Сергей Донской
За Русия с любов (21)

Глава 20
Опит за летене

— Иван защо не излиза? — подозрително попита Любаня; причакваше Громов до вратата на двора.

— Оправя нещо — отвърна той. — Взе един чук и…

— Ха, оправя той. — Челото й се сбърчи. — На водка ми миришете. Познах ли?

— Ох, голяма жега — оплака се Громов и си подръпна яката на пуловера. Не му се беше случвало досега да го разпитват толкова строго и му беше наистина неудобно.

— Като е горещо, се пие квас, не водка — отсече Любаня. — Знам ви аз вас какво правите в банята!

— Говорихме си. Сериозно.

Громов се чудеше от коя страна ще може да я заобиколи с по-голям успех, от лявата или от дясната. Беше дребничка, обаче така, с ръце на кръста, по някакъв начин се беше изхитрила да препречи цялата пътечка. Нямаше начин да я заобиколи.

— Говорили били те! — Гласът й приличаше на вой на банциг. — С куфарче ще ми влиза той в банята! Писател с писател! Спомени значи, а?

И почна да настъпва срещу Громов. Махновската й прическа сякаш настръхна, очите й хвърляха мълнии. Затова пък преображението, което настъпи в облика й, щом видя пачката долари, беше наистина фантастично. Ръцете й се отпуснаха, бръчките по челото изчезнаха, косата й като че се среса по магия. Не жена, а кукличка.

— Реших, че ще е по-добре да дам парите на вас, а не на съпруга ви — каза Громов кадифено. — Жените са много по-рационални от мъжете все пак.

— Има си хас! — Банкнотите зашумоляха в ръцете й и тя мигом забрави за гостенина.

— Ако обичате… — Громов ловко я заобиколи и подхвърли вече към гърба й: — Всичко хубаво. Много ми беше приятно.

— И на вас… — Тя само кимна, продължаваше да брои парите. — И на мен…

Щом излезе от дворчето, Громов се обърна. Любаня вече бързаше към банята, лавираше между лехите. Искаше му се да се надява, че Тупиков вече е успял да се барикадира и ще предаде крепостта единствено при най-благоприятни за себе си условия. Въпреки че като се имаше предвид махновската същност на съпругата му, тука максимата, че преклонената главица сабя не я сече, не вървеше. Дори напротив.

Докато слизаше към мостчето, видя по-надолу по рекичката застинал като статуя рибар. Ако си протегнеше пръчката, спокойно можеше да докосне клоните по другия бряг, но въпреки това явно се надяваше да хване нещо в мизерното гьолче. Нелепа картинка. Громов неволно си помисли, че шансът му да се добере до генерал Чреватих е дори още по-малък от този самотният рибар да хване някое свястно костурче. И все пак непознатият упорито се беше втренчил в плувката, а пък самият той отиваше към колата си, за да потегли към Завидово.

А някой в същия този момент се мъчеше да счупи недостижим досега рекорд, да спечели очевидно изгубена партия, да победи смъртоносна болест. От една страна, упоритите приличат на програмирани роботи, които не се примиряват с обстоятелствата. От друга — там, където всеки механизъм просто ще се счупи, осъзнал безсилието си, такива хора ще направят още един опит, и още, и още. Какво пък — на онези, които не умеят да отстъпват навреме, им остава единствено да вървят напред.

Това може би не беше най-мъдрият принцип на света. Но каквито и други принципи да си беше изработил Громов през живота си, предпочиташе да се придържа към този. Това беше единственият известен му начин да остане самия себе си.

Щом мина по клатещото се мостче и тръгна нагоре по склона, до ушите му долетя звук, идеално познат на всеки, който не само е чувал израза „бойни действия“. Някъде съвсем наблизо летеше хеликоптер. След минутка Громов го видя — носеше се над селцето в бръснещ полет.

Хеликоптерът се отдалечи, увисна за малко на фона на мръсносивите облаци, после наведе металната си муцуна към земята, все едно душеше следа, и миг след това рязко се завъртя, издигна се и пое в посоката, от която беше дошъл.

Машината очевидно нямаше никакво отношение към гражданската авиация — когато прелетя точно над Громов, той ясно видя червената звезда на тъмнозеления корпус. Плоското дъно с хищно разперените лапи се хлъзна над главата му, храстите наоколо гъвкаво се приведоха до земята от вдигнатия вихър. Ято врабци беше направо отнесено в близките дървета. Уплашена от механичното тракане коза изблея на пътеката — влачеше измъкнатото от земята колче. Разлая се куче.

Огромното водно конче позволи на всички желаещи да се полюбуват на страшната му мощ, после изчезна; стихна и ревът на двигателя. Но Громов усещаше, че това няма да е задълго. Не вярваше в случайната поява на вертолета над вилната зона. Беше Ми — при това не прозаична „осмица“ и дори не „двайсет и четворка“, а последният модел — „двайсет и деветка“, маневрена, оборудвана по последната дума на техниката машина. Не беше управлявал такава. Виж, на „двайсет и четворка“ се беше качвал, дори веднъж в бойни условия.

Но това беше в Нагорни Карабах — а беше странно да видиш бойна машина над мирна вилна зона. Едва ли дори тук да имаше виличка някой генерал, щеше да използва Ми-29 да си пръска градинката или да ходи на пазар. Версията се очертаваше по-различна, и много по-зловеща. По някакъв начин, въпреки че беше успял да се отърве от „опашката“ си, го бяха проследили. Знаеше, че не бе имал други преследвачи по пътя дотук. Не вярваше и в ясновидството. Но пък много добре беше осведомен за съществуването на хитроумни приспособления, с които може да се наблюдава придвижването на даден обект.

Бръмбарче. Можеше да са му го сложили на колата, докато той обикаляше пазара. Така че сега набелязаното пътуване до Завидово изведнъж ставаше много проблематично. Да се състезаваш с военен вертолет в скорост и огнева мощ е чудесно и дори героично — но пък няма начин да не загубиш.

В Нагорни Карабах Громов беше виждал на какво заприличват и автомобили, и хората в тях, след като ги улучи картечен откос. На нещо като надупчена консерва копърка в доматен сос, само че много по-голяма. Неподлежаща на никакъв ремонт. И след като си човек, а не безмозъчна копърка, изобщо не можеш да се съгласиш на този вариант.

Громов хвърли поглед натам, накъдето беше изчезнал вертолетът, и продължи по пътеката. Подозираше, че ще запомни днешната неделя за много по-дълго, отколкото му се искаше.

 

 

Площадката пред магазина вече не беше толкова безлюдна като сутринта. Помиярът беше изчезнал някъде, но пък сцената беше заета от други, не по-малко колоритни персонажи.

Към чичката, получил десетачката, се бяха присъединили няколко негови също толкова неугледни единомишленици — дрехите им изглеждаха така, сякаш цяло лято бяха висели по плашилата в градините. Две жени оживено си изясняваха отношенията — ако се съдеше по разпаления им разговор, само гърдите и коремите им им пречеха да влязат в ръкопашна схватка. Три местни хлапета с избеляла от слънцето коса стръвно люпеха слънчоглед.

Тъкмо те — седяха на една ниска ръждива оградка — първи забелязаха приближаването на непознато лице и се вторачиха в него. Примерът им беше последван и от останалата публика. Жените веднага поукротиха тона и без да се уговарят, се развърнаха по такъв начин, та да не би да пропуснат нещо. Каквото ще да е. Стига да има какво да обсъждат до вечерта, а още по-добре — чак до късна есен.

Громов обиколи жигулито, като се правеше, че проверява гумите. На паркинга до пазара колата му беше с предницата към синята „Нива“, значи за по-удобно шофьорът сигурно беше сложил предавателчето някъде под предната броня. Громов клекна, опипа и скоро в шепата му се озова едно наглед безобидно плоско копченце.

Той отключи жигулито, качи се и огледа находката си. Ако се съдеше по конструкцията, предавателят не беше от най-мощните. Даваше устойчив сигнал в радиус 2–3 километра, не повече, на по-далечно разстояние от пеленгатора можеше да посочи само приблизителното местоположение на обекта. Съвсем достатъчно, за да се разбере посоката, в която се беше придвижвал Громов, а после да засекат колата му от вертолета. Който сега вероятно беше някъде наблизо и някой от екипажа гледаше екрана и чакаше мигащата светлинка да се отмести.

Громов си помисли, че случаят е точно от онези, когато се радваш, ако си сгрешил. Оставаше му или окончателно да се убеди в подозренията си, или да хвърли предавателчето и да забрави за съществуването му, обаче…

Разсеяният му поглед се спря на едно колело, подпряно на стената на магазина. След секунда Громов вече знаеше по какъв начин ще надхитри ония във вертолета и ще ги прати по лъжлива следа.

Пребърка си джобовете, преброи колко пари има, остави си за бензин и непредвидени разходи, а останалите банкноти — триста рубли — стисна в юмрука си и слезе от колата.

— Здрасти, пичове.

Младото поколение, поласкано от това мило обръщение, откликна на приветствието му по различен начин. Едното момче се изплю, другото цъкна с език, а третото дори благоволи да отвърне с изключително съкратен вариант на „здрасти“ — нещо като „з“ и „с“ без нищо помежду им.

— На кой е това виласипедче? — продължи Громов и посочи с брадичка заинтересувалото го транспортно средство.

И тримата като по команда обърнаха глави към велосипеда. Не останаха равнодушни и пияндетата и двете агресивни лелки: и те се втренчиха в очуканото допотопно колело, все едно беше последна дума на техниката.

— На брато му — каза едно от момчетата и с уважение изгледа кльощавия юноша, който седеше до него.

— Ъхъ — потвърди последният, намръщи се страшно и плю в краката си.

— И къде е брато ти? — осведоми се Громов.

— В магазина, къде! — Това беше казано с най-искрено учудване: че може ли да се зададе по-тъп въпрос в неделя по обяд?

— Таман го пуснаха — каза най-почернелият от тримата. — И сега празнува. — След кратка пауза последва уточнението: — Брато му де.

Момчето, което се бе озовало в центъра на вниманието, пак се изплю. Личеше си, че се гордее с толкова чудесен по-голям брат. Губенето на толкова голямо количество слюнка обаче при всяко споменаване на прочутия му роднина можеше да доведе до сериозно обезводняване на организма му.

— И как се казва? — попита Громов. Вече се чудеше струва ли си да плаща за раздрънканото колело три стотачки, или ще стигнат и две.

— Що питаш? Да не си прокурор? — чу се глас зад гърба му.

Громов се обърна и видя на вратата на магазина слаб млад мъж; от влажната му долна устна висеше цигара. Горе-долу половината от годините му явно бяха безоблачно детство, а всичко останало беше белязано с печата на арести, поправителни училища, затвори и подобна романтика. Младежът небрежно опря лакът на перилата на площадката пред магазина и заразглежда Громов изотгоре: очевидно се наслаждаваше на ситуацията.

— Прокурор ли си, питам?

Влажната като устната му цигара се измести от единия край на устата му в другия сякаш самичка.

— Тая бракма твоя ли е? — Громов кимна към колелото.

— Що? — Младежът опря и двата си лакътя на перилото и провеси ръце, та да даде на събеседника си възможност да се полюбува на сините му татуировки. Татуираният на показалеца му пръстен с череп показваше, че е получил една от присъдите си за въоръжен грабеж.

— Продаваш ли я? — попита Громов.

— Що?

Громов понечи да отвърне „Щото питаш“, но се сдържа, за да не нажежава обстановката допълнително, и каза:

— Двеста рубли.

Неочаквано младежът се съгласи веднага и само каза равнодушно:

— Твоя е. Давай мангизите.

Громов направи крачка напред, мушна в ръката му две стотачки и се обърна към колелото.

— Къде ръгна бе? — чу зад гърба си насмешлив глас.

— Да си карам колелото. Моето колело.

— И кой ти каза, че е твое?

Громов се върна на предишното си място, вдигна глава и погледна втренчените в него безцветни очи.

— Защо, не е ли?

— Нали се разбрахме, че освен двата стотака ми даваш и твоята бракма. — Младежът се ухили до уши. Не беше ясно защо държи да си лепне фаса на долната устна, да не говорим, че за тази цел трябваше непрекъснато да я облизва. Много по-удобно щеше да му е да си слага цигарите между зъбите — бяха толкова редки и имаше толкова избити, че можеше да си натика там поне десет.

— Не си спомням да сме се разбирали така — отвърна Громов.

— Няма да разваляш пазарлъка — каза високо младежът. — Ето ги свидетелите. — Татуираният му пръст посочи хлапетата, които се бяха размърдали оживено. — И тия също. — Поласканите от вниманието му пияндета закимаха синхронно с рошавите си глави.

Громов присви очи и тихо попита:

— Допя ли си арията?

— К’ви ги дрънка тоя бе? — Младежът вдигна ръка до ухото си, все едно не чува, и огледа гордо публиката. — Белята си търси май, а?

Хлапетиите се престориха, че ще се пукнат от смях и направо ще паднат от оградката. Отдавна пораслите анонимни алкохолици ги подкрепиха с прегракнало кудкудякане. Дори двете жени внесоха лептата си във вид на доволно квичене. „Братото“ също се захили, горд от безплатното представление, което изнасяше на съселяните си. Животът на свобода, изглежда, му се струваше досущ като „Калина алена“, само че с друг край: той си остава жив-живеничък, а останалите — кучета ги яли.

И все още се смееше, когато Громов светкавично вдигна ръце, хвана го за ушите и го дръпна през перилото. По-нататък всичко протече в пълно мълчание. След неописуемо салто във въздуха героят на селото се приземи в прахоляка под площадката. Громов го подкрепи да не падне — тоест не му пусна почти откъснатите уши. И въпреки че младежът си остана на крака, потресът му беше толкова силен, че той можеше единствено да си поема въздух — дотолкова, доколкото му позволяваха прогнилите му дробове.

— Затвори си устата — каза Громов. — На лайна мирише.

— К’во?! — Младежът тръсна глава. — Аз тебе…

Громов по-скоро предугади, отколкото усети измъкването на ножа, измести се съвсем лекичко встрани и удари с глава.

Младежът успя само да изпъшка — нямаше нито дъх, нито време за думи.

Громов му пусна ушите и отстъпи крачка назад да се полюбува на добре свършената работа. Въпреки ножа в дясната си ръка, противникът му изобщо не изглеждаше страшен и дори впечатляващ. Невиждащи очи, първите капки кръв от носа, увиснало чене. Най-много да уплаши някое невръстно детенце или бременна. Държеше се на крака единствено защото не духаше вятър. Или пък още не беше решил на коя страна да падне.

— Съветвам ви да запомните брата на приятеля си точно такъв — каза Громов на онемелите хлапета. — Престъпните елементи се различават от нормалните хора най-вече с крехкото си здраве и с дългия си език. А когато и езикът им не работи, не стават за нищо. Ето, вижте…

Сякаш в отговор на подканващия му жест младежът се пльосна по очи, без изобщо да се опита да омекоти сблъсъка си с бетона. Громов взе автоматичния нож, мушна острието между две тухли в стената, счупи го и хвърли дръжката на земята.

Докато се качваше на колелото и завърташе педалите, беше сигурен, че уважението в очите, които го изпращаха, не е по-малко от омразата. Не особено приятно усещане. Но пък за сметка на това вече нямаше защо да се тревожи за колата си — тя щеше да си стои пред магазина необезпокоявана. Колкото по-нагледен е един урок, толкова по-добре се усвоява.

 

 

Колелото подскачаше и хлабавият звънец дрънчеше непрекъснато, така че Громов го свали и го метна в рекичката край пътя. Жабите, които досега гъргореха тихо, превключиха на възмутено квакане.

Пътят ту се спускаше до самия бряг, ту се катереше по ниски хълмчета, откъдето околността се виждаше приемливо добре. Вертолетът още не се беше появил. Громов се надяваше, че няма да се появи, докато той не стигне гората — до нея оставаха десетина минути въртене на педалите. Дори обаче предавателчето, което бе закачил на багажника на колелото, наистина да се засичаше от екипажа на вертолета, той все пак имаше достатъчно добри шансове да се скрие сред дърветата. Хора, които търсят светло Жигули седмица, едва ли ще обърнат особено внимание на някакъв си самотен велосипедист. А пък докато се сетят какво става, вече ще е късно.

Чу далечното тракане на вертолета, докато изкачваше поредния склон. Занатиска педалите още по-усърдно, качи се на билото и видя онова, което изобщо не му се искаше да види: наклонен наляво, на два километра пред него в широка дъга летеше тъмнозеленият вертолет, който го беше стреснал в селцето. И доколкото можеше да се съди, търсеше източника на радиосигнала. По-точно — движеща се мишена.

По дългия наклон Громов изобщо не натисна контрата. Вятърът засвистя в ушите му. Прескочи някакъв корен, проснал се през пътя, като рязко дръпна кормилото и вдигна предното колело. Задното обаче възропта с подскок, който едва не го изхвърли от седалката. Желязното му конче като по чудо успя да запази равновесие и само възмутено заскърца с всичките си части.

Реката зави наляво, а пътят изчезна неизвестно къде. Последните стотина метра Громов кара по вдъхновение: избягваше всички дупки и буци, скрити във високата трева, с шестото си чувство. Към края на спринта спиците и на двете колелета бяха омотани с треволяк и бурени, а пък опашката му беше преброила до една всички къртичини по трасето. Но все пак успя да се вмъкне в храсталака, преди вертолетът да завърши огледа на местността. И когато машината с гръмовен трясък прелетя над дърветата, Громов разбра, че е спечелил първия етап в играта на оцеляване.

Оставаше само някаква си дреболия. Да подмами преследвачите си навътре в гората. Да ги накара да се поизпотят, докато намерят предавателя. А той да се върне при колата си и да стигне до Завидово без почетен ескорт. Може би не беше най-добрият план, но засега поне друг нямаше.

Вертолетът литваше ту вляво, ту вдясно, търсеше покрива на преследваната кола под гъстия листак. Онзи, който гледаше на екрана криволиченето на светещата точица, сигурно изобщо не можеше да разбере по какъв начин колата успява да кара толкова бързо без никакъв път между дърветата, но пък приборите показваха точно това. Ако Громов вървеше пеша — не можеше да тича чак толкова бързо, — щеше да го издаде скоростта. С колелото обаче лавираше между дърветата и храстите достатъчно пъргаво, а и скоро навлезе в борова гора, където хем имаше достатъчен обзор, хем можеше да развие прилична скорост. Виждаше вертолета от време на време над себе си, после вляво или вдясно, но самият той си оставаше невидим за пилота — а значи и неуязвим засега.

Забеляза напред широка поляна и удари контрата. Гората като че ли свършваше. Не — просто поляната се вклиняваше дълбоко в нея, отсреща имаше още борове. Въпреки облачния ден над поляната хвърчаха безброй пеперуди и пчели.

Най-удобно щеше да е заобиколи отляво — поляната беше прекалено широка и не можеше да се надява да мине през нея, без да го забележат. А и тревата беше до кръста, щеше да е трудно да кара през нея…

Ако не се беше изправил на педалите да се огледа, нямаше да види колата. Но я видя — само покрива — и изруга. Покривът беше млечнобял, не точно като на неговата жигула, но подобни нюанси едва ли означаваха много за хора, които гледат отвисоко, при това през оптиката на мерника.

Разбра какво ще стане, скочи от колелото и хукна към колата. Нямаше време да се моли, пък и никакви молитви нямаше да помогнат на хората, които сигурно кротко похапваха до колата си. Затова закрещя:

— Ей! Еееей!

Пеперудите и пчелите се разхвърчаха, зажужаха — но истинската суматоха започна, когато се появи вертолетът. Отначало земята завибрира от басовото му боботене. После, като вдигаше вихрушки от листенца, тревички и пеперуди, тъмнозеленото чудовище мина над поляната — тревата се заогъва на вълни. И Громов, и бялата кола се виждаха отгоре като на длан, но инерцията отнесе вертолета напред и той ги подмина. Ей сега щеше да обърне, стрелецът щеше да хване картечницата и методично да покоси всичко живо сред тревите…

От тревата се надигна брадат мъж с очила. Тревата всъщност го скриваше до кръста, но някак си Громов веднага разбра, че ако не се брои овесеният на врата му фотоапарат, брадатият е чисто гол. Колкото до жената, която скочи до него със скоростта на стреснат лалугер, на това безлюдно място тя явно бе решила да мине дори без такава спорна част на тоалета.

— Вадим! Вадим! — разпищя се тя и клекна в тревата — виждаше се само косата й. — Кой е този? Кажи му да се маха веднага!

— Какво искате?! — ревна спътникът й и вдигна фотоапарата, все едно не беше зареден с лента, ами с деветмилиметрови куршуми.

— Бягайте! — викна отчаяно Громов и замаха с ръце към гората. — Бягайте в гората! Бързо!

Боботенето зад гърба му се усилваше, превръщаше се в рев. Всичко ставаше съвсем бавно, като в кошмар. Вместо да последва съвета му, брадатият се хвърли към жигулито. Или дрехите им бяха там, или беше решил, че с колата ще му е по-лесно да се измъкне.

Громов така и не разбра защо. Никога. Щом усети в тила си вятъра, вдиган от вертолета, той се хвърли по очи във високата трева — и в същия миг чу картечницата. Да продължи да вика вече беше късно. И безсмислено.

Щом коремът на вертолета преплува над него, Громов скочи и успя да види как колата се тресе и дори подскача от връхлетялата я едрокалибрена градушка. Все едно невидими исполини я удряха с огромни арматурни железа. Въпреки че колата беше обърната странично към вертолета, откосът я отблъсна през тревата цял метър.

Брадатият за жалост явно беше успял да стигне до нея. Вече го нямаше, разбира се, а вратата, която се бе опитал да отвори, беше хлътнала и цялата на червени дупки, все едно кръвта бликаше отвътре.

Жената беше успяла да избегне смъртта, но вместо да се спотаи и да запълзи надалече от мястото на целия този ужас, хукна обезумяло през поляната — че и пищеше на всичко отгоре, все едно искаше да привлече внимание. Без да изпуска от поглед спокойно обръщащия над боровете вертолет, Громов се хвърли да я настигне. Беше си чисто инстинктивен и абсолютно безсмислен порив. Нямаше почти никаква надежда да спаси непознатата — но пък имаше всички шансове сам да се навре под куршумите. И въпреки това затича да я спаси, понеже нямаше кой друг да го направи.

Дори успя да се учуди колко нелепо може да изглежда една бягаща гола жена, докато вертолетът плавно се снишаваше към тях. Идваше към жертвите си уверено и неотвратимо, като стихийно бедствие. Обтекаемата му прозрачна кабина приличаше на муцуната на праисторическо чудовище, чудовище, което никой не може да спре.

И все пак Громов измъкна револвера от колана си и откри огън — целеше се в смътната фигура на пилота зад стъклото. Почти не чуваше изстрелите на оръжието си — гласът на господин Смит бе заглушен от рева на приближаващия се вертолет. Но в мига преди да затрещи картечницата, стана ясно, че дори да не са достигнали целта, куршумите му са минали достатъчно близо до нея.

Защото вертолетът бързо надигна муцуната си и това не позволи на стрелеца най-хладнокръвно да надупчи Громов — откосът мина значително по-високо и стигна чак до боровете, от които се разхвърчаха клонки и парчета кора. И докато пилотът изравняваше машината, мощното витло я отнесе прекалено далече. Спечелените секунди стигнаха на Громов да дотича до жената и със скок да я блъсне в гърба и да я събори в някакви репеи. А после му остана само да лежи и да гледа как тежките куршуми орат дълбоко земята около тях и изхвърлят във въздуха туфи трева заедно с корените…

Щом вертолетът пак отмина, Громов изплю набилите се в устата му боклуци и с тъпо изумление видя една дупка от куршум — приличаше на дупка на гущер — точно между ръката си и бедрото на жената. И ръката му, и бедрото й бяха целите в прах. Репеите до главите им пък бяха станали на нищо.

— Ставай! — викна той на непознатата. — Да бягаме!

— Не! — изпищя тя. — Пуснете ме! Пуснете ме! Пуснете ме!

Той обаче изобщо не я пусна, а я повлече към гората. Отначало тя се дърпаше, но после затича, без обаче да престава да крещи:

— Пуснете ме!… Моля ви се! Нищо не съм направила!… Вадим каза, че ще ме снима сред природата… За списание… да ме покаже на изложба…

— Тичай! — ръмжеше Громов. — По-бързо, мамка ти! Иначе в моргата ще те показват!

До боровете оставаха само някакви си десетина метра, но вертолетът вече захождаше за нова атака. Този път пилотът беше решил да не бърза — вместо отново да мине с рев над поляната, искаше да даде възможност на стрелеца да се прицели както трябва и този път наистина да пръсне на парчета двете мънички човешки фигурки.

— Хайде де! — Громов дръпна свирепо жената за ръката и спечели още два метра, след което внезапно промени посоката и я дръпна вдясно.

Борът, към който бяха тичали допреди миг, се разхвърча на парчета червеникава кора и бели трески. Громов дръпна непознатата жена наляво и с крайчеца на окото си видя как куршумите секат клоните на съседните дървета — правеха ги на нищо още преди да паднат на земята.

Този откос май беше най-дългият от всички, които Громов беше виждал и чувал през живота си. Стоманеното ветрило покоси гората още веднъж и се понесе в обратната посока, като унищожаваше всичко по пътя си.

Право пред бегълците имаше гъст храсталак — ако успееха да се шмугнат в него, щяха да изчезнат от полезрението на стрелеца. Без да пуска потната ръка на непознатата, Громов плонжира натам. За миг се зачуди защо не усеща съпротивлението на доста тромавото й тяло. И чак когато се срина в някаква долчинка сред храстите, разбра защо. Разбра и бързо отвори пръсти и ръката й тупна на земята — куршумите буквално я бяха отрязали — тялото й беше останало някъде назад.

След като куршумите минаха над залегналия Громов, в зеления листак останаха достатъчно дупки, за да може да види в какво се е превърнала жената, която така и не беше успял да спаси. Тялото й сякаш беше раздрано с нокти и зъби от някакво кръвожадно чудовище — но всъщност това беше дело на човешки ръце. Също като повечето ужасни неща, които стават на този свят.

Громов затича навътре в гората, искаше да стигне до колелото, преди десантниците да слязат от вертолета. Трябваше да продължи да се движи, та изместването на светещата точка на екрана да накара противниците му да подновят преследването си. Вече му бяха демонстрирали качествата на бойната си машина с касапницата на горската поляна. И значи вече беше техен ред да се опитат да оцелеят в касапницата, която бяха започнали.

Така поне мислеше Громов, без да се отдава на абстрактни разсъждения за морал и справедливост. И всеки, който би могъл в този момент да види побелелите му от ярост очи, щеше да заподозре, че шансовете на противниците му не са чак толкова много, колкото им се струва.

 

 

Третата тревичка, която сдъвка със зъби, му загорча, въпреки че като я погледна, не беше нито пелин, нито млечка. Беше свършил цигарите, от ниските облаци се стелеше гаден ръмеж, рамото го болеше — беше го ударил.

Легнал по корем под една шипка в края на гората, Громов чакаше момента, в който необходимостта да действа щеше да прогони унилата апатия, когато го беше обзела. Да гледаш как мъже умират с оръжие в ръка е едно, но когато пред очите ти най-хладнокръвно правят на кървава кайма уплашена, нищо неподозираща жена, та дори да не е кой знае каква красавица, е съвсем друго. И налага ответни действия.

Христос, казват, бил учил иначе — но това е било преди да го разпънат, не след това. Пък и доколкото Громов ги разбираше тия неща, в проповедите му ставаше въпрос за взаимоотношенията между хората. Никъде не беше казано, че мръсниците, които си позволяват да убиват наред, трябва да останат ненаказани. А в момента те продължаваха да летят над гората и всеки, попаднал в полезрението им, можеше да стане тяхна невинна жертва.

Лов на хора — не на вълци, както пееше Висоцки.

Вертолетът още два пъти обиколи околността, за да открие спотаилия се беглец, но и двата му опита се оказаха напразни — Громов добре беше избрал мястото, където да се скрие. Освен това то беше идеално за засада.

Главното достойнство на мястото бе минаващата наблизо бърза рекичка, може би същата, през която бе минал по мостчето в селото, а може би друга — това нямаше значение. Важното беше, че бързата вода спокойно можеше да отнесе по течението затвореното пластмасово шише, което Громов беше намерил край пътя. И че предавателчето, пуснато вътре, щеше да сигнализира, че обектът е продължил придвижването си. Какво щяха да предприемат преследвачите при това положение? Правилно — щяха да се впуснат в преследване. Хм, правилно — зависи от чия гледна точка. Громов например предварително беше одобрил действията им. И дори ги окуражаваше наум — хайде стига сте киснали в тоя вертолет, богатирчета, действайте!

Реката излизаше на поляната и после пак се вмъкваше в гората — гъста гора, и голяма. Най-вероятно на преследвачите му им беше писнало да летят над нея и да не могат да прострелят жертвата си, та после да докладват на началниците си за изпълнената с чест задача. Сигурно много се бяха ядосали, когато, след като бяха убили невинния брадатко и голата жена, бяха разбрали, че истинската им цел продължава да им се изплъзва. И сега, когато предавателчето им пращаше стационарен сигнал от определена точка, военните разполагаха с две равностойни версии. Обектът или се беше спотаил и се надяваше, че вертолетът ще привърши горивото и ще литне към базата. Или пък беше открил предавателя, хвърлил го беше някъде и сега се отдалечаваше в неизвестна посока. Това бяха възможностите. За да подмами преследвачите, Громов яхна колелото, направи едно кръгче, доста широко, и се върна на позицията, която си беше избрал. Това трябваше да поразмърда светещата точка на екрана на пеленгатора. В смисъл — всичко е наред, уважаеми господа, плячката ви си е тука, не е побягнала, а се крие в храсталака, страх я е да си подаде носа. Така че не си губете времето, намерете я, убийте я! Я колко удобно място за кацане! И къде може да е по-приятно да убиеш някого, ако не насред гората и поляните с дъхавите им аромати!

Немият му призив най-после беше чут. Вертолетът изплува над поляната и бавно се завъртя около оста си — приличаше на гигантска играчка за елха, която се върти на конеца си. От носа стърчеше двойната картечница, която днес беше свършила добра работа. Всичко, което й трябваше, беше малко смазка, много патрони и твърда ръка, която да я насочи към целта. Хората във вертолета, впрочем, не се различаваха кой знае колко от този примитивен механизъм. Само дето вместо смазка предпочитаха вкусна и обилна храна, богата на калории и витамини. Във всичко останало бяха същите безотказни оръдия за убийство.

Казано им беше: „трябва“ и те бяха отговорили: „слушам“. Съвсем ясно и точно, по военному. И сега седяха в бойната машина рамо до рамо и се гордееха със сплотеността си, с готовността си да дадат живота си един за друг — това беше кодексът на мъничкото им войнство. А пък разните цивилни очилатковци и голите им мацки — под ножа, други ще се наплодят.

На няколко пъти прожекторът на вертолета мина току над залегналия Громов, все едно го сочеше на екипажа. Беше светло обаче и от сияещото му циклопско око нямаше никаква полза — прожекторът не можеше да предупреди никого.

А после машината кацна, като продължи да вее тревата встрани. Кацна с левия си борд към Громов и той видя останалата от едно време червена дяволска звезда. Вратата на отсека за пасажерите обаче не бързаше да се отвори. Командирът на десантната група очевидно още не беше взел окончателно решение и беше готов всеки миг да вдигне машината във въздуха.

— Момент, момент — тихичко им обеща Громов. — Ей сега ще ви дам повод да се поразходите на чист въздух.

Изтича приклекнал до реката и пусна прозрачното си корабче във водата. То се завъртя, поспря между два камъка, после бодро се понесе надолу по течението. Доста време щеше да мине, докато преследвачите, които щяха да се устремят подир него, разберат, че са ги преметнали, и тръгнеха да се връщат. Громов се надяваше да успее да си свърши работата дотогава — в смисъл, докато се върнат. Като малък не си беше мечтал да стане летец, но точно днес ръцете направо го сърбяха да хване щурвала. Като в Нагорни Карабах. И в Ангола. Като във всяка друга точка на планетата, където на силата трябва да се противопостави сила. Защото Громов не умееше да подлага буза. Бяха го учили на съвсем друго.

Не си мислеше, че е въздушен ас, ни най-малко, но все пак имаше някои умения и навици. В специалната школа им преподаваха всеки предмет така, че дори днес, след толкова години, той помнеше всичко, което му бяха набивали в главата допотопните инструктори. Бойният опит пък изобщо не се забравя — дори да искаш. Така че Громов се надяваше да се справи с Ми-29. Било с Божията, било с чиято и да било друго помощ.

Когато се върна на изходната си позиция, вертолетът вече беше изключил двигателя. Невидимият кръг над него отначало се трансформира в прозрачен сребрист чадър, който на свой ред почна да се разпада на отделни фрагменти, които пък в крайна сметка се превърнаха в шест увиснали плоскости.

В хълбока на вертолета се отвори тъмна дупка и от нея на земята се изсипаха въоръжени с автомати хора — дванайсетима, с каски и с камуфлажно облекло. Отдалече приличаха на войничета играчки. Не на примитивните оловни войничета, застанали в стойка „мирно“, с каквито Громов си беше играл като дете обаче. Тези бяха въоръжени по последната дума на десантната наука и техника и с необходимите навици и автоматично сработващи инстинкти. И освен това можеха да говорят тези военни роботи.

— Старши лейтенант Кузнецов — поемаш второ отделение!

— Слушам!

— Първо отделение — при мен!

— Няма ли поне да пикаем, другарю лейтенант?

— Ще пикаеш на бегом!

— Да бе, в гащите!

Хо-хо-хо! Ха-ха-ха! Ехото повтори смеха на бойците.

— Не мога да стискам вече, другарю лейтенант!

— Не ми се прави на ученичка, Перов, че ще те стисна знаеш къде…

Хо-хо-хо! Ха-ха-ха!

— Тишина!

Попорасли момченца, получаващи истинско удоволствие от това да си играят на война. Смешно им беше, даже весело. Докато картечарят беше разпльоквал мъничките човешки фигурки насред поляната, някои от тях може би бяха извръщали очи, но повечето сто на сто си бяха лепнали носовете на илюминаторите, за да не изпуснат най-интересното. И сигурно бяха коментирали високо онова, което става долу…

… Глей я бе, глей я, ще бяга тя!… Кучка с кучка! Гръмни я!… Ха така!… Видя ли как й се пръсна мозъкът, а?… Видя ли?…

Възбудата от безнаказаното убийство. Онези, които са я изпитали, са различни от другите, които знаят какво е това истинският бой, които залагат в битката собствения си живот. Коренно различни. Чак до корена на живота — защото коренът им е прогнил и вмирисан на леш…

— Кузнецов, тръгваш с отделението през този валог. Дистанция между бойците — десет метра.

— Слушам, другарю лейтенант.

— Поддържаш непрекъсната връзка с мен. Аз ръководя посоката на движение.

Громов се надигна и видя в ръцете на лейтенанта малък уред — приличаше на електронна игра: за модния навремето тетрис може би. Това беше пеленгаторът, с чиято помощ наблюдаваха предавателя — който вече отплуваше далече надолу по течението.

Лейтенантът погледна екранчето и властно изкомандва:

— Напред! Обектът вече се е отдалечил на половин километър!

— Отделение… След мен! Бегом!

— Без шум! Не сме тръгнали за гъби!

— Ама и за риба не сме тръгнали, другарю лейтенант! — възрази нечий почти момчешки глас.

— Без приказки, Карташов! Че ще те пратя довечера за риба в нужниците. И квото уловиш — изяждаш го!

— Ха-ха-ха! Златният колец!

Ха-ха-ха! Хо-хо-хо!

Смехът на десантниците полека затихна — вече се отдалечаваха. Перспективата за непоряд ги плашеше повече от възложената им задача. Само един от тях внезапно тревожно се обърна — може би усети с гърба си погледа, с който ги изпращаше Громов. Но се обърна само за миг — после пак продължи с другите. Не беше получил заповед да се вслушва във вътрешния си глас.

 

 

Първата работа на двамата униформени, които слязоха от вертолета, не беше да разкършат рамене, а да се заемат с някои други части от анатомията си. Единият замислено започна да полива предното колело, вторият предпочете задното дясно.

Безшумно, приведен над тревата, Громов се плъзна към тях по склона — избираше в движение първата си жертва. Не мислеше да прибягва до оръжие, както нямаше да позволи и на тях да го направят. Рано беше да се разкрива с изстрели — първо трябваше да се подготви както трябва за срещата си с наказателната експедиция. Тържествено посрещане, така да се каже.

— Ох, главата ме цепи — оплака се мъжът, който пикаеше под предницата на вертолета.

Громов навреме забеляза някакви съчки, които можеше да го издадат с предателското си пращене, и ги прескочи като безплътен призрак. До противниците му оставаха не повече от трийсетина такива скока.

— Че как няма да те цепи — отвърна на страдалеца бойният му другар. — Толкова пихме, а сега да работиш и с картечницата…

Точно така се изрази: „да работиш“. Герои на труда, мамка им…

— Бе нали знаеш, че съм като Анка картечарката — при мене няма празно. Винаги готов.

— И при нея не е имало празно, ама за друго е била готова тя…

— Е, аз съм мъж все пак. Обаче не търпя празно, сериозно.

— То затова те боли глава. Че няма къде да го навреш.

Чу се нещо като смях.

Громов лекичко промени посоката и вече тичаше право към картечаря — онзи, който се оплакваше, че го цепела главата. Имаше много ефикасен лек и срещу главоболие, и срещу всякакви други болежки.

Двамата чуха тихите му стъпки едва когато беше стигнал на четири метра от тях.

— Мамк… — успя да почне картечарят. Все още поливаше тревата и обувките си с жълти капки и изобщо не подозираше, че това прозаично занимание ще е последното в живота му.

— Стой! — заповяда тъпо колегата му. Той, ако се съдеше по наушниците и микрофона, не беше стрелял, а само беше карал вертолета така, че да облекчи задачата на другаря си.

— … а му! — успя да завърши мисълта си картечарят.

А Громов вече беше скочил.

Докато се хвърляше напред, противникът му успя да откъсне едната си ръка от дюкяна си и я вдигна, та да предпази лицето си от светкавично връхлитащата подметка, така че на майора му се наложи спешно да коригира посоката на удара. И изрита противника си в гърдите. Чу се късо изхриптяване.

Картечарят вече беше опрял гръб във вертолета и ударът се получи по-твърд, отколкото бе възнамерявал Громов. Откатът го отхвърли назад и той залитна и се подпря с едната си ръка на земята.

Пилотът се ококори и посегна към кобура си. Пръстите му обаче бяха омекнали като макарони. А с макарони не само не можеш да извадиш оръжие, но и не можеш да го удържиш. Така че Громов го остави да пробва. Засега.

И без да го изпуска от поглед, продължи спаринга с първия си противник.

Който успя да скочи и едновременно с това замахна с лявата си ръка от долу нагоре. Много живописен, но съвсем безопасен удар. Громов го удари с ръба на дланта си под челюстта и лекичко я вдигна — и в следващия миг десният му юмрук сложи точка на така и несъстоялия се двубой: просто строши открилата се адамова ябълка, буквално я смаза във вратните прешлени. Громов отдавна не беше използвал този смъртоносен удар. Но пък и отдавна не беше изпитвал такава омраза към някой противник.

Докато убитият картечар се смъкваше на земята, опрял гръб във вертолета, и се донапикаваше, колегата му вече беше успял да разкопчае кобура на пистолета си.

Громов го сграбчи за ръката и я изви. За чест на пилота, трябва да се каже, че той с успех издържа на изпитанието показалецът му да не се счупи в скобата на спусъка. Подведе го обаче китката му и той изкрещя.

— Още един звук и си мъртъв — предупреди го Громов.

И докато небрежно затъкваше конфискувания пистолет под колана си, пилотът само пъшкаше и гледаше невярващо китката си — беше извита по абсолютно противоестествен начин. Най-вероятно никога не я беше виждал в толкова необичаен ракурс.

— И какво сега? — тъпо попита той.

— Нищо. Бъди доволен, че се отърва толкова леко — отвърна Громов.

Пилотът май не го разбра. Опипа вече посиняващата си китка и се оплака неизвестно на кого:

— Ама боли…

— Ще боли я! Искаш ли обаче да видиш какво значи истинска болка? — Громов вдигна юмрук.

Пилотът веднага млъкна. Громов чукна с нокът по микрофона му — беше съединен със слушалките с гъвкав кабел — и попита:

— УКВ връзка имаш ли?

— Да…

— В момента имам предвид.

— Не, сега нямам. — Пилотът хвана със здравата си ръка един увиснал кабел и му го показа. — Изключен е.

— Хубаво. И все пак свали слушалките и ги хвърли в гората.

— Ама аз нямам други…

— Други няма да ти трябват — успокои го Громов. — Особено ако тия ти ги счупя, както са ти на главата.

— А… — разбра го пилотът, смъкна слушалките с лявата си ръка и непохватно ги хвърли към храстите. — Така добре ли е?

— Така само девойчетата хвърлят. — Громов се намръщи. — Изобщо не те бива за спортист.

— Ама нали вие ме… — Пилотът не довърши, просто вдигна дясната си ръка, та Громов да може да види какво е направил с нея.

— Хайде стига! — Громов бутна ръката му настрани. — Да не съм те карал аз да посягаш към пистолета!

Пилотът сведе виновно поглед, видя трупа на колегата си, трепна и бързо извърна очи. Май вече беше забравил за травмата си. Също като колегата му за главоболието си.

— Качвай се в машината — нареди Громов.

— Защо?

— Стига си задавал въпроси — много е тъпо. На мен ми трябват само отговори.

— Отговори ли? Но аз не знам нищо. Моята работа е да карам вертолета. Да седя зад щурвала.

— Значи сядай зад него. — Громов го подбутна към вертолета. — Искам да ми проведеш кратък курс по летене. Можеш ли?

— Мога… Обаче…

— Искаш да кажеш, че аз няма да мога да се справя, така ли?

Пилотът погледна втренчените в него светли очи и поклати глава.

— Не. Нищо не искам да кажа.

— Значи правиш каквото ти се казва. — Громов го тупна по рамото. — Не се безпокой, аз съм способен ученик. Просто трябва да си поприпомня някои неща.

И въпреки че се усмихна направо мило, пилотът се покатери във вертолета с такава скорост, все едно не беше останал без дясна ръка, ами дори напротив, беше му изникнала трета.

 

 

Осъщественото отмъщение прилича на набързо утоления глад. Щом прекрачи трупа на картечаря, Громов изгуби интерес и към него, и към приятелчетата му, които обикаляха из гората. Сега всичките му мисли бяха съсредоточени върху пленения вертолет. Отлична машина, мощна и бързоходна. При това качеството на руските пътища изобщо не влияеше на скоростните й качества. Истински късмет.

Да се връща през гората до останалото в селцето жигули щеше да му отнеме много време. А да кара оттам час до Завидово — още повече. Така че новият му девиз беше: летете с вертолетите на МО — така пестите време и пари.

— Колко вдига тая машинка? — попита той, докато оглеждаше любопитно кабината.

— Двеста и осемдесет — докладва пилотът.

Громов пипна едната от трите дупки, оставени от куршумите му в дебелото стъкло, и си помисли, че дори и да духа, няма страшно — нямаше чак да се простуди. После се осведоми:

— С горивото как сме?

— Преди да кацна, оставаше за петдесет километра. Има обаче още един резервоар, запасен. В него има девет пъти повече.

— Превключването автоматично ли е?

— По-добре е с ей тоя тубмлер. По-сигурно е.

— Значи ще използваме него — каза Громов. — Хайде, излитай. И обясняваш на глас всяко свое действие, разбрахме ли се? — И добави иронично: — Е, ако ти се доще да се почешеш някъде, можеш да го направиш и без да ми искаш разрешение.

Шегата му изобщо не оправи настроението на пилота, въпреки че той се опита да се засмее. Смехът му обаче излезе толкова насила и накъсан, все едно беше на кушетката на психотерапевт.

Громов съжали бедния човечец и направи още един опит:

— Инструкцията не предвижда задължително да караш с разкопчан дюкян, нали?

— Ама не мога да се закопчея! — възкликна пилотът. — Ръката ми…

И пак размаха подутата си вече дясна ръка и на Громов пак му се наложи да я отстрани на втори план.

— Добре, действай — каза той и се намръщи. — И стига с тая ръка вече. Че ще взема да ти я откъсна и да я хвърля, за да не се отвличаш…

Лицето на пилота стана угрижено и съвсем сиво, след което той включи двигателя и наистина започна да обяснява действията си едно по едно и съвсем подробно.

Щом излетяха и набраха височина, Громов каза:

— Дай на мен.

— Но…

— Виж какво! И без това остана само с една ръка. Помисли си за езика — той ти е само един.

— Добре, предавам ви управлението.

— Браво. Само така.

Громов повтори почти идеално всички маневри, които беше направил пилотът. Ръцете му сами си спомняха какво трябва да правят. Но когато направи прекалено рязък вираж и почти закачи дърветата с перките, пилотът си позволи обезпокоено да се обади:

— Не така! По-плавно.

— Покажи.

И след като пилотът му показа, Громов възкликна:

— Аха! Като пикиране!

— Да — все така обезпокоено потвърди пилотът и когато земята полетя към тях, не издържа и дръпна щурвала. — Уф! А така се набира височина.

— Пикирането ми харесва повече — сухо каза Громов.

— Забелязах — съгласи се пилотът с измъчена усмивка.

— Добре де — успокои го Громов. — Няма да пикираме повече. Дай сега да видим как се лети на заден. И ми покажи завой на сто и осемдесет градуса…

След десетина минути Громов беше толкова наясно с управлението, че дори подгони една сврака, която успя да се шмугне в дърветата. Вертолетът не повтори подвига й единствено защото пилотът се намеси своевременно. Лицето му вече не беше сиво — в него не беше останала и капчица кръв.

 

 

Десантчиците разкриха измамата прекалено рано и тръгнаха да се връщат. Ако бяха настигнали бутилката малко по-надолу по течението, нещата щяха да се развият другояче. В живота обаче няма „ако“. Има само „да“ или „не“. Или — или.

— Ето ги и скъпите ни гости — изсумтя Громов и задържа вертолета над поляната. — Скъпо ще им излезе.

Пилотът предпочете да не си отваря устата.

Петнистите фигури, които се струпаха в края на гората, бяха също толкова безмълвни. Единствено по позите им личеше, че са ядосани. И по това, че командирът им махна към вертолета и дори като че ли подрипна от нетърпение явно искаше да си качи хората и да си продължава по задачите.

— Генерал-майор Чреватих ви прати да ме убиете, нали? — Громов го каза съвсем спокойно.

— Командващият окръга? От къде на къде? Той си е горе в щаба. Лейтенантът заповяда, Романюк.

— Романюк? — Громов се намръщи. — Да не е роднина на царете Романови?

Пилотът предпазливо сви рамене и не каза нищо.

— Значи каквото ти заповядат, изпълняваш, така ли? — попита Громов. — Без изобщо да мислиш?

— Ами… да де.

— Скачай тогава! — почти викна Громов и издигна вертолета още малко.

— Какво?!

— Скачай, казах. Това е заповед!

— Ама до долу са десет метра…

— Няма и девет и половина. Скачай!

— Ще се пребия…

— Нямаш гаранция, че тук пък няма да те пребия аз. Ясен ли съм?

— Тъй вярно. — Пилотът пак погледна надолу.

— По-смело де — подкани го Громов. — Нали в частта ви нямате обичая да убивате ранените, та да не останат в ръцете на врага и да не ви бавят?

— Н… не.

— Значи скачай. Ще те сложат на носилка и с дължимите почести ще те отнесат в болницата. И лейтенант Романюк ще ти идва на свиждане и ще ти носи букетчета полски цветя, нали ще си герой.

— Да бе…

— Да не би да предпочиташ да положи букет на геройския ти гроб?

Пилотът забеляза белия пламък в очите на Громов, млъкна, вмъкна се в пасажерския отсек и отвори вратата. Може би му се искаше да каже нещо на прощаване, но благоразумието надделя, той просто прекрачи навън и вятърът отнесе отчаяния му крясък в неизвестността.

В същата секунда Громов насочи вертолета към живописната група до дърветата. Устите на всички зейнаха — малки черни дупки. Един, най-съобразителният, вдигна автомата си и около дулото затрепка синкав пушек. В дебелото стъкло на вертолета цъфнаха две нови дупки и през тях засвистя въздух.

Останалите обаче не успяха да открият огън — хеликоптерът ги връхлетя със страхотната си маса и ужасяващия си рев, разхвърчаха се вихрушки прах и трева. Машината летеше буквално над земята, все едно искаше да смаже и нея, и бягащите хора. В рева на двигателя крясъците им бяха като немощни писукания.

Колелетата закачиха двама и те се затъркаляха в тревата. Другите пък бяха направо пометени от ураганния вятър, когато вертолетът увисна точно над тях и се завъртя наляво и надясно. Мъжете продължаваха да крещят и падаха на земята.

— Не дразни лъва, когато спи — изръмжа Громов през зъби.

И на него самия не му беше ясно защо не беше стрелял с картечницата. Може би защото просто си беше представил очите на майките на тези младежи, когато четат съобщенията, че синовете им са загинали при изпълнение на служебния си дълг. Все пак тия момчета не бяха закоравели престъпници, а най-обикновени войници, които нямаха право да обсъждат заповедите на началниците си.

Но пък си бяха заслужили наказанието тук и сега и Громов не се успокои, докато не се увери, че са си го получили — три пъти прелетя над целта, като продължаваше да поваля всички, които се опитваха да окажат и най-малка съпротива. Колкото до лейтенант Романюк — него май успя буквално да го зарие с пръст.

Накрая Ми-29 с тържествуващ грохот се издигна над бойното поле и полетя над боровете. Громов чу отзад слабия пукот на автоматни откоси, но реши да не се връща да накаже непокорните. Беше постигнал целта си. Десантчиците — имаха само радиостанции за връзка помежду си — бяха абсолютно безпомощни. Имаха и поне двама ранени и едва ли скоро щяха да успеят да стигнат до най-близкия населен пункт и да докладват на началниците си за провала на операцията. Още повече че на Романюк доста време нямаше да му е до командване, а деморализираните му бойци едва ли бяха способни на самостоятелни действия повече от стадо овце. Което пък означаваше, че генерал Чреватих още известно време ще се намира в щастливо неведение. И Громов трябваше да се възползва възможно по-добре от предимството, което си беше спечелил.

Така че напред, Громов, покажи на какво си способен! Няма на кого другиго да разчиташ. Тъй де.