Сергей Донской
За Русия с любов (20)

Глава 19
Честита баня, честит махмурлук

Веднага след като се отби в банката, Громов подкара на север, за да излезе на Ленинградското шосе. Някой можеше да си помисли, че е с размъкнатия си пуловер заради облачното време, но пуловерът всъщност просто скриваше дръжката на затъкнатия под колана на Громов револвер. Майорът си беше взел само мистър Смит — не мислеше да използва зачисленото му оръжие. Това си беше негово частно разследване, негова лична работа. Ако станеше някоя беля, щеше да е застрашена не само служебната му кариера, но и той самият.

Още не се ориентираше много добре в обърканите московски улици и пътища и си бе взел щурман — карта на града и областта, която бе разгънал на дясната седалка. На задната пък небрежно бе хвърлено доста старо куфарче, което не можеше да се похвали нито с дипломатически блясък, нито дори с лъскавина от това, че му беше поверено да съхранява десет хиляди долара, разделени на две еднакви пачки. В куфарчето освен това имаше и три бутилки водка, шише минерална вода и някакви сандвичи, купени от първото попаднало му павилионче. До тях, в отделението под капака, бяха защипаните с кламер листове, на които бе разпечатана информацията, която Власов бе извадил от компютъра.

В списъка на наскоро излезлите в резерва хора от щаба на Московския окръг фигурираха само три имена. Военните, въпреки че се оплакваха на възбог, че ги гонели и че нямало как да си изкарват хляба, явно не бързаха да си намерят друга работа.

И тримата бяха служили доблестно в щаба и сто на сто бяха познавали покойния подполковник Рябокон. Като офицер от специалните служби, той несъмнено ги беше познавал много по-добре, но пък на оня свят осведомеността му едва ли щеше да му е от кой знае каква полза. На оня свят и без началник на специалния отдел се знае кой колко струва.

В определянето на маршрута си Громов реши да се остави на интуицията си и тя му каза на кой от тримата кандидати да спре избора си — на полковник Тупиков. Пък и всъщност нямаше време да ходи при другите двама — те живееха прекалено далече. Освен това полковникът май наистина беше най-интересният.

Иван Сергеевич Тупиков, на 48, военен инженер, работил из целия СССР и в чужбина също. Близката чужбина. Московчанин, но се беше върнал в Москва вече не като зеленото лейтенантче, преди години пратено да служи на гъза на географията. Да се докопа до длъжността помощник началник-щаб по материално-техническото снабдяване сигурно му беше струвало безкрайни интриги и рекогносцировки. И все пак се беше добрал до тази въжделена синекура и без съмнение се беше впил в нея като кърлеж.

От една страна — голям късмет. Хубаво местенце, ако си хитрушко, падат и парички. Седиш си на бюрото, олизваш задници, подлагаш си твоя — и ти капят генералски звезди. Рязкото издигане на Тупиков обаче беше стигнало само дотам.

Само преди десет дни медицинската комисия беше установила, че Иван Сергеевич страда от хронична язва на дванайсетопръстника, и въпреки трите си негодуващи докладни той бързо-бързо беше пратен в резерва. Да бе, резерва.

След като поне една трета от руските офицери страдаха от язви и гастрити, защо бяха пратили в резерва тъкмо Тупиков? Всички военни са все на нокти, изнервени, псуват, жените им все недоволни, началниците непрекъснато им четат конско, водката ги убива — как да не хванеш поне гастрит. Та и Тупиков така — язвичка. Връстниците му обаче продължаваха да повишават отбранителната способност на Родината, въпреки че и те си имаха все по някоя болест, а пък него го бяха пратили в резерва по здравословни причини. Тоест — бяха го изритали, казано откровено. Защо ли?

Громов си имаше някои догадки. В щаба, където бяха пратили Тупиков, сто на сто се бяха разигравали игрички, и то мръсни. Това го доказваше както явната връзка на началника на специалния отдел с ограбването и взривяването на транспортния самолет, така и скоропостижната му кончина. Кой точно и защо беше решил да отклони получената хуманитарна помощ, засега беше безсмислено да се гадае. Но фактът си оставаше факт — беше станало. И Тупиков беше пратен в резерва малко преди извършването на терористичния акт.

Съвпадение? Може би. Громов обаче се скланяше към друга версия. Според него новакът Тупиков просто не се беше вписал в задружното щабно семейство. Защото ако се съдеше по последните събития, това си беше именно „семейство“, досущ като в организираните групировки. С тази разлика, че бандите си имаха босове, а в щаба сигурно шефът беше някой генерал — „слуга на царя и на войниците баща“. Тупиков пък или се беше оказал прекалено любопитен, или не беше угодил на началството с нещо и го бяха разкарали.

Громов не разчиташе, че полковникът язваджия е кой знае колко осведомен — ако беше, отдавна да го бяха погребали с военен оркестър. И все пак всеки външен човек, озовал се в непознат колектив, неволно става много наблюдателен. Чува по нещо, вижда разни неща. Точно на тази тема възнамеряваше Громов да си поприказва с прогонения от служба полковник. Пенсията му беше мизерна, разбира се, и сигурно беше много ядосан на бившите си колеги. Материална компенсация и съчувствие — това му беше необходимо в момента. Така че Громов беше решил да се появи в ролята на ангел спасител.

Единственото затруднение бе, че полковникът не си беше вкъщи: както бяха казали съседите, той прекарвал уикендите във вилата си край Солнечногорск. Впрочем Громов беше дори доволен да излезе за малко от града.

 

 

Забеляза опашката на Ленинградски проспект, близо до метро „Динамо“. Беше светлосиня „Нива“, по-висока от другите коли, и покривът й непрекъснато се набиваше на очи в огледалото за задно виждане.

За всеки случай Громов извъртя волана на „седмицата“, зави вдясно и двайсетина минути обикаля тихите улици, където опашката нямаше шансове да продължи да го следи незабелязано. Вместо обаче да го предаде на друга кола или поне да изостане от възпитание, синята „Нива“ дори ускори и буквално се лепна за него.

Зад стъклото се виждаха двама мъже. Веднъж-дваж на Громов му се стори, че единият се хили нагло, но можеше и да греши. Гримасите, които правят някои хора в решителни моменти, трудно се поддават на класификация. Един от инструкторите на Громов по ръкопашен бой в школата излизаше на тепиха с почти разплакана физиономия, което изобщо не му пречеше да печели победа след победа.

Като изтърка доста солиден слой от гумите на жигулата в асфалта, Громов обърна на сто и осемдесет градуса и едва успя да се размине с нивата, която пък се опита да му препречи пътя. Докато прелиташе покрай нея, успя да забележи, че единият от преследвачите му бързо вдига към рамото си нещо метално. Можеше да е най-безобиден фотоапарат с телеобектив, разбира се, далекоглед или дори геодезичен прибор. Само че никой досега не го беше преследвал с бусоли и теодолити. Като правило го правеха с по-впечатляващи механизми. Без никакви правила, разбира се.

Нивата тутакси повтори маневрата на жигулата, успя да се задържи на високите си колелета и отново зафуча след Громов. На него му стана ясно, че за преследвачите му дори е по-добре, че се е отклонил в почти безлюдните улици. Те всъщност не искаха да го следят — планът им очевидно беше да надупчат жигулито с куршуми и да изчезнат. Неговият план обаче беше коренно противоположен.

Направи три-четири леви завоя и много скоро се убеди в правилността на действията си — щом излязоха на оживената улица, нивата поизостана и отново почна да спазва дистанция. Това не означаваше, че двамата в нея са се отказали от намеренията си — просто щяха да поизчакат. Громов кара, докато не видя вдясно онова, което търсеше — многолюден пазар, покрай който бяха паркирани стотици автомобили. Даде мигач и плавно влезе в паркинга, като си избра достатъчно удобна позиция, за да може рязко да потегли.

Нивата объркано затърси място и едва-едва успя да се натика между две коли на четири-пет метра по-нататък. За да потегли, първо трябваше да даде на заден.

Щом Громов слезе, двамата му преследвачи последваха примера му. Бяха млади, атлетични, цивилни — но последното вече не можеше да го заблуди. Ако беше с шапка, нямаше да се сдържи да не им козирува присмехулно. Сега обаче се задоволи само да им помаха приятелски — в смисъл: знам ви кои сте и ви мразя.

Не очакваше да му отвърнат със същото, още повече че ръцете и на двамата бяха заети. Единият държеше под мишница найлонов плик, в който спокойно можеше да има автомат със сгъваем или рязан приклад. Вторият беше бръкнал в джобовете на безкрайно широките си дънки, все едно държеше два пистолета. Е, поне един държеше, макар че не беше ясно с лявата ръка или с дясната — Громов не можа да определи. Затова пък определено знаеше друго — че в широките си гащи младежът не държи червенокожия паспорт на Маяковски и дори не скъпоценното си мъжко достойнство.

Та тъкмо вторият последва Громов през пазара — колегата му остана да наблюдава колите. По принцип за Громов не беше проблем да му се изплъзне, но нямаше време да си играе на криеница.

Навалицата на пазара не беше чак като вавилонското стълпотворение, макар че и тук смесицата на езиците беше достатъчно невероятна. Като цяло всички май се чудеха как точно да осакатят руския — кой по украински, кой по кавказки начин, някои пък дори бяха избрали китайското и виетнамското почти птиче чуруликане.

По тесните проходи между магазинчетата и сергиите се нижеха безкрайни човешки потоци. Даваха се и се взимаха пари, водеха се пазарлъци, блъскаха се рамене, лакти и задници. Най-темпераментните мъже успяваха да хвърлят по някой поглед на по някоя хубавица, но хубавиците се възбуждаха единствено от гъстата сметана, свежите салатки и пушената риба, чийто аромат надделяваше над всичко в радиус пет-шест метра.

Громов вървеше бавно и оглеждаше щандовете; усещаше буквално с кожата си близостта на преследвача. Той му минаваше ту отляво, ту отдясно, даваше му да разбере, че вече не може да му избяга, че изобщо няма начин да се отърве. Ако не беше малко тромавата му походка, човек можеше да го оприличи на безмълвната смърт, тръгнала по петите на избраната жертва.

Громов ускори крачка. Не го интересуваха нито портокалите и мандарините, нито чепките банани, нито лъснатите до блясък вносни ябълки, които приличаха на направени от папиемаше. Намери каквото търсеше на нещо като малко площадче, заобиколено от няколко микробуса — направо от тях се продаваха шампоани, паста за зъби, прахове за пране и разни други битови химии.

Само допреди няколко години руснаците не можеха и да мечтаят ей така, съвсем свободно, да се продават десетки видове тоалетна хартия, безброй прахове за пране, цели колекции всевъзможни дезодоранти и спрейове против насекоми. С изобилието обаче се свиква бързо. По-сложно е да свикнеш с това, че като си купиш една лъскава запалка, не ти остават пари да си вземеш крушка, та да смениш отдавна изгорялата в коридора. Или пък все пак я купуваш тая крушка и чак тогава си спомняш, че всъщност е трябвало да купиш автоматичен бушон. Изобилие — гледаш и направо се замайваш.

Громов спря пред един микробус, направо натъпкан с бои и химикали. Продавачите бяха трима — приличаха на дребни мошеници или може би студенти първокурсници. Сигурно доста труд бяха хвърлили още в зори, докато натоварят, но физиономиите им сияеха като лакирани. Вероятно вече предвкусваха как вечерта ще идат на дискотека и ще похарчат всичко спечелено през деня. Громов често се опитваше да си представи какво друго може да правят днешните младежи, но все не успяваше. Вечно ги виждаше в съзнанието си как подскачат под шарените светлини и под звуците на ужасно силна музика. Или как тръпнещо чакат да дойде този момент. Не ги осъждаше, че са избрали да живеят така. Човек не казва на врабчетата например, че има и по-важни неща от това да кълвеш трошички, да си чикчирикаш и да се качваш на врабките. Кой както си реши.

— Дайте ми нитроемайллак, спрей — каза Громов на единия от тримата младежи. — Бързосъхнещ.

— Немски, финландски, китайски? Какъв цвят? За каква площ?

— Площта не е голяма, а цветът… — Спомни си за един художник, който казваше, че и в най-мрачния ден човек трябва да може да вижда цвета на слънцето, и каза: — Жълто. Възможно най-яркожълто… Момент — спря той младежа, който вече се гмурваше в микробуса. — Искам го с максимално покритие при натискане.

— Имаме специална автомобилна боя — обясни му момчето. — Само натискаш — и половината кола е готова.

— Точно това ми трябва — каза Громов и когато продавачът се вмъкна в буса да извади стоката, погледна въпросително „сянката“ си, която пристъпваше от крак на крак до него, и попита:

— Нямаш нищо против жълтия цвят, нали? Не те изнервя, надявам се?

Младият мъж — с ръце все така в джобовете и с поглед в небето — не го удостои с отговор. Невъзможността незабавно да изпразни в обекта поне половин пълнител очевидно го измъчваше и го изпълваше със злоба и яд.

При желание Громов можеше да го свали с един удар — при което младежът изобщо нямаше да успее да си измъкне ръцете от джобовете и дори да откъсне поглед от ниските облаци, които го интересуваха толкова много. Громов обаче не обичаше да е център на вниманието и не се стремеше към популярност сред гражданството. Така че плати боята и тръгна обратно през пазара.

— Биричка? — предложи дружелюбно на младежа, докато минаваха пред щанд с какви ли не бутилки с шарени етикети. — Дай да му ударим по една и да си поприказваме — хем ще се запознаем… Не искаш ли? Ей, ама много си необщителен, приятел!

Въздъхна съкрушено и без повече да обръща внимание на младежа с широките джинси, излезе от пазара — човешкият водовъртеж на входа беше особено бурен и хаотичен — и тръгна към паркинга.

Докато плащаше и му даваха квитанцията, преследвачите му успяха да се обединят и сега, опрели ръце от двете страни на покрива на синята „Нива“, го пронизваха с навъсените си погледи.

— Ей, ама като деца сте — измърмори той.

Единият вероятно можеше да чете по устните или пък имаше страшно остър слух, защото в отговор на репликата на Громов се ухили така, че зъбите му лъснаха, и многозначително потупа плика с автомата: в смисъл — отдавна съм порасъл аз, чичка, и съм екипиран като голям.

— Хайде стига си ми се репчил — каза Громов малко по-високо. — Да тръгваме вече, а? — И за нагледност махна към изхода.

Младежите поклатиха насмешливо глави, изчакаха го да се качи в жигулито и чак после едновременно се вмъкнаха в колата си.

Громов запали, сложи ръчната спирачка, свали капачето на спрея, слезе от жигулито и бързо отиде до колата на младежите. Боята със съскане запръска по предното стъкло и то за броени секунди стана цялото жълто.

Жълто и синьо — цветовете на украинския национален флаг. Всеки украинец щеше да заподскача от радост, щом я видеше тая „Нива“. Младежите в нея обаче не заподскачаха от радост, а от яд.

— Какво правиш бе?! Стой!

— Спри, мръснико!

Громов обаче изобщо не мислеше да спира. Нямаше да стрелят по него пред толкова хора, а пък никой освен отчаян камикадзе нямаше да тръгне да го преследва с кола, през чието предно стъкло не се вижда нищо. Така че младежите можеха да го преследват само с псувните си. Все пак имаха достатъчно ум да не подкарат след него, колкото и странно да беше, от друга страна.

Громов даде газ, понеже вече се беше забавил. Ако не бързаше, с удоволствие щеше да изчака да види как тези момченца ще успеят да стигнат до най-близкия сервиз.

 

 

Летеше по Ленинградското шосе и слушаше бодрите песни, предлагани му от още по-бодрите водещи на радиопрограмите. Всичките до един го уверяваха, че облаците скоро ще се разпръснат и че слънцето пак ще озари света. Все едно нямаше други проблеми в тази неделна утрин. Все едно и те не бяха обречени от тъмни зори да се изгърбват в студиата над микрофоните и изобщо да не виждат слънчева светлина. Смехът им беше някак неестествен, насилен. Докато превключваше станциите, Громов си помисли, че има специално назначени хора, та от време на време да гъделичкат тия водещи. Иначе откъде толкова смях, енергия и безкраен оптимизъм?

Стигна до Солнечногорск и с помощта на един инспектор от пътната — приличаше на момченце, нахлупило фуражката на татко си — намери пътя, който му трябваше. След още малко дупки — колелетата ги преброиха до една — се озова в населения пункт, който му трябваше. Онзи, който беше кръстил вилната зона Простор, явно беше имал наистина богато въображение. Или пък цял живот беше живял в коптор и след като се беше заселил тук, бе поразен от открилите се пред погледа му простори.

Громов бавно мина по главната улица — отне му около минута. И от двете страни имаше високи огради. Спря жигулито на площадчето пред хранителните стоки — центъра на тукашната цивилизация — и слезе. На пейката пред магазинчето дремеха дружно местен пияница и жълтеникаво помиярче, малко по-спретнато от него. Помиярът погледна Громов с едно око и пак заспа. Пияницата прегракнало му поиска една рубла, а още по-добре — две.

— Десетачка ще ти дам — каза Громов, — обаче ми кажи къде да намеря замъка на господин Тупиков.

— Тупиков ли? Не е тъдявашен, нали?

— Не е — потвърди Громов. — От виладжиите е. Военен — полковник. Съвсем наскоро си е купил виличка.

— Ей сегичка ще го разберем. — Мъжът яростно се задръгна по тила и изчезна в магазина.

Върна се с протегната ръка и необходимите сведения. Вилата на Тупиков била на пет минутки, оттатък дерето.

— Обаче мостчето е тясно и не можеш да минеш с колата — предупреди мъжът. — Ей толкавичко. — Черните му от мръсотия ръце се разпериха на ширината на раменете му, които пък изобщо не бяха широки. — Трябва да избиколиш ей оттам, зад горичката. — И махна неопределено нанякъде, след което пак настойчиво подложи шепа.

След като му връчи обещаната десетачка, Громов реши, че изобщо не му се „избикаля“, така че взе куфарчето от колата, затвори я и тръгна към дерето.

С дерето всъщност свършваше селото и започваше вилната зона. Ако се съдеше по ръста на дръвчетата, виладжиите се бяха обосновали тук относително неотдавна. А пък ако се отчиташе монументалността на оградите и зидовете — завинаги.

След като попита някакво хлапе със сбръчкано като на старец чело, Громов лесно намери вилата. Беше на два етажа, с недовършена тераса и с висока ограда по целия периметър. Дворът беше затрупан с всевъзможни строителни материали, които очевидно още не бяха открили предназначението си. Да, помощник-началникът по материално-техническото снабдяване беше успял да си докара тухлички, пясък, дъски и така нататък, обаче не щеш ли, потокът безплатна работна сила във вида на войничета беше секнал. Така преминава световната слава.

Полковникът и жена му седяха на една дървена маса в другия край на двора. Доколкото можеше да определи Громов, заобикалящата ги метална конструкция един ден би трябвало да се превърне в уютна беседка. Но не и преди по арматурата да плъзнат увивни растения. Засега съпрузите приличаха на два накокошинени папагала в клетка.

— Добър ден — подвикна Громов и възпитано затвори вратата.

При по-близък оглед изправилият се да посрещне гостенина полковник не приличаше на птица, а на ходещо буре.

— Кого търсите? — попита със съответстващ глас: възглух и кънтящ.

— Ако вие сте Иван Сергеевич, значи вас.

— А по какъв въпрос? — Мадам Тупикова се втренчи в куфарчето в ръката на Громов толкова зорко, сякаш подозираше, че в него се крие някаква неприятна изненада.

С прическата си тази дребна жилеста женица напомняше на снимките на татко Махно. И очевидно командореше мъжа си не по-лошо, отколкото Нестор Иванович беше командвал анархистите си. Успехът на преговорите до голяма степен зависеше от нея.

— Идвам от Москва — каза Громов, все едно това можеше да обясни нещо.

При което адресира към Тупикова най-лъчезарната усмивка от арсенала си. Жената очевидно преживяваше критическата възраст. Любовници вече никакви, а да се приспособиш към вибратор с батерии ти пречи възпитанието. В подобни случаи мъжкото внимание е балсам за душата.

— Познаваме ли се? — Тупиков се напрегна и чак кожата на главата му замърда от усилена умствена дейност. От друга страна, не правеше впечатление на тъпа фуражка. След като са служили в Камчатка, подобни хора помнеха не само безброй псувни на корякски, но и безчет полезни сведения.

— Познавате ли се? — Полковнишата очевидно беше на мнение, че съпругът й не може да се оправи без съпровождащо ехо.

— Не, засега не се познаваме — призна Громов. — Но има повод да се запознаем.

— Повод?! — Тупикова направи крачка напред и запречи с миниатюрната си фигурка около една трета от съпруга си. — Дошли сте да ми пиете тука?

Още миг и сякаш щеше да прогори дупка в куфарчето на Громов, за да види какво носи вътре.

— Любаня! — възкликна Тупиков с укор. — Недей така, какво ти е направил човекът?

Но също гледаше куфарчето в ръката на гостенина и ноздрите му се раздуваха като на боен кон, чул сигнала за атака.

На Громов му стана неудобно да продължава да изпитва търпението на съпрузите и все така усмихнат пристъпи към тях и като фокусник измъкна от куфарчето дебела пачка петдесетдоларови банкноти. Наистина беше впечатляваща. Ако в банката имаха достатъчно двайсетачки, ефектът щеше да е още по-голям, но и така Тупикова изглеждаше абсолютно омагьосана. Но два пъти отвори уста, но изобщо не можа да изкара звук. Най-вероятно не можа да си избере най-подходящия.

— Имам сериозен разговор със съпруга ви — обясни й Громов. — Това — и размаха пачката под носа й — е хонорарът, който му се полага.

— На него? Хонорар? — Тя изгледа мъжа си недоверчиво.

— И какво по-конкретно се иска от мен? — възбудено попита Тупиков. Явно бе успял да забележи, че в куфарчето има и други неща освен пари, и бързаше да хване бика за рогата.

— Купувам воинските ви спомени. — Громов все така говореше на жената на полковника. Всъщност да де — кой в присъствието на татко Махно ще седне да си приказва със сподвижниците му?

— Нямам спомени — съкрушено призна Тупиков. — В смисъл, още не съм ги написал… — Смутената кашлица, която се изтръгна от гърдите му, приличаше на взрива на гаубичен снаряд.

— Ще ми свършат работа и в устна форма — успокои го Громов. — Важното е да са откровени. Вие ми казвате чистата истина, аз ви давам парите. Танто за танто.

— Чистата истина? — Полковникът от резерва се обърка още повече. — За какво?

— За службата ви в щаба на Московски окръг.

— Ааа! — проточи Тупиков и видимо се навъси. — Така значи. Аз обаче не знам никакви военни тайни, рангът не ми беше такъв. Бъркате ме с някого, уважаеми, не ви трябвам аз.

В този момент Громов вече нямаше никакви съмнения, че е дошъл точно където трябва. Ако се съдеше по това как се суче бившият помощник началник-щаб, явно имаше какво да разкаже, но не му се засягаше тази тема. Е, голяма работа. Не беше необходимо да губи време да го обработва, след като тук беше и съпругата му — гледаше само доларите, изобщо не се интересуваше вече от Громов.

— Пет хиляди — каза той. — Ще подпомогнат домакинството все пак.

— Иване! — възкликна тя. — Ами помогни на човека, кажи му каквото иска. С твоята пенсия сме само на хляб и сол, и то през ден.

— Не се бъркай където не ти е работа, Любаня — басово избоботи Тупиков. — Само военен съд ми трябва. За издаване на държавни тайни.

— Да ви приличам на чуждестранен шпионин? — попита Громов и се навъси.

— Чак чуждестранен може би не — отсече Тупиков. Недоизказаното се четеше в подозрителния му поглед.

— Сигурно е журналист — намеси се съпругата му. — Дори от телевизията. Нали?

Громов не разсея заблудата й, само помръдна глава. Всеки да го разбира както си ще — било като утвърдително кимване, било че просто гледа дали не си е изцапал обувките.

— Да си покаже картата тогава — настоя Тупиков малко абстрактно. — Много мошеници се навъдиха. Даже не знаем как се казва…

— Громов се казвам — каза Громов. — Най-обикновено име, не ви ли харесва?

Въпросът беше зададен така, че на Тупиков не му оставаше нищо друго освен да изсумти:

— Име като име.

— Именно — засили натиска Громов. — Е, ще си поговорим ли?

Тупиков понечи да каже нещо, но жена му го изпревари:

— Поговорете си, поговорете си…

— Но, Любаня…

— Ела тук! — Тя дръпна мъжа си за ръкава на избелялата му военна риза. — Прощавайте, само за мъничко…

Това възпитано допълнение, придружено от сладка усмивка, беше адресирано лично към Громов. Той кимна разбиращо и остана на мястото си, а стопаните се поотдалечиха на прилично разстояние и като попоглеждаха странния си гостенин, започнаха да си изясняват отношенията. Полковникът бучеше и думтеше като тъпан, жена му съскаше като цяло стадо гъски. Или кълбо змии. Громов гледаше какво е сложено на масата — картофена салата, омекнало кисело зеле, полято с малко олио, и някакви засъхващи мариновани краставички. Изпод стълбището се измъкна една сива котка и втренчи в него кръглите си очи, но щом той отвърна на погледа й, извъртя муцунка и се прозя, все едно искаше да покаже, че непознати изобщо не я интересуват.

— Пис-пис — повика я Громов.

Котката го игнорира, ясно й беше, че няма да й даде нищо вкусно. Затова пък на призива му се отзова Тупикова и заяви твърдо:

— Съгласни сме.

— Кхм! — потвърди думтящо мъжът й. Котката настръхна и побягна.

— Идеално — усмихна се Громов. — Къде ще можем да поговорим?

— Ама седнете, седнете — засуети се Тупикова. — Сигурно сте гладен: толкова път…

— Не е гладен — отсече полковникът и хвърли предупредителен поглед на гостенина. — Ще се понапарим в банята, тъкмо съм я напалил.

Съпругата му сви устни малко обидено, но не възрази. Като сложиш юздата на коня, можеш и да му позволиш да пръхти и да мърда уши. Важното е да си го яхнал.

Така че изпроводени от зоркия поглед на домакинята, двамата тръгнаха един подир друг към нисичката барачка, от чийто комин се издигаше бледосив пушек.

— На „ти“ ще ти приказвам — заяви полковникът, щом се отдалечиха достатъчно от вярната му Любаня.

— И аз — отвърна Громов.

Полковникът се усмихна и дръпна скърцащата врата:

— Добре дошъл в покоите ми.

— Добре ли си я напалил?

— Точно както трябва.

— Ами — почна Громов, — какво ще кажеш все пак да не влизаме в парилката? Не ми се ще нещо.

— Ще издържиш, нищо няма да ти стане. Ако искаш да се разберем с тебе, трябва да сме голи. — Забеляза изражението на Громов и се разсмя гръмко. — Не се бой де, шпионин с шпионин. Не съм с обратна резба. Искам обаче да съм сигурен, че не носиш разни микрофончета. Това ми е тактиката и стратегията днеска.

 

 

Въоръжени с предварително накиснатите в гореща вода дъбови метлички, двамата влязоха в банята — беше толкова тясна, че човек с по-слаби нерви щеше да изпита клаустрофобичен пристъп. Беше по-малка дори от спално купе.

Полковникът си сложи някаква вероятно пароупорна камуфлажна шапка, отвори с машите желязната вратичка на печката и предупреди Громов — може би на шега, а може и на сериозно:

— Пази си ушите от парата. На нашата възраст не ни покарват нови.

— Чувал съм, че някои лискат бира върху въглените — отбеляза Громов.

Още докато си говореха под открито небе, беше забелязал повишения интерес на полковник Тупиков към бутилките в куфарчето. Е, бездруго го беше предполагал — нали затова ги беше купил.

— Бира? — Тупиков премляска, все едно опитваше думата на вкус. — И бира ли имаш?

— Нямам.

— Хм. — Хъмкането беше доста недоволно. Полковникът очевидно с удоволствие би отворил някоя и друга биричка. Не за въглените, разбира се.

— Само водка нося — виновно си призна Громов.

— И правилно — успокои го полковникът. — В баня сме, не сме на театър, та да се редим за бира на бюфета. И все пак на въглените им се лиска вода, а не водка. Парата си иска други градуси, не е като човешкия организъм…

Лисна едно канче и бял облак пара със съскане се надигна и забули всичко. Громов изпъшка.

Успя все пак стоически да понесе всички традиционни процедури, които му предложи домакинът. Когато обаче Тупиков вдигна един чаршаф и заяви, че щял да му покаже „сталински удар“, Громов малко се сепна.

— Чакай, чакай. Какво си намислил?

— Ей сегичка ще видиш…

Още след първото — пробно — замахване с чаршафа го връхлетя такава жега, че Громов се почувства като еретик на клада.

— Стига, стига вече — бързо каза той, като си представи какво ли ще стане, когато Тупиков се заеме сериозно с размахването на чаршафа.

— Слабак! — удовлетворено избоботи Тупиков. — Добре, разрешавам изтегляне към предварително подготвените позиции. Излизай, полей се на душа до вратата и чакай там. Обаче да не свършиш водата, ей! Остави и за мене!… Охх! Ухааа!

Следващото размахване на чаршафа отвя Громов през вратата като глухарче, подхванато от огнен вихър. Той си опипа косата и удивено откри, че не пуши, но все пак побърза да завре глава под слабичките струйки студена вода. Колкото и да бяха опитвали приятелите му да го научат да изпитва удоволствие от мъченията на руската баня, Громов изпитваше наслада единствено на този заключителен етап.

В преддверието миришеше на гнило дърво, на мухъл и на още нещо гадно. Отначало Громов реши, че под дюшемето има умрял плъх, но после видя чорапите на полковника, пое си дъх, зави ги с другите му дрехи и се почувства доста по-комфортно.

Заслушан скептично в пъшкането на полковника зад вратата, Громов отвори куфарчето и сложи на килнатата масичка едно шише водка. Само едно. Водката винаги трябва да е малко, тогава се поглъща особено жадно. Не е необходимо да знаеш, че има и още.

— Ей, голям кеф!

Тупиков излезе — в облаците пара и целият полепнал с листа; приличаше на горски дух. Тутакси оцени сервираното на масата, така че се задържа под студения душ само секунди и докато Громов успее да разбере какво става, вече седеше на пейката срещу него, стиснал две алуминиеви чашки. Громов си помисли, че ако ще използва и двете, вероятно ще изгуби дар слово още преди да минат по същество, и тъкмо да отвори уста, едната чаша тропна пред него.

— Налей! — изкомандва Тупиков.

На неговата възраст едва ли беше участвал в бойни действия, но пък на бойното поле сто на сто щеше да издава също толкова кратки команди със същия решителен тон, който не търпеше никакви възражения. „Огън!“ — например. Нямаше начин да не му се подчини човек.

— Жена ти няма ли да ти се кара? — все пак се поинтересува Громов.

— Само да посмее! — войнствено заяви полковникът. — Днес може да си пийна. Човек не продава Родината всеки ден, нали така?

Някъде по средата на тази тирада той успя някак да изгълта първата порция, но не посегна към мезето — вслушваше се във вътрешните си усещания. След малко кимна удовлетворено и заповяда:

— Да се повтори!

Громов — беше отпил само мъничка глътчица — се престори, че налива поравно, изчака Тупиков да обърне и втората чаша и да замези с една рибка и каза:

— Не си прав обаче за Родината, полковник. Може и да се продава, обаче не я продавам аз, ако ме разбираш. Нито я купувам.

— Вярвам ти — избоботи Тупиков. — Понеже ако не ти вярвам, ще излезе, че съм подлец. А пък така всичко си е наред. Пийваме, хапваме, приказваме си. Човек, като пийне, много неща може да каже, нали така? — И му намигна хитро. — Много хитро ме изработи с моята Любаня, да ти кажа. Ако бях отказал парите, щеше да ми изяде душицата. От ДС-то си, нали?

Без да отговори, Громов бавно изгълта чашата си, сложи я внимателно на масата и само се усмихна.

— Няма как да не си — убедено повтори Тупиков. — Само вие от КГБ-то пиете с такива ледени физиономии. Разправят, че ви давали някакви специални хапчета, противоалкохолни. Вярно ли е?

— Просто дългогодишна практика. — Громов вдигна рамене.

— Моята сто на сто е по-дълга, обаче… — Тупиков се навъси и си призна. — Алкохолик съм, братче. Бях де.

След това не кой знае колко убедително уточнение прозвуча ново предложение да се налее. Пак опразниха чашите и полковникът най-после мина по същество.

Всичко, което трябваше да прави Громов, беше постепенно да намалява дозите, да напомня на Тупиков, че има и мезе, и да насочва разговора в необходимото му русло с добре обмислени въпроси.

И чу наистина интересна история.

 

 

— Значи службата я почнах в най-южната точка на отечеството, в Кушка. Кумис на корем, за мезе — юзди. Обаче не пиехме кумис, нали ме разбираш, водчица си поркахме. — Погали нежно шишето. — Наистина си беше четирийсет градуса, сериозно, знаеш ли каква жега е там. Гадна, гадна, обаче се пристрастява човек. Смучеш шишето като биберонче. Та така, заради тая работа — вирна палец към устата си — ме пратиха в резерва в разцвета на силите ми. Изобщо не е справедливо, честно ти казвам. Ами че в армията дори на бойната техника й се полага спирт, какво ще си говорим за хората…

Всички военни пият, знаеш го, защо на мене да ми го натресат, а? Нашият спец ми го натресе, Рябокон се казва. Голям гадняр. Прати ме на медицинска комисия и ме изритаха в резерва заради язвата. Отдавна ми е минала тя, честно, обаче после главният лекар ми вика: така ни наредиха, нали разбираш. И значи ме изчушкаха от строя, че и будилник ми подариха на прощаване. За чий му е на пенсионер будилник бе, а? Аз и без това не мога да спя по цели нощи!

Та какъв значи беше номерът, да ти кажа. Елементарен като мръсна партенка. Рябокон значи, като началник на специалния отдел, решава да се запознае по-подробно с биографията ми. В смисъл — нали съм в щаба съвсем отскоро, да разбере какъв съм и що съм. И значи праща писма на колегите си по всички инстанции в местата, където съм служил, и те му отговарят. Пишат му какви съм ги дробил още на младини и така нататък, а да ти кажа, има какво да му пишат. Такива ги вършех, че и сам си се чудя как съм си опазил и пагоните, че и главата даже.

Един път на развод излязох пред командира на дивизията с връзката на гърба, да ти кажа. Чудиш се, а? Всички се чудеха после. Та значи как стана. Пийнал бях — половинка. А бе от мъка, от умора, от махмурлук, какво значение има! И вместо да спра, след като ще идват големи началници, взех че пих и домашна. И се отрязах. Отивам значи да драйфам и да не си изцапам връзката, си я разхлабвам и си я извъртам на гърба. После се мия, нагласявам си фуражката — и на плаца. И нали съм главен инженер, генералът ме вика. Тръгвам аз — леви-десни, леви-десни! Ръката на козирката, прибрал съм си корема и марширувам, все едно съм на Червения площад. Сериозно! И като ревна целият плац — нали връзката ми се вее зад мене. А бе, ясно ти е…

Много такива истории мога да ти разкажа, обаче, като те гледам, не си дошъл за тях… Добре де, ти наливай, наливай, пък аз ще те осветя по въпросите, които те вълнуват толкова. Хм…

Питаш ме от къде на къде Рябокон ще се интересува от моралния ми облик, така ли? Ами — във всеки щаб си има кирливи ризи и значи не трябва да се вадят, нали. В Московски окръг пък ставаха такива неща, че… Веднага го усетих. Пък и ти не си дошъл току-така да разпитваш за щаба, тъй де… И значи решиха да ме разкарат и колкото и да му обяснявах на оня Кон, че от четири години капка не слагам в уста, той не вярва и не вярва. Гледа ме с ония ми ти влажни очища, мърда мустак и ми вика: „Ама нищо общо няма бившият ви алкохолизъм, Иван Сергеевич, моля ви се. Язвата ви е единствената причина. Ами ако се перфорира? Ще ви пратим в резерва, ще си почивате, ще си гледате здравето…“ И ми се хили, конят му с кон, и мърда мустак. Хубав мустак обаче — всички женички направо изтръпват, като го видят… А, отвлякох се. Да ги оставим женичките. Та какво значи казвах?…

Аха, значи щабът. Като навсякъде, и в него специалните служби са сложили ръка на всичко. А бе оня педал Рябокон живее като генерал бе! Само кучето му има повече жилищна площ от мене и Любаня. И защо? Защото във военните сфери пари се въртят — не по-малко, отколкото във финансовите, да. Че и повече. Големи пари, ей! Ако вземем да купим водка с тия пари, нов потоп можем да направим. Сериозно.

Наливай де, наливай! До най-интересното стигаме вече, нали трябва да ми развържеш езика, хитрушко такъв! Да не си мислиш, че не те виждам, че не пиеш? Виждам аз, всичко виждам. И не си приказвам с тебе, понеже си ме напил, разбираш ме. А защото дойде като човек, с уважение. Можеше да ме привикаш на Лубянка да ми вземеш показанията насила, да ми тикаш удостоверението си в муцуната — ама не, свестен човек си, пари ми предлагаш. Пич си. Уважавам те аз тебе.

Всъщност всичките от вашите служби ви уважавам, сериозно. Ще ми разправят колко сте били лоши, как сте тормозели хората — глупости! Ред трябва да има, ред! Здрава ръка. Като при Сталин! Я налей да минем на въпроса…

Знаеш каква ми беше длъжността, обаче едва ли си представяш колко документи минават през материално-техническото. Без хора като мене едно копче не може да се отчисли, ей! Началниците пък копчетата хич не ги интересуват, те си имат други интереси. И значи сега само слушаш вуйчо си Ваня и запомняш. Понеже това няма да го повторя, сериозно ти казвам. Още утре, ако не и днеска, леля ти Любаня пак ще ме закара при доктора и каквото съм ти казал — казал съм…

Значи така. Във военните складове всичко можеш да намериш, нали ме разбираш. А може и да не го намериш, стига да искаш. Загряваш ли? Загряваш, загряваш — виждам. Нали това ти е работата.

И значи аз тия складове ги прерових от горе до долу, когато ги приемах. Та да нямам никакви липси. Или пък да няма нещо в повече — то не е по-добре, ако ме разбираш какво ти казвам. Значи ориентирах се на място и в обстановката и ако някой речеше да ме попита: „Води ли се в щаба еди-каква си хуйовина?“, веднага можех да отговоря тънко, ясно и високо: „Тъй вярно, води се в такова и такова количество и толкова и толкова бройки“. Или обратното: „Не се води такава хуйовина, обаче имаме петнайсет хиляди други, и те същите хуйовини, плюс еди-колко си броя кура“. Образно казано де, нали не се сърдиш. Значи ти ги зарежи хуйовините, ами слушай сега какво ще ти кажа. Става въпрос за медикаменти и медицинско оборудване за толкова пари, че страх да те хване. Интересно ти е, а? Че как няма да ти е интересно, ха! Най-интересното е обаче, че всичките тия хапченца и протези ни се водеха на нас, на щаба. А аз изобщо не бях чувал за тях. Ужас! Теглих баланса и се замислих. Значи мене може да ме разжалват за един кашон вмирисани консерви, а пък те си продават подвижни болници както си щат и изобщо не им пука. На тях не — ама на мене да. Щото на мене ми се пече яйцето знаеш къде.

Съвсем случайно разбрах за тия медикаменти, сериозно. Седя си в новичкия кабинет и ми звъни телефонът. Някакъв чужденец се обажда, две думи не връзва на руски, и ми казва да съм приемел факс, нали така. Факсът обаче си беше без грешчица и вътре си пише черно на бяло: така и така, медицинското оборудване от вашите складове ни интересува, плащане веднага, уведомете ни кога наши представители могат да дойдат да видят стоката и да се подпише договорът. Стока обаче няма — знам го много добре, нали трябва да ми се води.

И значи блъскам си главата и се чеша където не ме сърби. После обаче виждам, че писмото е до бившия помощник началник-щаб, как беше… Ху… Аха, Хурдамедов. Той беше умрял седмица, преди да ме назначат — отишъл за риба и се удавил човекът. Значи всъщност него търсеха. И какво да направя? Можех да си обърша задника с тоя факс и да забравя всичко, ама не — тръгнах да го чета пак, подробно.

И гледам отдолу забележка, със ситен шрифт. За някакво споразумение, подписано от нашия командващ окръга. За същото това оборудване май. Обаче какво значи оборудване, мой човек, а? Материално-техническа част, това значи. И аз я завеждам — цялата. Мене ще държат отговорен. Така че грабвам факса и право при началник-щаба. А той ме гледа, очите му направо четирийсет и осми калибър. Не знам, казва, нищо за никакви лекарства и така нататък, вие, другарю полковник, по-добре си направете инвентаризация, понеже чух, че били изчезнали някакви консерви и освен това и сухари. Демек — разкарай ми се от главата и не си пъхай носа, където не ти е работа.

След което пък ме емнаха от специалния отдел и докато се обърна, ми откриха старата язва и ме пратиха в запаса. Не им паснах май. Може пък и за добро да е.

 

 

— Поне не е за лошо — съгласи се Громов. — Рябокон е умрял вчера, чу ли вече? Катастрофа. Елементарно, когато искаш да се отървеш от някого. Днес те има, утре те няма.

— Пада му се, да ти кажа — развълнувано избоботи Тупиков и стисна чашата си по-здраво. — Лека му пръст. Няма да кажа друго, щото ако почна да разправям, водката няма да ти стигне, гражданино чекист.

Не стига че приличаше на буре, но вече и миришеше на буре. Почти без да замезва, вече беше успял да излока почти литър водка — Громов още беше на половината на третата си чаша.

— Не е необходимо — каза примирително Громов. — Друго ми кажи ти на мене, Иван Сергеевич… Толкова важен ли беше тоя Рябокон? Хайде, да продава дребни партиди стрелково оръжие, иди-дойди, но чак изтребители… Кой ще позволи на един подполковник да върти милиони?

— Което си е вярно, вярно си е — призна Тупиков, погледна събеседника си уж в очите, но или не ги уцели, или нещо на стената над рамото на събеседника му му привлече вниманието, защото се загледа безизразно натам, а после пък изобщо зацикли на чашата си.

— Добре де, какъв е номерът все пак? — продължи Громов. — Защо точно Рябокон ще те разкарва? И изобщо каква е ролята му в цялата тая история?

— Ха, роля! — изсумтя Тупиков и замляска един домат. — Най-обикновена пешка.

— И кой го местеше? Началник-щабът, така ли?

— Ами, началник-щабът! И той е пешка в мащаба на министерството. Лично командващият окръга генерал-майор Чреватих му дърпаше конците на Рябокон, така мисля. Не знам как, но си е направил от специалния отдел лична гвардия. Дааа…

Почти го изпя това „дааа“, и то толкова басово, че би посрамил всеки начинаещ дякон. След което стана, олюля се й докладва, че временно напуска с цел аварийно източване. Докато се завърташе, насмалко не бутна с провисналия си маркуч празното шише. Вмъкна се в банята — очевидно дори яко на градус не смееше да рискува да излезе навън, където можеше да го дебне махновката Любаня.

Мислите на Громов впрочем бяха много далече от взаимоотношенията между съпрузите Тупикови. След изчерпателната лекция на бившия помощник началник-щаб мотивът за извършения терористичен акт ставаше разбираем, дори съвсем ясен. Като бяха унищожили самолета с хуманитарната помощ, престъпниците бяха прикрили следите на злоупотребата. Факсът, попаднал при Тупиков по погрешка, доказваше, че престъплението е предварително замислено. Докато дипломатите и служителите в съответните ведомства бяха уреждали въпросите, свързани с доставката на помощта в Чечения, престъпниците военни вече бяха знаели точно какво и как ще направят, когато самолетът кацне на летището на военния окръг. И бяха почнали да продават откраднатата помощ още преди тя да стигне до складовете. Бяха наблюдавали и пилота Северцев още преди той да знае на какъв полет ще го пратят. Единствено някой най-горе на армейската пирамида можеше да предвиди всичките тези подробности.

В резултат на прозорливостта на военните престъпници представителите на Червения кръст бяха подписали не само призив към милосърдие, но и смъртна присъда. На самите себе си. Защото за господа военните мирът е като чесъна за вампирите. За какво им е? И за какво са те самите, ако има мир? Не просто противоположни понятия — антагонистични. Вярно, самолетът с хуманитарната помощ не беше взривен по идейни причини. Пари бяха причината, при това огромни пари. Интересно колко ли струваше откраднатата помощ, която генерал-майор Чреватих толкова беше бързал да пласира.

Тъкмо този въпрос зададе Громов на полковника, щом той успя да излезе от банята.

За да може да преодолее разстоянието до масата, на Тупиков отначало му се наложи да се хване с две ръце за касата на вратата и после рязко да се оттласне от нея, за да придаде на туловището си нужната му инерция. Кацането на стола се получи малко тромаво, но въпреки пукота и скърцането полковникът успя да не бутне нищо по масата.

— К’во? — Очите му бяха толкова кървясали, че си личеше, че скоро ще забрави с кого говори. Десният му лакът беше затиснал обелка от салам, а левият киснеше в локвичка водка.

— За каква сума ставаше въпрос във факса? — повтори Громов и натика с крак куфарчето с неотворената водка под пейката.

— Ктцяло от семнайстдодвайсмльона долра — каза Тупиков; погледът му блуждаеше по стените. — Взавсмостот…

Засега звуците, които издаваше, се поддаваха на разшифровка. Стоката беше оценена от седемнайсет до двайсет милиона долара в зависимост от окомплектоването, начина на доставка и други договорени условия. Иначе казано, ако успешно проведяха „медицинската“ операция, щяха да гушнат тлъсти пачки в зелено. За да се разбере кои точно участват, на първо място трябваше да се попритисне командващият Московския военен окръг. Доста трудна задачка, особено за сам човек!

— Парите са умът, честта и съвестта на епохата! — внезапно високо заяви Тупиков.

Успя да го каже невероятно разбираемо. Това често се случва на пияни до смърт малко преди окончателно да изключат от действителността.

— Я ми кажи как да се добера до Чреватих — бързо го попита Громов.

— Ти си дяволът!

Е, това беше. Край на моментното просветление, оттук нататък разговорът май щеше да се контролира от господин Тременс.

— Защо да съм дяволът? — позасмя се Громов.

— Дяволът си! — упорито повтори Тупиков. — Купуваш ми душата! И очите ти са дяволски. Защо светят, а?

— Добре де, щом казваш. Значи така — аз съм Луцифер Дяволович, собственолично. Обаче не ме пращат от преизподнята за твоята душа, ами за генерала. Много ми трябва. И то бързо.

Тупиков отпусна брадичка на гърдите си и избоботи:

— А, не… Няма да ти кажа. Едно е да продадеш тайна, съвсем друго — човек. Бивш свой командир, междувпрочем. Помниш ли я оная песен: о-фи-цери, о-фи-цери, храбри пламенни сърца…

— Е, сега и за старшината си като новобранец ще почнеш да ми разправяш. — Громов се намръщи. — Какъв офицер е Чреватих бе? Търгаш е той. Нов руски генерал. Него ли ще взимаш за пример?

— Принципите са си принципи, мой човек. Ако ще сипваш — сипвай. Край на приказките.

Громов вдигна куфарчето, отвори го и извади втората пачка. И попита твърдо:

— Любаня ще ти я прибере, нали?

— Ами да де — съгласи се Тупиков. — Защо?

И като че ли понечи да вирне непокорно глава, но тя само клюмна към другото му рамо.

— Защото всеки мъж трябва да си има фонд „И аз съм човек“ — продължи Громов и размаха пачката под носа му. — Тук са още пет хиляди и жена ти няма да научи за тях, освен ако сам не й кажеш… Та значи как се разбираме, Иван Сергеевич?

Тупиков помърда устни, после изтърси:

— Значи сто.

— Не сто, а пет. — Громов говореше кротко, както се говори на капризно дете или на съвсем пиян човек. Дори разпери пръстите на дясната си ръка. — Пет. Хиляди.

— А азтказвам — сто! — Тупиков тресна с юмрук по масата. — Тарифата е петсет долра на санс. Три часа и… свободна си, маймуно! Да влезе следващата!

Очевидно се беше поувлякъл и вече водеше въображаем диалог с мацки на повикване. Не с най-скъпите, разбира се, но безотказни и любвеобилни. Наложи се Громов да го пораздруса за рамото и да му припомни реалните неща в тоя живот:

— Не бързай толкова де! Човек първо трябва да си заслужи сладкия живот с приматките.

— К’ви матки бе?!

— Маймуните имах предвид — поправи се Громов. — На тебе ти трябват пари за тях, на мен ми трябват координатите на генерала. Става ли?

— Става. Обаче първо парите! — настоя Тупиков, грабна пачката, отнесе я в банята, очевидно последния му защитим рубеж, и когато след минутка се върна, понечи да си легне на пода. Громов обаче по никой начин не можеше да му го позволи, така че се наложи да му поразтърка ушите, да го попляска по бузите и да го подържи под студената вода, докато казанчето не свърши.

— Уффф! — Вече пак на стола, полковникът енергично тръсна глава и се поинтересува: — Отдавна ли сме в банята?

— Два — два и половина часа — отвърна Громов.

— Значи Любаня скоро ще предприеме атака — навъсено каза Тупиков.

— Вдигаш бялото знаме и се предаваш, няма как иначе. Не си забравил къде си скрил парите, нали? Добре. — Громов лапна цигара и примижа, все едно димът му влизаше в очите, макар изобщо да не я запали. — Давай сега по същество. Как да се добера до генерал Чреватих с минимални усилия и максимална бързина?

Тупиков — почесваше замислено космите по гърдите и по чатала си — отвърна:

— Не можеш да се добереш до него в никоя от частите на окръга. В щаба също не можеш да го сгащиш. Апартаментът му е в блока на министъра на вътрешните работи, така че ти е ясно, че и там няма да те огрее — има много сериозна охрана. Остава значи какво?

— Ами ти ми кажи. — Громов го посочи с вече запалената цигара.

— Остава значи вилата му в Завидово — неохотно изсумтя Тупиков. — Вилната зона се охранява, разбира се. Но не и от цяла рота десантници, нали ме разбираш. С други думи, може да се влезе… Не знам за излизането обаче. Това не ти е да го вкараш на някоя булка…

— Кога генералът ходи на вилата? — прекъсна го Громов. — Сам ли? Има ли семейство? Компания?

— В неделя вика приятели на лов. Много ходели, така разправят. Аз не съм ходил, не знам.

— А самата вила виждал ли си? — попита Громов, вярно, без никаква надежда да чуе утвърдителен отговор.

— Ако дори веднъж му бях стъпил във вилата — с основание отвърна Тупиков, — изобщо нямаше да си приказвам сега с тебе, да те таковам.

И се намръщи: може би си помисли, че при такова отношение от негова страна ще се наложи да върне аванса.

Громов обаче само каза:

— Опиши ми го тоя твой генерал — да не го сбъркам с някой друг.

— Е, няма проблеми. — Тупиков се поотпусна и дори се огледа за още водка, но за негово разочарование водка нямаше. — Значи — Генадий Виленович Чреватих. Не можеш го сбърка. Висок, строен. Побеля вече, обаче косата му си е гъста като на младеж. Къдрава. А бе, прилича на един артист… забравих му името… И има белег ей тука. — Тупиков прокара пръст през лявата си вежда. — Разправят, че като курсант се бил на дуел с шпаги, обаче аз не вярвам на такива измишльотини, да ти кажа. Тия, дето се бият на дуел, не стават генерали. Те отиват в дисципа.

— Това ли е всичко? — Громов си взе куфарчето и стана.

— Ами… май да — каза Тупиков уморено. — Обаче…

— Какво?

Громов го изгледа с надежда, но го очакваше разочарование.

— А бе видях, че имаш и друго шише в куфарчето. — Говореше хем виновно, хем умолително. — Що не ми го оставиш? Трябва да изкарам някак тука в банята до утре. Ще ме атакува моята, нали ти казах. На нож. Пък на мен ръката не ми се вдига да я ударя. Вярно, че е зла, ама е много дребничка, разбираш ме.

— Дръж! — Громов небрежно му подхвърли бутилката и Тупиков успя да я хване в мига, преди да падне на пода. — Обаче внимавай, полковник. Пази си здравето.

— Свикнал съм аз, не бери грижа. Какво ли не съм пил!

— Нямах предвид пиенето. Ако някой научи, че сме си приказвали…

— Не съм дете де, знам — изръмжа Тупиков, докато отвърташе капачката на шишето. — Рано ми е още да мра. Толкова грехове имам да изкупвам… — Отпи яка глътка направо от шишето и въздъхна. — Половината да изкупя, пак добре.

— Няма абсолютно никакъв смисъл — каза Громов, преди да излезе. — Половината е все едно нищо — петдесет на петдесет. Или ги изкупваш докрай, или си си грешник. По честно е, нали разбираш.