Сергей Донской
За Русия с любов (15)

Глава 14
Да не се протоколира

Громов седеше в колата и не откъсваше очи от входа, в който според преценката му трябваше да нахълтат неканените гости. Беше им оставил минимално време за размисъл, подготовка и път — някакви си два часа. Същите два часа обаче му бяха предостатъчни да се подготви за срещата.

Всички прозорци на апартамента на Северцеви светеха гостоприемно, също като десетките други. От отворените балконски врати на съседните апартаменти се носеше възбуденият глас на спортен коментатор. От време на време той възклицаваше трагически, един път даже задюдюка като индианец. Впечатлението беше, че не коментира футболна среща, за която всички ще забравят още утре, а някакво епохално събитие. Юбилейния щурм на Грозни от федералните войски например.

Громов за стотен път размачка цигарата с пръсти и я прибра в кутията. Не можеше да запали, докато чакаше в засада, за да не се издаде с огънчето. Върху номерата на жигулито му бяха лепнати черни лентички изолирбанд. Отдалече буквите и цифрите си изглеждаха съвсем нормално, но отблизо наподобяваха неразбираем шумерски клинопис. Единствено някой гений би успял да се ориентира в главоблъсканицата им и да я възстанови. Една от разликите между гениите и обикновените хора обаче е тъкмо в това, че гениите не зяпат из дворовете, понеже си имат друга работа. Така че Громов си беше осигурил инкогнитото. И беше почти сто процента сигурен, че скорошната среща в студената враждебна обстановка на двора няма да се протоколира от сътрудниците на милицията.

Да натика Регина в колата се оказа дори по-сложно, отколкото да я смъкне от третия етаж. Тя непрекъснато се опитваше да се изхлузи от нощничката си и докато се справяше със съпротивата на отпуснатото й безчувствено тяло, Громов за пръв път през живота си съжали, че си има работа с момиче с толкова дълги крака.

Сега Регина лежеше на задната седалка и дишаше тежко. Ако човек не се обърнеше да я погледне, можеше да си помисли, че зад него има голямо рошаво куче, което едва понася жегата на августовската нощ. Громов с всяка минута все повече се тревожеше за състоянието на момичето. Особено когато тежкото дишане на Регина спираше за по трийсетина секунди, че и за повече.

— Тъпачка с тъпачка! — изсумтя той. — Защо се убиваш сама? Бездруго има много кандидати за тая работа!

Когато на пушача му се налага дълго да не пали цигара, обикновено се изнервя и е склонен да проявява нетърпимост към чуждите недостатъци. И да обвинява и поучава. Не току-така най-добрите праведници са ония, които се подлагат на какви ли не лишения и мъки.

Мъченията не продължиха много. Щом една западна кола влезе в двора и бавно подкара покрай блока, за да намери къде да паркира, Громов остави цигарите на мира. Време беше ръцете му да се заемат с нещо доста по-важно. С презаредения „Смит и Уесън“.

Известно време от очуканото старо волво не слезе никой. Новопристигналите вероятно оглеждаха обстановката и се съвещаваха за последно. Плановете им не бяха тайна за Громов. Отрядът беше пристигнал, за да изпълни смъртната присъда на Регина Северцева. Първо бащата, после майката, сега беше дошъл редът и на дъщерята. От една страна, това беше жалко. От друга — създаваше увереност, че нещата все пак ще се разплетат. Бяха дошли да убият Регина веднага щом бяха научили, че Громов разчита да получи от нея някакви показания. А това означаваше, че момичето наистина знае нещо. Още една причина Громов да се погрижи Регина да си остане цяла и невредима.

Вратите на волвото се отвориха и двама яки мъжаги с широки якета тръгнаха към входа, като поглеждаха осветените прозорци на апартамента на Северцеви. Хлътнаха в тъмното стълбище. В колата, изглежда, остана само шофьорът — при това без да гаси двигателя. Волвото беше само на десетина метра от Громов.

Ако се съдеше по телосложението на посетителите, бяха свикнали да боравят с щанги, а не с шперцове. В случай обаче, че имаха ключове от апартамента, Громов се беше застраховал — беше счупил ключа на Северцева в ключалката. По този начин разполагаше с около седем минути. Надяваше се да се справи за пет.

Измъкна се от жигулито, отпусна рамене и като размахваше ръце като крила, подвикна с тъничък гласец:

— Ей, приятел!

— Какво искаш бе? — Шофьорът на волвото го изгледа нащрек; в първия момент като че ли посегна да извади оръжие, но приближаващият се към него чичка му се стори по-скоро комичен, отколкото опасен и оръжието така и не се появи.

— Толкова ли е сложно да я спреш тая кола? — попита Громов заядливо.

— К’во ти влиза работата пък на тебе? — изръмжа младежът.

Беше със съвсем светла коса и много бяла кожа и приличаше на скандинавец. И освен това на бандита, който беше носил маската на Кинг Конг. Във всеки случай поне опряната му на спуснатия прозорец ръка имаше същия мускулатурен релеф.

— Ами замърсява се околната среда! — Громов тропна с крак, за да се разбере, че е изключително възмутен от незаинтересоваността на събеседника си от този важен проблем. — Тровите атмосферата! Безобразие!

— Я се разкарай! — процеди младежът с половин уста. Другата половина беше заета да дъвче клечка за зъби — любимото занимание на американските екшън герои.

— Първо изключете двигателя! — заяви Громов с онази тъпа настойчивост, която не може да не ядоса никой нормален човек. Особено човек с обиколка на бицепсите поне половин метър.

— Ей сегичка тебе ще те изключа, чичка — заплаши го младежът с ръцете бедра.

— Така значи?

— Точно така!

— Не искате с добро значи?

— Не искам — потвърди младежът и се ухили гадно.

— Тогава… Тогава… На! — Громов бързо отвъртя огледалото на волвото, тикна го под носа на шофьора, все едно му предлагаше да го огледа хубавичко и да го запомни, след което го хвърли в мрака.

— Ей! — ревна младежът, смаян от подобно нахалство. Клечката за зъби по чудо не се счупи между стиснатите му зъби и сега сочеше право в Громов.

Други думи младежът не можа да намери и буквално изскочи от колата като тапа на добре раздрусано шампанско. Беше побелял от ярост и приличаше дори не на скандинавец, а на призрака на някой войнствен викинг. Въпреки че в древна Спарта например нямаше да го вземат войник — в Спарта били на мнение, че онзи, който бледнее в битка, не е никакъв воин.

— Падна ли ми, маймунски сине — мило каза Громов.

Сега, очи в очи с противника, той мигом се преобрази. Очите на младежа се ококориха, напълниха се със закъсняло разбиране. Очевидно беше, че е познал Громов, че е загрял, че той не току-така е тук, и сега възнамеряваше да поправи грешката си.

— Х-ха! — Блондинът изрита напред с непреодолима сила, достъпна може би единствено на машинен вал. Ако целта му беше само да покаже на Громов грайфера на внушителната си маратонка — постигна я. Ако ли пък беше някаква друга, просто не му остана време за втори опит.

Беше редът на Громов да удря, а той ги умееше тия неща. Нацели юмрука си малко над клечката за зъби, в промеждутъка между носа на противника си и горната му устна. Там всички си имат едно тайно копченце, което работи само в режим „ИЗКЛ“. Продължителността на изключването е пряко пропорционална на силата на натискане на копчето, за което Громов съответно се постара.

От това, че младежът все пак показа някаква реакция и дори потръпна, можеше да се съди, че има или черен пояс по карате, или разряд в бокса. Но това не беше достатъчно, за да парира излетелия от полумрака юмрук с издадено напред кокалче на средния пръст. Спортното му минало не му помогна и да се задържи на крака, след като получи светкавичен удар във въпросната точка.

Колкото до клечката за зъби, по времето на рухването на собственика й на земята тя изчезна безследно. Можеше просто да е паднала, но Громов се надяваше, че противникът му просто я е глътнал. Дори мъничко съжали, че младежът не беше решил да се украси с някой още по-мъжествен атрибут. Пура например, дълга и дебела.

Громов цъкна съкрушено с език и се наведе над поваления враг.

 

 

По балконите бяха цъфнали няколко любопитници, привлечени от шума в двора. Преди заемането на наблюдателните си постове предвидливо бяха изгасили лампите в стаите, за да не се набиват на очи. Странни хора! Че кой може да се слее с мрака, при положение че е по бял потник или светла пижама?

Когато Громов вдигна глава да хвърли бърз поглед на събралите се, някакъв бял сутиен се шмугна в апартамента си, но все пак не напусна изцяло наблюдателния си пост, а само се поуви с пердето. Руснакът може да се отучи да яде хляб, но в никакъв случай от безплатните зрелища. След секунди пустееха само няколко зрителски трибуни, но тези балкони по всяка вероятност принадлежаха на най-съзнателните и храбри граждани, вече повикали на местопроизшествието милицията, та да постигнат пределна кулминация. Громов обаче не се притесняваше от това. За да довърши започнатото, му трябваха броени минути.

Войнственият блондин вече благополучно нанкаше в багажника на жигулито; на лицето му бе изписана същата смъртна бледост, която го бе заляла при внезапния му изблик на гняв преди секунди. Громов пък седеше на неговото място зад волана на тихичко ръмжащото волво. Мистър Смит стърчеше от колана му — но Громов не мислеше да прибягва до помощта му. Засега.

Атлетичната двойка оповести излизането си на сцената с тропот по стълбите. Громов даде на заден, като плавно извъртя волана. Изскочилите на площадката младежи в първия момент може би си помислиха, че колата идва да ги вземе направо от стълбите — но пък защо фаровете й светеха право в очите им?

Нямаха възможност да видят, че шофьорът им вече е друг, пък и нямаше причина да очакват някакъв номер. Громов пък безпроблемно разгледа лицата им — млади, охранени, самоуверени. Под якетата си и двамата криеха автомати — доста небрежно впрочем. И двамата изобщо не приличаха на напетия Валентин Мезенцев. Нито мустаци, нито някаква солидност.

— Е — прошепна Громов. — Толкова по-зле за вас, момченца.

Което означаваше, че не мисли да взима повече пленници. Къде да ги слага? Да си направи ремарке на жигулито?

— Гаси ги тия фарове бе! — раздразнено викна единият младеж; сочните му устни приличаха на парчета сурово месо.

Вторият не каза нищо, понеже набираше някакъв номер на мобилния си телефон. Вероятно бързаше да докладва на някого, че Регина е изчезнала. Досадно, наистина. Вместо да си умре покорно, решила да си играе на криеница с убийците си, моля ви се.

Младежът с телефона беше първата цел на Громов. Волвото подскочи напред, набираше скорост с всяко завъртане на колелата. До младежите на тротоара имаше петнайсетина метра. Прекалено малко разстояние, за да се засили една кола. Но пък и те двамата имаха прекалено малко време да се сетят, че от ловци са се превърнали в потенциални жертви.

Всичко стана светкавично. Четирийсет километра в час не звучи много впечатляващо, разбира се. Но какво ще кажете за единайсет метра в секунда?

Какво точно означава това изпита върху собственото си тяло младежът с телефона. Волвото го блъсна в лявото бедро и той се преметна на предния капак. Явно тъкмо се канеше да каже: „Ало“, обаче така си и остана на първия звук, който се получи много висок и много дълъг. Събеседникът му на другия край на линията сигурно се блещеше в недоумение и чакаше продължението на това толкова интригуващо начало.

Громов обаче нямаше време да чака, така че наби спирачки и изтърси младежа от волвото. И още преди той да си е фраснал главата в асфалта, волвото рязко даде назад, към облещеното от изумление другарче на телефониста.

То излезе по-пъргаво и успя да реагира, щом видя как квадратният багажник на тежкото волво лети срещу него и става все по-голям с всяка секунда. Успя дори да скочи към входа — разбираше, че наблизо няма по-сигурно укритие. Но за негова беда до спасителната врата имаше не два скока, а цели три и точно третият, последният, се оказа съдбоносен за здравето му.

Колата скочи на бордюра и багажникът не само го блъсна, а направо го залепи за колоната на козирката над входа. Той прегърна грапавия бетон и когато бавно започна да се свлича на мозайката, на мръснобялата колона се видя кървава храчка, изскочила от гърдите му. Вероятността младежът да оцелее след това житейско изпитание беше горе-долу петдесет на петдесет, но Громов реши да не намалява шансовете му за благополучен изход с повторен удар. Бездруго ако лекарите решаха да пресметнат докрай многобройните счупвания и травми на пострадалия, щеше да им трябва калкулаторче.

На младежа, който беше паднал на асфалта, му провървя значително по-малко, понеже неизвестно защо намисли да стреля с автомата си и бронята на волвото го блъсна заедно с пушкалото му, после самото волво лекичко се люшна; когато Громов даде пак на заден, лявото предно колело пак мина през нещо меко и известно време оставяше зад себе си тъмна влажна следа, въпреки че нощта беше топла, дори задушна, и нямаше никакви локви. Наистина много топла и задушна нощ. И май по-страшна от много други московски нощи. Докато слизаше от волвото и се качваше в жигулито, Громов машинално отбеляза, че вече не само балконите, но и всички прозорци, включително на блока отсреща, са осеяни с човешки фигури. Многобройните зрители направо си умираха от ужас и възторг. Колкото и да си говорим за стремителния прогрес на човечеството, хората изобщо не са се променили от времената, когато най-любимите им зрелища са били гладиаторските боеве и публичното разпъване на кръст.

Громов сърдито тръшна вратата, запали и обърна гръб на разчувстваната публика, като избра такъв маршрут, че да не оцапа гумите на жигулито с кръв. Не изпитваше никакво удоволствие от сполучливата си разправа с бандитите. Мъртви или осакатени те веднага преставаха да са му врагове. Открай време беше така. Но за сметка на това Громов мразеше всеки нов бандит, озовал се на пътя му, с нова сила и затова омразата му никога не секваше.

След няколко пресечки спря на един червен светофар и се наведе към задната седалка, за да види как е Регина. Нямаше никакви признаци на подобрение. Громов сложи длан над устата й и се убеди, че все пак диша. А на следващия светофар установи, че от носа й тече кръв.

Киселинното пътешествие, което беше предприела, се оказваше прекалено дълго и наистина много опасно.

— Дръж се — каза й Громов. Гласът му беше такъв, все едно вместо Северцева-дъщеря в колата му се беше озовала оцелялата след взрива Лариса. — Ей сега ще измислим нещо.

Тя изобщо не реагира на думите му. А яркото патенце на нощничката й внезапно му се стори не палаво, ами уплашено до смърт. Все едно вече мислено се прощаваше със стопанката си.

 

 

Фармацевт Анциферова, жена на средна възраст и със също толкова средни външни данни, започуква с химикалката по предните си зъби — винаги правеше така, когато се замислеше. Откакто се беше посветила на решаването на кръстословици, тези периоди ставаха все по-чести и продължителни. Разните там змии с три букви, четирибуквени цветя с бодли и дори родния остров на Одисей отдавна ги беше усвоила и не я затрудняваха. Но в тази лятна нощ, петък срещу събота, беше изправена пред наистина трудна задача. Каква ще е пък тази бамбукова мечка „П…А“? Колкото и да си блъскаше главата, наум й идваше само една неприлична дума, всъщност две — а подобни думи изобщо не говореха добре за интелекта на една образована и ерудирана в рамките на медицинското си образование жена.

В дежурната аптека беше тихо, тишината се нарушаваше само от време на време от пращенето на неоновата лампа. И от похъркването на колежката й зад паравана — дежуреха поред. Нощните клиенти бяха малко, но естествено не ги пускаха вътре, понеже човек не знае кой е дошъл за едно блистерче аспирин и кой ще поиска транквилизатори, без да има нито пари, нито рецепта, а само нож или бокс. За да си нямат неприятности с подобни клиенти, аптекарите общуваха с всички нощни посетители през специално прозорче, изрязано в желязната врата. Понякога дори това беше страшничко, но пък нали винаги можеш да хлопнеш прозорчето и да заплашиш подозрителните клиенти, че веднага ще повикаш милиция.

Анциферова въздъхна, остави на мира бамбуковата мечка, беше й писнало от нея, и се зае с долния ляв ъгъл на кръстословицата. Тук всичко тръгна като по вода. Опора… порой… йод… Докато запълваше с четливия си почерк хоризонталните и вертикалните редове, тя така се увлече, че отначало дори не чу звънеца на вратата и се сепна чак на второто позвъняване.

Зад прозорчето стоеше мъж на средна възраст, очевидно не от тези, които се оплакват от каквито и да било болежки. Когато погледите им се срещнаха, Анциферова имаше чувството, че са й лиснали кофа студена вода в лицето — и замига като човек, който много държи да се събуди възможно по-бързо.

— Отворете, ако обичате — тихо каза мъжът. Въпреки възпитаните му думи, това изобщо не приличаше на молба.

— Никой не може да влиза нощем… — Анциферова възнамеряваше да го каже със строг и решителен тон, но вместо това се усети, че почти се извинява.

— Ще се наложи да направите изключение.

— Никакви изключения! Кажете какво искате и ще ви обслужа.

— Вече ви казах какво искам.

— Е, щом не разбирате от дума… — възмути се Анциферова и понечи да хлопне прозорчето, — лека нощ!

Прозорчето обаче не се затвори. Натъкна се на някакво препятствие и Анциферова ахна, като видя какво всъщност е тикнато под носа й. Дуло! Беше толкова близо, че можеше да надникне в дупката. Но изобщо нямаше такова желание.

— Ето документа ми — каза мъжът и бутна до дулото отворената си карта. — Само че четете бързичко. Нямам време.

— Ами да бяхте казали, че сте майор от ФСС — почти обидено заяви Анциферова, след като се удостовери, доколкото й беше по силите, че удостоверението не е фалшиво.

— Има и по-въздействащи аргументи. — Мъжът се усмихна и си прибра картата, но не и оръжието. — Вече мога ли да вляза?

— Можете — изсумтя Анциферова, докато дърпаше резетата. — Вие всичко можете.

— За жалост не всичко.

За няколкото секунди, които й отне да дръпне резетата, непознатият бе успял не само да си прибере ужасния револвер, но и да вдигне на ръце някакво неизвестно откъде взело се момиче. В крайна сметка Анциферова се сети, че сигурно я е бил оставил на тротоара пред гишето като кукла, и философски си помисли, че в тоя живот има и по-сериозни проблеми от нерешените кръстословици.

— Какво й е? — попита тя.

— Свръхдоза, мисля.

— Господи, накъде отива този свят! — привично възкликна Анциферова: привично, защото повтаряше точно тези думи по няколко пъти на ден.

— Наникъде не отива — възрази мъжът. — Направо си е пропаднал вече. Това момиченце обаче трябва да го спасите. Непременно.

— Но аз не съм лекарка!

— И все пак трябва да й помогнете. Като я гледам, вече няма време да й търся болница.

Анциферова погледна момичето, което непознатият вече беше сложил на канапенцето под гигантския фикус, и си помисли, че май не й остава време дори да разпечата някоя спринцовка за еднократна употреба.

— Какъв наркотик? — попита тя, докато се обръщаше към щанда.

— Халюциноген. ЛСД. Поне шестстотин микрограма.

— Браво на нея — констатира Анциферова. — Точно това е най-нужното за един млад организъм.

Дори внесеното в аптеката момиче да не беше наркоманка, а балерина, пак нямаше да породи у Анциферова никакви топли чувства. Тя наближаваше четирийсетте и дългокраките девойчета с всяка година й харесваха все по-малко. Особено онези, които се появяваха, носени на ръце от симпатични мъже на средна възраст. Та дори съответните мъже да се държаха като бандити.

Колежката й се размърда зад паравана, измърмори нещо насън и пак утихна. Анциферова й завидя за спокойствието, но все пак бързо събра необходимия й асортимент медикаменти за инжекциите и се наведе над девойката.

— Обаче са скъпи, да знаете — каза на мъжа, докато чупеше първата ампула. — Няма да й ги бия за черните й очи…

И докато го казваше, си помисли, че не знае какви са очите на припадналата, но пък тези на мъжа бяха сиво-сини. И не само сиво-сини, но и ясни. И от тях вееше студ дори когато той се усмихваше.

— Ще платя — каза непознатият. — Тройно.

— Не е необходимо. Това е аптека, а не нощен бар. — Анциферова притвори лявото си око и се взря в струйката, която бликна от иглата. — Първо ще й позасилим сърцето на вашата приятелка, а после…

— Не ми е приятелка — каза мъжът.

— Е, отношенията ви изобщо не ме засягат — строго го увери Анциферова, въпреки че всъщност неизвестно защо й стана приятно да чуе думите му. — Моята работа е да й бия инжекциите и да се надявам, че ще й помогнат. Въпреки че… — Тя задържа инжекцията във въздуха и изгледа нощния посетител. — Ами ако умре? Ще трябва да отговарям. Нямам право да оказвам медицинска помощ.

— На първо място нямате право да отказвате съдействие на офицер от ФСС при изпълнение на служебните му задължения — каза твърдо мъжът и щом се убеди, че думите му са чути и разбрани, се усмихна обезоръжаващо и помоли: — Хайде, миличка, действайте. Помогнете й.

— Изобщо не съм ви миличка! — сопна се Анциферова, но все пак заби иглата във вената на момичето. — Никога не съм ви обичала вас кагебейците!

И продължи да сумти, докато правеше и другите две инжекции, а пък рестото на тоя тип му го върна до копейка, макар да се наложи да отвори за тази цел собственото си портмоне. А когато той си тръгна, понесъл пак на ръце наркоманката си, вместо да му каже „довиждане“, хлопна вратата с такъв трясък, че събуди колежката си.

— Какво става? — попита тя, като успя да вкара в тази кратичка фраза цели две прозевки.

— Нищо, спи си.

— Кръстословици ли решаваш?

— Да. И ребуси.

Анциферова пак започуква с химикалката по зъбите си и се вторачи в пространството пред себе си. Интересно пък защо ченгето на тръгване купи детски синтомицин. И той, и наркоманката отдавна бяха излезли от възрастта на магарешката кашлица.

Дълго си блъска главата над тази загадка — докато не се усети, че в главата й упорито се върти съвсем друга мисъл. Всъщност не беше дори мисъл, а въпрос, който неизвестно защо си беше задала в този късен час. Дали ще я свържат с Громов, ако утре се обади на дежурния във ФСС и излъже, че има да съобщи на майора нещо изключително важно?

Много добре знаеше, че никога няма да се осмели да го направи. И точно това я тормозеше. В живота все пак има прекалено малко изкушения, на които ни се иска да се поддадем, без да ни е грижа за последиците.