Сергей Донской
За Русия с любов (19)

Глава 18
Топло… по-топло… горещо!

Мръснобелият питбул свъсено оглеждаше владенията си. Те се простираха дотам, докъдето виждаха гуреливите му очи. Където и да отидеше, кучето винаги се намираше в центъра на територията си. И затова никога не бързаше, когато очертаваше границите й, като вдигаше крак. Не признаваше чужди граници. Ако някой се ползваше с авторитет пред свирепото бяло куче с розови като на албинос очи, това беше единствено стопанинът му. За да го защити, питбулът Гранд беше готов да разкъса гърлото на всичко и всички, въпреки че не беше по високите скокове. Но пък можеше да строши костите на всеки враг без излишни подскоци — просто почваше от който и да било крайник, щом го докопа. Да се биеш с него беше все едно да се биеш с месомелачка, в която са ти тикнали ръката, крака или лапата. Онези, които отдалече го сравняваха с озверяла свиня на криви крачета, бяха до известна степен прави. Освен това Гранд приличаше на огромен бял плъх с широки гърди и къса опашчица. По характер бе по-скоро сухоземна акула — сблъскаш ли се с нея, винаги губиш. Осъзнаването на това правеше кучето невероятно високомерно. То например никога не лаеше по непознати. Защо да си хабиш гласните струни, след като можеш да уплашиш всички дори само със страшния си вид?

Понякога Гранд изпитваше досада от липсата на достойни противници, но все пак по-често се опияняваше от мощта си.

Здравата каишка, на която го държеше стопанинът му, изобщо не би могла да го удържи, ако решеше да прояви наистина своенравния си характер. Но пък кучетата затова си имат стопанин — та да ги обуздава само с присъствието си, без никакви подръчни средства. Онзи, който не може да внуши на кучето си желанието да му се подчинява безпрекословно, се лъже, че е господар на четириногия си приятел. Всъщност тогава е само разводач и източник на храна. Та било то и любим господар. Но слабо уважаван.

Човекът, който беше извел Гранд в ранното сиво утро, не се отнасяше към тази жалка категория. Изобщо не беше необходимо да напомня за ръководната си роля с подвикване или жест: Гранд непрекъснато беше настроен на вълната на господаря си и долавяше и най-малките промени в поведението му. Знаеше какво може да поиска господарят му още преди командата да бъде казана на глас. И докато вечер мислеше за живота си, Гранд все по-често стигаше до извода, че да се покорява на избрания си господар е също толкова приятно, колкото и да усеща превъзходството си над всички останали.

Косата на господаря на цвят и пипане приличаше на козината на верния му пес. В останалата му външност нямаше нищо сурово или заплашително. Той можеше да прави впечатление на интелигентен и кротък човек, което умело използваше в ежедневието. Ако някой кажеше на съседите на Борис Юриевич Власов, че той е шеф на специално подразделение във ФСС, те просто нямаше да му повярват. Може би само някои от по-старото поколение щяха да се плеснат по челото и да възкликнат: „Ама разбира се! Как не се сетих! Досущ Андропов, преди да се разболее! И по същия начин си крие злобния поглед зад очилцата. Трето поколение интелигент, хайде де! Без да му мигне окото ще ти резне гръкляна! Да не дава Господ да го срещнеш в гората по тъмно!“

Което би било съвсем несправедливо спрямо Власов. Полковниците от ФСС не ходят по тъмно в гората и не прерязват гърла — поне собственоръчно. А и дори да има такива епизоди в биографиите им, за тях не знае никой освен самите те.

Днес пък беше утрото на спокоен неделен ден и Власов, облечен с тъмнолилав анцуг, кротко разхождаше кучето си из двора — най-обикновен чичко малко пред пенсия. Кучето беше малко страшничко, разбира се, но пък стопанинът му беше много мил човек, човек, с когото винаги е приятно да си поговориш.

— Добрутро — каза бабата, която всяка сутрин ходеше да си купува мляко от някаква лелка.

— Добро утро. — Това пък беше представител на руската буржоазия, направо галеше окото с плавните си обтекаеми форми. Ей сега щеше да изприпка зад ъгъла, да дръпне едно джойнтче и да се върне със същото подрусване. Той си го водеше джогинг.

Само мълчаливо кимване и забързано потропване на токчета — съседката по етаж, пак се връща от среднощна среща. Още е млада и почти не й личи, че е прекарала безсънна нощ. Полата й обаче е с ципа отпред. Разсеяла се е нещо — или от любов, или от съвсем обяснима умора.

— Здравейте. — Виж, това беше нещо ново! Власов се обърна учудено и видя майор Громов. Дори да приемеше, че Громов нарочно се беше приближил възможно най-тихо, защо Гранд не беше реагирал поне на миризмата? И защо, след като направи две крачки към непознатия му човек, спря, все едно си беше блъснал муцуната в невидима стена? Обикновено в такива случаи дори се дърпаше — а сега каишката беше хлабава, почти опираше земята.

— Здравей, здравей — каза Власов. Знаеше, че отстрани изглежда абсолютно невъзмутим, но настроението му все пак мъничко се сговни. Не биваше да си позволява подчинените му да го изненадват. А и трябваше май да се заеме по-сериозно с дресирането на Гранд. Много са се разпуснали всички — и служебното куче, и също така служебният майор.

— На разходка, а? — възпитано попита Громов.

— Не, надявам се, че още спя и само си ми се присънил — също толкова възпитано отвърна Власов. — Нали се разбрахме да се видим в понеделник.

— Не издържах и реших да намина по-рано.

— Самотата ли те мъчи? Вземи се ожени.

— По-добре да си взема куче, като това. — Громов кимна към Гранд, който внимателно оглеждаше десния му крак.

— Харесва ли ти? — Власов се наведе и потупа Гранд по врата.

— Да. Късокосмест.

— В смисъл?

— Ами не се скубе като жените — обясни Громов съвсем сериозно. — Включваш прахосмукачката най-много веднъж на две седмици.

Власов — жена му, вече над петдесетте, имаше плитка до кръста и всеки ден се решеше пред огледалото до безкрай и събираше космите, та да си направела някога перука — се усмихна насила.

— Затова ли дойде? Да си поприказваме за жените и кучетата?

— Не. За помощ дойдох.

— И как така реши, че ще ти помогна? — Власов малко раздразнено си нагласи очилата. — Някои хора бяха решили да си направят частно разследване и да ми докладват в понеделник. Днес е неделя. Или може би бъркам?

Щом чу, че господарят му повишава тон, Гранд реши, че е време да се запознае с десния крак на Громов — много го беше харесал — по-отблизо.

— Началникът винаги е прав. — Громов — все така гледаше Власов в очите — небрежно подритна масивната муцуна на питбула, който душеше дънките му.

Вместо незабавно да заръфа подритналия го крайник, Гранд седна и сащисано загледа майора. Стопанинът на първия и началник на втория трябваше да положи доста усилия, та също да не зяпне сащисано. Накрая се навъси и попита жлъчно:

— Какво толкова е станало?

— Трябва да поговорим.

— Само?

Громов вдигна рамене.

— Е, зависи.

— Добре де, идвай — изсумтя Власов и тръгна към входа на блока.

Гранд малко се позапъна, но като се убеди, че непознатият върви след господаря му, се успокои и бодро затропа с нокти по асфалта.

За пръв пък Власов изпита почти неудържимо желание да изрита домашния си любимец. Затова ли беше положил толкова усилия да го дресира? Та всеки да може безнаказано да го подритва? Не и него обаче — полковникът не търпеше подобно отношение. Настроението му тази сутрин обаче вече не беше безоблачно. Както и небето, впрочем.

 

 

— Чай? Кафе?

— Кафе, ако може.

— А ако не може? — пошегува се Власов.

— Пак кафе. — Громов също се направи, че се усмихва.

— Имам само нес — каза Власов, докато слагаше чайника на котлона.

— Идеално. Става бързо.

— И внук ми все бърза. На три годинки е и иска всичко веднага. Дете, какво да го правиш. — След това подмятане Власов се усети, че и той се държи като дете, и изсумтя: — Казвай какво искаш. Проблеми ли има?

— Молби. Две. — За по-нагледно Громов вирна два пръста.

Получи се нещо като знака „V“ — победа. Много бързаше обаче майорът да се радва на победата.

— И какви? — Власов го каза небрежно, все едно не го интересуваше нищо освен чайника на котлона — нито молбите, нито пръстите, които Громов беше вдигнал така нахално буквално под носа му.

— Първо — невъзмутимо продължи Громов, — спешно ми трябва информация, а в неделя достъп до информацията имате само вие.

Власов усили газта и подхвърли през рамо:

— Ако си мислиш, че ще хукна в Управлението да ти вадя информация, много се лъжеш. — И добави заядливо: — Това не ти е нескафе: разбъркваш го — и готово.

— Борис Юриевич — укорително каза Громов. — За да изпълните молбата ми, е достатъчно да си включите компютъра. Миналия месец го свързахте с базата данни.

— Бе тая вода защо не кипва! — раздразнено възкликна Власов. Водата очевидно го интересуваше толкова силно, че не отговори на напомнянето на подчинения си.

— Защото — обясни Громов — чайникът не бива да се гледа. Казва го още Джеръм К. Джеръм. Обръщаш му гръб, правиш се, че изобщо не те интересува, и той веднага завира и почва да бълва пара през чучурчето.

— Глупости! Има си закони на физиката. Нагрявана площ, температура, дебелина на съда. — Докато изреждаше тези рационални доводи, Власов все така се взираше в чайника, без да обръща внимание на гостенина си и на молбите му.

— И какво ще правим, Борис Юриевич? — напомни гостът за съществуването си.

— Какво всъщност те интересува? — почти изръмжа Власов. — Стига си ми дрънкал глупости.

— Извинете за глупостите. Няма да се повтори.

По гласа на Громов можеше да се заключи, че се хили, но като се извърна рязко към него, Власов видя, че впечатлението му е погрешно. На лицето на Громов не бяха изписани никакви емоции — и си остана точно такова, докато той излагаше същността на молбата си.

Интересуваше се от средното и висшето командно звено на щаба на Московския военен окръг. По-точно от офицерите, минали в резерва през последните два месеца.

— Или пратени в резерва — уточни накрая.

Власов направи физиономия, все едно това е поредната глупост от страна на Громов, и изхъмка:

— Добре де. Като свършим с кафето, ще видя какво има в компютъра. — Лицето му потъмня, все едно върху него беше паднала невидима сянка. — Какво беше второто?

— Втората ми молба — каза Громов — е съвсем простичка, Борис Юриевич. Изобщо няма да ви затрудни.

— Радвам се да го чуя — отвърна Власов. — Неделя е все пак, а в неделя си почивам.

— И много хубаво правите — великодушно се съгласи Громов. — Значи дайте ми десет хиляди долара и си тръгвам веднага.

Власов — тъкмо се обръщаше към чайника, който вече бълваше пара — май си изгори ръката и в първия момент успя само май да изругае. Не беше съвсем сигурно обаче, понеже не изрази чувствата си с думи. Вместо това спря газта, пак се обърна към събеседника си и го попита строго:

— Даваш ли си сметка за какво ме молиш?

— Разбира се. — Громов кимна в знак, че си дава сметка и че е съвсем наясно с нахалството си. — Обаче не ви ги искам да си купя нова кола. Парите ми трябват, за да приключа операцията.

— Каква операция! — Власов чак подскочи, все едно пак се беше опарил. — Нали ти дадох свободен ден!

— Петък — каза Громов. — Днеска е неделя, неработен ден.

— Виж, с това съм абсолютно съгласен. Неработен е. Значи прибирай се вкъщи.

И Власов махна с ръка като недоволен помешчик, който нарежда на някой досаден крепостен да му се махне от главата. Громов не реагира. За да се погаждаш с началството, трябва да можеш да се владееш. Честно казано, това невинаги му се удаваше, но пък той се стараеше да го постигне. Ако му беше махнал така някой с по-нисък ранг, вече щеше да е поне с изкълчена ръка. Власов обаче запази непокътната и ръката си, и високомерното си изражение.

За да се усмихнеш на събеседника си е достатъчно просто да отпуснеш част от лицевите си мускули и да напрегнеш друга. Обикновено Громов се справяше с това много добре. Тази сутрин обаче му се наложи малко да се понапрегне. Приложените усилия все пак си струваха — усмивката се получи идеална, в най-добрите холивудски традиции. Без да й позволява да угасне преждевременно, Громов се постара да каже с почти кадифен глас:

— Ще ви напиша разписка. В смисъл — взимам назаем десет хиляди и ви ги връщам с лихва.

— С лихва значи!? — Уточнението за лихвата ядоса Власов май още повече, отколкото молбата на Громов, и той закрачи нервно из стаята. — Сделка ли ми предлагаш? Лихва ще ми дава той, моля ви се!

Като шеф на ЕР, Власов разполагаше със средства за непредвидени разходи — петдесет хиляди долара в пет кредитни карти. Всяко разходване на тези средства естествено водеше до безкрайно съставяне на отчети — дори само от мисълта за това направо го заболяваше глава. В момента обаче главата го заболя без никаква връзка с отчетите — заболя го от невъобразимото нахалство на майора, който се държеше с него, полковника от ФСС, като с някакъв лихвар.

— И кога ще ми ги върнеш? — попита той. Беше минал зад Громов и го гледаше в тила.

— Ако операцията е успешна — никога — честно отговори Громов.

— Ами ако не е?

— Е… — Громов се начумери. — Имам две хиляди. Останалата сума ще се постарая да погася възможно най-бързо.

— Толкова ли е важно това за тебе? — Власов го заобиколи, за да може да го погледне в очите. — Къде си тръгнал с рогата напред? Някакви капиталистчета значи пращат хуманитарна помощ, тя изчезва… голяма работа, пак ще пратят — сигурно вече я товарят и ще стигне до Чечения. Какво те бърка това тебе? Стой си кротко. — Власов размаха пръст като строг учител. — На никой не му пука!

— Тук бъркате — каза Громов; усмивката все така беше на устните му, само че вече съвсем ледена, както и погледът му. — На мен ми пука. — Помъчи се да не трепне, като си спомни за нелепо загиналата Лариса. — Всъщност и на вас не ви е толкова безразлично, колкото се опитвате да го изкарате.

— И защо си толкова сигурен? — Власов присви очи.

— Нали ви чух какво казахте за военната мафия. Че генералите искали властта и че това не ви харесва. Понеже лампазите около президента няма да се успокоят, докато не ликвидират подразделението ни. Ние сме им като трън в задника.

— В очите — машинално го поправи Власов.

— И в очите — съгласи се Громов. — Най-важното обаче за тях е собственият им задник. За него ги е страх. Да не би нашата задача е да им помагаме да си го пазят?

Власов запотропва с пръсти по масата, после каза:

— Нали искаше кафе? Направи си сам — бързам. В девет имам среща с помощника на президента. Нямам време за глупости.

И излезе. Останал сам, Громов си напълни чашата с нескафе почти до половината. Без захар — никаква захар не можеше да премахне горчивината в душата му. Всичките му усилия бяха напразни. Трупове, показания, предположения… За нищо. Без пари планът, който беше разработил, беше неосъществим. Нямаше и време. Никакво.

Вече се канеше да изгаси цигарата си, да стане и да си тръгне, когато Власов влезе в кухнята — току-що избръснат, румен след афтършейва.

— Тръгваш ли?

Каза го съвсем делнично.

— Да — отвърна Громов.

— Изчакай малко — каза Власов и заразбърква кафеено-захарната пяна в чашата си. — Тъкмо разпечатвам сведенията, които те интересуват.

— Нямаше смисъл да хабите хартията, Борис Юриевич.

— Честно да ти кажа, и на мене така ми се струва. — Власов се усмихна и сложи на масата карта със златен печат. — Но все пак реших да рискувам. Ето ти го залога ми.

Громов го погледна. Очите му бяха изсветлели почти до бяло.

— Вие…

— В картата има десет хиляди — продължи Власов с неестествено спокоен тон. — Може да се изтеглят от всеки клон на Империал банк. Работят и в неделя, капиталистите му с капиталисти. — Отпи доволно от кафето, въздъхна от удоволствие и намигна на Громов. — Какво ме гледаш като теле електрически влак? Казвай какво откри. Следата води до щаба на военния окръг, така ли?

— Не следа. — Громов се усмихна. — Цяло шосе.

Дори малко кривата му усмивка беше повече от всички други, с които бе удостоявал началника си досега.

 

 

Громов си тръгна, но Власов не бързаше за измислената среща с помощника на президента, а седна умислен в тежкото кресло в кабинета си — то, както гласяха легендите в КГБ, беше приютявало сиятелния задник на самия другар Семичастни.

О, какви славни времена бяха! Всички си изпълняваха задачите безпрекословно, дисциплината в службите беше желязна и разните му там майорчета изобщо не можеха да направят нищо, без да го съгласуват с началството. А сега? Власов стисна юмруци, все едно щеше да дръпне невидими юзди. Само че не държеше юзди. И имаше само една възможност да се справи с Громов. Безноса. С бял саван.

Власов смяташе, че хората от специалните служби са много по-долу от него, и изобщо не ги обичаше, но по волята на съдбата сега беше принуден да работи с тях. Така бяха решили „горе“, така му бяха заповядали — а от изпълнението на заповедта зависеше дали той, довчерашният и днешен полковник, утре ще стане генерал.

Още през 1994–1996, по време на военните действия в Чечения, от редовната ичкерийска армия беше останало само името. Вярно, в нея имаше и зенитно десантни полкове, и артилерийски дивизиони, и какви ли не спецподразделения, дори инженерни батальони. Но чеченските полкчета всъщност бяха колкото руски батальон, а батальоните съответно — колкото роти. Освен това ичкерийското войнство като цяло се попълваше със запасняци, а това е все едно да свикваш в строя овце.

За сметка на това в страната се навъдиха безброй военизирани отряди, които не се подчиняваха на властите, а на онзи, който плаща повече. Всичките тия Басаевци, Хайрахоевци, Бараевци и Радуевци бяха нещо като безброй войнствени князчета, които не можеха да се разберат помежду си, да не говорим да си взаимодействат.

Прословутият уахабизъм, който пусна здрави корени в Ичкерия през 1999-а, направи чудо — нещо, което не бе успял да направи нито шериатът, нито Шамил, нито родовите традиции: обедини всичките бандитски формирования под едно знаме, на което би трябвало да има не вълк и дори не полумесец, ами символично изображение на долар. От този момент всъщност почнаха истинските проблеми за Русия.

На практика всички полеви командири влязоха в така нареченото Тайно общество „Ичкерия“ — ТОИ. И нищо не беше, че самият чеченски държавен апарат стана просто филиал на Обществото. Лошото бе в новата тактика на чеченците. Те почнаха да се ограничават в родината си само с незначителни акции и схватки и насочиха главния си удар към Москва.

За кратко време на този невидим фронт бяха спечелени толкова решителни победи, че пораженията в истинската война вече нямаха никакво значение. ТОИ просто си купи десетки видни руски политици, влиятелни чиновници, телевизионни магнати и банкери. И за да се разруши цялата тази структура, някой трябваше да се поразрови не само във всички институции на федералната власт, но да прочисти и силовите структури. Впрочем работата на Власов бе да прави точно това. Но пък той също се беше добрал до исполинските ясли на ТОИ, а като почнеше да похапва от тях, човек вече не искаше да се върне към скромните дажби на полковник от ФСС.

С други думи, финансовата машина на ТОИ работеше на пълни обороти. Громов само се пречкаше в краката на всички и изобщо си нямаше представа колко мощен механизъм се опитва да спре. Защото механизмът съществуваше, функционираше безотказно и нямаше начин да бъде спрян — най-много съвсем безразсъдно да се напъхаш в него и после да слушаш как безмилостните зъбни колелета ти трошат костите с пукот.

Честно казано, на полковника му беше жал за майора — този глупак не беше пожелал да разбере намеците му и да последва благожелателните му съвети. От друга страна, Власов не обичаше генералите от армията. Не чак до такава степен обаче, че да се откаже от своето парче баница и да легне в братската могила заедно с близкия му по дух Громов. Трупове в този случай и без това имаше предостатъчно. Първо екипажът и пътниците на злополучния самолет, който просто не биваше да стигне там, закъдето беше излетял. После на оня свят отиде и хомосексуалното трио, съставено от Едичка Виноградов, Артур Задов и депутата Шадура. Момчетата, които бяха докарали депутата при дежурния в момента Власов, също трябваше да бъдат ликвидирани. Плюс семейство Северцеви. Е, и накрая — основната фигура в играта, подполковник Рябокон. Беше необходимо за логичния завършек на милата родна картинка, та всичко да е тихо и мирно. Винаги и при всички обстоятелства. Да, никакви проблеми няма и не може да има във великата Руска федерация.

И с това всичко щеше да свърши, ако не беше Громов. Ама защо толкова се ядоса заради оная своя курва?! Къде беше ръгнал с рогата напред? По-добре щеше да е да си пукне там и когато трябваше, а не да създава суматоха и да нервира началниците.

Контролът на операцията беше възложен лично на Власов.

Планът беше дързък и гениален като всичко просто. Изпълнението му позволяваше на ТОИ да убие два заека с един куршум. Първо, да не допусне нормализирането на обстановката в Чечения, където недоимъкът и озлобяването на обикновените хора бяха въглените, които подхранваха огъня на гнева на народните маси. И докато тъпите маси пламтяха от омраза към Русия, умниците преспокойно си вадеха кестените от огъня. Втората задача на ТОИ беше за пореден път да дискредитира Руската федерация в очите на Запада и да изкара чеченските убийци като благородни народни отмъстители. Америка значи праща на Ичкерия лекарства, а Русия не стига че лее куршуми и снаряди срещу мирното й население и избива и осакатява невинни хора, ами не им позволява да получат и медицинска помощ. Ужасната Русия! Жандармът не само на Европа, но и на Азия!

На другарчетата на Власов и на самия него изобщо не им пукаше, те не се интересуваха от голямата политика. Интересуваха се единствено от големите пари.

Основната част на пратката, която не беше стигнала до Грозни, вече беше прибрана в закътани армейски складове и чакаше да я натоварят за Ирак. Тоест откраднатите медикаменти и медицинско оборудване се продаваха на трета страна, с изгода за важните участници в сделката, разбира се. След това с получените пари се закупуваше оръжие, което, пак с голяма печалба, се пращаше в гореспоменатата многострадална Чечения. В резултат на тройната далавера в сметките на участниците се трупаха цели планини долари. Ръководството на ТОИ гледаше през пръсти на тия търговски номерца на хората си. Но нямаше да прости провала на една толкова важна операция. На никого. Тоест — на Власов.

Ако се издънеше, го чакаше злощастната съдба на спецченгето Рябокон, че и по-лошо. Толкова начини за ликвидиране на неудобни лица вече бяха измислени, че човек можеше цяла енциклопедия да напише.

Мда.

Власов взе копие на разпечатката, която беше направил за майора. Не беше измама — всички сведения в нея си бяха съвсем истински. И докато я даваше на Громов, Власов много добре знаеше кого ще избере майорът. Тупиков, от щаба, вече в запас — единствения, който беше достатъчно близо до Москва. Е, действай, майорче. Вилата на Тупиков беше усамотена. Не чак на края на света, разбира се, но ако някъде около нея загинеше някое прекалено любопитно лице, изобщо нямаше да го намерят.

За да реши окончателно съдбата на Громов, полковникът трябваше просто да набере един номер и да каже няколко думи. И той го направи. Макар че му потрябва доста повече време от обикновено да вдигне слушалката — а след разговора обърна на екс водна чаша чист спирт и наруга милата си съпруга, която дойде да го вика да закусват.

— Ще те изгоня и вместо тебе ще докарам кучка за Гранд! — кресна й с продраното си от спирта гърло. — Късокосместа!