Сергей Донской
За Русия с любов (14)

Глава 13
Покана за пътешествие

Регина провлече чехлите си по коридора, влезе в стаята и се тръшна на канапето. Току-що беше изпушила на балкона две цигари една след друга и понеже това не бе довело до никакво удоволствие, сега не знаеше какво да прави.

Прическата й беше на малки масурчета и по очертание напомняше на главата на египетския сфинкс. Цветът на косата й не се поддаваше на еднозначно определение, все едно беше експериментирала с него многократно, без така и да направи окончателния си избор. В краищата на косата й преобладаваше тъмножълт оттенък, отстрани беше червена, а на темето — тъмна. Точно по тази причина, когато Регина се самоопределяше като тъмноруса, никой не спореше с нея. И без това нямаше по-подходящи определения.

Затова пък с очите й всичко беше ясно — бяха си кафяви. Големи, красиви, но прекалено кръгли според нея. Опитите да им придаде източна издълженост с помощта на какви ли не козметични хитринки бяха нискоефективни. Затова си беше изградила навика да ги присвива, все едно е късогледа, особено когато събеседникът й й харесваше. Освен това и лекичко отваряше уста — беше убедена, че така става два пъти по-привлекателна, а не два пъти по-тъпо изглеждаща.

В тези номерца с физиономията всъщност нямаше никаква необходимост. Мъжете, и млади, и стари, кълвяха независимо дали присвиваше очи, или не. И бяха готови да я обичат дори ако е със стиснати устни, понеже тъкмо устните не играеха кой знае каква роля във външността й. Като всяка млада жена, и нея почваха да я изучават от краката, после я галеха с очи по-нагоре — и й гледаха муцката най-накрая. С фигура като нейната тя би имала невероятен успех сред противоположния пол дори ако изобщо нямаше глава. Главата всъщност в някои случаи даже й пречеше. Тоест ако не главата — езикът. Регина не беше първа дружка с него, както се казва, и той й отговаряше със същото, като често ръсеше такива неща, че чак на нея й ставаше неудобно.

В момента тя мълчеше и затова изглеждаше много мила и дори очарователна, както успяват да изглеждат всички деветнайсетгодишни девойки без никакви усилия от тяхна страна. Миниатюрни прашки и нежнорозово потниче сутиен — само с това беше облечена. С други думи — минимум дрешки, както и минимум комплекси и житейски опит. Пред такъв арсенал не предат никакви зрели красавици. А пък и ако краката ти растат направо от сливиците и циците ти са щръкнали дори като си легнала, нямаш никакви проблеми с ухажорите. Пей сърце — и на себе си, и на околните!

Тя обаче не изглеждаше щастлива, дори напротив. Току потръпваше, прегръщаше раменете си с ръце и редеше всички известни й псувни. И освен това настръхваше цялата и зърната на гърдите й под розовото потниче набъбваха като грахчета. Позите, в които се въртеше на канапето, изглеждаха съблазнителни само на пръв поглед. Ако човек се вгледаше по-внимателно, можеше да види, че всъщност нещо я мъчи — и то силно.

— Уф! — съскаше Регина. — Оххх! Не мога повече! Не мога!…

Удари няколко пъти с тила си облегалката на дивана, но това не й помогна. За сметка на това, когато телефонът в антрето иззвъня, скочи натам с такава скорост, че насмалко да се изхлузи от оскъдните си дрешки.

— Ало? — викна в слушалката. — Ало!!!

— Регина? — отговори слушалката. — Как си, скъпа?

— Валя! — възкликна тя.

— Не съм ти Валя — сряза я той. — Валя е женско име. Колко пъти да ти го повтарям?

— Добре де, добре — бързо каза тя. — Няма ли да дойдеш най-после? Не издържам вече! Направо съм на нокти!

— Ами направи си маникюра тогава. — Той се засмя и в гласа му пролича, че току-що си е похапнал добре, като преди това си е пийнал две-три за апетит и храносмилане.

— Маникюрът ли? — Регина също се засмя, все едно беше чула нещо много смешно, и палаво попита? — А после? Да седна да бродирам ли?

— Може — добродушно разреши Валентин. — Само гледай да не се боцнеш.

При тези думи Регина направо подскочи и викна:

— Не издържам вече! Нали каза, че… че нямало никакъв такъв… страничен ефект де!

— Няма — увери я Валентин. — Защо, зле ли ти е?

— Ужас! Всичко ме боли, езикът ми е пресъхнал…

— Ами прехапи си го.

— Стига си ми се подигравал!

— Хм. Не знам, не знам… Да не си настинала? Гърло боли ли те?

— Какво гърло бе! Доза ми трябва! Вчера взех последната марка и днеска направо не ме свърта… Направо ми иде да се дръгна!

— Тъй ли? — весело попита Валентин. — И къде по-точно?

— Ох, престани! Зле ми е, не разбираш ли?!

Слушалката засумтя замислено, после Валентин каза:

— Може пък да е индивидуално. Рядко се случва, разбира се, но… — Помълча малко и решително добави: — Значи край, малката. Мислех да ти кажа къде има още, обаче при това положение…

— Къде? — Пръстите на Регина стиснаха слушалката до болка.

Преди да замине, Валентин й беше оставил седем най-обикновени на вид пощенски марки с картинка на русалка. На обратната им страна обаче нямаше лепило, а ЛСД. След като го оближеше, Регина влизаше в друго, райско измерение — и всеки път й беше все по-трудно да се върне от него в нормалния свят. За пръв път беше опитала наркотик преди година, но тогава й беше прекалено скъп, а и се намираше трудно, така че не повтори. Да се боцка я беше страх, заради иглата може би, тревата нещо не я влечеше, а кокаин опита само веднъж и преживя наяве такива кошмари, че изобщо не помисли да пробва пак. С други думи, за нея си беше ЛСД-то, а пък Валентин винаги имаше ЛСД. Лично той никога не посягаше към него — обясняваше, че тя го дървела повече от какъвто и да било наркотик. Но я снабдяваше редовно, като винаги я предупреждаваше да внимава да не го взима, когато е с родителите си.

Доскоро Регина си мислеше, че този „елитен“ наркотик дава само удоволствие и че всички гадни моменти са за ония, които се боцкат. Вече й ставаше ясно, че се е заблуждавала. В момента обаче това нямаше никакво значение за нея. Значение имаше единствено поредната доза ЛСД.

— Къде? — повтори тя. Устата й беше съвсем пресъхнала.

Известно време слушалката само пукаше и пращеше. Най-после Валентин неохотно каза:

— Оня плейър, дето ти го подарих, преди да замина…

— Да! — възкликна Регина нетърпеливо. — Каза ми да не го вадя. Бил изненада.

— Е, вече може да го извадиш. — Валентин въздъхна. — И бегом при телефона. Ама наистина бегом. Обаждам ти се по мобилен — пари са това.

— Ясно! Ей сегичка!

Наясно вече с изненадата, Регина изтича в стаята си и отвори прозрачната кутия на плейъра. Толкова бързаше, че скъса меката му гофрирана опаковка със зъби.

— Нищо Няма, Валентино — викна в слушалката, щом пак дотича до телефона. Нищичко!

И изплю парченце от опаковката на пода.

— Аз да не съм ти Рудолф Валентино? — викна той в ухото й. — Стига с тия идиотщини!

— Добре де, добре! — бързо каза Регина. — Без да искам. Какво сега?

— Сега елементарно — изсумтя Валентин. — НЗ-то е в отделението за батериите… Намери ли го?

— НЗ-то ли? — попита Регина, докато вдигаше с нокът пластмасовото капаче. — Това пък какво е? Не съм го опитвала.

— НЗ значи неприкосновен запас. Незабравка му казваме.

— Кои му казвате така? — Гласът й потрепна от любопитство, но това любопитство беше предизвикано единствено от намереното под капачето. В шепата й се търкулнаха десет прозрачни кехлибарени топченца, изтръскани от малко флаконче. Тя ги гледаше жадно, устата й постепенно се пълнеше със слюнка.

— Няма значение — отсече Валентин. — Казвай: доволна ли си сега?

— Ами да де — каза Регина. — Жестоко! Какво е това?

— Точно каквото ти трябва.

— Защо е на хапчета?

— Защото е специална доставка — обясни Валентин, в гласа му звучеше превъзходство. — Взимат го само тузарите. Разните там артисти и поп звезди… водещите на любимия ти Ем Ти Ви също. Изобщо не излизат пред камера без доза.

— Сериозно? — усъмни се Регина. Не си представяше как ще се натъпчеш с ЛСД и ще си говориш със зрителите. Вярно, че понякога монолозите на водещите бяха доста несвързани, ама не чак до такава степен.

— Казах ти — специална доставка — малко ядосано повтори Валентин. — Високо качество, обаче със слаба концентрация, та да не те замайва съвсем.

— Аха — каза Регина малко унило. — Със слаба оркестра… Боклук значи.

— Ти си… — кипна Валентин, но изведнъж се разкашля и продължи със съвсем друг тон, почти нежно: — Този вид ЛСД е най-чистият, миличка. Едно хапче и цял ден ще си бодра и весела.

— Аха — кисело отвърна Регина. — Ами ако глътна две?

— Е, тогава ефектът ще е по-силен, разбира се. Но пак без никакви гадории. Честно.

— А три?

— Виж, три вече са много — строго каза Валентин. — Три — в никакъв случай.

— Да де, разбрах — увери го Регина. — Просто попитах.

— Само едничко, разбрахме ли се?

— Да. — Регина остави в шепата си три хапченца и прибра останалите във флакончето.

— В краен случай две — продължи Валентин.

— Две — послушно повтори Регина, лапна трите хапченца и се усмихна почти сладострастно, въпреки че не усети дори намек за какъвто и да било вкус.

— И майка ти да не усети нищо, нали? Как е тя впрочем? Много ли тъгува?

— Да — отвърна Регина; вече слушаше не толкова събеседника си, колкото жуженето, което внезапно се беше появило в ушите й. — Заедно си тъгуваме, съвместно. Плачем си и така нататък. А бе — скърбим по цял ден.

— Добре.

— Кое му е „добрето“?

— Искам да кажа, добре е, че сте заедно в този толкова труден за вас момент. Трябва да оказваш подкрепа на майка си — наставнически продължи Валентин. — Тя вече не е млада, възпитана е в комунистическите идеали, добра е, но е изнервена. Представяш ли си какво ще стане, ако разбере, че взимаш наркотици?

— Ужас! — Гласът й й се стори невероятно звучен и дълбок и тя не можа да се сдържи да не повтори: — Ужас! Мама обаче ще се прибере чак довечера и значи имам време за една дозичка… Та да не мисля за татко.

„И утре ще направя същото — довърши наум. — И вдругиден. А после? Ще тръгна да обикалям по улиците ли?…“

Валентин, все едно прочел мислите й, каза:

— Добре, няма да ти преча. Почивай си сега. Скоро ще дойда. Най-вероятно в неделя.

— Ще те чакам — каза Регина с неочаквана дори за самата нея пламенност. — Наистина.

— Чакай ме, ще дойда аз — цитира Валентин и кой знае защо, се позасмя.

Овалното огледало на стената в антрето неизвестно защо показа на Регина не собственото й отражение, а някаква калейдоскопична картина: някаква жълта джунгла, върволица огромни люлякови слонове и зелено небе със светлолимонени облаци. Момчето, което вървеше най-отзад на кервана — беше виолетово, с оранжев тюрбан с пауново перо — се обърна и й махна с ръка:

— Чао, хубавице!

— Отиваш ли си? — Регина се натъжи. Момчето беше толкова симпатично… и съвсем голо. Дощя й се да го попипа и тук, и там… и навсякъде.

— Да, трябва. Хиляди целувки, мила — каза момчето с нисък баритон и измъкна отнякъде от искрящото пространство мъничка свирка.

И засвири на нея монотонна, но омагьосваща мелодия — „Ту… ту… ту…“

— Толкова си хубав — прошепна Регина. — Очите ти са като слънца. Искам с теб.

— Тогава танцувай. И ще си любимата ми пастирка. Чуваш ли колко мамещо свири свирката ми?

— Чувам…

Последвалото поведение на Регина не би се сторило странно може би единствено на обитателите на някоя психиатрична клиника. Тя затвори телефона и танцувайки тромаво, отиде от антрето в дневната, като по пътя съблече и малкото, което носеше, замърмори нещо неразбрано, влезе в стаята си, изстена и легна по гръб — едва успя да се намести в тясното пространство между канапето, стола и бюрото. Дясната й ръка прегръщаше през кръста някакъв невидим, а лявата го галеше по косата. И когато невидимият, без да губи време, проникна грубо в нея и почти я разчекна, Регина се затресе в конвулсии на пода и закрещя:

— Аааааааа!… Ааа… аа… ааа!…

Работният ден още не беше свършил и единственото лице, което можеше да чуе страстните й вопли, беше глухата баба от съседния апартамент, която ги взе за кучешки лай. Иначе някой сто на сто щеше да се обади на милицията, че в блока се извършва убийство.

Всъщност си беше точно това.

 

 

Люлякова улица, колкото и да е странно, изцяло отговаряше на името си. Само живущите на нея не му пасваха. Най-романтичният образ в района се оказа някакъв пияндур, който наново и наново почваше първия куплет на „Подмосковние вечера“ — щом стигнеше до реката, която хем се тече, хем не тече, начеваше отначало. Да е повредена плоча — да я счупиш, обаче не иде току-така да чупиш главата на жив човек.

Останалите обитатели на двора, в който Громов паркира жигулито, не проявяваха музикални наклонности. На остатъците от детската площадка лениво псуваха няколко хулиганчета, на оцелелите пейки до входовете си шепнеха бабки и се оглеждаха предпазливо. Младежите очевидно обсъждаха колко гот ще си изкарат тази вечер и целия си живот оттук нататък, а бабите също така очевидно скърбяха за толкова бързо отминалите години. Общото между тях не беше повече, отколкото между палави кутрета и древни рептилии.

Панелните гаражи бяха изпъстрени с мръсни думи и също толкова кратки названия на рок групи, контейнерите за боклук воняха. До падането на мрака оставаше малко повече от половин час, но на небесния свод вече блещукаше първата звездица и да й се любува човек беше много по-приятно, отколкото да оглежда унилия градски пейзаж.

Громов неохотно откъсна поглед от небосвода и тръгна към първи вход на блок 59-Б. Ако до него непохватно пристъпваше известният Уотсън и държеше да си изясни защо Громов е избрал тъкмо този вход, а не някой друг, майорът можеше да го омае с приказки за дедукцията и индукцията — но и без тях беше абсолютно сигурен, че дванайсети апартамент в тази пететажна панелка може да е единствено в първи вход.

Мина покрай разбитите пощенски кутии и тръгна по тясното стълбище — стъпалата изглеждаха така, сякаш някой ги е гризал през едно. Между първия и втория етаж научи, че БУБО Е ПЕДАЛ, а на третия се изясни, че освен това е ЛЕЗБИЕТЦ. Пак там се озова пред вратата, която търсеше — тапицирана с изкуствена кожа, със златисти кабарчета между баклавичките.

Громов се възползва от ключовете на покойната Северцева, отключи и изрита вратата, като предвидливо изчака миг-два на площадката. И чак след като се увери, че от апартамента не се донасят никакви подозрителни звуци, тикна в антрето револвера си и го последва, като тихичко затвори.

Само две крачки му бяха необходими да мине през антрето с олющената закачалка. В банята нямаше нищо неочаквано — само червеникавокафява от ръжда клозетна чиния. В кухнята също нямаше жива душа, пък и тук биха могли да се скрият само хлебарки — всъщност те го направиха веднага щом влезе.

Преходът от кухнята в дневната не му отне много време — панелките се славят с това, че спестяват на посетителите си излишни движения. Без да пали лампата, Громов побутна с крак нещо захвърлено на пода и си помисли, че жените се разделят точно с тези части от тоалета си единствено при определени обстоятелства. Да не би да беше извадил късмет да намери Регина заедно с щедрия й годеник?

И тъкмо щеше да се учуди на абсолютната тишина, която не се връзваше много с това му предположение, когато от съседната стая долетяха звуци за признаци на живот. Отначало се чу някакво тропане — все едно някой беше бутнал стол или го отместваше.

Громов отскочи и вдигна револвера — и в същия миг чу бързо бърборене. Гласът беше женски. И жената или бълнуваше, или се задъхваше от страст:

— Мили Кришна, защо си си сложил толкова много украшения… Антаванта име деха… Асми… Ахам…

На звук пламенният шепот го докарваше на санскрит. Громов досега не беше чувал чак толкова екзотичен начин на изразяване на чувства. Но още повече го учуди това, че никакъв мъж не отговаряше на страстните призиви на жената. Нито Кришна, към когото се обръщаше, нито Валентин — никой…

— Антах арамах! — умоляващо стенеше тя. — Ела! Ела в мен!

Напразно. Никакъв отговор. Нямаше кой да й се притече на помощ освен Громов. Той пристъпи безшумно в полумрака, влезе в стаята, откъдето се носеха тези странни стонове, и като се убеди, че освен просналата се право на пода девойка в нея няма никого, светна настолната лампа и поклати укорително глава.

Регина — понеже това трябваше да е Регина все пак — изобщо не реагира на появата на непознат мъж. Беше не само без дрехи, но и без съзнание — и очевидно се намираше някъде много, много далеч. Или на седмото небе, или в седмия кръг на ада. Или в пресечната им точка.

— Пак сме се надрусали значи — въздъхна Громов. — И то яко.

Провери пулса й, погледна и под клепачите й и се убеди окончателно, че е свидетел на класически наркотранс. При това едва ли предизвикан от амфетамин или някакъв евтин боклук — след тях човек не лежи на пода като парцал, а дори напротив, става прекалено енергичен.

Значи не е стимулатор, мислеше Громов. Гледаше момичето, но не изпускаше от поглед и вратата. Какво друго от богатия асортимент? Кокаин? Морфин? Хероин? По ръцете на момичето нямаше следи от игла. Той пипна носа й и установи, че ноздрите й са сухи и топли, значи не беше и кокаин, от него винаги текат сополи. Освен това очите й бяха съвсем подбелени, дори зениците й не се виждаха, което не беше характерно за нормалните морфинисти…

— С какъв боклук си се надрусало, детенце? — попита Громов на глас.

Гръбнакът на Регина се изви като дъга, после тя отново се тръшна на килима. Едва ли се чувстваше по-добре от риба на сухо. И също толкова можеше да общува с хора.

— Ясно, ясно… — измърмори Громов. — Разширяваме си съзнанието.

На бюрото, върху няколко тетрадки, имаше студентска книжка. На снимката в нея беше същото това момиче, което в момента изобщо не знаеше, че е Регина Григориевна Северцева, на деветнайсет години. Накъдрена на масурчета, прави вежди, издължена брадичка. Само дето на снимката Регина беше облечена и вменяема, с което изгодно се различаваше от оригинала си на пода.

Громов я огледа, реши, че в чист вид е малко прекалено предизвикателна, отвори гардероба, намери някаква нощничка със сладко патенце отпред и с малко ругатни и доста усилия натика Регина в нея. После я вдигна на канапето и критично огледа резултата от действията си. Краката на Регина бяха дълги, а нощничката — къса, така че видът й все още не беше изцяло благопристоен. Но пък не му отвличаше вниманието чак толкова, колкото допреди малко.

Громов огледа стаята и не видя нищо подозрително. Тръгна бавно из апартамента, като продължаваше търсенето, и скоро държеше малко кръгло флаконче — намери го в антрето. Седемте кръгли кехлибарени хапченца в него изясниха ситуацията. Всичките бяха белязани с латинската буква L. Че даже и фирма, моля ви се. Той изруга и нея, и създателите й.

Като офицер от ФСС, Громов беше запознат с всички видове оръжие и начини на убийство на света. Дилизергиновата киселина беше именно оръдие за унищожение, при това все по-масово. Беше пратила на онзи свят не по-малко хора от цианкалия. При това беше много по-коварна. С цианкалий се тровят единствено нещастници, които виждат единствения изход в смъртта. А ЛСД гълтат доброволно онези, които искат да изпитат цялата пълнота на живота. Равносметката е еднаква. С тази разлика, че вторите получават мъничка отсрочка.

ЛСД е вещество без вкус и мирис само за непосветените. По време на „пътешествията“ си потребителите му вдишват какви ли не аромати и се наслаждават на безбройни вкусови оттенъци. Чуват прекрасна музика, виждат райски пейзажи, общуват директно с боговете. При което отстрани изглеждат абсолютни боклуци. И много скоро стават такива.

Докато гледаше замислено отровните хапчета в шепата си, Громов си спомни оперативната сводка, според която в Москва се беше появила особена разновидност на ЛСД, която пораждаше моментална физиологическа и психологическа зависимост. LSD-EX. Ужасно нещо. Наивните новаци, уплашени от „боцкането“, си мислеха, че да се друсат орално им гарантира свобода на избор. Илюзиите им обаче умираха още след първата доза и им оставаше само един избор — или веднага да търсят нова доза ЛСД-ЕКС, или да изчакат в мъки един-два часа. Това им беше то свободата на избора. Най-вероятно изглеждаше, че второкурсничката Регина е примамена към този скъп наркотик от благодетеля на семейство Северцеви, онзи с мустаците и със звучното име Валентин. На предприемчивия предприемач това му беше много изгодно. Дори да нямаше никакво отношение към термоса с взрива, едно младо момиче попадаше изцяло под негово влияние, при това момиче с фигура, за каквато си мечтаят повечето мъже на средна възраст. Винаги на разположение. Много по-евтино, отколкото да издържаш красива любовница или редовно да плащаш за услугите на първокласна проститутка.

Интуитивно обаче Громов се досещаше, че с помощта на ЛСД Валентин удовлетворява не само сексуалните си фантазии. Попадналата под влиянието му и изгубила всякакъв контрол върху себе си Регина преспокойно би се съгласила да завре в багажа на любимия си татко съответното „сувенирче“, без изобщо да има представа колко жестоко всъщност му го завира. А би могла да го направи и съвсем съзнателно, понеже човек, чиито мисли са съсредоточени изцяло върху това как и откъде да си намери следващата доза, е способен на всичко.

Как обаче да се стигне до този Валентин, чиято личност предизвикваше у Громов все по-голям интерес? Нямаше никакъв смисъл да чака да разпитва Регина — тя можеше да се свести и да стане вменяема чак сутринта. Така че Громов си зададе един елементарен въпрос: по какъв начин Валентин или някой друг е контролирал семейство Северцеви, за да изчака удобния случай? Дали въпросният Валентин е използвал откъслечни сведения за предстоящите полети на пилота, сведения, получавани между другото от съпругата му и от дъщеря му? Не би ли било по-добре да разчита на по-сигурни източници на информация?

И още преди тази мисъл да се оформи докрай в главата му, Громов вече протягаше ръка към телефона на шкафчето в антрето. През последните години бяха изобретени какви ли не уреди за подслушване, но така и не беше измислено нищо по-просто, икономично и сигурно от едновремешния начин да си в курса на събитията. Едно тикнато в телефона микрофонче не се нуждае от специално захранване, а освен това позволява да се подслушват както разговорите в помещението, така и онези, които водиш с външния свят. Щеше да е наистина странно, ако Валентин Мезенцев не беше сложил „бръмбар“ в телефона на Северцеви.

И точно така се оказа. Щом видя какво има в слушалката, Громов намигна заговорнически на отражението си в огледалото. Беше на вярна следа. Заложеният капан го потвърждаваше. Оставаше му само да подмами в него онези, които го бяха заложили.

Громов се замисли за няколко телефона и спря избора си на журналиста Балаболин. Сам по себе си борецът за свобода на печатното слово изобщо не го интересуваше. В случая от Балаболин се изискваше само едно: да не затваря веднага и да поддържа с Громов някакво подобие на диалог. При това изобщо нямаше значение дали ще разбира за какво става дума. Важното беше да разбират онези, които подслушваха телефона на Северцеви. Представлението щеше да е специално за тях. И им гарантираше всичко освен приятно прекарване.

 

 

Двайсет и шест годишният Дмитрий Викторович Балаболин, известен на читателите под псевдонима Москвин, страдаше на първо място от остър и продължителен пристъп на самобичуване, на второ — от ревност и чак най-накрая — от махмурлук. Балаболин падна в неравната битка с алкохола, започнала след разпита в Лубянка, някъде към пет следобед и сега, след кошмарен сън, беше абсолютно скапан. Много добре беше направил, че не беше отишъл днес в редакцията. Току-виж се раздрънкал на пияна глава за позора си. А така само той знаеше що за пропаднал тип е. Да преживяваш унижението сам все пак е по-лесно, макар и също толкова гадно.

— Боклук! — каза Балаболин, взрян в почти опразнената водка на кухненската маса. — Абсолютен боклук!

Нямаше предвид напитката, която, впрочем, наистина си беше боклук, сиреч менте, дори не и самия себе си, а законната си съпруга, трийсетинагодишна дебеланка с две различни по обем гърди и бенка на най-интимното място. Трудно е да мразиш самия себе си. В подобни ситуации е по-удобно да използваш за обект на омразата си собствената си съпруга.

Днес по обяд Балаболина беше долетяла от Истанбул с пет огромни сака, пълни със стандартната стока за средна търговка, базирана едно ниво над пазарските сергии. Докато тя, образно казано, отръскваше прахта от странстванията си в банята, вече люшкащият се Балаболин набързо прегледа личния й багаж и прежълтя, като видя в чантичката й една опаковка презервативи. Окончателно го довърши това, че един липсваше, което го доведе до най-черни предположения.

Разпитът, който проведе, продължи около шест минути. Още на втората съпругата му демонстрира колко удобно е да си държи човек банкнотите, след като ги навие на тръбичка, разбира се, в презерватив, и дори му показа къде точно крие недекларираната валута, докато минава през митнически контрол. От 15:04 до 15:07 Балаболин слушаше с непроницаема физиономия обясненията по този повод, в 15:07:30 кимна, сякаш се съгласяваше с изслушаните доводи, а в следващата секунда пак го изпълниха съмнения и тресна на жена си два шамара — първия отляво, втория — отдясно.

Сега жена му беше у сестра си, не искаше да говори с него по телефона и следователно Балаболин можеше да адресира интересуващите го въпроси единствено към стените на жилището си — по избор. С което всъщност се занимаваше от доста време, като нанасяше непоправими увреждания и на организма си, и на централната си нервна система. Сънят му, както вече споменахме, изобщо не му помогна. Вместо обаче да хапне нещо или поне да пие чай, той излока останалата водка, вкопчи се в плота на масата и лицето му се сгърчи.

Точно в това положение го свари иззвъняването на телефона.

— Да — изръмжа той в слушалката, след като по неизвестен начин успя да се справи с надигналата се в гърлото му горчилка.

— Балаболин? — попита смътно познат мъжки глас.

— К’во? — Тази вечер обикновено словоохотливият репортер предпочиташе да използва кратички, дори едносрични думи, даже междуметия, ако питаха него.

— Намерих я — заяви гласът.

— Коя? — Балаболин объркано свали слушалката от ухото си и погледна дупчиците й, сякаш се надяваше да види през тях кой се обажда. Не видя и върна слушалката в изходно положение.

— Знаеш коя — каза слушалката. — В момента не е в състояние да отговаря на каквито и да било въпроси, но скоро ще е готова да даде показания.

— Показания — повтори Балаболин. Внезапно си спомни безбройните истории за делира, особено при хора, които пият сами. По-рано тия неща му се струваха смешни. Днес не бяха.

— Именно — продължи непознатият с нетърпящ възражения тон. — Предай по каналите си да дойдат да ни вземат след два часа. Аз междувременно ще претърся всичко на място.

— Добре — послушно каза Балаболин, но изведнъж се стресна, подскочи и дори бутна едно столче. — На кого да предам бе? Кой се обажда?

— Стига си се правил на идиот, Дима — прекъсна го все по-познатият глас. — Забрави ли за готовността си да ни сътрудничиш?

— Обещахте да ме оставите на мира, междувпрочем! — Гласът на Балаболин мина към фалцет. Внезапно пред очите му изникна мазето, където днес беше преживял толкова страхове и унижения; спомни си дулото на револвера, от което всеки миг можеше да излети куршум. За всеки случай дори поотдръпна слушалката от ухото си.

— Без пазарлъци! — каза слушалката. — Действай. И то веднага. Иначе…

Слушалката изщрака и връзката прекъсна. Обърканият Балаболин я сложи предпазливо на вилката, после погледна отражението си в тъмния прозорец и му заяви, че изобщо няма да ходи да купува още пиене. Даже биричка. Понеже в тоя живот има нощи, през които е по-добре да си седиш вкъщи.

Но това странно обаждане обърка не само него. Далече-далече от апартамента на журналиста се раздвижиха други, съвсем различни хора: напрегнати, трезви, решителни. След малко вече летяха с една кола към Северно Измайлово и думите, които си разменяха по пътя, бяха много по-малко от патроните в пълнителите на късите им автомати.