

И отвори кутията сигнални ракети, извади една и я огледа замислено.

Генералът хвърли поглед изпод свъсените си вежди първо вляво — оградата на хижата беше почти паднала, после вдясно — там имаше струпани дърва. Краката му нетърпеливо запристъпваха на място, но не се осмелиха да побегнат. Защото очите му току поглеждаха револвера от дясната страна на Громов. Чреватих вече беше имал удоволствието да види резултатите от стрелбата на Громов. А не му се умираше — нито в двора на тази хижа, нито никъде.

— Ще ми покажете ли в крайна сметка заповед за задържане? — попита Чреватих недоволно. — Или поне да се легитимирате.

Вместо отговор събеседникът му многозначително сложи ръка на дръжката на револвера. Генералът внезапно усети колко студен е станал въздухът преди разсъмване и потрепери.

Много добре знаеше кой е събеседникът му. Громов. Същият оня тип от ФСС, който беше застрашил цялата внимателно обмислена операция за продажбата на медицинската помощ. Громов явно също знаеше много добре кой е той и каква е ролята му в цялата тази история. Нямаше смисъл да се увърта, така че генералът смени тактиката и заяви твърдо:

— Имайте предвид, че ще говоря единствено пред началниците ви, господин чекист. — И гордо закопча зеленото си ловджийско яке чак до шията.

— Какво ми се дуете толкова. — Громов се намръщи. — Тук сме само вие и аз… — И пак пипна револвера. — Колкото до звездите — кимна към изяснилото се нощно небе, — те отдавна вече не се учудват на нищо. Всичко са видели на този свят.

— Откарайте ме в службата си и ще говоря там — отсече Чреватих. — Ведомствата ни ще се разберат кой се дуе.

— В службата ми? — Громов наистина като че ли се учуди. — Каква служба?

— О, стига сте се правили на шут! Много добре знам кой сте, Олег Николаевич, и кои структури представлявате. Познавам и прекия ви началник — полковник Власов. Лично. — Пъхна ръце в джобовете на якето си толкова рязко, че шевовете на коприната чак изпукаха. — Да тръгваме. Няма да правя никакви опити за бягство. Давам ви честната си дума на офи…

— За офицерите вече си приказвахме — рязко го прекъсна Громов; щом чу името на Власов, между веждите му се събраха две вертикални бръчки. — Не ме принуждавайте да ви напомням, че сте най-обикновено лайно с пагони, Генадий Виленович… Колкото до ФСС, тя няма никакво отношение към срещата ни. Полковникът, когото споменахте — също.

Гримасата на достолепното лице на генерала изразяваше пълно недоверие към последното. Громов я забеляза и уточни:

— Аз съм тук като частно лице. — Позамисли се и добави: — Което е много лошо за вас.

Чреватих присви скептично очи и укри брадичката си зад закопчаната яка.

— Така е, съгласен съм. Дайте тогава да се разберем. Предложението ми за откуп си остава в сила. Това не ви ли стига?

— Не.

— Добре. Но все пак можем да продължим да говорим като частни лица. Първо обаче…

Громов вдигна вежда.

— Условия ли ще ми поставяте? От къде на къде сте решили, че ще се пазаря с вас? Вие просто ще изпълнявате всичко, което ви кажа, Генадий Виленович — и точка. И ще го изпълнявате буквално. И оперативно. Без никакви увъртания и драматични номера.

— Не ме е страх от смъртта — процеди Чреватих и усети как сфинктерът му се стяга. — В смисъл, не ме е страх чак толкова, че да позволя типове като вас да…

В устата му се беше събрала прекалено много възкисела слюнка и той се изплю. И усети как по гръбнака му плъзват ледени тръпки.

— Бъчвата — каза Громов с тон, изчистен от всякакви емоции.

— Какво? — Чреватих реши, че не е чул добре.

— Варела имам предвид. На който се михте. До него има кофа. Напълнете я.

— Защо?

— До съмване има още много време — каза Громов, загледан в звездите по небето. — Имате ли изобщо представа какво може да се направи с един пленник за два-три часа? Много правилно, че не ви е страх от смъртта. Понеже живите не знаят какво е тя, а за мъртвите да не говорим… Виж, болката…

Погледна генерала и той неволно потръпна. Очите, които се взираха в него, сякаш светеха отвътре. От студена ярост, а може би и от нещо още по-страшно. Генералът изведнъж си помисли, че наистина вече не го е толкова страх да умре, колкото преди малко. Но тази мисъл не му донесе храброст.

Той се обърна, сграбчи с две ръце ръждивия ръб на варела, напъна се и отлепи дъното му от калната земя. Да го наклони се оказа по-лесно, отколкото да го удържи. Водата плисна не само в очуканата поцинкована кофа, но заля и обущата му. Чреватих се намръщи — щеше да си намокри краката. Напъна се да изправи варела, но насмешливият глас на Громов зад гърба му го спря:

— Не се напъвайте толкова, Генадий Виленович. Просто излейте варела на земята — но внимавайте да не го окаляте. Повярвайте ми, това е изключително важно.

„Тоя е луд — помисли ужасено Чреватих. — Абсолютен луд с безумни бели очи. Как да се отърва от него? Ако се приближи към мен без оръжие…“

И сякаш молитвата му наистина бе чута, Громов пристъпи към него. Без револвера. Но със сигнална ракета в ръка. Много странно, но цялата решителност на генерала внезапно се изпари. От този човек струеше такава сила и омраза, че просто не можеше да му се противопостави. Не и на това безлюдно място, насред тъмната гора. Не и очи в очи.

— Варела да не го пускам, така ли? — глухо попита Чреватих. Не му хареса как звучи гласът му. Все едно му бяха запушили гърлото с памук и звуците не можеха да излязат.

— Да, недейте — каза Громов. — Сложете го както си беше… Добре… А сега влезте в него — надолу с главата. Спокойно… ще го държа, няма да паднете.

— Няма да… оххх!

Страхотен удар в корема го прекъсна и известно време всичките му усилия бяха съсредоточени върху това първо да издиша, а после пак да напълни дробовете си с кислород. Трудна задача. Празнината в гърдите му сякаш изобщо не искаше да се запълни.

— Действайте — нареди Громов, щом пленникът му си върна способността да диша, да вижда и да чува. — Едно… две…

Не каза до колко ще брои — и това беше най-лошото. Чреватих може би щеше да издържи още един удар, без да рухне, но пък пикочният му мехур… Той вече не издържаше. Докато лягаше по корем на ръба на варела, генералът не успя да сдържи една гореща струйка и за да не докара нещата до още по-унизително положение, буквално се гмурна във варела.

— Та как е бъчвата, Диогене? — попита Громов, щом заповедта му беше изпълнена. — Добре ли се мисли вътре? Предлагам тема за философски диспут. Престъпление и наказание. Става ли?

Генералът — едва не си бе счупил врата — сърдито подритна и засумтя. Всички звуци се усилваха от кънтящия варел и усилваха и идиотщината на това, което ставаше. Той, генерал-майор Чреватих, командващият Московския военен окръг, при чиято поява десетки хиляди заставаха в стойка „мирно“, се бе оказал абсолютно неподготвен да запази достойнството си, щом се озова с краката нагоре. Не, може би причината не беше в него — целият свят се беше обърнал с краката нагоре. Устойчивият сигурен свят, в който живееше до днес, се беше побъркал.

Громов — слушаше трополенето и сумтенето на пленника си във варела — много добре разбираше състоянието му. На такива типове — надменни, доволни от това, че им е позволено всичко — трябва да им издърпаш чергата изпод краката внезапно. И възможно по-рязко и неочаквано. Защото щом се озоват в нелепо, жалко положение, хората неволно се приспособяват към ситуацията. На някои герои е достатъчно да им смъкнеш гащите, за да им отнемеш храбростта и волята за съпротива. На други им стигат няколко думи и няколко небрежни плесника. Громов обаче искаше да прекърши генерала веднъж завинаги — и докрай. Нямаше време за заплахи и увещавания. Има случаи, които трябва да се приключват бързо, от раз, за да не затънеш все по-дълбоко в омерзение. Бездруго е достатъчно гадно да изриваш света от боклуци.

Громов разви капачето на ракетата, насочи я във варела и дръпна шнурчето. Гърмежът не беше силен, но онова, което последва, беше наистина трудно за описване.

Ракетата се замята в ламаринения си капан, съскаше и хвърляше ярки снопове магнезиеви искри. Пленникът крещеше и напразно се мъчеше да се измъкне. Когато до носа на Громов стигна воня на изгоряла коса, той обърна варела с ритник, измъкна пищящия генерал и изля кофата върху главата му.

Доколкото можеше да се съди по несвързаните възгласи на Чреватих, той не държеше на продължение. Упорито отказа и предложението Громов да му пусне още една ракета — в гащите — и като размазваше саждите по лицето си, изрази пълната готовност да сътрудничи и на ФСС, и на дявола дори, щом е чак толкова необходимо.

— Е, добре — въздъхна Громов. — Да влезем в хижата, щом сте съгласен. Обаче имайте предвид, че имам още четири ракети, Генадий Виленович, а вода вече няма. Нали я изляхте лично.

В сравнение с бурната сцена на двора неугледните стени на хижичката излъчваха уют и спокойствие, но Чреватих като че ли не го забелязваше. Разчорлен, мокър, почти без коса над едното ухо, той се беше втренчил в пода и стреснато присвиваше глава, когато Громов, който крачеше спокойно из стаята, се озовеше зад него. Известната поетична сентенция за железните комунисти, от които можело да се правят пирони, изобщо не пасваше за генерал-майора. От него и кламерче нямаше да стане — беше станал мек като памук.

Първата работа на Громов беше да сложи пред него клетъчния телефон. Включи го, провери сигнала, полюбува се на зеленикавото сияние на отвореното екранче. А след това съвсем спокойно каза:

— Сега, Генадий Виленович, ще се обадите на дежурния в министерството на отбраната и ще му кажете следното… Значи аз, еди-кой си, такъв и такъв, съм военен и държавен престъпник и затова се отказвам от всичките си звания, длъжности и пълномощия и очаквам да бъда наказан заради престъпленията си с цялата строгост на закона, който е строг, но справедлив, и…

— Не толкова бързо! — обади се Чреватих. — Как го казахте точно?

— Важна е същината, не думите — наставнически заяви Громов на стегналия се под погледа му тил. — Просто казвате да заведат обаждането ви официално и добавяте, че подробният рапорт ще бъде представен от ваша страна по-късно. След което се обаждате и казвате същото в Главното управление на ФСС и в Администрацията на президента.

— Ама аз не им знам телефоните! — Генералът се осмели да погледне през рамо.

— Няма проблем. — Громов с леко перване върна главата му в изходно положение. — Аз ще ви ги кажа. Важното е информацията, която ще дадете, да е ясна и точна, та да не станат грешки. Запомнихте, нали? Първо пълни признания, после устна молба за оставка. Със съставянето на подробните писмени документи ще се заемем, след като се обадите…

Въпросното съставяне отне много повече време от обажданията по телефона. Добре че генералът можеше да пише с два пръста — от време на време опитваше да включи и средния десен. Когато съответният текст с всички необходими имена, дати и цифри беше набран на компютъра, гората зад прозорчетата вече изсветляваше. Громов — беше толкова уморен, че едва се държеше на крака — каза на пленника си да се премести на столчето до масата и почна да чете показанията му.

Буквално навсякъде в тях се срещаше името на полковник Власов — сякаш за да напомни на Громов, че това не е кошмар, че няма никаква грешка. Именно Власов беше разработил плана на операцията и беше осигурил прикритието й. Власов беше дирижирал оркестъра, първа цигулка в който бе свирил Чреватих. Онези, които поръчваха музиката, интересуваха Громов много по-малко от непосредствените изпълнители.

Громов си спомни какво му беше казал Власов за недосегаемостта на армейската мафия — и разбра какво всъщност се криеше зад думите му. Да, полковникът от ФСС мразеше военните. Но тъкмо в тях бе открил силата, от която беше решил да се възползва. Е, всеки има право на избор. И Власов беше направил своя избор. Когато беше пратил депутата с натъпкания с взрив плейър на среща с Громов, експлозията беше унищожила на само Лариса, но и бъдещето на самия Власов. Единственото, което беше успял да постигне, беше мъничка отсрочка на смъртта си.

Громов бързо четеше показанията и се бореше с изкушението методично да заличава от текста всички споменавания за началника си — да стане така, все едно никога не е съществувал никакъв полковник Власов. Той подлежеше на унищожение заедно с името си, със званията и наградите си. И нямаше никакво значение, че в момента все още дишаше някъде, храносмилаше вечерята си или пък сънуваше щастливи сънища за босоногото си детство. Защото кой беше този Власов? На кого беше изтрябвал в този свят? Да се махне. Съвсем. Завинаги. И не с мишката на компютъра, не. Господата Смит и Уесън бяха изобретили по-добър начин, много по-добър.

Громов седя пред компютъра още няколко минути. На екрана подробностите на машинацията с медицинската помощ изглеждаха скучни. Да, събрали се един ден големите клечки, поприказвали си и решили да увеличат и без това огромните си богатства. Е, наложило се да взривят един чужд самолет за целта — и чрез това да доизострят и кризата в Чечения. Е, и в Москва не беше минало без трупове. Такива ми ти кървави работи…

На Громов не му се пресмяташе колко и какви хора са вече загиналите заради тази несъстояла се сделка. Американци, французи, евреи (къде без тях?), руснаци. Мъже и жени. Докато бяха умирали — всеки на свой ред и по свой начин, — те изобщо не бяха имали представа, че поради нещастно стечение на обстоятелствата са станали пешки в една грандиозна международна игра. Бяха ги жертвали така равнодушно, все едно никой от играчите никога не бе имал жена, деца, родители.

Трудно му беше да повярва, че един от главните виновници за тази трагедия сега чака участта си в облика на уплашен до смърт застаряващ мъж с разчорлена побеляла коса и изцапано със сажди лице. Но да го помилва би означавало да плюе на труповете, които генералът беше оставил след себе си, по същия начин, по който го правеше той и тези като него. Такава жалост е като отровно жило. Или го изтръгваш, или умираш.

Громов разпечата показанията на бившия командващ военния окръг в четири екземпляра, сложи ги на масата и му обясни как и какво да напише собственоръчно. Единия екземпляр — до директора на ФСС — сгъна и прибра в джоба на джинсите си. После нареди на пленника да прибере трите други във вътрешния джоб на якето си.

— Защо? — попита той и неволно преглътна; адамовата му ябълка, вече успяла да обрасне с бяла четина, подскочи.

Въпросът му остана без отговор.

— Ето че се връща и стопанинът ни — каза Громов, беше чул двигателя на джипа. — Много мил човек, но не бива да злоупотребяваме с гостоприемството му, нали, Генадий Виленович? — Стана и доволно се протегна. Прешлените му изпукаха.

— Идват да ме приберат ли? — намръщено попита Чреватих; гледаше осветените от фаровете прозорци.

— Всъщност не. Аз ще ви доставя лично.

— Лично? А няма ли…

— Да не би да възразявате да се разходите с мен в тази прекрасна утрин? — прекъсна го Громов.

— Не. — Генералът наведе очи.

— И правилно — каза Громов. — Защото това е единственият ви шанс, Генадий Виленович. Не го пропускайте.

По някаква неизвестна причина тези думи се сториха на Чреватих изпълнени с непонятна заплаха. Но той все пак усвои информацията за единствения си шанс. И странно, това го изпълни с хладната решителност, която винаги му бе присъща в екстремни ситуации. Поне до снощи, мамка й!

 

 

Между стволовете на боровете още се кълбеше мъгла, но се усещаше, че сутринта ще е хубава, слънчева. Личеше си и по чуруликането на птичетата, по влагата, която не беше толкова от дъжда, колкото от утринната роса, по въздуха, който буквално опияняваше със свежестта си.

Двамата мъже обаче очевидно не бяха дошли в гората толкова рано, за да се любуват на природата. И двамата бяха навъсени, и двамата се гледаха съсредоточено.

По-възрастният, вече побелял, седеше на задната седалка на джипа. Вратата беше отворена и гумите лъщяха, измити от мократа трева до черен блясък, но той явно не възнамеряваше да слиза. Просто седеше — разчорлен, с оцапано със сажди лице — и вероятно се чудеше как ли ще свърши разговорът му с човека, който стоеше на две крачки от колата и проверяваше оръжието си.

Той пък — вторият — беше почти чернокос, но косата му не беше точно катраненочерна, ами с някакъв съвсем лек червеникав оттенък. И ако се вгледаше, човек можеше да види в нея тук-там и бели косми. Започваха на слепоочията и плавно минаваха назад, зад ушите. Но всеки, който погледнеше този човек, обръщаше на първо място внимание не на прическата му, а на очите. Неправдоподобно светли, те приковаваха погледа. И добре ако гледаха дружелюбно или поне с безразличие. Сега обаче гледаха побелелия съвсем различно и това го караше да помръдва неловко, все едно не седеше на мека кожа, а на сложен на печка тиган.

Въоръжението на светлоокия се състоеше от плосък пистолет и револвер, чийто барабан в момента беше свален. Само в две от гнездата жълтееше месинг. Останалите бяха празни — зееха с черна пустота.

Светлоокият щракна барабана и подхвърли револвера в краката на побелелия. Той трепна, въпреки че тупването почти не се чу, заглушено от мекото килимче.

— Просто го взимате — и край — каза светлоокият и се зае с пистолета.

— В какъв смисъл край? — попита мъжът, който седеше в джипа. Гласът му трепереше.

Събеседникът му не отговори. Дръпна затвора на пистолета, вкара в цевта единствения патрон, останал в пълнителя, и махна предпазителя. После затъкна пистолета в колана си — дръжката остана над пуловера — и каза:

— Е, това е. Готов ли сте, Генадий Виленович?

— За какво?

Паузата беше наистина много дълга. Една сврака се разсмя оглушително над спрелия джип и побелелият пак трепна.

Събеседникът му посочи револвера в краката му и каза:

— Два куршума. Единайсети калибър. Мисля, че ще ви стигнат да си пръснете стратегическия мозък. Ще улучите, надявам се.

— К… какво?!

— Нали тръгнахте да ми обяснявате за офицерската чест, Генадий Виленович. Е, дойде времето да се самоубиете. Казвам ви го като специалист.

— Ама вие обещахте да ми дадете шанс! — изви побелелият.

— Шансът е в краката ви. Използвайте го.

В очите на седящия в джипа блесна разбиране. Той погледна револвера в краката си, после погледна дръжката на пистолета на противника си.

— Затова значи ме накарахте да сложа признанията в джоба си, така ли? Та да ги намерят в тру… — преглътна края на страшната дума и довърши: — Та да ги намерят у мен? Искате да инсценирате самоубийството ми?

— Вие всъщност вече сте го извършили това самоубийство, Генадий Виленович. Когато сте заповядали да сложат взрива в самолета.

Светлоокият млъкна, все едно се колебаеше струва ли си да продължава този ненужен разговор. Накрая неохотно добави:

— Освен това не мисля да инсценирам нищо. Засега. — Погледът му многозначително се спря на револвера. — Всичко е вече във вашите ръце, Генадий Виленович.

Побелелият седеше неподвижно. Бръчките на лицето му ту се вдълбаваха, ту се разглаждаха. След това — с малко прекалено показно пъшкане — той се наведе. Но преди да посегне надолу, погледна застаналия на две крачки от него мъж. Той, без изобщо да му обръща внимание, палеше цигара.

— Хайде де — каза след миг и пак натисна с палец колелцето на запалката. И пак само искра — никакво огънче. Той заслони запалката с две ръце. — Хайде де, какво се туткате? — Цигарата му помръдна надолу, после нагоре. Той гледаше само нея, все едно противникът му отдавна вече беше труп.

Недопустим пропуск от негова страна. Връх на глупостта и самонадеяността. Защото ръката на противника му вече беше стиснала револвера, макар и предпазливо, все едно оръжието беше отровна змия. Палецът безшумно вдигна ударника, показалецът напипа спусъка, погали го лекичко…

— Не пали… — Светлоокият вдигна запалката пред очите си да види дали газта не е свършила.

Поредната въпиеща грешка от негова страна. Би трябвало вместо да гледа запалката, да отброява последните секунди от живота си. Последните частици от секундите.

Револверът подскочи толкова бързо, че движението му не можеше да се проследи. И щом спря, насочен в корема на светлоокия, гръмна.

Едновременно с изстрела на земята тупна запалката.

Побелелият обаче не гледаше нея, а револвера в дясната си ръка. От дулото му не излизаше дим. Дим обаче имаше — излизаше от дулото на насочения срещу него пистолет. Загадка наистина. Как ли се беше озовал в ръката на противника му? Докато се мъчеше да разбере тази загадка, побелелият рухна на седалката в локва от собствената си кръв. В очите му бе застинало изумление, а между тях зееше дупка — приличаше на голяма черна точка.