Сергей Донской
За Русия с любов (18)

Глава 17
Изкушение

Громов се събуди някъде рано следобед и се освежи с редуване на горещ и леден душ и енергична гимнастика. След което направи всичко възможно да събуди и гостенката си. На няколко пъти най-безцеремонно я бута по рамото, обясняваше й, че вече пеят не знам кои си петли, но Регина мърмореше нещо неразбрано и пак се свиваше на кълбо на дивана. Наложи се да й пусне телевизора и да усили звука докрай. При което избра не коя да е програма, ами стари хумористични предавания. Жизнерадостният кикот на артистите и зрителите според него просто нямаше как да не я събуди — когато ти е зле, това, че някой се весели, е най-гадното.

Оказа се прав. Някъде по средата на поредното изпълнение на един белокос ветеран на хумора и сатирата Регина седна в чаршафите и попита сърдито:

— Гаврите се с мен, а?

— Донякъде — призна той.

Сънена, разчорлена и сърдита, тя го изгледа подозрително.

— Защо?

— За да не си мислиш, че животът е песен.

И пак й отговори съвсем искрено. Ако искаше да се прави на добър, би трябвало да я остави да спи до утре. От друга страна, Громов не можеше да си позволи толкова време, пък и Регина не заслужаваше чак толкова съчувствие. За всеки има трийсет сребърника, срещу които е готов да продаде и най-близките си. За Регина тези сребърници бяха ЛСД-то. Е, тя сама беше направила избора си. Всяка монета, с която плащаш в този живот, има две страни, като прословутия медал. Регина беше готова да продаде всичко и всички, но и да я купиш не беше кой знае какъв проблем.

Защото когато наркоманът си иска дозата, когато го побиват ту горещи, ту ледени тръпки, а после обратно, когато изпитва каквото изпитва, той става наистина благодатен материал за всеки, който иска да го накара да направи нещо. Готов е на всичко, за да се отърве от страданията си. Показваш му желаната награда и става мек като памук, не, като пластилин всъщност — можеш да направиш от него каквото си искаш, на всичко ще се съгласи. Жалко, че здравословното състояние на наркоманите не им позволява да извършват подвизи — иначе от тях щяха да излязат чудесни стахановци и Павловци-Корчагини. Планини биха повдигали в името на Нейно Величество Дозата.

До момента, когато Регина вече нямаше да си намира място без „хапченце“, оставаше съвсем малко. Доколкото Громов можеше да прецени, вече бяха минали двайсет и четири часа от последното — всъщност последните. Което означаваше, че току-що събудената девойка щеше да става все по-нервна и по-нервна. Всъщност той точно с тази цел я беше събудил. Наистина жестоко, да. Но ако да си милосърден означава да угаждаш на желанията на наркоманите, Громов предпочиташе да е от другата страна на барикадата. И затова, без да обръща внимание на скимтенето откъм банята, в която се беше заключила Регина, той невъзмутимо я чакаше да стигне до нужното му състояние.

Което стана на смрачаване. Тя влезе в кухнята — Громов правеше чай — със страдалческа физиономия и каза:

— Откарайте ме вкъщи. Моля ви!

Устните и сенките около очите й бяха едни и същи на цвят — тъмновиолетови. Като на труп, дори по-лошо.

— И защо? — небрежно попита Громов, докато сваляше чайника от котлона.

— Мама сигурно много се тревожи.

— Не се тревожи, повярвай ми.

— Тревожи се! — упорито повтори Регина и зъбите й изтракаха. Вече я тресеше.

— Ами обади й се. — Гласът на Громов беше дружелюбен, но в усмивката му нямаше и капчица топлина.

Точно както очакваше, Регина не тръгна към телефона. Вече изобщо не се мъчеше да скрие, че цялата трепери. И викна:

— Искам вкъщи! Веднага!

— Сигурна ли си? — Громов си наля чай и чак сега я погледна, все едно я виждаше за пръв път.

— Да! — Регина тропна с крак.

— Ами тръгвай тогава. Пари за такси искаш ли?

— Да!

— Значи ще ти дам — каза Громов. — Обаче да знаеш, че вкъщи те очаква доста неприятна изненада.

— Каква изненада?

— Казах ти — неприятна. Пълната противоположност на онова, което мога да ти предложа тук.

— И какво можете да ми предложите? — Регина присви недоверчиво очи.

Громов мълчаливо извади от джоба си флакончето, което бе взел от апартамента на Северцеви, изсипа съдържанието му в шепата си и я протегна към нея. Мъничките кехлибарени хапченца сякаш светеха. Очите на Регина също светнаха в кехлибарено.

— Откъде ги взехте? — изсъска тя.

— Е, не си малко момиче, можеш и сама да се сетиш.

— Дайте си ми ги!

И докато връхлиташе да ги вземе, се удари в ръба на масата. Заболя я, но това не я спря и тя скочи пак — и този път се удари в газовата печка.

Громов поклати глава.

— Няма да стане така.

Регина облиза изпръхналите си устни и каза прегракнало:

— А как? Казвайте какво искате от мен!

Гледаше втренчено стръвта. Нямаше как да знае, че Громов беше сменил ЛСД-то със синтомицина, който беше взел от аптеката. Разликата можеше да се види само ако човек огледа хапчетата внимателно. А в състоянието, в което се намираше, Регина изобщо не беше способна да го направи.

— Тази награда, малката, ще я получиш само срещу съвсем честни отговори — каза Громов и сви шепата си в юмрук.

— Честни? — Очевидно Регина беше очаквала съвсем различно предложение. И нямаше нищо против, впрочем — изобщо не й пукаше, стига да й дадат поне едно-едничко хапченце.

— Искате да ме питате за Валентино? — сети се накрая. — Ще ви кажа, всичко ще ви кажа. Обаче първо…

— Нещо май бъркаш, малката — прекъсна я Громов. — Правилата ги определям аз. Обърни се. Виждаш ли онази врата? Това е килерът. Тесен е и ще се блъскаш в стените, обаче е най-подходящото място да се погърчиш там — нямам по-добро. Значи така — или ми казваш всичко без никакви пазарлъци, или отлагаме разговора… — той се направи на замислен — за ден-два. Кое избираш?

— Питайте де — тросна се Регина. Не й трябваше и секунда, за да направи избора си.

— Сядай тогава — любезно каза Громов. — Ще ти налея чай и ще си поприказваме. Локумче искаш ли?

— Мразя локум! — Тя го изгледа предизвикателно, но бързо сведе очи: спомни си, че съдбата й всъщност е в ръцете му.

— Захар в чая?

— Какво искате да знаете за Валентин? — отговори Регина на въпроса с въпрос. Дори само от мисълта за нещо сладко й се гадеше.

На Громов почти не му се наложи да я насочва в отговорите. Монотонно, но за сметка на това много подробно, Регина му разказа историята на любовта си към Валентин Мезенцев… и ЛСД. Малко след като се запознали, тя му казала колко е лесно да си намериш екстази във всяка дискотека, а той й казал, че бил донесъл от Холандия нещо по-добро. С това се почнало. И с това свършваше — за нея. Онова, което ставаше между дозите, май изобщо не я интересуваше. Все едно ставаше въпрос за съвсем чужд човек.

Изобщо не я интересуваше и това, че преуспяващият бизнесмен Мезенцев внезапно се е превърнал в покойния полковник Рябокон. Смъртта на годеника й я вълнуваше единствено защото след като бе умрял, той вече нямаше как да й доставя дрога.

— Това е — глухо привърши тя. — Няма го вече Валентино. Пада му се обаче. Да ви кажа, никога вече няма да се вържа на тоя номер.

„Вързала си се вече — възрази й Громов наум. — И си се вързала, и си вързана — няма отърване. Ще се слагаш на всеки, който дори само ти покаже хапченце. Какво да те правя сега?“

— Не ме ли чувате? — викна Регина. — Всичко ви казах.

Очите й светнаха нетърпеливо.

— Без едно — флегматично каза Громов и остави празната си чаша на масата. — Какво ти подаряваше милият ти годеник?

— Какво ми подаряваше ли? — Погледът й се отмести, но веднага се върна, като привлечен от магнит. — Дреболии, нищо особено. — Сбърчи носле. — Парфюмчета, дрънкулки, едно плейърче. И бельо, розово. Много го възбуждаше.

— И на татко ти и майка ти също правеше подаръци, нали? — Докато палеше цигарата си, Громов примижа с едно око.

— Те всъщност не го интересуваха — каза Регина. — Мен искаше. По розови чорапи.

— А термосът?

— Какъв термос?

По-фалшива интонация не можеше да докара дори да искаше.

Громов извади от джоба си флакончето с хапчетата, повъртя го между пръстите си и каза замислено:

— Да взема пък да ги изсипя в клозетната чиния…

Регина се хвърли към него през масата, направо легна на нея, и протегна ръка.

— Чакай бе! Нали се разбрахме?

— Така ли? — Громов погледна към банята, все едно наистина мислеше да направи каквото беше казал. — И за какво се разбрахме?

— Недейте!

— Хм… — Той я погледна почти незаинтересовано.

— Сетих се. Един ден Валентино наистина донесе някакъв голям термос… — Регина наведе глава, сякаш оглеждаше патето на нощничката си. — Каза, че бил изненада за татко. Да съм го сложела в багажа му преди полета.

— Преди последния му полет — уточни Громов. — И ти си послушала щедрия си приятел. Без изобщо да заподозреш нещо, нали?

— Да! — викна Регина и вирна брадичка; и се видя колко разкривено е лицето й.

— И после също не си заподозряла нищо — продължи Громов. — Когато самолетът е гръмнал. Гръмнат от подаръка на фалшивия Мезенцев. Заедно с татко ти.

— Да!

— А сега гръмнаха и майка ти. — Гласът на Громов стана съвсем безизразен. — Право в лицето. В магазина. Направи го едно от приятелчетата на любимия ти Мезенцев.

— Какво?! — Регина се дръпна назад и насмалко не падна от стола. — Кога?

— Снощи. — Громов скръсти ръце на гърдите си. — Точно докато си се друсала. Ако не бях дошъл, изобщо нямаше да се събудиш… Сега какво? Имаш ли да ми кажеш нещо, или те интересуват други неща?

И протегна ръка към нея. В шепата му се търкаляше златисто хапче.

— Божичко! — прошепна Регина.

Громов мълчаливо наблюдаваше душевната й борба — беше изписана на лицето й. Борбата беше кратка. Онова, което победи, грабна хапчето и си го тикна в устата.

 

 

Регина клечеше в антрето и гледаше стената. Никакви мисли — само предвкусване. Когато стената почнеше да се превръща в екран, на който да се появят първите фантастични картини, можеше да се премести на дивана, а още по-добре — да се заключи в банята. Шуртенето на водата щеше да се превърне в омагьосваща музика, пространството щеше да се разшири до невероятни простори и щеше да дойде лекотата, без която вече не можеше да живее. Регина не си спомняше точно с каква сила я притиска атмосферният стълб, но тази нощ я натискаше десет пъти по-силно. Направо щеше да я размаже, като някаква жалка буболечка. Цялата вселена беше срещу нея.

Шарката на тапетите, в която се беше втренчила, лекичко потъмня. „Почва се“ — с облекчение си помисли Регина, но в същия миг осъзна, че вижда всъщност само сянка на стената. Беше сянката на мъчителя й — чия друга можеше да е?

— Какво още искате? — страдалчески попита Регина. — Няма ли най-после да ме оставите на мира?

— Вече те оставих — каза той и затвори телефона. — След малко ще се разделим.

Регина мръдна рамене. Беше й все тая дали ще се разделят и дали някога ще се видят пак. Искаше единствено по-бързо да се озове в другото измерение.

— Знаеш ли какво е синтомицин? — попита Громов. Изобщо не беше помръднал.

— Не знам. И не искам да знам. — Регина изгледа с омраза джинсите му. Не искаше да вдига очи по-нагоре. Пък и не можеше — клепачите й бяха прекалено натежали. С очите й също май ставаше нещо — едва можеше да ги движи.

— Жалко. — В гласа на Громов прозвуча неприкрита подигравка. — Не ти ли е интересно все пак какво ти дадох?

— Какво? Какво казахте?!

— Дадох ти синтомицин. Нямам представа какво лекува, но едно знам със сигурност — че не предизвиква халюцинации.

— Син… Синто… — Регина все пак успя да вдигне очи, може би защото държеше да се увери в реалността на ставащото.

— Синтомицин — каза Громов с любезна усмивка. — Надявам се да не е слабително.

— Вие!… Вие!…

Типичен случай от онези, за които се казва: няма думи, само емоции. Регина успя, да се изправи срещу мъчителя си, задъхваше се от гняв.

— Сърдита си, че съм те излъгал, нали? — сети се Громов. — Да, излъгах те. Обаче и наркоманите лъжат безогледно, за да си набавят дозата. От къде на къде ще разчитат на честно отношение към себе си, а?

— Дайте си ми хапчетата!

— В тази къща няма никакви хапчета освен аспирин. — Громов разпери ръце.

— Мръсник!

Левият й юмрук полетя към гърдите му — и отскочи от тях като тенисна топка. Същото се повтори и с десния. Колкото до лицето му, Регина изобщо не можа да стигне до него. Да не би пък вече да започваха халюцинациите и да се мъчеше да удари призрак?

— Три опита стигат — каза Громов. — Четвърти не ти позволявам. Така че вземи се стегни.

За нея нямаше проблеми веднага да смени тактиката. В състоянието, в което се намираше, всички средства бяха позволени. Ако я бяха оковали и бяха сложили дозата пред очите й, щеше да си прегризе ръката като лисица в капан лапата. Разярена фурия — точно такава се чувстваше Регина, когато се насили да се усмихне. С много сладка, много мамеща усмивка.

— Е, добре — измърка тя. — А някакви… някакви по-специални желания? — Гласът й стържеше, но въпреки това тя се мъчеше да се направи на палава.

— Никакви. — Громов поклати глава.

— Ама съвсем никакви?

— Не се унижавай. — Той я стисна за китките и ги натисна надолу, за да я спре да си вдигне нощницата чак до пъпа, та да му покаже какво губи. — Онова, за което мечтаеш, вече го няма. Изхвърлих го. Няма го — разбери.

Краката й внезапно се подгънаха и тя седна на пода. Вече нямаше сили да се противопостави на налягането на атмосферния стълб.

— Какво?! — успя само да прошепне.

— Нищо. Просто очистих планетата от няколко милиграма зло. Не е кой знае какво постижение.

Регина насмалко да се разреве, но й хрумна спасителна мисъл. Громов й беше казал, че ще й даде пари за такси. Щеше да се прибере, да вземе долари — знаеше къде са скрити, — да си облече нещо и да мръдне до центъра. Там бързо щеше да намери спасителната доза. Днес можеш да си купиш всичко. Включително щастие. Каквото си поискаш щастие.

— Обещахте ми, че… — почна тя.

Громов все едно прочете мислите й и каза:

— Не можеш да се прибереш у вас. Ще те убият. Пък и вече е късно.

— Защо? — успя да попита Регина.

— Обадих се да дойдат да те вземат.

— Вие от милицията ли сте?

— От ФСС. По-гадно звучи от ЛСД, нали?

На Регина не й беше до шегички и попита унило:

— Ще ме арестуват ли?

— Само ще те задържат. Това е в твой интерес.

— Ще умра! — изкрещя Регина толкова силно, че дори сама се уплаши. — Преструвате се, че ме спасявате, а всъщност ме убивате. Ще умра! Ще пукна!

— Няма. — Гласът на Громов беше тих, но по някакъв тайнствен начин заглуши виковете и стенанията й. — Умира се от наркотици, не без тях.

Извисяваше се над нея — строен, уверен в себе си, силен. Да се търкаля в краката му внезапно се оказа по-трудно, отколкото да се изправи. Така че тя се хвана за стената, стана и тихо попита:

— И какво ще стане с мен сега?

— Ще те боли — отвърна Громов, без да се поколебае дори за секунда. — И тялото, и душата. Ще те разпитват. Изобщо — връщаш се в реалността. Никой не може да избяга от нея.

— Няма да издържа — прошепна Регина.

— Само не се прави на най-нещастната на света. Всички, които умряха по твоя вина, с радост биха си сменили местата с теб.

— Може би… Но ми е лошо. Толкова ми е лошо, че…

— Когато ти е лошо и ти се струва, че не може да стане по-лошо, си повтаряй едно: ще мине. Не го забравяй.

— А когато е хубаво? — Регина се опита да се усмихне. — Тогава какво да си повтарям?

— Същото. — Громов я погледна право в очите. — И това ще мине.

— И да живея така?

— Засега никой не е измислил друг начин — каза Громов.

Може би щеше да добави нещо, но в този момент на вратата се звънна.