Сергей Донской
За Русия с любов (17)

Глава 16
Психотерапевтичен сеанс

Известно време Регина остана да лежи неподвижно на една страна, свикваше с мисълта, че това тук е тя. Отначало беше неприятно учудена от непрогледния мрак, който я заобикаляше отвсякъде, но постепенно се сети, че причината е в плътно стиснатите й очи. Трябваше просто да ги отвори. Направи го. И веднага съжали.

В тъмната стая, в която се намираше, имаше само едно мъничко прозорче, зад което беззвучно беснееше озъбено чудовище. Не откъсваше очи от нея и се зъбеше, явно искаше да прегризе стъклото, което го отделяше от нея. И правеше някакви ужасни гримаси. Бяло лице, черна зейнала уста, жълти зъби… Ужас!

Ужасът постепенно се смени с облекчение, смесено с отвращение. Не беше чудовище — беше само шутът Мерлин Менсън с трико телесен цвят. Натикан зад телевизионния екран, не беше по-опасен от всеки друг кретен, натикан в лудницата. Регина понечи да въздъхне облекчено, но въздухът се заби в гърдите й, все едно я бяха пронизали с леденостуден кол.

Телевизорът — „Филипс“, с изключен звук — й беше абсолютно непознат. Също както и мебелите в стаята. И самата стая впрочем. Ако не беше толкова чудовищно отпаднала, Регина щеше да скочи и да побегне, все едно не са я сложили на диван, а на ешафод. Да не говорим, че беше със старата си нощничка, която не носеше вече от години. И че под нощничката нямаше нищо.

Все пак се опита да се надигне. Трийсетина секунди седеше в положение на неустойчиво равновесие, след това земното притегляне победи, тя се просна по гръб и почти изстена от отчаяние. Почти — успя да се сдържи, за да не стане нещо още по-страшно.

И все пак някой я беше чул. В стаята безшумно се появи мъжки силует, постоя неподвижно в полумрака, после рязко вдигна ръка. Регина трепна, а после стисна очи, понеже ярката светлина беше направо непоносима. Странно, но чак сега осъзна, че навън не само е нощ, ами късна нощ, дори ранно утро — онзи час, когато на света е най-тъмно. Часът на оживяващите призраци и кошмари.

Със замряло сърце, Регина оглеждаше непознатия изпод трепкащите си мигли. Беше тъмнокос, светлоок и приличаше повече на артист, отколкото на маниак или изнасилвач. И все пак тя реши да се престори на заспала — включи се детският инстинкт, който ни кара да затваряме очи при всяка опасност. Онова, което не виждаш, не може да ти направи нищо лошо. Важното е да не гледаш. Регина се надяваше, че непознатият ще се махне също толкова неочаквано, колкото се беше появил. Но наивната й хитрост не можа да го излъже. Той пристъпи към нея и попита:

— Как е, пътешественичката?

Тя не отговори, въпреки че при друг случай не би му се разминало заради пренебрежителния му тон. Продължи да го разглежда изпод мигли и реши, че няма причина да се страхува от насилие от негова страна… но и че май не бива да му вдига скандали. Той се държеше като господар на положението — и като че ли наистина беше. Обаче какво искаше от нея? Кой беше и откъде се беше взел? По-точно — как самата тя се беше озовала в тази стая, която очевидно беше негова?

— Ръцете и краката ти как са? — пак попита той.

— Нормално, защо? — успя да каже Регина: гърлото й се беше свило като тръбичка за плодов сок.

— Ха, защо! — позасмя се мъжът. — Да си чувала за нарколепсия случайно? Патологичен сън. Идиоти и идиотки като тебе си губят кръвообращението на крайниците и трябва да им ги режат.

— Да бе! — изсумтя Регина, но за всеки случай си размърда ръцете и краката. След което се сети, че в позата, която е заела, е по-добре да не мърда крака прекалено активно, и изгледа непознатия сърдито.

— Кой сте вие?

— Можеш да ме наричаш Громов.

— Все ми е тая как мога да ви наричам. Питам ви кой сте.

— Познат на майка ти. В момента си в апартамента ми под домашен арест. Сега доволна ли си?

— Как ще съм доволна?! — Регина си позволи първата капризна нотка, като при това внимателно наблюдаваше каква ще е реакцията на събеседника й.

Ако тонът й не му се понравеше, веднага щеше да бие отбой. Но на лицето на мъжа не се изписа никакво неудоволствие. То всъщност изобщо не изразяваше нищо. Регина, кой знае защо, си спомни как като ученици ги бяха водили в музея на восъчните фигури. Сега изпитваше чувство, което много приличаше на тогавашните. Гледаш някаква неодушевена фигура, обаче имаш чувството, че и тя те гледа, при това те вижда до дъното на душата ти. Това, че очите и на жив човек може да са също толкова непроницаеми, беше доста неприятно откритие, поне за нея.

Не можа да измисли нищо по-умно от това да се вторачи в тавана — не можеше да издържи повече да гледа в очите тоя Громов. Да гледа пък мускулестите му гърди под разкопчаната риза й беше също толкова неудобно, колкото да се вторачи в тесните му джинси.

Притеснението й не остана незабелязано.

— Ще ти донеса топло мляко, а после ще си поговорим — каза Громов и се обърна да излезе.

— За какво? — почти викна Регина след него.

Громов изобщо не се обърна. Беше от онези мъже, които не чуват онова, което не искат да чуят.

Докато го нямаше, Регина направи нов опит да заеме вертикално положение и постигна известен успех. Постоя права на отмалелите си крака обаче съвсем мъничко и побърза да седне, да не говорим, че се чувстваше неудобно и заради старата си къса нощничка. Дръпнеш я надолу — и деколтето й ти стига чак до пъпа. Придърпаш я нагоре — задникът ти гол. Ужас!

След като по някакъв начин намери оптимален вариант с нощничката, Регина — бореше се с лекия си световъртеж — набързо се запозна с обстановката. Най-модерното и ново нещо в стаята явно беше телевизорът с изключения звук — и с огромен плосък екран. Стандартни мебели, почти никакви украшения, евтин килим. Много чисто и много скучно. Регина обаче, която иначе ценеше разкоша във всичките му прояви, ненадейно си помисли, че на собственика на този апартамент му подхожда точно такава обстановка. Във всеки случай не можеше да си го представи по кадифен халат и чехли, седнал в меко кресло на фона на богата резбована библиотека.

— На — каза той от вратата. Подаваше й огромна чаша. — Изпий го. Ще ти олекне.

— Не искам! — Регина завъртя глава.

Тежката миризма на горещото мляко й напомни колко й е гадно. А когато Громов тикна чашата под носа й, направо й се доповръща.

— Пий!

— Ще повърна!

— Е, после ще избършеш — невъзмутимо каза Громов.

Ако имаше сили да възрази, Регина щеше да възрази. Но сега се наложи да отпие глътка гадно миришещо мляко.

— Какво сте му сложили? — попита капризно; мъчеше се да не диша през нос и се получи „гъгво зде му злозили“.

— Баща ти впрочем е обичал мляко с мед — каза Громов.

— Баща ми изобщо не ви влиза в работата! И откъде познавате майка ми?

— Пий, пий сега. Не се отвличай. Родителите ти са друг въпрос. В момента ме интересува годеникът ти.

Добре че Регина вече беше изпила половината мляко, защото можеше да надигне чашата така, че да скрие очите си зад нея. При споменаването на Валентин сякаш я удари ток. Все пак той я беше накарал — като уж й забраняваше — да вземе тройна доза ЛСД, тя вече го разбираше. Тя пък се беше вързала и беше решила, че ще изпита райска наслада. Е, отначало си беше така, вярно. Обаче после не се качи на седмото небе, а пропадна в седмия кръг на ада, че и по-дълбоко даже. Дори от смътните спомени за преживените ужаси я побиха тръпки.

Громов все едно прочете мислите й.

— Измъкнаха те от гроба, разбираш ли какво ти казвам?

— И кой това? — Регина продължаваше упорито да крие очите си. — Вие, така ли? И сега трябва да съм ви благодарна до гроб?

— Ха, до гроб — изхъмка Громов. — Нали вече беше в него. Интересно как си го представяш.

Тя се обърка.

— Ами…

— По-добре недей, сериозно. Разкажи ми за твоя красавец Валентин. Той ти даде наркотика, нали?

— Трябва да се изкъпя — заяви Регина и решително тупна чашата на ниската масичка.

Громов я вдигна и посочи мокрото бяло кръгче на полирания плот.

— После обаче избърши това, нали?

Регина изфуча възмутено, вдигна полата на нощничката си и обърса масата.

— Сега доволен ли сте? — Като се имаше предвид, че под нощничката беше гола, въпросът й прозвуча наистина доста двусмислено.

Громов обаче не беше от хората, които лесно се смущават.

— Обикновено съм доволен, когато гостите не ми цапат жилището — каза той спокойно. — А че трябва да изчистят, каквото са изцапали, то си се разбира от само себе си. Не е моя работа, нали така?

След което седна на фотьойла срещу телевизора, преметна крак връз крак и се вторачи в екрана — даваше на Регина да разбере, че трябва да намери банята сама.

Което не беше кой знае колко сложно в двустайното апартаментче дори за нея. Регина се заключи отвътре, нагласи водата и замислено огледа шампоана за вана. И може би защото беше квадратен, почти като паве, внезапно й се прииска да фрасне с него Громов по главата. Ама хубавичко да го фрасне, та да забрави за студенината и невъзмутимостта си.

След секунди обаче, след като се полюбува в огледалото на почти почернялата си физиономия, Регина реши, че би трябвало сама да се фрасне по главата. Громов изобщо не беше преувеличил, че я е измъкнал от гроба. Зомби — на това приличаше.

— Голям мръсник излезе, Валентино — изсъска тя и се пъхна под горещите струи. — Защо го направи?

И се затърка толкова яростно, все едно искаше да си смъкне и кожата, и спомените за човека, на когото напоследък беше принадлежала изцяло.

 

 

Громов седеше в същата поза. Само дето между пръстите му димеше цигара, а на масичката неизвестно как и откъде се беше появил поднос с изпотена бутилка водка, чаша, сандвичи и няколко чепки грозде. Кой знае защо, изглеждаше, че всичко това се е появило по вълшебство — невъзможно й беше да си представи как Громов мие гроздето на чешмата или реже салам. По-точно — не й се искаше да си представя такава банална картина. Ако си я представеше, нещо в двойственото й отношение към този човек щеше да умре.

Защо толкова го беше грижа за нея? Защо го интересуваше Валентин Мезенцев? И изобщо — кой беше пък тоя тип?

Изобщо не беше като приятелите на майка й. В поведението и външността му нямаше и нищо бандитско или милиционерско. Много странен тип. И интересен. Още не беше срещала такъв. Е, толкова по-добре. Само мъжете си мислят, че старата дружба ръжда не хваща. Като жена Регина беше на противоположното мнение.

— Защо чашата е само една? — капризно попита тя; опитваше се да изглежда по-бодра, отколкото й беше възможно в състоянието й.

Въпросът й потъна в пустота.

— Сандвичите са с шунка и със сирене. — Громов посочи подноса с цигарата си, без да откъсва поглед от беззвучния образ на телевизора. — Забравих сок, извади си от хладилника. Вече можеш да стигнеш до кухнята, като те гледам.

И я огледа оценяващо, и тя за пореден път си спомни с коя нощничка е. Най-вероятно дължеше това си одеяние именно на Громов. А и освен това сигурно я беше носил на ръце, понеже поне засега тя не виждаше друг начин да се озове от жилището си в неговото. Погледна неволно силните му жилести ръце и си помисли, че не би имала нищо против да усети как я вдигат и наяве. И се намръщи при тази мисъл.

— А чаши? — тросна се и по навик тръсна глава; от косата й се разхвърчаха пръски.

— Сокът е в кутийки — каза Громов. — С тръбички.

— Искам водка.

— Не се и съмнявам. Водката с наркотици е голяма работа… Обаче твоето поколение не беше ли избрало пепсито?

— Избра го — грубо отвърна Регина. — Обаче пепсито става само да преглъщаш екстази по дискотеките.

— Може. Обаче сега не си на дискотека, нали така.

Громов си наля чашата малко над половината и бавно я изля в гърлото си. Въпреки че го наблюдаваше много внимателно, Регина не го видя нито да преглъща, нито да се намръщва поне мъничко.

— Значи няма да ми дадете водка? — Не че искаше да се доотрови, но нали все пак трябваше да се наложи.

— Каква доза взе? — Громов я погледна. — Двойна? Тройна?

— Не е ваша работа.

Регина се тръшна на дивана, грабна решително бутилката и я вдигна към устата си. Водката обаче не попадна в нея — Громов хвана бутилката толкова бързо, че от нея се изляха само няколко капчици. Наля си пак и тропна водката на мястото й.

— Ей! — възмути се Регина.

Възгласът й обаче остана без внимание, така че тя демонстративно си взе един сандвич и още с първата хапка го преполови.

— Валентин ли ти даваше ЛСД-то? — Докато чакаше отговора, Громов бавно изля чашата в гърлото си.

Регина се втренчи в профила му. От устата й висеше парченце шунка — като езиче на коте. Тя се усети, лапна го и измърмори недоволно:

— Ами…

— И аз така си мислех. — Громов кимна и лапна едно зърно грозде. — Хващам се на бас, че пак той е виновен, че си попрекалила с наркотика.

— За какво друго да се хванем?

Регина примижа кокетно. За пръв път се беше хващала на „американски бас“ на петнайсет години и спомените какво точно желание на двама свои съученици трябваше да изпълни и досега я изпълваха с приятна отмала.

— За какво ли? — Громов сдъвка още едно зърно грозде и извади цигара. — За това, че не знаеш адреса на господин Мезенцев и местоработата му. — Помисли за миг и добави: — И индийски също.

— Индийски ли? — Регина го погледна объркано. — Какво индийски?

— Не какво — какъв. Индийски език. Когато те намерих, говореше на санскрит — каза Громов; в гласа му не звучаха никакви емоции. — Адски друсана беше. И се беше опикала. Доста впечатляваща гледка, да ти кажа.

Червенината плъзна първо по врата й, после и по бузите.

— Къде са ми дрехите? — викна тя. — Тръгвам си!

— Тук ще седиш. Забрави ли, че си под домашен арест?

— Това не е нашата къща!

— Правилно — съгласи се Громов малко язвително. — Значи няма какво да си търсиш тук парцалките, които са ти пречели да литнеш на седмото небе, нали? Е, не знам точно къде си летяла. Обаче на пода не изглеждаше много добре. Дори животните не се докарват до такова състояние.

— Вие сте животно, не аз! — викна ядосано Регина.

Громов поклати глава.

— Това тепърва трябва да се изясни.

— Искате да кажете, че аз…

— Искам да кажа — и го казвам, че на някои хора им е изгодно да лазиш на четири крака и да се молиш за доза. В конкретния случай лазиш пред Валентин. Та ако ще продължим със зоологическата тема, уважаващите себе си хора ходят по тази планета на два крака. Да имаш да кажеш нещо по въпроса?

Ако го беше казал наставнически или високомерно, Регина веднага щеше да му го върне. Тя беше отворено момиче и не й пукаше от нищо, дори от това, че е само по къса нощничка. Громов обаче й говореше не от позицията на праведник, който се кара на грешница. Просто й предлагаше да се погледне отстрани, като при това пазеше неутралитет. И въпреки че хапът беше много горчив, тя се насили да го преглътне. Не можа, впрочем, да се сдържи и измърмори:

— Стига сте ме поучавали!

— Акъл не ща, пари ми дай — отвърна Громов.

— Моля?

— Поговорка. Не си ли я чувала?

— Не съм — изсумтя Регина. — А и да съм — голяма работа?

Внезапно се почувства съвсем мъничка — и все едно беше изтърсила някоя глупост пред гости. А пък и тази нощничка с това тъпо пате…

За да прикрие притеснението си, Регина си взе още един сандвич и докато го дъвчеше, се загледа в екрана, където безкрайната пантомима продължаваше.

— Защо не включите звука? — попита след секунда. — Това е Рики Мартин.

Громов взе дистанционното от масичката и го натисна. Вместо латиноамериканския мачо обаче на екрана заподскачаха кадри от други канали.

— Защо не ми оставихте Рики?

— Рики ли да ти оставя? — Громов вдигна вежда. — Той сам си се е оставил и си му е много хубаво даже. Екзотика, мацки…

— Завиждате му! — злорадо заключи Регина и за кой ли път тази нощ се ядоса сама на себе си.

— Ако има нещо, което не обичам в този живот — каза Громов, — то е да се правя на шут. За да си клоун например или поп певец, трябва да ти идва отвътре. Аз това го нямам.

Регина понечи да възрази, че клоуните и певците са съвсем различно нещо, но изведнъж видя на екрана часовник и спря. Секундарникът вече се приближаваше точно към пет часа.

— Вече се съмва! — възкликна тя.

— Ако искаш — каза Громов, — можеш да вдигнеш щорите. Помниш ли как изглежда слънцето?

— Да бе, притрябвало ми е слънцето ви! По това време спя като къпана.

— Като?

— Стига сте ми се подигравали! — кипна тя.

— Няма вече. — Громов й се усмихна. — Всъщност не е зле да се понаспиш. Само ще видя новините и изключвам телевизора. Ти лягай.

Регина се подпря на лакът и понеже нямаше какво друго да прави, загледа новините. Това, че краят на масичката й закриваше половината екран, изобщо не я притесняваше. Тя така и не беше могла да разбере защо баща й не пропускаше нито едни новини. Всъщност изобщо не го разбираше — както и той нея. Той загина — а тя не пророни дори една сълза. Сега обаче при спомена за него сърцето й се сви.

— На колко сте години? — попита тя високо.

— На много.

— На четирийсет?

Той се обърна към нея и каза съвсем сериозно:

— На сто.

— Е, значи младеете — опита се тя да се пошегува.

— Но се чувствам много по-стар. — Помълча и добави: — Понякога.

— Защо?

— Защото с годините се уморяваш от живота. За жалост един ден ще го разбереш.

— И сега го разбирам. Да ви кажа…

— Млъкни!

Регина дори не успя да се обиди от заповедния му тон. На екрана се появи снимка… снимката на Валентин. Кой знае защо, той беше с униформа и с килната над едната вежда фуражка. Още повече я обърка гробовният глас зад кадър:

— … и шофьорът му са загинали на място. Както ни съобщиха от Московския военен окръг, подполковник Сергей Леонидович Рябокон е бил началник на специалния отдел. По случая е образувано следствие…

Гласът на говорителя заглъхна и на екрана се появиха кадри от местопроизшествието. Шосе, осветено от прожектори и фарове на коли: милиция, бърза помощ, микробус, пожарна. Купчина разкривен метал в мазна локва. Хора — размахваха възбудено ръце. И два окървавени трупа на асфалта. Обективът на камерата бързо, сякаш уплашено, се дръпна от тях и се измести към лицето на един румен милиционер с бял ремък през гърдите.

— Огледът на ПТП-то, значи, позволява да се направят някои изводи значи — достолепно почна той. — Пострадалите значи предприемат изпреварване с превишена скорост. — Широк, абсолютно ненужен жест. — През това време по насрещното платно значи се движи друго транспортно средство, а именно „КамАЗ“. — Операторът за миг показа на зрителите ударената кабина на голям камион, а милиционерът посумтя още секунда и мина към резюмето: — Тоест ПТП-то е в резултат от непредпазливостта на водача на лекия автомобил, довело до съответното ПТП, предизвикано от… от…

Милиционерът явно не можеше да се измъкне от словесните дебри, в които се беше залутал; смени го водещият на ТВ-6, изнурен и измъчван от незнайни недъзи. Главата му направо клюмаше на една страна под тежестта на очилата му. След като показа какви неимоверни усилия трябва да положи, за да изправи рамене пред камерата, той унило започна:

— Шофьорът на камаза е избягал от местопроизшествието, но както ни уверяват компетентните органи, задържането му е само въпрос на време. Представител на военната прокуратура заяви пред нашия кореспондент, че следствието трябва да се поеме от неговото ведомство, а не от Федералната служба за сигурност. Няма никакви основания да се подозира, заяви той, че гибелта на началника на специалния отдел подполковник Рябокон е в резултат на умишлено покушение…

Регина тъкмо беше решила, че Валентин просто й се е привидял, че се е объркала нещо, когато пак показаха снимката. „Униформата много му отива — машинално си помисли тя и пак така машинално добави наум: — Отивала му е“.

— Някой познат?

Регина хвърли кратък поглед към Громов, поклати глава и отвърна:

— Не, защо?

— Нещо пребледня.

— Уморена съм. Спи ми се.

— Е, лягай тогава — каза Громов. — Ако ти се присъни годеникът ти, прати му много здраве от мен. Или просто почни да пищиш. Ще дойда веднага.

 

 

Спалнята още миришеше на жената, която бе мечтала да стане пълноправна нейна стопанка. Но безбройните флакончета и джунджурийки, с които Лариса бе маркирала своята според нея територия, вече нямаха място тук — бяха за боклука. Ако човек почне да пази нещата, които му напомнят за хората, с които е бил близък, къщата му се превръща в музей. Безкрайна изложба на тъжни спомени.

Громов застана пред огледалото, извади револвера от кобура, завъртя го на показалеца си и го насочи срещу собственото си отражение. Петнайсет минути абсолютна неподвижност, през които се целиш в дулото на собствения си револвер, са отлична тренировка за всеки стрелец. Но тази сутрин Громов не можа да се съсредоточи. Пречеше му изпитата на гладно водка, вълнението и умората също.

— Добре де, почини си и ти — каза той на отражението си. — Понеже нещо не е ясно кой кого гледа — аз тебе или ти мене.

Легна, сплете пръсти под тила си и затвори очи. Беше достатъчно да смъкне фуражката и пагоните на изникналия под клепачите му образ на подполковник Рябокон, та той да се превърне във Валентин Мезенцев, за когото толкова възторжено му говореше майката на Регина. Вече му беше ясна и военната стойка плюс мустаците на този фалшив бизнесмен. Още една звездичка — и ето ти го полковника, за когото си мечтаят всички попрехвърлили дами.

Началникът на специалния отдел не само беше водил операцията, но и беше участвал пряко в нея. Беше отрупвал Регина със скъпи подаръци, беше я снабдявал с наркотици, беше я опъвал при всяка възможност. В резултат целта беше постигната. Пилотът Северцев сам беше внесъл в самолета взривното вещество, подпъхнато му не къде да е, а в собствения му дом.

В това, че Рябокон и Мезенцев са едно и също лице, нямаше почти никакви съмнения. Реакцията на Регина, докато гледаше репортажа, беше достатъчно красноречива. Громов беше сигурен и че среднощното ПТП е просто начин — един от многото — вече ненужният подполковник да мине в запаса, откъдето никой не може да го повика.

Престъпниците с пагони нямаше как да знаят, че подразделението за екстрено реагиране всъщност е прекратило разследването на терористичното нападение. И разтревожени, че Громов продължава да рови, бяха предприели контрамерки. Отначало се бяха опитали да ликвидират него, Громов, посредством депутата Шадура. Взривът обаче беше довел до противоположния резултат. Вместо кротко да полегне на масата в моргата, Громов беше отпрашил към летището и там беше попаднал на следа, която можеше да го отведе прекалено далече. Тогава, за да попречат на разследването му, бяха застреляли вдовицата на летеца, след това беше дошъл редът на дъщерята на Северцеви. Щом бе станало ясно, че Регина не е умряла от свръхдозата, бяха пратили група да я ликвидира. Подполковникът може би беше изпреварил събитията и беше докладвал нагоре по линията, че Регина вече не е способна да даде показания пред никого освен пред Всевишния. И му се бяха отблагодарили за преданата служба по такъв начин, че и той да млъкне завинаги. Според старото правило: не оставяй никакви следи. Следи обаче все пак бяха останали.

Да, много лоша картина се оформяше от тези откъслечни фрагменти. Но Громов не беше доволен от това, че ги беше сглобил — логическата верига се прекъсваше със смъртта на началника на специалния отдел. Защото какво му даваше това, че е запознат с ролята на Рябокон в цялата тази гадна история? Нищо. Дори Регина да признаеше, че термосът й е бил даден от приятеля й, това пак нямаше да помогне да се разбере кой стои зад него.

Военната мафия? Естествено. Но това понятие беше прекалено абстрактно. Военната мафия не може да се арестува, не могат да й се предявят обвинения, не можеш да я тикнеш зад решетките. За тази цел ти трябва конкретен човек, със съответното звание и длъжност. Иначе какво — все едно да се боксираш с юридическо лице: уж е лице, но на практика го няма, не съществува, не можеш да му размажеш физиономията. То е мит, химера. Също като призрака на комунизма, който бродел из Европа — вездесъщ дявол, най-голямото зло под слънцето… Но това бяха прекалено глобални проблеми за Громов. По-лесно е да пробиеш трето око в челото на първия срещнат бандит, отколкото да се правиш на непримирим борец с мафията и да призоваваш да бъде изкоренена с общи усилия. По-лесно — и във всички случаи по-полезно за обществото.

Това беше последната свързана мисъл, която мина през съзнанието му. В следващата секунда той вече спеше — много дълбоко и в същото време много нащрек. Заспа толкова бързо, че двете отвесни бръчки над смръщените му вежди така и не успяха да се изгладят.