Сергей Донской
За Русия с любов (11)

Глава 10
Сърдечен и… малко бъбречен разговор

Да обезоръжиш и обезвредиш развилнял се престъпник, взел заложничка, не е сложно. Ако, разбира се…

Ако, разбира се, знаеш десетина начина да деморализираш противника без прилагане на сила и още няколко десетки способа за физическото му унищожаване.

Ако си започнал службата си в неизвестна точка на земното кълбо, където казармата не е огромен хамбар, а всеки си има мъничка килийка, обзаведена с всевиждащи камери, а на униформата ти вместо пагони и отличителни знаци има цифри и букви, които не ти говорят нищо.

Ако кросовете, стрелбата, физическата подготовка и занятията по ръкопашен бой не свършват с почивка, а с безкрайни разпити, на които те окичват с датчици като нелепа коледна елха и разказваш за изминалия ден всичко до най-малката подробност, дори как си измърморил недоволно, когато си разбрал, че тази вечер няма да има вечеря, на сутринта — закуска, а на обяд… Ти първо оцелей до утре на обяд, казва инструкторът, пък тогава му мисли. И излиза, че най-важното е наистина да оцелееш.

Инструкторите изобщо не се шегуваха, казваха чистата истина. И си щастлив, че си жив, че си клекнал пред сандъка за патрони, който ти заменя масата, и че в канчето ти има половин замръзнала консерва, поразмекната отгоре на ауспуха на камиона. А после, когато не ти дават и това, за свое собствено учудване забелязваш, че можеш да ядеш даже плужеци или някоя гарга и че стомахът ти изобщо не се бунтува, а дори е доволен от това богато угощение.

Можеш да управляваш всички основни видове превозни средства — наземни, водни и въздушни. Първият ти десантен скок е с един парашут за двама, а първото ти гмуркане с акваланг — с толкова малък запас кислород, че когато изплуваш полумъртъв, изобщо не знаеш кое е мундщукът и кое — езикът ти. Затова когато след време те питат къде си служил, ти се ще да отговориш: „Между живота и смъртта“. И си спомняш как са умирали приятелите ти и как самият ти си оцелявал, но разказваш разни глупости за строителни войски край Челябинск, че на всичкото отгоре и се хилиш до уши, все едно онези дни са били най-светлите в скучната ти биография.

„Каква служба бе — казваш, — направо си паднах на оная работа“ — и това е отчасти истина. Понеже онези, които падат, защото не могат да издържат поредното изпитание, ги отчисляват. Няма непоряди, няма наказания. Но никой повече не ги вижда. Никога. И не ти се вярва, че слуховете какво става с тях са истина, понеже и ти си застрашен от същото. Днес — докато се биеш с осъден на смърт, въоръжен с брадва. Утре — когато ти заповядат да обезвредиш мина с голи ръце. А и вчера, докато заспиваше, изобщо не беше сигурен, че си жив…

Да, след като си минал през всичките кръгове на ада в школата и след като си превърнал получените умения в навик през многогодишната си практика, няма нищо сложно да се приближиш до някакъв си изперкал бандит и да го извадиш от строя, преди да пререже гърлото на парализираната си от ужас жертва. Съвсем е просто. Направо елементарно. Като се имат предвид десетките и стотици „ако“, разбира се…

Например ако не използваш никакъв театрален грим, никакви фалшиви мустаци и тъмни очила, за да се направиш на онзи, който искаш да си в момента. Просто влизаш в чуждата кожа и за известно време забравяш всичките си истински навици. Гледаш другояче, говориш другояче, ходиш другояче. Защото по време на обучението ти и след това си бил и уличен просяк, и джебчия с наточена като бръснач монета в шепата, и келнер с изкривен от вечни поклони гръбнак. Мимика, жестове, начин на говорене от жаргон до изискана реч — всичко това е упражнявано и изпробвано стотици и стотици пъти, а после сваляш маската и пак си си ти.

Владееш лицевите си мускули толкова изкусно, че изражението ти е точно такова, каквото искаш. Искаш да внушиш страх или уважение? Няма проблеми. Да изобразиш гняв, страх, нежност, скука? Готово. Походката ти също става точно каквато трябва да е, и начинът, по който си палиш цигарата, няма да те издаде. Защото ти не просто изобразяваш друг човек, ти буквално си друг човек, превръщаш се в другия до последната клетка на тялото си. За колко време ли? Един път Громов два месеца трябваше да се прави на изпуснал кораба си механик в една геоложка експедиция и наистина се превърна в корабен механик, също толкова истински и естествен, колкото и брадата, която си пусна.

Тогава държеше последния си изпит — оцеляване в екстремни условия, нещо като дипломна работа. Всички курсанти бяха пръснати из цялата страна — като предварително ги обявиха за издирване; освен това всеки имаше задача, която трябваше да изпълни точно в срок, нито минута по-късно от определеното му време.

Громов играеше избягал затворник: пуснаха го с хеликоптер в снежната тайга и му пожелаха успех. Нямаше нито храна, нито кибрит, изобщо не познаваше околността. Получи само относително здрава ватенка и приятелското напътствие на инструктора на прощаване: „Като те настигнат кучетата, пази си гърлото. Ако са повече от две, не рискувай — направо лягай“.

Ако го бяха хванали, сигурно наистина щяха да го тикнат в затвора — а можеше да му се случи и нещо по-лошо. Обаче и оцеля, и стигна до Иркутск, и успя да преметне и милиционерите, като се появи на гарата в облика на пиян мичман със снежнобяло шалче и рошави бакенбарди. Екипировката я взе назаем от един истински морски вълк — нямаше как, наложи се да го прати в лазарета. А пък бакенбардите си ги направи от собствената си коса с помощта на парче стъкло и евтин тоалетен сапун.

Тогава не само успя да се справи с всички трудности, но и успешно изпълни поставената му задача. И когато, с пълен корем, се изтегна на възхитително чистите чаршафи, дори си мечтаеше, че ще му дадат орден. А му дадоха зареден пистолет и му заповядаха да разстреля свой приятел от курса — той не само се беше оставил на милиционерите да го хванат, но и на разпитите беше издрънкал всичко, което му беше наредено да забрави завинаги.

И какво че патронът се оказа халосен? Громов за цял живот запомни онова натискане на спусъка и как онази гилза издрънча на пода. Разстреляният остана жив, а Громов се научи да убива. И дори след като вече много пъти го беше правил истински, сънуваше не ликвидираните врагове, а очите на умрелия наум осъден, който така и не повярва докрай, че е получил отсрочка…

Страхът винаги убива, дори да не си личи. Обезоръженият от Громов лъжеамериканец с физиономията на руски престъпник нямаше време да се изплаши истински, така че се опита да стане. Громов му се усмихна с крайчеца на устата си, погледна го в очите и поклати глава. Онзи разбра. Наистина — само за секунда разбра много неща. Христоматиен пример за укротяване на опърничавия.

Оперативниците, с извадени пистолети, се втурнаха към Громов и поваления Гарик. Изглеждаха обаче малко озадачени.

— Легни! — викна един от тях. Стискаше пистолета си с две ръце и позата му издаваше, че е поклонник на холивудските екшъни втора класа. От осемдесетте години на двайсети век.

— Дръж го само с едната ръка — посъветва го Громов. — С другата си дръж клепача — виж как трепка. Много гадно, да ти кажа.

Нервното ченге му тикна пистолета си в носа, в резултат на което получи възможността да се полюбува на тикнатата под своя яркочервена карта с двуглав орел и страховитото кратко съкращение, което, прочетено на глас, наподобяваше звука на въздух, излизащ от спукан балон — точно както се почувства и той в момента.

— Значи сме колеги? — успя да изломоти младият мъж.

— Може да се каже и така — съгласи се Громов и отвори картата. — Въпреки че лично аз не бих си позволил да правя толкова прибързани паралели.

Оперативните работници се запознаха поред с картата на Громов и на лицата им се изписа униние. Никой от тях нямаше пълномощията, с които разполагаше неизвестно откъде взелият се майор. Да не говорим, че бяха провалили операцията най-бездарно. Един дори плю ядно — и неизвестно как плюнката му улучи кротналия лъжеамериканец в очите.

— Помогнете на господин терориста да стане и го придружете до служебната стая — нареди Громов. — Искам да си побъбрим с него. А, ето ги и местните пазители на реда — идват най-после. Вижте кой им е старшият — ключът трябва да е у него.

Онзи с черната тениска наду перки и заяви:

— Ние имаме друга заповед.

— Видях как я изпълнихте. — Тонът на Громов стана много твърд и още по-студен. — Имах удоволствието да видя, стига да може да се нарече удоволствие, разбира се.

— Но…

— Ти да не би да не знаеш да четеш? — Громов вдигна вежди. — В момента аз съм ви началникът. Действайте.

Наведе се, вдигна лаптопа от пода и чак сега си позволи да обърне внимание на наобиколилите ги хора. От стотиците изпълнени с любопитство очи запомни само едни — на освободената заложница.

Докато крачеше по живия коридор, който се отваряше пред него, Громов си помисли, че точно такива са на цвят крилцата на майския бръмбар на слънце — и изведнъж му стана тъжно. На младини все не му оставаше време да си потърси момиче с такива зелени очи. Всъщност като си помисли за това, разбра, че човек в тоя живот винаги губи повече, отколкото печели. Наистина несправедливо.

 

 

— Да, геройче — въздъхна Громов без намек за въздишка. — Богата биография имаш, направо бурна. А бе все едно си героят от Гражданската война Котовски, само дето си с нож, а не с шашка…

Гарик успя да се усмихне, по-скоро обаче притеснено, отколкото гордо. Вече беше разказал на светлоокия офицер от ФСС цялата история, откакто му се беше обадила Маша, и сега със замряло сърце чакаше присъдата си. И присъдата дойде:

— Голямо говно си, да ти кажа.

Усмивката на Гарик не се стопи съвсем, но стана почти неразличима.

— Някакви възражения ли имаш? — Громов като че ли се учуди.

Гарик нямаше. Никакви. Сподели го не с думи, а с енергично въртене на главата. На идване насам един от оперативниците го беше фраснал с пистолета си в ченето и сега му беше малко трудно да говори — всъщност едва беше успял да разкаже на Громов онова, което той искаше да научи: нещо в челюстта му и чак под скулите непрекъснато прищракваше, все едно някакво реле включваше и изключваше болката през секунда.

Вместо обаче да му посъчувства, Громов пак въздъхна:

— Жалко, че нямаш, говнар с говнар. Нямаше да ти ги приема. Щеше да си ги оттеглиш, нали ме разбираш…

Гарик вдигна ръце пред гърдите си: ама моля ви се, защо? Няма нужда. Признавам вината си и съм готов да си понеса заслуженото наказание. Нали нашето правосъдие все така е най-справедливото и най-хуманното на света!

— Стига с тия гримаси — изсумтя Громов. — Да не си маймуна! Значи така — имаш късмет, че си се сетил да вземеш лаптопа. Иначе знаеш ли какво щях да те направя?

— Какво? — попита Гарик само с устни. Вече не му беше останала слюнка, за да навлажни пресъхналото си гърло. Само горчива жлъчка.

Громов се усмихна, без при това лицето му да стане дори ей тоничко по-весело или добродушно.

— Значи има един библейски герой, много добре се справял с ослина челюст. Мога да направя от тебе негово подобие — с твоята си челюст, тя не е много по-различна. — Громов се позамисли. — Или да взема да ти я дочупя, що ли? И да ти я откача и да я хвърля на боклука, та да не те тормози повече?

Всичко това вероятно беше само черен хумор, но Гарик бързо свали ръка от брадичката си. Неизвестно защо изобщо не се съмняваше, че светлоокият майор като нищо може да изпълни заплахата си. И при най-малкия повод от негова страна.

— Рауф, оня, дето ме преследва, заплаши да убие баба ми — бързо почна Гарик, без вече да обръща внимание на болките в челюстта. — Не ме е страх за моята кожа, а за бабината… за живота й де. Тя е много набожна, по цял ден се моли… — Лъжите му ставаха все по-малко убедителни, колкото по-строго го гледаше Громов. Накрая Гарик съвсем се обърка и изсумтя: — Добре де, дожаля ми за дъртата.

— Ясно. — Громов кимна. — И затова решаваш да се изнесеш в Щатите с подправен паспорт, нали така? Понеже страшно обичаш набожната си баба.

През последвалата пауза Гарик си помисли, че не беше трябвало да си отваря устата, обаче вече беше късно. Език кости троши. А ченето му и без това беше пукнато, така че…

— По-спокойно де. — Громов махна небрежно, все едно Гарик беше муха, помилвана не от жалост, а защото просто не му се ще да си цапа ръцете. — Живота и необикновените си приключения ще ги разказваш на други, може пък и да ти повярват. На мене сега ще ми кажеш едно, сине майчин… Включи ли лаптопа? Оправяш се с компютрите, нали?

— Изобщо не им отбирам, шефе. Нищо не вдявам.

— Не вдяваш значи — многозначително повтори Громов и също толкова многозначително разтърка кокалчетата на десния си юмрук, без да откъсва поглед от челюстта на Гарик.

— Честно, шефе! — викна той развълнувано. — Последен педал да стана, ако…

— Ами стани — спокойно го прекъсна Громов. — Обаче защо последен? Стани пръв. Пръв педал. Нали си водач по характер, лидер, трябва да се стремиш винаги да си пръв.

Гарик понечи да се размърда възмутено, но погледът на майора го прикова за стола и той само измърмори:

— Добре де, не съм я включвал тая джаджа. — И кимна към лаптопа на бюрото. — За чий ми е?

— Е, значи двоен късмет вадиш. — Громов изхъмка неопределено. — А бе ти наистина си голям късметлия, сериозно.

Гарик понечи да се усмихне благодарно, но вместо това се намръщи, понеже челюстта му — упорито не искаше да се нагласи на отреденото й от природата място — пак изпука.

— Обърни се към прозореца и няма да мърдаш, докато не ти кажа — нареди Громов.

— Защо? — Гарик много пъти беше чувал, че отдавна не разстрелвали до стената, с цяло отделение; един-единствен изстрел в тила — и си готов.

— Мисля да проверя дали не ме лъжеш — реши малко да пофантазира Громов. — Обърни се, казах. Или…

И Гарик, и столът, на който седеше, изпълниха заповедта със завидно усърдие. Громов погледна за миг тила на задържания, подсмихна се, после отвори лаптопа, включи го и първо провери каква информация има на пъхнатата в него дискета. Докато редовете се изнизваха на екрана, светлосивите очи на Громов засветиха от интерес.

Той извади дискетата, пъхна я в джоба си, придърпа телефона и набра номера на полковник Власов.

Началникът му говореше така, все едно яката на ризата го стяга. После като че ли я разкопча, но напрежението в гласа му така и не изчезна. След като изслуша лаконичния доклад за успешното задържане на Артур Задов, който се бе оказал съвсем друго лице, при това изобщо не гражданин на Съединените щати, полковникът цъкна раздразнено с език.

— Това добре — обаче за какъв дявол си отишъл на летището? Нали ти дадох свободен ден?

— Не можах да си го взема — обясни Громов. Пред очите му изникна Лариса, как слизаше от колата — едва успя да пропъди натрапчивата картина.

— Няма не можах — отсече Власов. — Казах: свободен си до понеделник. Прибирай се при гаджето си, Людмила ли беше?

— Лариса — машинално го поправи Громов. Съвсем късичката дума „беше“ насмалко да му се изплъзне от устата. — Тя замина. В Днепропетровск, при родителите си.

— Кога? — Въпросът дори изпревари последните думи на Громов. Наистина доста странен интерес от страна на началството към личния живот на подчинените.

— Рано сутринта. — В гласа на Громов нямаше никакви емоции.

— Е, значи ще си почиваш сам — каза Власов след кратка пауза. — И забравяш за работата. Ясен ли съм?

— Абсолютно. Обаче…

— Обаче ако си хвърлил дори един поглед на онова, което не ти влиза в работата, забравяш и него. — Думите бяха произнесени с механичния глас на робот, който не търпи никакви възражения: все едно бяха записали Власов на магнетофон, а после бяха изчистили тембъра от обертоновете.

— Дали ще мога? — усъмни се Громов.

— Ще можеш, ще можеш. Нали знаеш как се отървава човек от кошмарите? Просто се обръща на другата страна и пак заспива. Разбра ли ме, или да повторя?

— Тоя номер го знам още от дете, другарю полковник — каза Громов. — Леля ми ме научи. Леля Александра.

— Тя с дълъг нос ли беше?

— Не, защо. Всъщност даже беше чипоноса.

— Имах предвид дали и тя си е пъхала носа навсякъде — продължи Власов. — Значи ме чу: забравяш за съществуването на дискетата. Още повече че информацията, която е взел Задов, вече не съществува. Просто я няма. Няма я.

— Сериозно? — възпитано се учуди Громов. Трудно му беше да повярва на това изненадващо твърдение на началника си, да не говорим, че вещественото доказателство за реалността на ставащото беше в собствения му джоб.

— Сериозно! — язвително повтори Власов. — В момента се подготвят нови материали за катастрофата със самолета, коригирани. — Последната дума за по-голяма яснота беше разделена на срички — пет на брой. — Ще излязат в понеделник. А днес…

— А днес сме още петък — бавно каза Громов. Все едно мислеше на глас. Най-обикновена мисъл.

Власов обаче толкова се ядоса от тази реплика на подчинения си, че чак се развика:

— Стига вече! Край! Оставяш задържания и лаптопа на хората, на които е възложена операцията, и изчезваш от летището. Моментално! И никаква самодейност повече! Разбра ли ме?!

— Тъй вярно! — бодро отговори Громов и машинално опипа дискетата в джоба на панталона си.

Всъщност бе разбрал, че непременно трябва да се запознае със съдържанието на дискетата по-подробно. В спокойна обстановка, сам. Никой не биваше да заподозре, че знае повече, отколкото му се полага. Онези, които бяха организирали взрива, убил Лариса и Шадура, трябваше да си останат сигурни, че са успели да прикрият следите си. Началството, което по някаква тайнствена причина не искаше да тръгне по тези следи — също. Дали обаче секретната информация беше само на дискетата, или беше вкарана в компютъра? Никой не знаеше. Или почти никой. Громов се втренчи в тила на задържания и каза сухо:

— Обърни се.

 

 

Нареждането да се върне в изходно положение беше съвсем неочаквано — Гарик тъкмо се любуваше на свободата оттатък прозореца и пресмяташе как да се измъкне през него.

Огромният прозорец беше с решетка, разбира се, как без решетка. Но най-интересното беше, че металните пречки стигаха само до горния хоризонтален прозорец, който се използваше за проветряване — и който и сега беше смъкнат навътре. Беше някъде на метър и осемдесет над перваза — и Гарик можеше да скочи на перваза и да се измъкне навън. При условие, разбира се, че светлоокият майор не му попречи.

— Проблем със слуха ли имаш? — каза Громов зад напрегнатия му гръб. — Или с мозъка?

Гарик се обърна заедно със стола и уж просто ей така отпусна ръка към пречката под седалката. Да скочи, да хвърли стола по ченгето, да рипне на перваза, да се промуши през горния прозорец, да се смъкне на тревата отвън… Колко време щеше да отнеме това? Пет секунди? Петнайсет? Като здравомислещ човек, Гарик се спря на златната среда. И така — десет секунди. Много го беше страх. Но перспективата съвсем скоро да го тикнат в предварителния арест, където нямаше да има гостоприемно отворени прозорци, го плашеше още повече.

— Не ви казах всичко, гражданино началник. — Мъчеше се да гледа право в сивите очи на майора.

— И сега те мъчи съвестта, така ли?

Погледът на Гарик се плъзна по стената и по плаката с героите от любимия на всички ченгета телевизионен сериал, после по избледнелите тапети, за миг се задържа върху картата на Москва. Столицата беше необятна дори в схематично изображение. Имаше къде да се скрие.

— Нищо не ме мъчи — изсумтя Гарик. Юмрукът му стисна пречката на стола по-здраво. Очите му, почти без да мигат, се втренчиха в Громов. — Обаче като ще признавам, да признавам всичко — продължи той, без да обръща внимание на трудно подвижната си челюст. — Нали така?

Събеседникът му го гледаше и мълчеше, чакаше, навел глава на една страна. Със скръстени на гърдите ръце. Идеално уязвима мишена.

— Та значи — продължи Гарик, — докато го обработвах оня американец, Задов де, той ми каза нещо много важно…

— По-точно?

— Каза, че е резидент на чуждо разузнаване.

— Без майтап?

— На, честен кръст. И ми изреди имената на… на тия де… — В ума му се въртеше не съвсем подходящата дума „сподвижници“, но тя изобщо не пасваше за случая.

— На агентите си? — притече му се на помощ заинтересуваният майор.

— Да де… — Гарик облиза устни. — На агентите… На всичките си скапани Джеймс Бондовци…

Столът, който светкавично измъкна изпод себе си, литна във въздуха с краката нагоре. Ченгето изобщо не успя да реагира — остана си в досегашната поза. Единствената промяна, която Гарик успя машинално да забележи, беше, че омразните светли очи мигновено потъмняха — заради разширилите се зеници.

— На ти! — ревна Гарик и метна стола по противника си.

А после планът нещо не сработи. Първо, ченгето неизвестно как успя да се изправи, преди столът да дохвърчи до него. Второ, същият този стол по някаква загадъчна причина смени посоката на полета си и полетя обратно. Трето, Гарик не можа да скочи на перваза, а се озова на пода, под вече строшения от удара стол. Фрас! Долната му челюст окончателно се изметна от удара в радиатора. Прас! Седалката на стола падна последна и го улучи точно по темето. А проклетото ченге вече беше до него, хвана го за яката и го вдигна във вертикално положение; и погледът, който му хвърли, беше също толкова рязък и яростен, колкото и последвалият удар под ребрата.

— Много небрежно се отнасяш към бъбреците си — наставнически каза Громов, когато видя, че Гарик отново може да чува. — Те регулират състава на гадната ти кръвчица и се грижат пикнята ти да е чиста. Да не би да искаш да пикаеш кръв?

— Н-н… — Гарик предпазливо завъртя глава. За чуване — чуваше, но не беше наред с членоразделното изясняване: челюстта му упорито не искаше да се намести.

Громов обаче, изглежда, го разбра много добре.

— Не искаш значи? А бе искаш, като те гледам. — И го удари още веднъж.

— С-с… — примоли се Гарик.

— Стига ли! — не му повярва Громов. — Сигурен ли си?

— Ъхъ! — Да изпъшка това междуметие беше по-лесно, отколкото да каже кратичката дума „да“.

— Добре, щом казваш.

Ръката на Громов го повлече през цялата стая и небрежно го тръшна на друг стол, много по-масивен и здрав от онзи, който бе използван за съвсем различни цели от седенето само преди минутка. Гарик не мислеше да повтаря опита си. Както вече отбелязахме, човек се учи тъкмо от опита.

Някой затропа по заключената врата, но Громов дори не обърна глава натам. Гледаше внимателно пленника си, сякаш взимаше някакво решение, и Гарик изведнъж разбра, че дори шансовете му да се озове зад решетките вече не са чак толкова много. Странно, но за пръв път перспективата да го тикнат в панделата му се стори привлекателна. Направо изгаряше от желание възможно по-скоро да си легне на нара.

Когато Громов пристъпи към него и заговори — съвсем тихо, — Гарик чак се напрегна, за да не пропусне дори една думичка.

— Слушай внимателно, пор такъв… На типовете, които по някаква причина не ми харесват, им предлагам три варианта на избор. Могат да се самоубият, могат да се опитат да убият мен или да избягат. — Громов изброи трите варианта на пръсти под носа му. — Понеже си идиот, ти вече изпробва два от тях, нали така?

И чукна Гарик с показалец по челото. Гарик кимна — съгласен беше.

— А първият вариант не те устройва, нали така.

Ново кимване.

— Е, в случая, специално за теб, имам четвърти. Ексклузивен.

— Какъв? — успя да попита Гарик. Изобщо не беше забелязал как и кога, но челюстта му се беше наместила.

— Когато си тръгна — каза Громов, — ще почнат да ти задават стотици въпроси. Отговора на един от тях си го набий в главата като молитва. Нито ти, нито аз изобщо не сме включвали компютъра…

— Дадено! — веднага се съгласи Гарик. Разбираше, че най-страшното май е свършило. Кръвта в главата му бумтеше почти със същата сила, с която отвън равномерно думкаха по вратата.

— Не съм свършил — студено каза Громов. — Не сме го включвали, защото е бил счупен, докато си се оправял с американеца. Носел си го просто за заблуда.

— Ясно. — Гарик кимна разбиращо, после се сети. — Ама той си е здрав…

— Е, това не е проблем. — Громов най-невъзмутимо вдигна отворения лаптоп, удари го няколко пъти в ръба на бюрото, затвори го и добави: — Тия удари са завършекът на сърдечния ни разговор, нали ме разбираш. — И посочи парчетата от счупения стол по пода. — Разбра какво да казваш, нали? Понеже изпееш ли… — Громов го плесна с длан по челото, та Гарик да го погледне в очите — ще се срещнем пак. И тогава ти остава само първият вариант. Да ти го припомня ли?

— Няма нужда — решително каза Гарик.

— Е, късмет тогава, убиецо.

Громов излезе и в стаята веднага нахлуха други хора, възбудени и нетърпеливи. Гарик тъпо гледаше пред себе си. Струваше му се, че във въздуха все още плува усмивката на загадъчното ченге — беше му я оставил за спомен. Спомен, който Гарик щеше да пази през целия си останал живот.