Сергей Донской
За Русия с любов (12)

Глава 11
По следата

Диванът пред телевизора беше опустял. Дребна подробност наглед, обаче в целия апартамент беше станало толкова пусто, че дори му се струваше, че чува ехото от собствените си стъпки. Нямаше никакво ехо, разбира се. Но на Громов му се струваше, че се е озовал в запустял замък с привидения. Като злощастен призрак.

И наистина съжали, че тази вечер няма да чуе безбройните тостове, докато си пийват с бащата на Лариса по случай запознанството. А пък в паузите между тъпотиите на съпруга си майката на Лариса щеше да обяснява някакви специални рецепти как се слага сланина или се мариноват гъбки. И на Громов щеше да му е ужасно скучно, но пък не толкова отвратително като сега.

Седна пред евтиния си компютър само с четири нещастни гигабайта памет, провери конфискуваната дискета за вируси и после отвори единствения записан на нея файл. На катастрофата, при която беше загинал интернационалният екипаж на военнотранспортния самолет на САЩ, бяха посветени 109 страници текст, снабден със снимки, диаграми и сложни схеми.

Громов пропусна техническото описание на боинга — само се учуди, че в американската гражданска авиация все още няма аналог на руските АНТ, способни да пренасят до 80 тона товар, и затова тамошните миротворци бяха прибегнали до посредничеството на военните.

Колкото повече се задълбочаваше в резултатите на разследването, толкова повече се засилваше желанието му да се запознае по-отблизо с хората, които го провеждаха. Нямаше никакви съмнения, че катастрофата е резултат от умишлена експлозия, но проектът за заключение на комисията в края на файла гласеше тъкмо обратното: обикновена техническа неизправност, довела до смъртта на почти двайсет души. Изводът беше елементарен, но обезкуражаващ: за да потули възможния скандал около този грандиозен терористичен акт, руското правителство беше решило да си затвори очите за истинската причина на извънредното произшествие.

От гледна точна на кремълските боляри подобна тактика може би беше оправдана. Но политиката на щрауса има един основен недостатък — че колкото и да си криеш главата в пясъка, всички ти виждат задника. И не можеш да си го скриеш с проскубаната, оцапана с курешки опашка. Пък и в такава поза е доста трудно да си опазиш държавното достойнство.

И това не беше най-лошото. Още по-лошото беше, че щом се убедят в безнаказаността си, терористите стават съвсем нагли и нападенията им стават все по-жестоки и по-дръзки. Колкото до държавния престиж, да не би той да се състои само в това да можеш да се усмихваш доволно, когато ти раздадат лоши карти? Разбира се, че не. Номерът е да победиш, да докажеш силата си — останалото си идва само. Честната игра, играта по правилата — това е то главният залог за успех.

Членовете на комисията бяха играли усърдно по нечия високопоставена свирка и не бяха забелязали или не бяха искали да забележат подозрителната подробност, която се виждаше всъщност от пръв поглед. Защото бяха мислили за това как да скрият, че е имало взрив, а не как да заловят виновниците, не как да намерят откраднатата помощ на сума поне 20 милиона долара. При такъв подход обективността не само беше нулева, ами си беше направо със знак минус.

Громов със свежия си, така да се каже, поглед почти веднага откри онова, което единодушно бяха игнорирали и държавниците, и специалистите от всички възможни области. То беше толкова очевидно, че тъжният извод се налагаше от само себе си: някой от армейската каста на неприкасаемите беше присвоил ценния товар и за да заличи следите, беше заложил в самолета взривно устройство. Вместо обаче да открие и да накаже строго виновниците, Кремъл възнамеряваше да потули нещата. Именно за това му беше намекнал полковник Власов, когато му беше казал да не си завира носа, където не му е работа, и че в понеделник ще бъдат обнародвани нови резултати от разследването, коригирани.

Е, ще видим, каза си Громов и изключи компютъра. Всичко може да се потули само до време, и изобщо не е казано, че за дълго. Цялата работа беше съшита с бели конци. И с такива едри бодове, че си личаха отдалече.

След десетина минути жигулито на Громов фучеше към Управлението, а самият майор превърташе в главата си усвоената информация.

По време на полет, особено специален, разговорите на пилотите се записват. Така беше и в случая с боинга, който бе излетял за Грозни. Пилотите — по настояване на американската страна бяха от гражданската авиация — не бяха от словоохотливите: разговорът им се събираше само на четири страници. И понеже изобщо не бяха подозирали, че това ще са последните им думи, нямаше никакви високопарни изявления.

Отначало вървеше проверката на уредите и двигателите. Всичко беше наред, без никакви проблеми. След това почваха неангажиращите дрънканици, характерни за всички хора, които работят в екип. И тогава дойде интересното.

Още преди излитането вторият пилот, Северцев, изруга и после обясни защо — жена му била от тъпа по-тъпа.

Резун (първи пилот): Защо бе? Много си ти е свястна жената.

Северцев (втори пилот): Да бе, свястна! Виж само какъв термос ми е натикала в багажа, цяла кофа!

Резун: Че какво толкова?

Северцев: Деветнайсет години е жена на пилот, какво! Да не отивам на експедиция? Нали ни дават всичко.

Резун: Може пък да е решила да те поглези. Чай ти е сложила — или кафе. Какво толкова.

Северцев: Какъв чай бе, да те… А кафе вече изобщо не пия. На всяка комисия така ми се стяга халката, че… (Пауза.) Сърцето ми нещо прескача, нали разбираш.

Резун: Може да ти е направила някое подсилващо чайче — кантарионец, женшен, такива работи… Та да ти става… (Смях.)

Северцев: Става ми, ти не бери грижа. Макар че, да ти кажа, напоследък все по-рядко. Тя може и да е недоволна, обаче… (Пауза. Сумтене и някакво потракване.) Прав си бе — кафе! Тая жена направо ще ме…

Резун: Добре де, стига с тоя термос. Излитаме. Митничарите (смях) разрешават…

Северцев: Щом се прибера, ще я фрасна с тоя термос по главата. От благодарност. Кафе ще ми прави тя…

По-нататък диалогът на пилотите се свеждаше до кратки реплики от технически характер, в които Громов нямаше желание — а нямаше и нужда — да вниква. Целият номер беше в термоса в багажа на Северцев. Самолетът се беше взривил десетина минути, след като Северцев беше развинтил капачката. А в заключението на специалистите се твърдеше, че взривното устройство се е намирало в цилиндричен контейнер от специален материал. Бяха събрали парчетата му и ги бяха номерирали, същото бяха направили и с остатъците от батериите, електротехническите детайли и закрепващите винтчета. Ще рече, точно в термоса в багажа на пилота се беше намирал взривът. Членовете на комисията от типа на депутата Шадура, разбира се, спокойно можеше да не са обърнали внимание на това обстоятелство. А онези, чийто служебен дълг беше да са поне малко по-проницателни, бяха предпочели да не му обръщат внимание.

Поръчковото разследване е по самата си същност сходно с поръчковото убийство. Важен е само резултатът. Всичко останало няма значение.

— Значи първо трябва да се изясни чия е поръчката — измърмори Громов, докато чакаше окото на поредния светофар да стане от червено — зелено. — На второ място имаме опечалената вдовица. А проблемът номер три — кой взрива в термос скри.

Изхъмка удовлетворено по повод поетичните си умения и зачуден какво всъщност е било взривното вещество, зави покрай жълтата сграда на „Метропол“ с безбройните й кулички, вдигнати за радост на цялото пернато население на Москва.

Принципът на действие на адската машина му беше относително ясен. Взривът не беше последвал директно отварянето на термоса, следователно не беше предизвикан от отвинтването на капачката му или просто от клатенето му. Версията за дистанционно управление също трябваше да се отхвърли — по простата причина че сред остатъците от взривното устройство имаше парчета от най-елементарен датчик.

Громов знаеше, че обикновено се употребяват три вида датчици — реагиращи на механично въздействие, на светлина или на рязък звук. В случая престъпниците бяха избрали промяната на температурата. За това беше достатъчно да се снабдиш с датчик от противопожарната инсталация на първия попаднал ти хотел например. И значи кафето в отворения термос изстива до необходимата температура — и бум! Дори два-три градуса стигат — въпрос на техника. В затворено помещение като пилотската кабина не е необходим кой знае колко мощен взрив: просто колкото приборите да излязат от строя, кабината да се разхерметизира и заслепените и ранени пилоти да изгубят управление. Освен това тъкмо бяха набирали височина, така че просто не бяха имали шанс да направят нещо.

Громов си помисли, че катастрофата вероятно е трябвало да стане някъде над планините преди Чечения — тогава уликите щяха да са на дъното на някоя стръмна клисура. Защото нали термосът щеше да изстине и сам, без чужда намеса. Просто любопитството на Северцев беше ускорило неизбежния край. Ако не беше заговорил за термоса, следствието още щеше да се лута в догадки и предположения. Защо обаче пилотът беше избрал толкова неподходящо време да си отвори чантата? И по какъв начин в нея се беше озовал дарът на дявола?

Въпросите, нещо нормално в началото на всяко дело, бяха много повече от отговорите. Громов възнамеряваше да получи някои от тях още днес. Още докато душата на Лариса не беше отлетяла прекалено далече от грешната земя.

 

 

— Не щеш да си почиваш, като гледам, майоре — каза полковник Власов и изгледа строго Громов, който стоеше на вратата почти в стойка мирно. — Е, щом ще е така, влизай, герой на нашето време такъв. — Плесна с ръка по бюрото и добави: — Давай първо с хвалбите.

— Нямам с какво да се хваля, засега поне — каза Громов, докато сядаше срещу прекия си началник.

— Как така да нямаш? — Учудването на Власов можеше да мине за съвсем искрено, ако не беше язвителната му интонация. — Обезвреждаш престъпник, при това въоръжен и изключително опасен. С нож. Истинско представление за околните. Направо цирк!

— Аз почнах разследването, аз трябваше и да го приключа — сухо каза Громов. — Господ си знае работата.

— Господ ли? — Власов го изгледа присмехулно. — Не знам да работи в Управлението. Аз съм ти господът, майоре. Аз съм ти цялата Света Троица.

— Впрочем стана много добре, че отидох на летището — напомни му Громов, раздвоен между необходимостта да се оправдава и да доказва правилността на действията си.

— Да де, как щяха да се оправят без тебе — съгласи се все така присмехулно Власов. — Нали си главният специалист по портативните компютри. Между другото — той килна глава на една страна, — случайно да знаеш как така лаптопът внезапно се е повредил? Колегите са направо отчаяни, разбираш ме. Вярно, задържаният твърди, че го бил счупил, без да иска, обаче не ми се вярва. Нещо да имаш да добавиш?

Громов вдигна рамене — полковникът можеше да интерпретира жеста му както си ще. Власов обаче не интерпретира нищо, а махна с ръка, все едно сечеше нечия глава, и изръмжа:

— Твоя работа е това, знам аз. Обаче някой да ти е казал да се правиш на любопитко? Личната инициатива си я остави за гаджетата, в службата няма място за своеволия!

За Лариса ли намекваше? Громов не беше сигурен. Власов както винаги седеше така, че очите му бяха скрити зад проблясващите стъкла на очилата. Вярно, гласът му беше жлъчен, но очите… Един дявол знае какви бяха очите му. Във всеки случай Громов реши, че не го гледат с кой знае какъв упрек.

— Виноват. — Той леко наведе глава. Странно обаче, позата му съвсем не стана разкайваща се, а дори много предизвикателна.

— Виноват, моля ви се! — недоволно изсумтя Власов неизвестно на кого. Може би на снимката на президента зад гърба си? Или на господ бог, който не се водеше на щат във ФСС?

Това все пак нямаше значение. Първата задача на Громов беше да убеди шефа си да му възложи по-нататъшната работа по случая. Доводи за това имаше предостатъчно. Единствено главния мотив — желанието да отмъсти за Лариса — беше скрил дълбоко-дълбоко в съзнанието си, та да не би случайно да изскочи най-отгоре.

— Какво сега, да продължавам ли с изповедта? — Громов се опита да смекчи изражението си с усмивка, която нямаше нищо общо с настроението му.

— Ами опитай — пак изсумтя Власов. — Не разчитай обаче, че ще ти опростя греховете.

Тези уж шеговити реплики като че ли поразведриха обстановката. Громов реши да пристъпи към главното.

— Докато изучавах материалите по делото — почна той, загледан в сплетените си на бюрото пръсти, — се натъкнах на едно интересно обстоятелство.

— Сериозно? Докладвай. — Власов рязко извъртя стола си надясно и включи скрамблъра на шкафчето до бюрото.

Громов лаконично му разказа за термоса — разсеяно се взираше в нетрепващия зелен индикатор на прибора за създаване на електромагнитни смущения. Светлинката му означаваше, че нито една казана в кабинета дума няма да стигне до чужди уши, но фактът, че на началника на най-специалното подразделение на ФСС му се налага да се пази от възможно подслушване, говореше много. Дори за това например, че като се грижиш за сигурността на държавата, не е зле да не забравяш и за собствената си безопасност. След като Громов свърши с доклада, Власов блесна със стъклата на очилата си право в очите му и само попита:

— Сети ли се да изтриеш материалите от разследването от паметта на компютъра?

Громов хвърли поглед към апарата, чиято цел беше да попречи да запишат разговора им, и каза:

— Разбира се.

Въпросът не беше, че нямаше доверие на техниката. Техниката може и да си вършеше работата и следователно да й има доверие човек. Колкото до хората…

— Сигурен ли си? — настойчиво попита Власов. — Да не си си оставил някое сувенирче за спомен? Дискетка например. А?

Очите на Громов бяха също толкова неизразителни, колкото блестящите стъкла на очилата на полковника, които се отразяваха в тях. Громов знаеше какво ще последва, ако отговори утвърдително. Щеше да се наложи да пусне дискетата в настойчиво подложената шепа на Власов — или да откаже да го направи и да си излезе с гордо вдигната глава. И това щеше да е първото му и последно такова изпълнение в Главно управление на ФСС. Следваше уволнение — и последиците от уволнението. Защото когато те уволняват от ФСС, изобщо нямаш представа къде можеш да се окажеш в следващия момент. Най-вероятно на дъното на ада.

Без да чака отговор, Власов свали очилата си. Погледът му беше някак обиден. Очите му мигаха често-често, а като се прибавеше и розовата чертичка на носа, оставена от очилата, той приличаше досущ на възрастен преподавател, недоволен от твърдоглавия си ученик.

— Изобщо не си прав — каза само и зарови из документите на бюрото си.

Громов само вдигна рамене, което можеше да означава както съгласие, така и съмнение, а и още много неща или изобщо нищо.

Възцарилото се в кабинета мълчание стана тягостно като лошо предчувствие, което те обзема без никакъв повод. Тишината беше толкова пронизваща, че Громов ясно чу как изпукаха прешлените на Власов, когато той поклати глава, преди да каже на въздуха:

— Забравил си на кого служиш, майоре. Да ти припомня ли?

Громов лекичко повдигна едната си вежда: ами щом трябва.

— На президента! — отсече Власов. И за по-голяма убедителност посочи с палец през рамо към снимката на първия ръководител на държавата.

— А президентът? — кротко попита Громов и сам отговори: — На народа. Включително на роднините на хората, които са загинали в самолета ей така, за нищо. Осем души — нашите имам предвид, чужденците са си отделно. — „Лариса също — добави наум. — Тя загина по друго време и на друго място, но за смъртта й са виновни същите гадни твари“.

— Да де, да де. — Власов се намръщи недоволно и завъртя очилата си в ръце, все едно се чудеше дали пак да не си скрие очите зад тях. Не ги скри. Вгледа се обаче в събеседника си и ги присви така, все едно се опитваше да види нещо, което досега му се е изплъзвало от вниманието. — И какво следва от това?

— Отговорност — това следва — каза Громов невъзмутимо.

— Отговорност значи?

— Именно.

— И да не би да предлагаш отговорността за взрива да я прехвърлим на президента? — Власов не съвсем сполучливо се опита да изобрази весел сарказъм, от което заприлича на човек, когото внезапно го е присвил корем.

Громов се усмихна с крайчеца на устните си.

— Съмнявам се, че това влиза в компетенцията на службата ни.

— Няма какво да се съмняваш. Не влиза. Давам ти стопроцентова гаранция.

Ако се съдеше по нетрепващото лице на Громов, той изобщо не обърна внимание на думите на началника си. И със същата полуусмивка, която не стигаше до студените му очи, довърши мисълта си:

— Затова пък наш пряк дълг е да потърсим отговорност от терористите.

— Казах ти вече — Власов се намръщи недоволно, — няма защо да копаем още по-надълбоко. Изтичането на информация предотвратено ли е? Предотвратено е… — Той енергично махна с ръка. — Значи край. Точка. Мисията ни е изпълнена.

— Мисията — повтори Громов с такъв тон, все едно точно тази дума му понамирисва на гнило.

— Защо, да нямаш някакви предложения? — Власов превърна едното си око в тясна цепчица, все едно се прицелваше в събеседника си с невидима пушка. Късата му побеляла коса настръхна като козината на куче, застанало нащрек.

— Имам — спокойно каза Громов.

— Я дай да ги чуем, а?

Власов бързо се измъкна иззад бюрото си и заобиколи долепената с късата си страна до него маса. Покритият с нов мокет паркет заскърца под краката му. Полковникът спря зад гърба на Громов и на него му оставаше само да се любува на отражението му във витринките на секцията зад бюрото. Беше неясно и размито и приличаше на спотаил се в полумрак призрак — а кой е откровен с призрак? И все пак Громов заговори.

— В почивка съм до понеделник, нали така? Няма как да знаете какво правя през свободното си време. Днес е петък, после идват събота и неделя. Много неща могат да се свършат, наистина много.

— Например? — Призрачното отражение на Власов безшумно се отмести малко вдясно и застина на фона на тъмночервените събрани съчинения на Владимир Илич Ленин.

По неизвестна причина само единици от висшия офицерски състав на ФСС бяха изхвърлили тези остатъци от миналото. Вярно, повечето ги бяха скрили от любопитни очи, но все пак — Громов беше сигурен в това — във всеки началнически кабинет някъде бяха прибрани бронзови бюстчета на Феликс Едмундович и така нататък плюс безбройните Марксови „Капитали“. Ветераните от КГБ просто не можеха без тези фетиши. Капитан Рюмина от отдела за изучаване на общественото мнение, с която Громов беше доста по-близък, отколкото беше необходимо за поддържането на чисто служебни отношения, в пристъп на откровеност един път му се оплака от възрастния си началник. Значи той преди всеки акт нареждал на подчинената си да се замята с преходното червено знаме, което си пазел от август 91-ва година. Без тази мантия любовницата му не пробуждала у него достатъчно страст. Щом видел знамето обаче, ветеранът се разстрастявал, все едно е бик на корида или пък е настъпил нов августовски преврат. Да, важно нещо са символите на отминалите епохи.

Загледан през прозрачното отражение на Власов в гръбчетата на трудовете на Ленин, Громов каза:

— Ще се опитам да открия терористите лично, по моя инициатива, въпреки че не одобрявате. Ако успея, ще докладвам веднага, имате думата ми.

— Да бе — каза полковникът зад гърба му. — Да приемем, че ти вярвам. И после?

— В понеделник вие докладвате за свършената работа лично на президента и…

— И? — прекъсна го Власов.

— И му предлагате два варианта.

— Какво?! — възкликна полковникът и пак бързо като преди малко се върна на мястото си зад бюрото, та да може да гледа Громов в лицето. Столът му негодуващо изскърца под тежестта на стоварилото се отгоре му тяло. — Пак ли с твоите номера? После — защо два варианта? Нали винаги даваш по три?

— В случая с президента са достатъчни и два — невъзмутимо отвърна Громов. — Или се правим на ударени и продължаваме да лъжем целия свят, че не е станало нищо особено… или честно си признаваме: да, терористичното нападение е факт. Но престъпниците са заловени и ще бъдат изправени пред съда — та ако ще би и в Америка.

— Защо пък в Америка? — машинално попита Власов, макар да му личеше, че географските подробности са най-малкото, което го вълнува. Друго го вълнуваше, друго пресмяташе той — и с всеки миг напрегнато замислените бръчки на челото му се изглаждаха все повече и повече.

— Ами защото американците въпреки прословутия си хуманизъм са запазили в някои от щатите си добрата стара традиция — поясни Громов. Разбираше, че предложението му вече е почти прието, и затова си позволи да се отпусне и да захапе цигарата, която вече от пет минути въртеше между пръстите си. — Там, за разлика от нас, дето толкова бързаме да се направим на напреднали, не са отменили смъртното наказание и поне засега не мислят да го отменят. — Запали, издуха с удоволствие дима към прозореца и поясни с доверителен тон: — Трябва да им се признае на щатските юристи, че разбират от законодателство. Мисля си даже, че американците дори може да намерят някой прецедент в щата Юта, да речем, и да отсекат и ръцете, и краката на престъпниците, преди да ги обезглавят.

— Хм. Хайде стига измислици! — нервно каза Власов; изглеждаше обаче не ядосан, а някак просто превъзбуден.

— Слушам. — Громов плавно доближи цигарата над пепелника и тръсна пепелта — беше станала почти три сантиметра.

Власов едва ли би успял да повтори този подвиг. Не че ръцете му чак трепереха, но пък и не бяха съвсем нетрепващи. Потрепваха може би от силното желание да стиснат за гърлото терористите, гръмнали самолета с хуманитарната помощ. Громов обаче, кой знае защо, си помисли, че потрепват от желание да се опънат по шевовете, докато собственикът им докладва на президента за светкавичната успешна операция.

— Слушал той! — измърмори Власов уж възмутено. — Никой от вас не слуша, и това ми било подчинени. Ето ти например — забранявам ти да продължаваш разследването, а ти ме гледаш и си мислиш: „Голяма работа, като ми забраняваш! — Полковникът почти му намигна. — Аз съм в почивка и мога да правя каквото си ща“. Така ли е, майоре? Признай си!

Громов не можа да измисли нищо по-добро от това пак да вдигне неангажирано рамене, но Власов беше удовлетворен дори от този уклончив отговор.

— Добре — каза полковникът и си нагласи очилата на носа. — Почивай си, както знаеш. А в понеделник ми докладваш. Не по-късно от девет нула-нула. Ясно?

Громов кимна. Все пак беше успял да си осигури подкрепата на началника. Нищо и никаква подкрепа, ефимерна, но по-добре е да имаш и най-лошия тил, отколкото никакъв. Едно е да действаш с негласното разрешение на ръководството, съвсем друго — на свой собствен риск. Особена надежда за подкрепа не му остана обаче, след като Власов го изгледа и заяви:

— Ако стане нещо — и насочи показалеца си в челото му като пистолет, — сам си си виновен.

— Тъй вярно — бодро отвърна Громов.

— Вярно-невярно, тепърва ще видим — многозначително каза Власов. — И какво точно мислиш да правиш?

— Първо мисля да помисля. Ще си направя кафенце. Помагало на творческото мислене, казват.

— Кафенце? — Веждите на Власов подскочиха и му се наложи да се намръщи, за да ги върне в изходно положение.

— Ами да де — безметежно каза Громов. — Цял термос.

— Термос значи — загря Власов. — И цял? — Хвърли поглед към включения скрамблър и се намръщи. — Виж сега, майоре… Техниката, особено модерната, е хубаво нещо, но… — Усмихна се измъчено. — Но все пак позволява някои разговори да стигнат до чужди уши. Когато си свършиш работата… ако успееш… не бързай да дойдеш в Управлението. Обади ми се на мобилния телефон. И ще ти кажа къде да се срещнем, та да си поприказваме на спокойствие.

— Слушам — за кой ли път каза Громов. Колкото повече му се искаше да се махне от този миришещ на застояло кабинет, толкова по-кратки ставаха отговорите му.

— Е, опитай си късмета тогава — каза Власов. — Опитът е най-добрият учител, още другарят Сталин го казва.

— Разрешете да напусна — каза Громов и стана. Не обичаше изтърканите истини, особено когато му ги поднасяха в остарял политически контекст.

На шефовете това изобщо не им харесваше, разбира се. На Власов също — отпрати го с вял жест, все едно изобщо не мислеше, че някога ще се видят пак.