Сергей Донской
За Русия с любов (16)

Глава 15
Мили родни брезички…

Дъбовете и липите около поляната приличаха на надвиснали облаци, а истинските облаци в небето тайнствено сребрееха, осветени от луната. Звездите потрепваха и навеждаха на мисълта, че и в небесната канцелария не всичко с електроснабдяването е наред. Далеко встрани се издигаше алуминиев склад, а може би павилион на увеселителен парк, понеже още по-нататък на фона на виолетовия небосклон чернееше исполинско виенско колело — в този късен час естествено не се въртеше, нямаше кой да се вози. Очертаващите се увеселения очевидно щяха да са единствено за лейтенант Луцкой, което изобщо не го радваше. Той внимателно опипа с език горните си зъби и установи, че двата предни се клатят и че май му тече кръв. Наистина странно. Помнеше как беше изритал противника си — но поредицата последвали събития нещо му се губеше. Кога и по какъв начин му беше нанесен ответен удар? Какво беше станало след това? Къде се намираше? Защо ли му се струваше, че е в Измайловския лунапарк — макар че всъщност не беше много сигурен. Пък и дори да се увереше в това, дали то можеше да му помогне?

Ужасно му се искаше да стисне главата си с ръце и да запъшка, а още по-добре — да запсува. Но и първото, и второто беше невъзможно. Китките на сложения на тревата лейтенант бяха стегнати зад гърба му, а устата му беше запушена с някакъв вмирисан на бензин парцал. Нямаше дори как да изпъшка.

— Да не ви е зле? — попита мъжки глас и един тъмен силует се изстъпи пред него.

Луцкой го изгледа с омраза, но не каза нищо — само по-силно стисна парцала със зъби. Възпитаното обръщение на „вие“ не му вдъхваше никакви надежди и илюзии. Трябваше да го застреля тоя любопитен майор още в магазина, тогава нямаше да му се хили тук, а щеше да лежи озъбен в моргата. Как всъщност се казваше тоя тип? Преди да тръгнат за апартамента на Северцеви, му казаха името му, но лейтенантът изобщо не можеше да си го спомни.

— Громов — каза мъжът, макар лейтенантът изобщо да не го беше попитал — а и не можеше. — А вие, доколкото може да се вярва на документите ви, сте Михаил Евгениевич Луцкой, лейтенант от специалния отдел към щаба на Московски военен окръг, нали така?

Пленникът, разбира се, можеше да кимне утвърдително или пък да завърти глава отрицателно. Предпочете обаче само да измучи и да вдигне високомерно брадичка.

— Така значи — зарадва са Громов. — Ще се правим на герои? Чудесно. Всичко вече е готово.

Лейтенантът изведнъж се разтревожи, понеже се огледа и започна да разбира, че е вързан малко особено. И точно това особено го уплаши.

Двата му крака не бяха вързани заедно. Бяха разкрачени и бяха вързани за грубо издялкани колчета, забити в земята. Но не това беше страшното, а друго — че за същите колчета бяха вързани върховете на две наведени почти до земята брезички. Не го притесни дори това, че ивиците плат, с които бе вързан, са изрязани от собствените му гащи, колкото възможната близка перспектива. Громов всеки момент можеше да измъкне колчетата от земята и тогава той трябваше да удържа изправящите се дървета с крака — а за колко време щяха да му стигнат силите за този акробатски номер? И можеше ли изобщо да го изпълни?

Громов, който внимателно наблюдаваше смяната на израженията му, му обясни.

— В Ангола — наставнически каза той — за тази цел се използват много по-гъвкави дървета, казват се нгвари. Навремето са ги използвали най-вече за лъкове, но времената, както сам знаете, лейтенант, се менят. Вие например и бойните ви другари се разкарвате даже из столицата на нашата родина с автомати в ръце, а представете си какво ли става в дивите джунгли накрай света! Там никой не се учудва дори на базука.

Луцкой изобщо не се интересуваше от далечните африкански джунгли — все пак беше в най-обикновен московски парк, в който не растяха разните му там нгвари, а мили родни брезички. И все пак той не можеше да откъсне очи от тях. От тях и от колчетата, към които бяха приведени. Нима това примитивно дивашко приспособление наистина криеше в себе си смъртна заплаха?

Проклетият Громов пак прочете мислите му и му съобщи доверително:

— Този варварски начин за екзекутиране естествено не може да се нарече хуманен. Но що е това хуманност, лейтенант? Не бихте седнали да твърдите, че да убиеш една жена на средна възраст от упор е по-милосърдно, нали?

Луцкой погледна втренчените в него очи и бързо отклони поглед. Стори му се, че очите светят със същия студен блясък като звездите. Когато те гледат така, се чувстваш като жалка буболечка, изучавана под микроскоп. Изучавана с пълно равнодушие, понеже участта й отдавна е решена и всъщност вече не вълнува никого.

— Както виждам, възражения няма. — Громов настъпи едното колче и разсеяно го разклати, все едно пробваше колко здраво е забито. — Сега на въпроса за по-нататъшната ви съдба, Михаил Евгениевич… — Той млъкна и запали цигара. — Ако приведа присъдата в изпълнение, утре на тази полянка ще открият, така да се каже, не един, а двама лейтенанти. Единия там — Громов кимна наляво, — другия ей там. — И показа с огънчето на цигарата вдясно. — Линията на разкъсването си е набелязана от самата природа, така че половинките ще са почти еднакви.

Луцкой много добре усети къде точно минава тази линия, особено когато Громов клекна, присви едното си око от дима на цигарата и издърпа едното колче. Не цялото, само една третинка може би. Листата на брезичката отвърнаха на действието му с нетърпелив трепет.

— Ммм-ммммм-мм… — измуча лейтенантът; измъчваше се и от безсилието си, и от немотата си.

— А, вече държите да поговорим? — мило се учуди Громов. — Можете ли обаче да ми кажете нещо, което да си струва? Все пак ще се откажа от удоволствието да се полюбувам на раздвояването на личността ви.

— Ъм-ъмммм! — Луцкой отначало кимна, после също толкова енергично завъртя глава. Да, имаше какво да каже, и то важно. Не, не искаше да умре.

— Ами да чуем — съгласи се Громов без кой знае колко голям ентусиазъм. — Най-добре ще е все пак да се опитате да окажете съпротива, да викате за помощ или просто да дрънкате глупости. — Измъкна парцала от устата на пленника с ножа си и неочаквано му намигна. — Хайде, лейтенант. От специалния отдел сте все пак. Проявете храброст и упорство. Представете си, че сте пленник на врага и не бива да издавате военната тайна. Пък дотогава аз ще подготвя нещата. — Громов хвана второто колче и разклати лекичко и него.

— На петнайсети август — бързо почна Луцкой — ме извикаха да се явя при началника на специалния отдел към щаба на военния окръг. По време на разговора ни подполковник Рябокон…

— Е, не бързайте толкова. — Громов се намръщи. — Като сте решили да давате показания, давайте ги поред и спокойно.

Луцкой закима разбиращо и продължи:

— По време на разговора ни подполковник Рябокон ми нареди да проведа с взвода си секретна операция, при която…

Докато изреждаше подробностите на операцията, лейтенантът съжаляваше не толкова, че изменя на клетвата, колкото че знае прекалено малко. Защото Громов го слушаше разсеяно и човъркаше с ножа едното колче — то очевидно го интересуваше повече от лейтенанта и възложената му задача.

 

 

Щом измъкнатия от багажника пленник се свести, Громов разбра, че няма никакъв проблем да го пречупи. Яките мускули, военният стаж и нахалната физиономия никога не са гаранция за издръжливостта на дадено лице. Громов знаеше много случаи, когато истински героизъм бяха показали тъкмо невзрачни мухльовци, от които изобщо не би трябвало да се очаква подобно нещо. Въпросът не е в това как изглеждаш. Въпросът е в яката сърцевина, около която се гради всичко останало. Та значи колкото до лейтенанта албинос, той тая сърцевина я нямаше. Беше си направо безгръбначно.

А пък и когато остана без гащи, веднага изгуби така наречената си мъжественост.

Когато човек е уплашен, организмът му бурно произвежда валерианова киселина, която си има специфична миризма. Кучетата я надушват и винаги знаят кого могат без никакви проблеми да лаят или да го ухапят. Опитните специалисти усещат тези вълни на страх по-скоро с вътрешните си сетива, но и тях не можеш да ги заблудиш. Та в случая значи организмът на пленника произвеждаше съответната киселина толкова бурно, че ако наблизо имаше дори някакво мърляво помиярче, веднага щеше да го сръфа за голия гъз. Луцкой беше буквално залят от страх, натъпкан със страх от главата до петите, въпреки че естествено се стараеше да не го показва.

За Громов да го уплаши до смърт се оказа по-лесно, отколкото да стресне детенце, изгубило се в тъмната гора. Мрачният декор на нощния парк и номерът с брезичките подействаха безотказно. Информацията на Луцкой беше оскъдна, но и това беше достатъчно, за да се направят някои изводи.

И така, с извършеното терористично нападение бяха свързани храбрите служители на специалния отдел към щаба на окръга; идейният им вдъхновител тепърва трябваше да се открие. В момента те грижливо прикриваха следите си.

Инсценировката на грабежа в магазин „Стилисимо“ беше поверена на лейтенант Луцкой, който в момента кротко седеше на голия си задник на тревата и чакаше участта си. Както беше предполагал Громов, нападението бе организирано с една-единствена цел. Подполковник Рябокон мъгляво се беше позовал на някакви неизвестни на лейтенанта важни държавни обстоятелства и му бе възложил лично да изпълни задачата. Което той бе направил с чест, като бе гръмнал Северцева в лицето. Едва ли му беше за пръв път да изпълнява подобни важни задачи, възложени му от командването — но ето че беше дошло време да отговаря поне за някои от героичните си подвизи.

— Какво можете да ми кажете във връзка с ликвидирането на Шадура? — попита Громов.

Лейтенантът го изгледа неразбиращо.

— Мисля, че се изразих достатъчно ясно — каза студено Громов. — И високо. Няма да повтарям, чухте ме много добре.

— Не познавам никакъв Шадура! — викна Луцкой.

— Тогава да ви задам въпроса другояче. Имате ли нещо общо с днешния взрив до МХАТ?

— Не! Беше ми възложена единствено акцията в магазин „Стилисимо“. Не знам нищо за никакъв взрив! — Ако имаше възможност, пленникът сто на сто щеше да подкрепи думите си с енергична жестикулация.

Но Громов и без това виждаше, че лейтенантът казва истината. През дългите години служба си беше изработил нюх за тия неща и веднага разпознаваше лъжата.

— А Регина? — попита той; съжаляваше, че пред него не е човекът, който всъщност му трябваше.

— Регина ли? А, да, дъщерята на Северцеви! — Доволен от съобразителността си, лейтенантът закима, после завъртя глава. — Нищо не мога да ви кажа за нея.

— Сериозно? — Громов се втренчи в основата на носа му. Човешките кости там са толкова тънки и крехки, че за да ги счупиш, стига и относително слаб удар. И човек понякога много трудно може да се сдържи да не го нанесе. С други думи, по-лесно е да счупиш носа на врага, отколкото да се сдържиш да не го направиш.

Луцкой усети в погледа на Громов нещо, което го накара да заговори трескаво:

— Заповядаха ми да я взема от апартамента и да я доставя на подполковника, само това… — Каза го на един дъх. — В случай че не е сама…

— Ясно де, ясно, успокойте се — каза Громов. — Искате да ми кажете, че Рябокон ви е заповядал да ме ликвидирате.

— Ами… да. — Думите прозвучаха съвсем тихо: Луцкой сякаш се надяваше, че ще останат нечути.

— И защо тогава не се опитахте да ме убиете в магазина?

— Тогава още не знаех кой сте. Инструкциите за вас дойдоха по-късно.

И като заподозря, че съжалението в гласа му може да не се хареса на Громов, лейтенантът не можа да измисли нищо по-добро от това да се разкашля насила.

По другите теми говореше с толкова повече желание, колкото по-малко му бяха ясни. Обстоятелствата около взривяването на самолета не му бяха известни, не знаеше поради каква причина подполковникът от специалния отдел е решил да унищожи семейство Северцеви до крак, нямаше представа кой е Валентин Мезенцев, да не говорим за най-важно, то — къде е отишла хуманитарната помощ.

— Лошо — констатира Громов. — Наистина изобщо не сте любознателен.

— В нашата служба прекалено любознателните не изкарват дълго — оплака се лейтенантът. — Миналата седмица например…

Докато слушаше с половин ухо разказа му за някакъв капитан, който най-неочаквано се застрелял след срещата си с един виден журналист, Громов обмисляше по-важната за него информация.

И така, операцията по ликвидирането на свидетелите се водеше от шеф от специалния отдел с конска фамилия. По принцип Рябокон работеше в същата служба като Громов — но това беше само на пръв поглед. Специалният отдел изцяло отговаряше на названието си и беше специализиран, изолиран и засекретен така, както това може да стане единствено в армията. Където и да бутнеш, се натъкваш на военна тайна.

Нито един нормален служител във ФСС не смяташе „специалните“ за колеги. Въпреки това бяха принудени да съществуват в опасна близост. Точно затова Рябокон толкова лесно беше успял да разбере за Громов. По същата причина полковник Власов, човек с пълномощия, за каквито само можеха да мечтаят в специалния отдел, не беше застрахован от подслушване в собствения си кабинет. Точно заради такива структурни аномалии ФСС все повече заприличваше на многоглава ламя — едната глава не знае какво правят другите, но за всеки случай винаги е готова да прегризе гърлото на съседната, та да си осигури пълна свобода на действие. Онзи, дето е измислил тази система, отдавна лежи в земята, а човекът, способен да разплете това змийско кълбо на противоречия, още не се е родил.

Въпреки сложността на ситуацията естествено до Рябокон можеше да се стигне. Но как да го направи като частно лице, без подкрепата на ФСС — за това Громов още не се сещаше.

— Къде трябваше да откарате момичето? — попита той лейтенанта. Луцкой вече бе изчерпал запасите си красноречие и от пет-шест минутки мълчеше и го гледаше нащрек. — Не в щаба на окръга, прав ли съм?

— В една от засекретените части на специалния отдел — докладва Луцкой. Прасците му се бяха схванали, да не говорим за глезените и стъпалата, но той се мъчеше да не се мръщи; само дето говореше през зъби и болезнено поизсъскваше на някои думи.

— И къде се нахожда това райско кътче? — попита Громов.

— Какво?

— Къде сте базирани? — преправи Громов въпроса си по военному, та лейтенантът да го разбере.

Изслуша координатите на секретната част край Наро-Фоминск без особен интерес. Да проникне в тази забранена територия би могъл може би единствено Джеймс Бонд. Да не говорим, че прословутият СМЕРШ, с който се бореше по страниците и кадрите агент 007, изобщо не можеше да се сравнява със специалния отдел на армията. Като цяло служителите в този отдел представляваха сплотен от много десетилетия клан, който не беше успял да унищожи дори Сталин с исполинския си наказателен апарат. Те бяха нещо като масонска ложа и се стремяха да контролират всичко дори във ФСС. Ако приемем, че армията е държава в държавата, така наречените й специални отдели представляваха нещо като строго секретни обекти в самата тази изолирана държава.

— Тоя ваш кон със звездичките къде пасе в извънработно време? — навъсено попита Громов.

— Моля? — не го разбра лейтенантът.

— Добре де, къде припка… къде рие земята с копито… Къде и как мога да намеря командира ви?

— А, разбрах — зарадва се лейтенантът, но веднага се умърлуши. — Нямам представа.

— Ами ако си помислите малко повечко? — Громов подритна едно от колчетата, които крепяха душицата на разпитвания на грешната земя.

— Не знам. Не знам! Виждаме се само по служба. А и аз съм там отскоро!

— Отскоро значи убивате — изхъмка Громов. — А бе откъде ви намират такива?

И пак подритна колчето. То изпука и почти се счупи. Вгледан ужасено в него, Луцкой заговори като в скоропоговорка:

— Пратиха ме в специалния отдел веднага след школата. Миналия месец.

— И в школата ви учеха да разстрелвате жени от упор, така ли да го разбирам?

— Ама аз имах заповед!

— И сте положили клетва. — Громов кимна разбиращо.

— Точно така, клетва — съгласи се лейтенантът. Може би му се струваше, че най-после се е вкопчил в спасителната сламка.

— Клетвата е сериозно нещо, разбира се — съгласи се и Громов. — Даваш клетва — спазваш я. Обаче сте пропуснали една подробност, лейтенант Луцкой. Много важна подробност.

— Каква? — Пленникът разтревожено местеше поглед от парцала, с който доскоро беше запушена устата му и който мъчителят му току-що бе вдигнал от земята, към ножа в ръката му. При което успяваше да хвърля по някой поглед и към почти пречупеното колче, за което беше вързан десният му крак.

— Че човек се кълне на Родината — каза Громов. Гледаше някъде над главата му.

— Ами аз на Родината съм се клел. Да служа на Отечеството!

— А, не. Вие служите на Рябокон, лейтенант, а не на Отечеството. Не е едно и също, това са взаимоизключващи се понятия. За това е трябвало да се позамислите.

— Ще помисля! — увери го лейтенантът. — Непременно ще помисля!

— Хм — изсумтя недоверчиво Громов. — Нещо много късно сте се сетили.

— Защо?

— Защото не ви остава време. Свърши ви времето.

— Ама… Ммм… Н-ннн…

Всичките тези пламенни възражения му бяха натикани обратно в устата заедно с парцала — Громов му го натъпка между зъбите с дръжката на ножа. После, без да обръща внимание на обезумялото дърпане на пленника си, изрита колчето. Листата на освободената бреза изшумолиха и тя мигом се изправи. Пленникът беше принуден да направи нещо като шпагат и в следващия миг увисна надолу с главата. Единият му крак беше дръпнат към небето от изправилото се дърво, другият все така беше вързан за второто забито в земята колче. Луцкой се извиваше, люшкаше се, гърчеше се и се мъчеше да извика нещо на Громов през парцала. Шансовете му да се освободи обаче бяха по-малко и от тези на закачено на кука заклано прасе.

Громов отстъпи крачка-две и набра по мобилния си телефон дежурния в Управлението — но не онзи, който отговаряше на обикновените граждани, загрижени за сигурността на държавата. Дежурният провери на компютър продиктувания му личен код и незабавно свърза Громов с оперативния отдел.

— Да? — каза слушалката.

— В северната част на Измайловския парк — каза Громов — лично задържах гражданина Луцкой, който представлява определен интерес за службите за сигурност. Можете да го намерите зад старото лятно кино. Документите ще са до него.

— На кого да го предадем? С какво обвинение?

— Днешните взривове на Барикадна са негова работа. Но до понеделник го водете просто заподозрян.

— Да го поопечем или да го замразяваме? — Офицерът питаше дали веднага трябва да разпитат задържания, или да изчакат специалните разпореждания на ръководството.

— Засега е достатъчно да го замразите дълбоко — отвърна Громов след кратка пауза. — В понеделник ще се заемат с него по-специално.

Чутото толкова потресе пленника, че той увисна почти неподвижно, като проснат на ограда дюшек. Изглежда, възприе думите на Громов буквално и сега се чудеше кое все пак е по-лошо: да бъде разкъсан на две половини веднага или да чака да го тикнат в някакъв специален фризер. Вероятно най-малко от всичко му се щеше да доживее до понеделник.

След като си изясни, че оперативната група ще е на място до петнайсет-двайсет минути, Громов пожела на събеседника си леко дежурство, прибра телефона в калъфа на колана си, обърна се към лейтенанта и му каза загрижено:

— Много ви е слаба физическата подготовка в отдела. Един шпагат не можете да направите като хората.

Пленникът измуча нещо. Ако се съдеше по интонацията, не се оплакваше от положението си, а просто молеше да го оставят на мира. Очевидно беше съгласен да си виси разчекнат, стига да е жив.

— Гледайте по-оптимистично на нещата — ободри го Громов. — Нали знаете основното правило в армията: тежко в учението, лесно в боя.

— МММ — съгласи се лейтенантът.

— Браво. Минаваме тогава към втори етап на изпитанието. Готов ли сте?

— ННННН!…

Приглушеният му вопъл беше изпълнен с отрицание, но Громов го игнорира, наведе се и измъкна от земята второто колче. Пленникът изхвърча нагоре. Миг обаче преди втората бреза да се изправи съвсем, в мрака блесна нож — и преряза другото въже. Лейтенантът се изпързаля по тревата, силата на дръпването го завъртя, после той увисна с главата надолу. Листата на брезата зашумоляха сякаш разочаровано.

— Живей — изсумтя Громов, обърна лейтенанта така, че да може да го погледне в очите, и го посъветва:

— С всяка минута кръвта все повече ще ти се събира в главата, така че използвай времето, с което разполагаш, да си помислиш хубавичко. Помисли си за воинския си дълг и си направи съответните изводи.

Лейтенант Луцкой се опита да кимне, но понеже висеше надолу с главата, му беше доста сложно. Физиономията му вече не приличаше на бледа луна, а на бързо зреещо цвекло. Човек можеше да си помисли, че всъщност наистина узрява за нов живот. За да не му пречи в този процес, Громов се обърна и си тръгна.