Сергей Донской
За Русия с любов (13)

Глава 12
Карнавал с корвалол

Последният работен ден на седмицата вече свършваше и на лицата на някои минувачи се забелязваха дори усмивки, което по принцип е доста нетипично за московчаните. Громов чакаше на Гоголевски булевард да светне зелено и разсеяно наблюдаваше тълпата пред входа на метрото. Създаваше се впечатлението, че влизащите се спускат директно в пъкъла. Излизащите на повърхността впрочем не изглеждаха кой знае колко по-жизнерадостни. Изглеждаха така, сякаш току-що са били в преизподнята, но не виждат кой знае каква разлика между нея и действителността горе. Докато ги гледаше, човек можеше да си помисли, че всичките до един някой ги кара да живеят насила, против волята им.

Колата зад Громов нетърпеливо избибипка и той пое напред с потока автомобили. На Кропоткинска зави, намали до четирийсет километра в час и затърси по фасадите на старите сгради табелата на магазин „Стилисимо“.

В „Стилисимо“ работеше Екатерина Павловна Северцева, съпругата… не, вече вдовицата на покойния пилот, който толкова се беше притеснявал за здравето си. Беше го погубил не кофеинът, а самият термос, озовал се по неизвестна причина в чантата му. Точно за термоса искаше да си поприказва Громов с Екатерина Павловна.

Погребението беше минало, а работното време на магазина още не беше свършило. Екатерина Павловна едва ли си беше вкъщи да скърби и да рискува да остане не само без съпруг, но и без сигурна работа. По въпроса за възможната връзка на Северцева с взрива Громов беше настроен отрицателно. Не защото имаше кой знае колко вяра на онази половина на човечеството, която самоволно си беше присвоила определението „по-добра“. Просто знаеше, че жените обикновено се отървават от омръзналите им съпрузи по много по-неекстравагантни начини и че в разследването на така наречените семейни убийства най-често фигурират като поръчителки, а не като изпълнителки.

„Stiltssimo“ беше изписано с толкова завъртулки, че Громов го подмина — помисли си, че е някакъв терариум с изображението на кълбо змии. Манекените във витрините обаче го накараха да спре и да върне малко. Прекрасният пол беше представен в кльощав и неизвестно защо посребрен вид, при това с голи черепи. Ако не беше дантеленото бельо, манекените можеха да минат за концлагеристки от Освиенцим. От друга страна, ако срещнеш такава жена, как да не я нахраниш, как да не й дадеш капка топлинка плюс пари за път. Много удобен стил. И стопроцентово изгоден. А бе — наистина „стилисимо“.

В магазина обаче жените бяха от съвсем друг тип: едно симпатично дебеланче, което успешно криеше кривите си крака зад щанда, и две по-възрастни жени, разсредоточени на двата други щанда. Купувачи не се наблюдаваха, така че и трите продавачки едновременно се обърнаха, щом звънчето на вратата издрънча мелодично, за да провъзгласи появата на Громов.

Дебеланката успя да разлепи прекомерно начервените си устни и заприлича на рибка, готова да налапа червейчето. Громов я изгледа с известно съчувствие — такава мила муцка, а пък останалото да я прецака. Никой и никога не би наел това девойче да рекламира изложеното във витрините бельо.

В центъра на помещението се беше дислоцирала брюнетка с военна подстрижка с дълги извити еврейски пейсове. Щом видя Громов, тя вирна брадичка, така че втората й стана почти незабележима. По всичко би трябвало да личи, че дрехите, поверени на нейните грижи, са от стилни по-стилни. Или поне не по-малко екстравагантни от прическата й.

Третата жена, малко по-възрастна, повече закръглена, отколкото пълна, се очертаваше в дъното на помещението на фона на стъклени витринки с парфюмерийно изобилие. Въпреки че не беше виждал Северцева на снимка, Громов разбра, че това е именно тя. Достатъчно му беше да погледне тъмните кръгове под очите й. На цвят не се различаваха много от черната ажурна блузка, която носеше вдовицата на летеца. Громов тръгна право към нея и когато спря, му се стори, че освен опияняващите аромати на парфюмерията долавя и мирис на валериан и тамян. Мирис на беда. Не можеше да се отърве от него.

— Добър ден — каза той възможно най-възпитано. — Вие сте Екатерина Павловна, нали?

— Да, защо? — Северцева го изгледа подозрително.

— Трябва да поговорим.

— На работа съм.

— Е, поне в момента нямате чак толкова много работа — каза Громов и кимна към празния магазин. — Освен това няма да ви отнема много време. Поне така се надявам. — И се усмихна както подобаваше за случая, сериозно.

— Не можем да напускаме работното си място за повече от пет минути — каза Северцева. — Всъщност кой сте вие? Какво искате?

Последният въпрос беше зададен всъщност автоматично и ненужно — Громов вече беше отворил пред очите й удостоверението си и тъкмо тихо й казваше:

— Искам нещо съвсем просто, Екатерина Павловна. Искам да си спомните някои неща, свързани със заминаването на съпруга ви.

— Ох, няма ли край! — Тя избърса челото си, все едно махаше от него невидима паяжина. — Два пъти вече ме разпитваха.

— Момент. — Погледът на Громов изведнъж стана твърд и изобщо не се връзваше с все така мекия му тон. — Този разговор е само между нас двамата. Изобщо не е необходимо колежките ви да чуват за какво си приказваме.

— Казах ви съвсем ясно, два пъти вече ме разпитваха. И…

Думите й падаха в пустота. Громов изобщо не промени спокойния си тон, само стана съвсем мъничко по-нелюбезен:

— Ако сте чак толкова развълнувана, Екатерина Павловна, че не можете да говорите по-тихо, можем да си поприказваме и другаде.

Северцева го погледна, стресна се и бавно поклати глава.

— А, не, благодаря. В момента не съм в настроение да давам показания на Лубянка.

— Не сте само вие — усмихна се Громов. — Уверявам ви, доброволно при нас се идва изключително рядко. Но пък и никой не ни отказва, нали разбирате.

— Има си хас! — Беше казано направо отровно.

Северцева, като повечето руски граждани, се отнасяше към служителите на ФСС с вродено предубеждение. Чекистите открай време се водеха страшилище за народа, а пък след началото на така наречената гласност пресата ги превърна в някакъв ужасяващ хибрид между гестаповци и инквизитори. Обикновените граждани бяха убедени, че тези чудовища не са правили нищо друго освен да подслушват и да дебнат честните хора, за да ги хвърлят зад решетките и да ги пращат в лагерите заради някой злободневен виц или изпусната фраза. Всъщност по времето на КГБ едно-единствено от дванайсетте му управления се беше занимавало с политически надзор — но никой не се замисляше за това. Също както и за факта, че подобни жандармски институции в един или друг вид съществуват във всяка, дори най-демократичната държава.

— Добре де, питайте — каза Северцева с тон на великомъченица. В жеста, с който ръката й за миг докосна лявата страна на гърдите й, се съчетаваха естествеността и театралността.

Громов се извъртя така, че да може да държи колежките й в полезрението си — за да охлади ненужното им любопитство. И успя. Дебеланката пренебрежително стисна начервените си устни и вероятно пак успя да ги залепи. Брюнетката се зае с невероятните си пейсчета — изглежда, държеше да ги направи да приличат съвсем на пиявици. При което с всички сили се мъчеше да не поглежда прекалено често към Северцева и тайнствения й посетител. Громов я дари с поощрителна усмивка, след което попита съчувствено Северцева:

— Отдавна ли се оплаквате от сърце, Екатерина Павловна?

— Всъщност не. — Тя пак се пипна по гърдите и вдигна рамене. — Никога не съм се оплаквала, докато… докато… — И така и не успя да довърши.

— И аз така си помислих — каза Громов. — Не ми приличате на жена, която да взема корвалдин без сериозни причини.

— Корвалол — машинално го поправи Северцева. — Как разбрахте?

— По миризмата — лаконично отговори Громов.

— О, да де, как иначе. — Тя като че ли се разсърди. — Нищо друго обаче няма да надушите, не се и надявайте.

— Когато почина баща ми — каза Громов, все едно не беше чул язвителната й реплика, — всичко вкъщи се вмириса на валериан. Бях на седем години. Мечтаех си как татко ще се върне и всичко станало ще е само страшен сън. И знаете ли какво исках да направя? — Громов я погледна над рамото си и добави, без да дочака въпроса й: — Да го взема това шишенце с валериана и да го счупя. Не у нас, разбира се, а някъде навън. Някъде далече от къщи…

В настъпилата пауза вече я нямаше враждебността, която Северцева нямаше как да не изпитва към човек, дошъл да бърка в раната й. Чуждите трагедии помагат на хората да се примиряват със собствената си скръб. Колкото до историята, която бе разказал Громов, тя беше почти вярна. С тази разлика, че след като баща му умря, у тях не миришеше на валериан, а на водка. И че той все пак я счупи тая водка. В главата на любовника на майка си.

Сега обаче взе едно лъскаво шишенце парфюм, огледа го и попита уж между другото:

— Всъщност съпругът ви… имаше ли проблеми със сърцето?

— Гриша… — Северцева като че ли се притесни за миг, но после тръсна глава и решително продължи: — Гриша винаги се грижеше за здравето си. Нали беше летец все пак. Непрекъснато ги проверяват. — Поколеба се за миг и призна: — Напоследък спеше лошо преди прегледите, но не взимаше никакви лекарства, не даваше и на мен.

— На вас?

Учудването на Громов беше дори малко прекалено. В смисъл — от къде на къде такава здрава и красива жена ще гълта успокоителни?

Северцева въздъхна.

— Да, на мен. Виждате ли, от толкова години сме… бяхме женени, че чак си заприличахме, външно даже. И настроението на единия почна да се предава на другия. — Изчака разбиращото кимване на Громов, поизчерви се и добави: — Като по-млад Гриша се справяше със стреса по друг начин, но с годините… Ами, как да ви кажа, минахме на топло мляко с мед. — Сведе очи. — И като че ли помагаше. Но сега… — Тя махна с ръка, сякаш отсичаше част от живота си и я оставяше в миналото. Личеше си, че иска да я утешат. Някак. Както и да е.

Громов се прокашля предпазливо.

— Може би ще ви прозвучи грубо, но в известен смисъл ви е провървяло. — И без да я поглежда, остави парфюма и взе друга кутийка, за да огледа дизайна на парфюма. — Мляко с мед не е най-лошият вариант.

— Така ли мислите?

— Ами попитайте приятелките си, чиито мъже пушат като комини и пият водка.

— Прав сте всъщност — съгласи се Северцева малко озадачено. — В това отношение Гриша беше железен. Все повтаряше, че алкохолът превръща човека в животно, а пък никотинът убива животното…

— Коня.

— Моля?

— Една капка никотин може да убие кон — каза Громов. — Колкото до пиянството, то си е направо свинство.

Северцева помръдна рамене.

— Ясно де. Обаче ние не бяхме такива. Гриша пиеше само вино, и то много рядко.

— Трезвениците все пак често се пристрастяват към друго. Кафе например. Той пиеше ли много кафе? — Громов го каза ей така, съвсем между другото, сложи светлолилавия парфюм на щанда и се обърна да погледне Северцева в очите.

— Кафе?! Той?! Гриша казваше, че кафето било опиум за народа. Дори черен чай не пиеше — пиеше мента, шипка, липов чай…

— Опиум за народа? — Громов изхъмка. — Виж ти! Съпругът ви наистина е възприемал доста интересно класиците на марксизма-ленинизма.

— Голям шегаджия беше — каза Северцева. — Като седнем на маса, все се шегува, пее… Пееше — поправи се тя и изражението й стана такова, все едно съпругът й не е загинал, а е избягал с друга и я е оставил на произвола на съдбата.

— Да — съгласи се Громов. — Всичките колеги на Григорий Петрович казват, че бил голям шегаджия, даже малко цапнат в устата. — Усмихна се, сякаш си беше спомнил нещо смешно. — Казал, че било по-добре да му сложите самовар вместо термос.

— Какъв термос? — обърка се Северцева. — Защо самовар?

— Ами защото бил много голям — обясни Громов. — Сигурно сте му го напълнили с шипков чай, нали?

— Гриша никога не взимаше термос в самолета.

— Сериозно?

— Ами нали аз му оправях багажа. Никога, казах ви.

Убедителността й беше също толкова искрена, колкото и учудването на Северцев, когато бе открил термоса в чантата си. Дори да допуснеше, че си има работа с най-великата актриса на света, Громов не намираше логично обяснение защо ще го лъже. Напротив, ако тъкмо Екатерина Павловна беше сложила фаталния термос в багажа на милия си Гриша, би трябвало да твърди, че той винаги сам си е оправял чантата.

— Значи не сте слагали никакъв термос? — уточни Громов; гледаше я в очите.

— Разбира се, че не съм — отсече тя. — Сложих му всичко както винаги. Риза, бельо, чорапи, несесера, едно криминале… и малко храна, та да не харчи валута за ядене. — Северцева се притесни, като че ли съжаляваше, че е казала последното.

— Е, то си е нормално — успокои я Громов. — Всички го правят. От друга страна, пилотите не ги ли хранят безплатно?

— Да, разбира се. Обаче този път Гриша и колегата му трябваше да излетят от Грозни право за Америка, та да върнат самолета. Значи нощувка в хотел, храна… вие имате ли представа колкото струва в Америка един хамбургер?

— Приблизително — отвърна Громов, който не беше стъпвал дори в московския „Макдоналдс“. И преди Северцева да успее да го снабди с тази абсолютно безполезна информация, попита: — Всъщност, Екатерина Павловна, пилотите редуват ли се на щурвала? Единият да управлява самолета, а другият през това време да си чете например.

— Откъде го измислихте пък това?

— Точно преди излитането съпругът ви си е отворил чантата — каза й Громов доверително. — Очевидно не за да си хапне някоя от вашите пирожки или да си смени чорапите. Та си помислих — какво ли може да му е трябвало? Може би криминалето, което сте му сложили?

— Ами! Как така ще чете по време на полет?!

— И аз така си помислих. Тогава обаче какво му е трябвало от чантата? И то в самото начало на полета?

— Че какво значение може да има това? — малко напрегнато каза Северцева и понечи да отклони поглед, за пръв път по време на разговора им.

Громов обаче не й позволи и твърдо заяви:

— Много голямо значение, Екатерина Павловна. Огромно значение.

— Ами… — Тя се поколеба, после неохотно каза: — Напоследък много го измъчваше там долу… вените, нали разбирате…

С всяка секунда гласът й ставаше все по-тих и по-тих, докато накрая не се превърна в едва доловим шепот — не й се искаше да говори за това неприлично заболяване. Като отхвърли чрез метода на дедукцията всички възможни венерически заболявания, Громов, макар почти да не разбираше от медицина, лесно стигна до извода, че става въпрос за най-банални хемороиди.

— Той… свещички ли е търсил в чантата? — предположи Громов. — Или някакъв вазелин?

— Други свещички му запалих аз, за бог да прости. — Северцева се усмихна измъчено, за да му покаже колко й е трудно да се шегува с тези неща, после поясни: — Използваше специален спрей. Когато много го измъчваха, трябваше да се пръска всеки час.

— Ясно. — Громов деликатно се извърна.

Нещо все пак се изясняваше. Онзи, който беше сложил бомбата в чантата на Северцев, изобщо не беше подозирал за болежките му и не беше предполагал, че Григорий Петрович ще я отвори още в началото на полета. Течността, с която беше напълнен термосът, бе трябвало да изстине до нужната температура някъде към края на полета между Москва и Грозни, над Кавказ, но хемороидите на втория пилот неочаквано бяха променили всичко. Самото използване на термос пък като бомба навеждаше на мисълта, че терористът не е бил много наясно с навиците на Северцев. Съвсем чужд човек? Едва ли. Все пак престъпникът беше имал безпрепятствен достъп до чантата на пилота и се беше възползвал от него. Кой ли можеше да е?

Мозъкът на Громов услужливо му напомни за дъщерята на Северцеви — тя живееше с родителите си. Младите не се интересуват много от вкусовете на родителите си, а пък за болестите им изобщо не им пука. Но по-лошото е, навъсено си помисли Громов, че някои днешни чеденца за пари са готови не само да предадат родния си баща, а направо да го убият, без да страдат от никакви угризения на съвестта. Нима Северцева-дъщеря беше от тази гадна порода дребни хищници? Тя всъщност как се казваше?

Последният въпрос беше зададен на глас и като че ли озадачи вдовицата на летеца.

— Коя? — учудено попита тя.

— Имам предвид дъщеря ви — мило й се усмихна Громов. — Надявам се, че ви е истинска опора в тези трудни за вас дни.

— А, Региночка я оставете на мира! — заяви Северцева, която беше не само вдовица, но и майка. И настръхна като квачка, която брани пиленцата си.

— Значи Регина — каза Громов, без да обръща внимание на останалото: интересуваше го само името на дъщерята. — На колко години е? Учи ли, или работи?

Северцева пристъпи от крак на крак, за да покаже, че разговорът им вече й досажда. Тя и без това си беше тежичка, да не говорим за тежката беда, която й се беше стоварила на главата. И все пак Громов не можеше да я остави току-така. Задаваше въпрос след въпрос и умело напипваше подробностите, които го интересуваха, но колкото по се оживяваше Северцева, толкова повече се разсейваше вниманието му. За четирийсетте минути, откакто беше в магазина, бяха влезли само две клиентки. На момичето на щанда за бельо май му се залепваха вече не само устните, ами и очите. Брюнетката беше превключила цялата си енергия върху лакираните си в трупно синьо нокти — обработваше ги стръвно с една пиличка. Браво на нея — винаги можеше да си измисли някакво занимание. Колкото до Громов, той отдавна беше приключил с огледа на колекцията кутийки на щанда и сега, поради липса на друго занимание, мачкаше в юмрук празната си кутия цигари и се мъчеше да потисне прозевките си — засилваха се.

Деветнайсетгодишната Региночка, за която Северцева беше готова да разказва до безкрайност, кой знае защо, в представите му беше някакво чорлаво, ококорено и писукащо същество. Нещо като говореща кукла, рекламирана от производителката й. На няколко пъти си помисли, че ще си изметне челюстта от вежливите усмивки, с които трябваше да дарява увляклата се разказвачка. И все пак издръжливостта му беше възнаградена — по едно време стана дума за годеника на Региночка, появил се на семейния хоризонт преди месец-два; темата май се очертаваше доста по-интересна.

Годеникът се казваше Валентин Мезенцев. С половин глава по-висок от наистина високата Екатерина Павловна (това му беше съобщено с истинско уважение), широкоплещест, с военна стойка, че и с мустаци. („Ама направо като хусар“ — нежно изгука Северцева.) След като изслуша още няколко ласкателни характеристики за Валентин (възпитан, спретнат, винаги чист), Громов насмалко да си пооправи сакото и да се изпъчи. Не беше ясно как се отнася към упоменаваното лице самата годеница, но никой не би могъл да обвини родната й майка в критично отношение към него.

— И къде служи този храбър офицер! — попита Громов.

— Защо да е офицер? — почти се обиди Северцева. — Той е предприемач. Не знам точно с какво се занимава, но е от онзи вид мъже, които наистина са си стъпили на краката, ако разбирате какво имам предвид.

Громов — беше се облегнал небрежно на щанда — кимна, въпреки че трудно можеше да си представи неотразимия предприемач с военна стойка и с хусарски мустаци.

— И на колко години е тоя ваш Валентин? — попита той.

— Защо да е мой? — чак се обиди Северцева. — Валентин ухажва Региночка, не мен. И знаете ли, винаги, когато идва, носи чудесен букет и бонбони.

„И един ден може да е донесъл термоса — добави Громов наум. — Подарък за бъдещия си тъст. Ако е така, значи доставките на рози и шоколад в семейство Северцеви скоро ще спрат. Всъщност вече би трябвало да са спрели“.

— Та на колко години е, казахте? — И погледна събеседничката си въпросително.

— Ами… — Северцева се направи на замислена. — Към четирийсет някъде.

Което означаваше над четирийсет — и най-вероятно доста над.

— Не е от най-младите — изхъмка Громов.

— Че какво им е хубавото на младите? — искрено се учуди Северцева; на нейната възраст и четирийсет и пет годишните сигурно й изглеждаха млади.

— Мен ли питате?

Громов вдигна вежди, но иронията му остана незабелязана. Темата беше прекалено сериозна за Северцева, за да си позволява да я отвличат подробности.

— Ха, дискотеки! — възкликна тя, забравила за всякаква конфиденциалност. — Студентски общежития! Модни дрешки втора ръка, моля ви се! А, не! — Беше се разпалила толкова, все едно тъкмо Громов беше въпросният младеж с дрехи втора ръка, който я беше поканил на дискотека, та после да се възползва от наивността и неопитността й. — Един истински мъж на първо място трябва да може да си изкарва хляба, за да…

— За да изхранва семейството си — довърши Громов. — Валентин, Екатерина Павловна… ерген ли е?

— Разведе се с жена си буквално седмица, след като се запозна с Региночка — хладно заяви Северцева. — Да ви кажа, миналото му всъщност не ме интересува…

„Вас — да“. Громов кимна разбиращо и млъкна: изчакваше един навъсен младеж, който току-що бе влязъл в магазина, да се разкара.

Младежът вече се беше повъртял пред щанда за бельо, но явно не хареса нищо там и сега изучаваше парфюмерията, като кой знае защо, гледаше повече Громов, отколкото изложената стока. Фините аромати, които витаеха около щанда, изобщо не се връзваха с облика на този тип. Въпреки цивилните си дрехи поне у Громов той навяваше асоциации за оръжейна смазка, нажежен метал и мирис на барут. Въпреки това младежът се ограничи с покупката на някакъв сладникав парфюм и си излезе. Докато гледаше подир него, Громов си помисли, че ако връчи подаръка на приятелката си със същия навъсен вид, едва ли може да разчита на благодарна усмивка.

— Видяхте ли? — беше коментарът на Северцева, когато клиентът излезе. — Двайсетгодишен, мил и обаятелен. Но! — И многозначително вирна показалец. — Купи на приятелката си възможно най-евтиния парфюм. Какво ви говори това?

„Говори ми, че вероятно го купи само за заблуда“ — отвърна й наум Громов, а на глас послушно попита:

— Какво говори?

— Това илюстрира основната разлика между момчетата и истинския мъж! — тържествуващо провъзгласи Северцева. — Валентин например обикновено подаряваше на Региночка истински френски парфюми, „Кокто“ и дори „Ма Бел“…

— Обикновено — каза Громов. — Подаряваше… Да не е изчезнал?

— Как така ще изчезне? От къде на къде? — Гърдите на Северцева под черната блузка се люшнаха рязко, все едно й бяха нанесли забранен удар под кръста.

— Но не е бил на погребението на съпруга ви, нали? — Громов присви око. — Сигурно някоя изненадваща командировка му е попречила.

— Да, командировка! — заяви Северцева гордо. — И изобщо не е изненадваща. Още две седмици, преди да замине, Валентин казваше, че в края на юли или началото на август ще му се наложи да пътува в чужбина. Какво лошо има? Нали трябва да печели! Впрочем, изпрати ни пари веднага щом научи за нещастието.

— Откъде?

— От Канада, мисля. Парите дойдоха през „Уестърн Юнион“.

— Обажда ли се? — поинтересува се Громов с престорено безразличие, като мъдро пропусна края на фразата: „тоя ваш спонсор“.

— Разбира се! — зарадва се Северцева. — Казва, че ще си дойде до два-три дни. И да ви кажа, скептицизмът ви е наистина неуместен. — Тя се наведе над щанда като над лекторска катедра. — Не бих могла дори да мечтая за по-добра партия за дъщеря си. Откакто се появи Валентин, вече съм спокойна за нея. Ах! — Северцева въздъхна трогателно. — Цялата свети от щастие, сякаш не върви, а лети…

Громов понечи да напомни на разчувствалата се вдовица, че от гибелта на Григорий Петрович все пак са минали само девет дни и че дъщеря й не би трябвало чак да подхвръква от радост, но се сдържа. Защо всъщност да напомня за смъртта? Тя сама напомня за себе си — на всеки в определения му час.

— Много ще ми е приятно да се запозная с нея. — Громов се усмихна мило.

— С Региночка? — тъпо попита Северцева.

— Разбира се.

— Но какво може да ви каже тя?

— Ще видим — каза Громов. — Та значи къде мога да я намеря?

— Ами… По това време тя обикновено си е вкъщи, учи. Не бива да я отвличате от ученето.

— Знаете ли, Екатерина Павловна, понякога е полезно мозъкът да си почине. — Громов присви насмешливо очи. — Понякога младежта прекалява с ученето… Преумората е вредна.

Северцева го изгледа подозрително и поклати глава със съмнение.

— Не ми се иска да я оставям сама с непознат мъж…

Громов смъкна усмивката от лицето си.

— Ами да отидем заедно тогава. Няма да ми откажете удоволствието да ви откарам до вас, нали? — Последната фраза щеше да прозвучи много по-галантно, ако не бяха металните нотки в гласа му.

— Но до края на работното ми време…

— Има точно петнайсет минути. — За по-голяма нагледност Громов тикна часовника си под носа й. — Колежките ви ще ви заместят, ако дойде клиент.

Като си придаде скръбно изражение, за което според нея беше достатъчно да изкриви устни малко надолу, Северцева сложи чантата си на щанда, извади четка и сухо подхвърли през рамо:

— Трябва да се пооправя.

— Разбира се — съгласи се Громов. Ако мислите му се изписваха на някое табло, бягащите по него букви щяха да гласят: „ЗНАЧИ СЕГА СТЕ НЕОПРАВЕНА?“

— Доста е далече — оплака се Северцева, докато решеше косата си с цвят на потъмнял месинг. — Живеем чак в Северно Измайлово. Преди държавата плащаше добре на пилоти като моя Гриша, но сега… — Намръщи се, докато ровеше из дебрите на прическата си. — Сега всичко е на произвола на съдбата. За да можем да плащаме таксата на Региночка в университета и да не гладуваме, се наложи да си продадем жилището на Нови Арбат и да се преместим в панелка. Люлякова улица — чували ли сте я?

— Хубаво име — одобри Громов. — Кой номер?

— 59-Б. — Северцева раздразнено тикна четката в чантата си, без да изчисти космите. — Апартамент 12. Нещо друго да ви интересува?

Громов най-вероятно би отговорил: „Нищо. Засега“. Но не успя.

 

 

Под акомпанимента на звънчето, което заби като за пожар, в магазина нахълтаха трима мъже с къси автомати.

— Не мърдай!

— На място!

— Къде ма?! — ревна третият, заподозрял, че черничката продавачка с пейсовете се опитва да се вмъкне в складчето.

Тя всъщност просто отстъпваше, без да знае накъде — просто искаше да е възможно по-далече от тези въоръжени маскирани типове. Но щом й викнаха, краката престанаха да я слушат. С немощен писък брюнетката клекна в ъгъла зад щанда си и дръпна една рокля от закачалката. Роклята беше наистина красива — ажурна, със съвсем тънички презрамки. За защита от куршуми изобщо не ставаше, впрочем.

— Да не си мръднала! — нервно викна бандитът, на чиито грижи беше поверена брюнетката.

Тя закима, все едно в главата й се беше включил някакъв механизъм, и обречено замижа. В момента май изобщо не я вълнуваше, че непознат мъж изобщо не откъсва очите си от нея.

Двамата други поеха контрола на щандовете за бельо и парфюмерия. Онзи срещу Громов очевидно се чудеше накъде да насочи автомата си — към него или към Северцева. Може би не можеше да прецени чии гърди му харесват повече? Накрая все пак направи избора си и се облещи срещу Громов.

— Само внимавай да не тръгнеш да ми се правиш на герой, приятел!

— Какъв герой бе, брато — примирително каза Громов; стоеше абсолютно неподвижно. — Героите винаги имат оръжие. Колкото до мене… сам виждаш… — Разпери празните си ръце и дори лекичко размърда пръсти за по-голяма убедителност.

— Затваряй си устата! — нервно викна мъжът. — И без шегички!

Не беше възможно да се разбере доколко е искрен. Лицата и на тримата бандити бяха скрити зад маски, които можеха да се купят от всеки детски магазин. Тънки и еластични, те прилепваха плътно и при всяко помръдване на лицевите мускули реагираха със зверски гримаси. Срещу Громов се блещеше черен Кинг Конг. Брюнетката я държеше на мушка мъртвешки бледен череп. Към женското бельо се беше ориентирал пък истински дявол, даже с рогца. Момичето на мушката му виеше тихичко, все едно го бяха полели с вода и го бяха изкарали на снега. Даже зъбите му тракаха.

— Млъквай, тъпачко! — викна Дявола.

— Ох-ох-ох-олеле… — (Трак-трак със зъбите.) — Олеле-оле-ле…

— Ти глуха ли си ма? — Викът беше придружен от сухото изщракване на затвора.

В магазина стана толкова тихо, че Громов чу тежкото дишане на Кинг Конг, който стоеше на пет крачки от него.

— Това е грабеж! — заяви Кинг Конг и се облещи свирепо. — Давайте парите, патки такива! И за тебе се отнася! — викна той на Северцева, чийто стомах отговори на призива му с възмутено куркане.

Но само стомахът. Самата тя се подчини, без изобщо да гъкне.

С крайчеца на окото си Громов я наблюдаваше как бързо-бързо отваря касата и слага на щанда оборота за деня — не беше голям. Най-отгоре беше банкнотата, с която преди малко беше платил поклонникът на сладникавите парфюми. Младежът очевидно беше проверил какво е положението в набелязания магазин и сега сто на сто чакаше пред входа до някоя кола с включен двигател. Да, Громов беше усетил опасността, която се излъчваше от него, но не се беше вслушал във вътрешния си глас навреме. Глупаво щеше да е, впрочем, да се прави на благороден каубой и да брани неизвестно чия собственост с оръжие в ръка. Все пак беше дошъл да види вдовицата на летеца, а нея, поне засега, никой май не мислеше да я отвлича.

Кинг Конг му махна да се дръпне, та да може безпроблемно да прибере парите от щанда. През това време колегите му изпразваха двете други каси — и там нямаше кой знае какво.

Странен грабеж беше всичко това всъщност. Идиотски маски, никаква плячка. Бандитите бяха изкарали колкото за бензина, разбира се, обаче ако някой решеше да стреля в тавана, просто за нагнетяване на напрежението, щяха да са на минус. С парите, които Северцева беше сложила безропотно на щанда, можеше да се купят най-много десетина патрона за автомат, не повече. Случаят очевидно беше от тези, дето не си струват разправията.

Тримата обаче действаха съвсем професионално, макар и малко нервно. На Громов му направи впечатление, че никой от тях не влиза в сектора на обстрел на колегите си и не се доближава до продавачките и до него на повече от три крачки, за да има време да пресече евентуална съпротива. Всичките бяха високи, плещести, съсредоточени. Ако имаха маски само с процепи за очите и камуфлажни дрехи, човек можеше да ги помисли за десантници, а не за бандити, решили да ограбят първия попаднал им магазин. На същата мисъл навеждаха и еднаквите им автомати — АКСУ седем шейсет и две. В близък бой със своя „Смит и Уесън“ Громов щеше да има съвсем малко шансове срещу тях.

— Ти ли си охраната? — попита го Кинг Конг; отстъпваше бавно, без да сваля оръжието си.

Другите двама грабители вече се бяха изтеглили до вратата. Единият я отвори — отваряше се навътре — и я задържа с крак, за да освободи пътя за отстъпление. Звънчето издрънка съвсем тихичко.

— Тебе питам! — почти викна Кинг Конг и вдигна автомата пред гърдите си: те бяха огромни, както всъщност се полага на такава горила. Бицепсите му направо пръскаха ръкавите на фланелката му.

Громов поклати отрицателно глава. По-малко от две секунди му трябваха, за да измъкне револвера си — но никой нямаше да му ги даде. Така че той просто гледаше пръста на грабителя на спусъка и беше готов да се хвърли под автоматния откос при първото му заплашително помръдване.

— Живей тогава — милостиво му позволи Кинг Конг и отстъпи още две крачки.

Автоматът му се измести лекичко вляво и дулото вече не беше толкова идеално кръгло, както преди секунда. Точно това беше моментът, в който в мозъка на Громов би трябвало да се роди мисълта: „Размина ми се!“. Само че не успя да се роди. Не се беше разминало.

 

 

Куршумите пръснаха не само току-що сресаната глава на Северцева, но и двайсетина шишенца парфюм зад нея. Разхвърчаха се стъкла и пръски — най-вече червени на цвят. Следващия момент, когато тялото на Северцева се блъсна в огледалната витрина с флакончетата, Громов вече не го видя.

Хвърли се вляво и докато падаше на пода, бръкна под сакото си, където чакаше часа си револверът. Голям късмет беше, че този път не бе в кобур под мишницата му, а затъкнат под колана му. Стига изобщо да може да се говори за късмет, когато си очи в очи с трима въоръжени с автомати противници, които изобщо не мислят да си губят времето с преговори и предупредителни изстрели.

— Стреляй!

Стъклената витрина, покрай която Громов беше прелетял току-що, се срина на хиляди парченца, все едно огромен аквариум, замерен с шепа камъни. Стреля Дявола — беше се ориентирал най-бързо. Другият — Черепа — вече също извръщаше оръжието си, за да последва примера му. Но или имаше някакви проблеми с мъртвите очи на маската, или пък костите на показалеца му заяждаха, така че Громов успя да натисне спусъка пръв.

Черепа си получи порцията нажежен метал в гърдите, изкрещя и се срина върху съседа си, с което му попречи да се прицели като хората. Тегелът куршуми мина по мраморния под и моментално го лиши от бляскавото му великолепие. Тегелът обаче така и не беше довършен и кривна настрани — в сърцето на Дявола вече се бяха забили два куршума и при това положение от него вече не можеше да се изисква кой знае каква точност на стрелбата.

Громов се претърколи назад, после още веднъж. Чуваше как парченцата стъкло пукат под него и някак като отстрани помисли, че лекото му светло сако едва ли ще запази досегашния си елегантен вид след тези акробатични номера. А пък ако му минеха и един тегел куршуми — край на сакото. И на собственика му.

Причината обаче, поради която единственият му оцелял противник не го заши за пода с въпросния тегел, му се изясни, когато стреля напосоки към мястото, където би трябвало да се намира Кинг Конг. Последният явно изобщо не мислеше да участва в състезанието по точност и скорост на стрелбата и вече бе стигнал до вратата. Ако беше загубил дори частица от секундата да си направи труда да я отвори, щеше да легне до другарчетата си и да се взре тъжно в тавана. Мозъкът на мутрата под маймунската маска обаче очевидно работеше по-добре, отколкото на човекоподобния примат, на който се беше маскирал.

Кинг Конг вдигна автомата пред лицето си и скочи — не, направо полетя — към стъклото. „Мистър Смит“ гръмна почти едновременно с трясъка на счупеното стъкло, но куршумът, който прати след бандита, само леко забърса едната му подметка. Дори лястовичка би завидяла на полета, демонстриран от тежащия поне сто килограма бандит.

Громов скочи, грабна от щанда чантата на покойната вдовица и се хвърли към вратата. Писъкът, с който го изпратиха опомнилите се продавачки, заглуши дори сирените на милиционерските коли, които вече се приближаваха.

Докато изскачаше от магазина, Громов машинално отбеляза, че за пръв път напуска мястото на престрелка, като вдишва не воня на барут, а цял букет дивни аромати. Възможно беше в злополучния магазин „Стилисимо“ парфюм да беше пролят дори повече, отколкото кръв — но пък, Громов беше убеден в това, всичко тепърва започваше.

 

 

Двигателят на седмицата нададе негодуващ вой срещу грубото отношение спрямо него, но след миг се укроти и заръмжа относително кротичко.

Черната мазда, в която се беше вмъкнал Кинг Конг, беше на стотина метра напред. В нея не можеше да има повече от трима души, а най-вероятно зад тъмните стъкла бяха само двама — маскираният убиец с автомата и шофьорът, вероятно с по-сериозно оръжие от парфюма, който бе купил от магазина.

Докато изскачаше от „Стилисимо“, Громов не можа да се сдържи и нарече участниците в кървавия карнавал с едно наистина лаконично, но съвсем заслужено от тях определение. Минувачите — щом го видяха с револвера в едната ръка и чантата в другата — възпитано се пръснаха, а когато той изпсува рязко потеглилата мазда, онези с най-слаби нерви побягнаха. Дори внезапното изхвърчане на истинския бандит през стъклото едва ли ги беше уплашило толкова. Ще рече, симпатиите на публиката изобщо не бяха на страната на Громов.

— Добре, копелета — изръмжа той и извъртя волана наляво. — След малко и родните ви майки няма да ви познаят даже без маски. Стига такива изроди като вас да имат майки, разбира се…

Заплахата му естествено не се отнасяше до зяпачите, които вече бяха останали далеч назад, а към престъпниците. Громов всъщност не го беше яд толкова на тях, колкото на самия себе си — защото пак не се беше подготвил своевременно за евентуални неприятности. Случайният „купувач“ го беше накарал да застане нащрек — но само толкова: вместо да вземе необходимите мерки, той беше продължил да си дърдори със Северцева, която, както се оказа, се беше направила на хубава за смъртта си. Пък и той бе оцелял само по чудо. От друга страна, беше му съвсем ясно, че бандитите не се бяха интересували нито от него, нито от парите в касите на магазина, а единствено от вдовицата на летеца. По принцип изобщо не беше необходимо да я убиват при грабеж. Друг въпрос беше ако грабежът беше само инсценировка, за да се скрият истинските мотиви на убийството. Това „ако“ беше толкова ефимерно, че Громов го пренебрегна веднага. Бандитите бяха взели парите, никой не им пречеше да избягат. За чий тогава бяха застреляли нещастната жена? Защо им беше трябвало да стрелят — за да привлекат цялата милиция в района ли?

Точно тези въпроси плюс доста други мислеше да зададе на Кинг Конг в най-скоро време. Може би с това нямаше да се добере до непосредствените организатори на взривяването на боинга, но пък сто на сто щеше да напредне в разследването. С питане до Цариград се стига, нали така казват. А с разпитване… Особено ако знаеш как да развържеш езика на разпитвания.

Кинг Конг и партньорът му обаче, изглежда, бяха на друго мнение и очевидно в никакъв случай не искаха да дават показания. Младежът на волана на маздата може и да не беше професионалист, но пък явно беше достатъчно луд. На два пъти излезе в насрещното движение, за да се откъсне от преследващата го седмица. Първият път свърши трагично за едно ококорено пекинезче, решило да слезе на платното — докато Громов прелиташе покрай стопанката му, тя тъпо гледаше онова, което беше останало от четириногия й приятел, а каишката унило висеше от ръката й. Тъжна гледка, жалка. На размазаното на асфалта кученце не му трябваше вече нито каишка, нито нашийник. След секунди маздата принуди една идваща насреща открита спортна кола да направи рязък завой. Колата беше светлолилава и я караше изискана дама: с големи слънчеви очила и ефектно развяна от вятъра коса. Цялото това очарование обаче изчезна за секунда, когато спортната кола остърга лакираните си ламарини в автобуса отдясно. Стана ясно обаче, че дамата е надарена с невероятно висок и пронизителен глас. Докато профучаваше покрай нея, Громов успя да отбележи и че косата й всъщност е перука, която след удара се беше извъртяла почти на сто и осемдесет градуса. Доста гаден номер за бизнес дама на средна възраст.

На следващото кръстовище маздата засече всичко, което можа, и зави вдясно. На Громов Смоленски булевард му се стори неправдоподобно къс — вече караше с наистина висока скорост. Успя да намали разстоянието до бягащата мазда, но нямаше начин да изпревари всички коли между нея и себе си. Все пак щом се появеше възможност, рязко натискаше газта и се хвърляше напред — клаксона го натискаше непрекъснато, та да не би някой да се поддаде на изкушението да му препречи пътя. Жигулито през секунди се разминаваше с другите коли само на милиметри и Громов буквално с кожата си усещаше праведния гняв на братята си по волан. Малко преди станцията на метрото „Барикадна“ един зелен джип реши да го блъсне с яката си броня за отмъщение, но не улучи и пострада от удара на колата зад него.

Като че ли всеки миг щеше да настигне маздата… но все не успяваше. Когато наближиха зоологическата градина, движението беше толкова натоварено, че не можеше да става и дума за изпреварване. А после и светофарът светна червено и всички коли спряха в облаците пушек от ауспусите.

Накрая светофарът милостиво им намигна със зеленото си око и черният покрив на маздата се изнесе към началото на колоната. Не че бандитите се отдалечиха от Громов, но пък и той не се приближи към тях. Пак светна червено и той пак спря на ръчна. Между жигулито и маздата имаше поне двайсет коли и Громов не беше сигурен, че ще успее да мине на зелено на следващия светофар. След секунди натовареният трафик щеше да го отреже от черната мазда и тя щеше да изчезне.

Имаше на разположение само трийсетина секунди, но се надяваше да му стигнат, за да завърши преследването още на това кръстовище. Пренебрегна недоволните клаксони зад гърба си, бутна вратата и стъпи на платното с левия си крак — мислеше да стигне до маздата, като се провре между колите.

Не успя обаче да отвори вратата докрай — заради съседната кола — и едва успя да се измъкне.

— Стига с тия номера бе, пич — изсумтя съседът му отляво, след като се наведе през прозореца, за да се увери, че вратата на жигулито не е одраскала лъскавото му вишнево беемве. — Всички чакаме — и ти ще чакаш. Да не си фанал Господ за шлифера?

На Громов не му беше до дискусии и изобщо нямаше да му отговори, ако не беше ръката, която го сграбчи за пеша на сакото. Яка ръка с дебела гайка на средния пръст. И Громов го хвана и почти без да гледа, го изви натам, накъдето пръстите по принцип не могат да се извиват.

— Мамка ти! — изкрещя зад гърба му радетелят за равенство. — Тоя ми счупи пръста бе, брато!

Без да се впечатлява от страданията на опонента си и от мнението на евентуалния му роднина, Громов прескочи беемвето и хукна напред между колите: бързаше да настигне бандитите, преди да са имали възможност да дадат газ и да изчезнат.

Маневрата му не остана незабелязана. Шофьорът на маздата се подаде през прозореца като лалугер от дупката си, озъби се злобно и викна нещо, което очевидно не беше приятелски поздрав.

Напротив, младежът явно беше притеснен от предстоящото запознанство. Колите пред него обаче фучаха с такава скорост, че нямаше начин да потегли, преди да му светне зелено.

Младежът лалугер пак се вмъкна в дупката си, а Громов извади револвера и вдигна ударника — все пак държеше оръжието ниско до крака си, за да не привлича нездравото внимание на околните. Между него и бегълците вече имаше само три коли.

Внезапно от маздата се подаде ръка и рязко замахна. Громов не се сети веднага какво ли е това кръглото, което литна към кръстовището, а когато се сети, изруга от безсилна ярост.

В рева на автомобилните двигатели взривът на противотанковата граната не беше нищо особено — все едно някой беше гръмнал пиратка, вярно, помощничка. Самият взрив също не беше кой знае колко ярък — но пък последиците бяха наистина впечатляващи.

Едно такси изхвърча във въздуха и си падна право на шасито, понеже и двете му предни колела вече ги нямаше — летяха към небето заедно с десетки други по-маловажни части. Следващата кола — със стърчаща от покрива антена — се вряза в таксито, а след това се започна истинска верижна реакция, придружена от глухи удари и скърцане на метал.

Все още не изгубил надежда, Громов хукна напред, но пътят му беше препречен от вратата на един форд — от него тъкмо излизаше някакъв потресен от видяното дебелак. По гънките на врата му човек можеше да стигне до заключението, че преди години точно там го е забърсал тигър с ноктестата си лапа — и му е оставил белези за цял живот.

— Махай се! — викна Громов и заблъска неотместимото му туловище.

— Вижте, господине…

— Махни се бе!

— Нямате право да…

Бум! Вторият взрив превърна дебелака в необхватим стълб от сол и окончателно задръсти движението. На кръстовището се преобърна още една кола — завъртя се на асфалта като исполински оранжев пумпал, после се хързулна към тротоара и по чудо не премаза една млада мама с количка. Автобусът зад колата наби спирачки и шофьорът му изхвърча до кръста през прозореца в ореол от стъкла. Крещеше.

Громов си го върна на препречилия пътя му дебелак със страхотен шамар, скочи на форда му и оттам — на покрива на последната кола, която го отделяше от маздата. Тя обаче реши да не го изчаква — гумите й изсвистяха, колата рязко потегли и зави по Конюшковска улица. Нямаше начин дори да стреля в гумите, защото колата под него също даде газ й Громов рухна на платното. Нямаше време дори да се учуди, че не си е счупил врата.

На кръстовището се възцари истински хаос. Всички натискаха газта, без да обръщат внимание нито на светофарите, нито на здравия разум, нито на разхвърчалите се ламарини и стъкла. Хаосът беше придружен от оглушителна какофония на клаксони. Единствено двете преобърнати коли не участваха в това брауново движение. Те вече нямаше закъде да бързат.

Громов тръгна назад. Накуцваше. Вече нямаше закъде да бърза, но пък и не биваше да се бави. Всеки момент щеше да пристигне милицията и тогава какво — да им показва удостоверението си ли?

Колкото до преследването — да го продължава вече нямаше никакъв смисъл. Маздата сигурно вече фучеше надалече по крайбрежната улица или по Кутузовски проспект. Щяха да я зарежат при първа възможност — сто на сто беше крадена, така че дори милицията да я намереше, нямаше да стигне до нищо. Да не говорим, че разследването на Громов беше частно и лично и че не му се занимаваше с мащабни операции.

До жигулито го очакваха трима „братоци“ — жадуваха разплата. Громов изобщо нямаше представа но кого точно от тях е счупил пръста мимоходом, така че ги огледа общо, за да разберат, че няма нищо срещу никого конкретно. Единият от тримата отвори уста, но като видя револвера в ръката му, я затвори толкова бързо, че сигурно си остърга зъбния емайл.

— И какво сега? — попита Громов, докато прибираше револвера под сакото си. — Ще си мешаме ли шапките?

Желанието му да фрасне някого в муцуната беше толкова ясно изписано в очите му, че той така и не дочака отговор. Средният пръст на истеца — вдигнат пред очите му, подпухнал и вече посиняващ — моментално се сви, за да не бъде приет за известния обиден жест. Мутрите бързо се прибраха в беемвето — очевидно си спомниха, че ги чакат различни неотложни работи.

Громов също се качи в колата си, запали двигателя и се загледа намръщено напред. Колите се движеха на тласъци, спираха през метър-два. Громов се мъчеше да гледа над святкащите в очите му габарити, но въпреки това всичко пред очите му трепкаше. С всяка минута разнокалибрените светлинни ставаха все по-ярки, а наоколо — все по-тъмно. Тъмно като в душата му. Най-после се измъкна от задръстването и подкара към Северно Измайлово. Трябваше да намери Регина Северцева — и то преди да я постигне участта на майка й. Явно като се беше намесил активно в събитията, беше бръкнал в гнездото на осите. И някой беше решил да се отърве от всички свидетели на престъплението — волни и неволни. А ако се съдеше по стрелбата в магазина и взривовете на практика в самия център на Москва, този някой беше настроен много решително.

Громов възнамеряваше да се добере до Регина с помощта на ключовете в чантата на майка й. А после вече може би щеше да намери и ключ към самото момиче и към загадъчния Валентин. Още не го беше виждал тоя преуспяващ бизнесмен с военна стойка и хусарски мустаци, но наистина държеше да се полюбува на това чудо на природата.