Към текста

Метаданни

Данни

Серия
ФСС. Руският 007
Включено в книгата
Оригинално заглавие
В Россию с любовью, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,8 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване, корекция и форматиране
nedtod (2022)

Издание:

Автор: Сергей Донской

Заглавие: За Русия с любов

Преводач: Иван Тотоманов

Година на превод: 2005

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2006

Тип: роман

Националност: руска

Редактор: Ани Николова

ISBN: 954-585-697-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5085

История

  1. — Добавяне

Глава 9
Дръж!

Прекалено зноен ден за август, автоматично отбеляза Громов, докато излизаше от отбивката за Художествения театър на бившата улица „Горки“ — новото й име упорито отказваше да се загнезди в главата му. Всичко предвещаваше буря, във всеки случай поне му се искаше да е така.

Подкара право към Шереметиево. Вече знаеше, че няма да се успокои, докато не види със собствените си очи как задържат Артур Задов на летището. След одевешния взрив благополучното приключване на операцията беше под голям въпрос. Някакъв номер имаше тук, някаква неочаквана изненада — неприятна, разбира се, както става най-често. Злото никога не идва само. Не хората са измислили тази зловеща закономерност, но пък много отдавна са я забелязали. Събитията ставаха необратими. Сега Громов просто беше длъжен да хвърли поне бегъл поглед на материалите за катастрофата на самолета с хуманитарната помощ. И изобщо не му пукаше дали ще изтече информация. Интересуваха го на първо място причините за случилата се трагедия, а още по-точно — конкретните виновници за нея. Защото е тъпо да режеш бурените, а да им оставяш корените в земята. Громов възнамеряваше да стигне до самия корен на нещата. И онези, които му бяха нагласили подлия капан, ги чакаше всичко въобразимо освен съд и следствие.

Громов умееше много неща, обаче не го биваше много по умуването. Не беше и спец по правенето на експертизи. И не работеше в погребална служба — службата, впрочем, към която се водеше, се отнасяше много недоброжелателно към самостоятелните действия на сътрудниците си. Та по тази причина Громов напусна мястото на трагедията без особени угризения на съвестта.

Ако докладваше, че е тръгнал на срещата с Шадура заедно с приятелката си, с кариерата му щеше да е свършено. А дори и да го отстраняха само временно, как щеше да може да търси убийците на Лариса? Нали й беше обещал наум, че на всяка цена ще ги намери тия изроди. На нея нямаше да й стане по-леко от това, разбира се. Но на него тази клетва му помагаше поне малко да приглуши разяждащата го отвътре вина. Защото трябваше да загине той. И значи в момента той, така да се каже, живееше за чужда сметка. А най-мразеше да е длъжник.

Гледаше как пътното платно бързо се вмъква под колелата и се опитваше да си представи Лариса. Жива, усмихната. Дори просто мързеливо изтегната на дивана. Нищо не се получаваше. Затова пък много ясно виждаше двама объркани хора — стояха до цял куп багаж на някакъв перон. Родителите на Лариса нямаше да научат скоро, че вече никога няма да видят дъщеря си. Идентифицирането на загиналата при взрива щеше да отнеме много повече време, отколкото можеха да изкарат в столицата двама възрастни провинциалисти с толкова много багаж. Значи специално подготвените наздравици и вицове щяха да си останат неизползвани. Донесените вкуснотии щяха да се вмиришат. И въпреки че току-що се беше случила много по-страшна трагедия, от това някак му стана мъчно.

Не мисли, не си спомняй! Громов стисна зъби толкова силно, че изскърцаха. Съжаленията правят мъжа слаб или прекалено импулсивен и той не може да действа хладнокръвно. Каквото било — било. Миналото не се връща. Громов се приведе над волана и натисна газта до дупка.

Един-единствен катаджия понечи да спре носещото се на северозапад от столицата жигули седмица, но веднага притеснено скри слънчогледа зад гърба си. Номерът на седмицата беше от серията, която даваше право на шофьора да кара както си ще из цялата територия на Русия.

Жигулито беше награда — бяха го дали на Громов, след като беше заловил един умник, опитал се да прехвърли огромен валутен заем за Центробанк на свои сметки в чужбина. По специално нареждане на президента Громов беше получил и хубава парична награда. Изхарчи една относително малка част от нея за себе си, по-голямата част прати на семейството си в Курганск, а останалото, доста поизцедено от Лариса, в момента се равняваше точно на 2 000 долара. Громов обаче никога не съжаляваше за похарчени пари, също както никога не мислеше да трупа пари. Онези, които бяха склонни и към едното, и към другото, се занимаваха в този свят със съвсем други неща и се возеха на съвсем други коли.

Двигателят на седмицата — Громов го беше разглобил и сглобил под внимателното наблюдение на най-добрия майстор в Управлението — работеше безупречно. От време на време, докато превключваше скоростите или натискаше спирачка на завоите, Громов си мислеше, че се отнася към колата си по-нежно и по-грижливо, отколкото се беше отнасял към Лариса. Като към живо същество. Подобно чувство, впрочем, изпитваше и докато смазваше револвера си. Обичаше всички безотказни механизми. А освен това обичаше скоростта, правите пътища и контрастните изображения.

На излизане от задръстванията на Москва Громов се надяваше, че ще профучи по шосето към летището за нула време, но докато се престрояваше ту вляво, ту вдясно, си спомни, че днес е петък, а значи всички са тръгнали да се измъкнат от града. И макар до края на работния ден да имаше още много време, на север се влачеше безкраен поток от най-различни автомобили с натъпкани с провизии багажници.

Накрая, когато вече наближаваше десетоъгълната сграда на летището с алуминиевата й фасада и осеметажните й тонирани прозорци, Громов се усети, че страшно му се иска да се разкара от Москва. Да отиде например в родния си Курганск, след като и полковник Власов щедро му беше отпуснал три дни почивка — двата от тях и без това почивни, разбира се. Да пътуваш през нощта, да си слушаш хубава музика по касетофона — не беше ли достатъчно, за да се насладиш изцяло на самотата? Колкото до горчилката в душата — голяма работа! Тя все пак е по-добра от сладникавите отношения или скуката. Важното е животът да не е блудкав.

„Я се стегни — скастри се той наум. — Не е време да се отпускаш. Днес вече прояви небрежност и всичко свърши много лошо. Време е да си връщаме дълговете“.

Погледна си часовника. След десетина минути щяха да повикат пътниците за Ню Йорк и Задов щеше да попадне в умело хвърлената мрежа.

Умело ли? Громов се огледа и откри участващите в операцията толкова лесно, че дори им се ядоса на тия сукалчета — изпъкваха в тълпата със зорките си погледи и напрегнатите си лица. Лично той не би ги пратил да следят и стелна крава.

След като погледна таблото и видя, че полетът Москва-Ню Йорк си е точно по разписание, Громов бавно обиколи залата, за да си изясни точния брой на групата по задържането. Бяха ненужно много — петима, — въпреки че американецът трябваше да бъде задържан на митницата — кротко и без излишен шум. Трябва да се уредят някои формалности, уважаеми, ако обичате, елате отзад. Защото Артур Задов не беше избягал престъпник, не беше въоръжен терорист. И не биваше да заподозре нищо до последния момент — а тия дървеняци можеше да го подплашат. Единият например направо пробождаше с поглед всеки влизащ мъж, а онзи до него току навеждаше уста към скрития под яката му микрофон. Интересно какво ли докладваше? Че е целият в пот и вече не издържа? А бе тъпото си е тъпо.

Громов изхъмка ядосано, купи си бира и зае позиция за наблюдение на десетина метра от входа в сектор №8 — седна и току надигаше бутилката, за да погледне покрай нея пътниците. Американския журналист — много добре помнеше физиономията му от снимките — го нямаше никакъв. Така че Громов насмалко да се задави с бирата, когато момичето, което проверяваше билетите, подвикна след един вече отдалечаващ се пътник:

Oh, mister Zadoff, get back, please! Take your ticket!

Обръщаше се към един висок слаб мъж с издадена челюст и неизвестно защо го наричаше мистър Задов, въпреки че той изобщо не приличаше на него.

В този момент Громов разбра, че интуицията му съвсем правилно го е довела на летището.

 

 

Пред входа на аерогарата цареше обичайното стълпотворение — автомобили и милиционери, пътници и носачи. Заминаващи с изпращачи и пристигащи с посрещачи — разминаваха се в две посоки през вратите, без изобщо да се забелязват, като обитатели на два паралелни свята. Тук-там до ушите се мяркаха мобилни телефони, до устите — най-различни бутилки и кутийки, имаше и пъстри петна — букети, които до един миришеха еднакво — на метли. Два самолета бръмчаха по пистата като огромни бръмбари, трети тържествено преплува над главите на тълпата и за пореден път доказа, че невероятните закони на аеродинамиката действат. Гарик — ближеше механично някакъв безвкусен сладолед — стоеше до една колона и се опитваше да напипа общия ритъм на движението. Вглеждаше се в лицата на околните и се опитваше да се направи на обикновен пътник, леко изнервен, но като цяло спокоен и дори равнодушен. След това започна да наблюдава само чужденците, за да успее да наподоби смесицата от нахалство и вежливост, която излъчваха до един. Сеансът по мимикрия мина успешно, въпреки че пръстите му стискаха дръжката на чантата с лаптопа малко прекалено силно. Иначе, като цяло, той и вътрешно, и външно беше готов за последното изпитание. Недоблизаният сладолед тупна в кошчето до колоната.

След като за последно се увери, че никой не го дебне, Гарик си пое дъх, пристъпи към вратата и когато крилата й се отвориха пред него, влезе. За миг му се стори, че се е превърнал в мъничка рибка, попаднала в колосален аквариум, пълен с неподвижен въздух, застояли миризми и екот на гласове.

Спря пред едно информационно табло и вдигна глава. Чекирането за неговия полет вече беше почнало и като облизваше сладникавата слюнка по зъбите и небцето си, Гарик тръгна към своя сектор. На всяка крачка усещаше в десния си заден джоб гребена нож. Беше решил да го хвърли чак след като мине паспортната проверка — докато не минеше през летищното чистилище, та оттам да литне в небесата, трябваше да си запази възможност да побегне към изхода, ако нещата се сговняха. Надеждата за евентуално успешно бягство беше призрачна, разбира се, но по-добре призрачна, отколкото нищо. Всичко зависеше от това каква карта ще му дойде.

Гарик тъпо се взря в гърба на бабичката, която беше пред него на опашката. Коса вече не й беше останала, обаче се беше облякла като за купон. И тя е американка, помисли си. Хареса му това „и тя“, май наистина се беше вживял в ролята. Ако знаеше на английски нещо повече освен „тенкюверимъч“ и „дизизатейбъл“, щеше да е съвсем жестоко.

Дойде неговият ред и момичето, на което подаде паспорта и билета, му каза нещо с въпросителна интонация. Краят на фразата му се стори смътно познат:

— … ду ю?

— Йес, ай ду — отвърна автоматично Гарик. Внезапно страшно му се допика.

— Окей — съгласи се момичето и му върна паспорта, който очевидно не беше предизвикал никакво подозрение.

Гарик почти го грабна; главата му се замая от радост и той бързо тръгна към тоалетните. И изведнъж момичето зад него каза високо нещо. „Мистър Задов“ — само това успя да разбере. Успя да преглътне навреме предателското „К’во ма?“, обърна се и вдигна въпросително вежди. Дясната му ръка вече беше в задния джоб и опипваше хлъзгавата дръжка на гребена.

Момичето му махна с билета — беше забравил да си го вземе. Той й показа почти всичките си зъби, плесна се по челото и го взе. Отнякъде в главата му дори се пръкна непохватно скалъпена фраза, подходяща за случая:

Uh, I sorry…

— … — отговори нещо неразбираемо момичето и му се усмихна мило.

Гарик разшири озъбването си до крайност, стисна билета и тръгна, вирнал брадичка като никога. А бе американец беше все пак, не шибан руски загубеняк.

 

 

Ей, виж, че мина номерът, пък ме беше гепило шубето. Сега остава да мина и през митницата и — донт уъри, би хепи…

Стоп! Тоя тип с черната тениска защо ме е зяпнал, все едно съм призракът от замъка Морисвил? Аха, видя, че го кьоря, и ми се прави на притеснителен. Уж свежда глава, обаче продължава да ме киризи, очите му като цепки…

Следят ли ме? Кой? Борчѐтата на Рауф? Едва ли. Мутрата на тоя с черната тениска е много правоверна. Ченге? Не, въобразявам си. Спокойно, спокойно. Не показвай, че те е шубе, изчакай. Разходи се из залата, огледай се, ослушай се, и ако не ти го наврат — премини. Голяма работа е това задникът — пръв усеща опасността, от сто американски мили я усеща и се стяга. Хайде, действай, задник със задник такъв. Бори се за свободата си, пази неприкосновеността си!

Хм, тениската се разкара, обаче май преди това се спогледа с оня със суичъра с качулката. За какво го е навлякъл тоя суичър в тая жега? Какво крие под него? Ютия, та да гръмне предупредително в тавана? А, не, не и тука, пред толкова народ. Значи няма да бягаме. Даже крачка няма да забързваме, нали така. Спокойствие и само спокойствие — нали така казва Карлсон. Лесно му е на него с перката на гърба. Натиска си пъпа — и фррр! Иди го гони. Де да си имах и аз копче на корема…

Нямам си обаче нито перка, нито копче, а и ангелски крилца няма да ми поникнат след днешната история. Какво спокойствие бе, да ти таковам таковата! Ако ме приберат, значи доживотна за двойно убийство — ако още преди съда Рауф не заръча да ме заколят в ареста. Или да ме удушат с пешкира. Ще ми седи като шалче…

Не, измислям си, от страх си измислям всичко. Никой не ме бройка.

Да, най-добре да тръгна към вратата, и то бързо. Ако ме дебнат, ченгетата веднага ще се раздвижат, ще се издадат. И тогава… Един дявол знае какво тогава. Аз поне не знам. Нищо не мога да измисля.

Добре. Спокойно. Тръгвам. Твърда крачка, важна физиономия, небрежно размахвам лаптопчето. Къде сте, ченгенца? Ето ме, право към вас идвам. Защо не се хвърляте към мен?

Хм, защо да се хвърлят към мен, я ги гледай колко са — шест… седем… десетима поне. Ония двамата до вратата шепнат нещо в микрофончетата си. Сигурно, че им се тикам право в ръчичките и че ей сега ще ме гепят. Ето го и оня с черната тениска, пресича ми пътя. От юмрука му стърчи антената на радиостанцията — все едно че е стиснал хлебарка. Мръсници с мръсници… Къде да бягам сега?

Край, всичко свърши! Няма да ви се дам обаче току-така, боклуци с боклуци, нож имам и нямам какво да губя освен живота си, пък и то един живот…

 

 

Щом разбра, че ей сега ще му скочат, ще го повалят по очи на пода и ще му извият ръцете зад гърба с гадните си хватки, Гарик се успокои — страхът му изфуча нанякъде като въздух от пробито балонче. На мястото на паниката дойде яростното желание да си спаси кожата — тя винаги му се струваше толкова по-скъпоценна, в колкото по-голяма опасност се намираше. Нервността му изчезна. Докато се оглеждаше за път за отстъпление, Гарик сякаш видя с нови очи цялата исполинска зала, приближаващите се от всички страни преследвачи, себе си, застанал до шарения павилион с напитки и цигари.

— Не! — прошепна той, щом осъзна, че са го заобиколили отвсякъде, че не са му оставили и най-малката пролука да се изплъзне.

Лявата му ръка сякаш сама остави на пода безполезния вече лаптоп. Дясната се стрелна към задния джоб като хищна птица. Гребенът се озова в здраво стиснатия му юмрук. Гарик се огледа да си намери кандидат за заложник.

Вдясно двама дебели азиатци още не бяха свършили с ритуалните целувки, придружени от взаимни потупвания по тлъстите гърбове. Отляво някаква млада жена с безкрайни като на щраус яки крака пристъпваше нервно от единия на другия, все едно всеки момент щеше да хукне нанякъде. Не ставаше. Гарик си избра една не толкова огромна, та да си няма излишни проблеми.

Всъщност и тя беше височка, но стройна, даже фина. И с гръб към него. Той вече посягаше да я сграбчи, когато тя — може би интуитивно — се обърна.

— Машутка?! — слиса се Гарик: веднага я позна по очите с изумруден оттенък. — Чий го крепиш тука? — И ядосано изръмжа: — Изпя ли ме, курво?

— Гарик… — Маша също се стресна: очевидно изобщо не очакваше да го види тук.

— Нали трябваше да е фрашкан с долари твоят американец — изсъска Гарик. — Защо ме прати за зелен хайвер, кучко?

— Ама нямаше ли пари?! — Тя затрепка с мигли толкова интензивно, все едно ги използваше за ветрила.

Гарик обаче не клъвна. Много добре й беше научил номерата още докато работеха заедно. Така че, вместо да се любува на ветрилцата й, се огледа да види какви ги редят преследвачите му. Засега не проявяваха никаква активност. Но и не се разкарваха.

— Ти ли повика ченгетата? — попита я и я изгледа кръвнишки.

— Да не си се побъркал? — Тя лекичко се дръпна от него.

— Какво правиш тука тогава?

— Исках да съм сигурна, че Артур няма да замине и че… — Говореше забързано, сякаш не беше сигурна, че ще й повярва.

— Защо? — Гарик плавно пристъпи към нея.

— Прекара ме тоя мръсник!

— И ти реши да му го начукаш, а? Е, начука му го.

— Какво искаш да кажеш? — Носът на Маша стана съвсем бял, все едно беше измръзнал — посред лято.

— Много добре ме чу. Няма вече Артур. Това ли искаше?

— Ама…

— Няма ама! — Гарик бързо се огледа и видя, че пръстенът около тях неумолимо се стеснява. — Сега е твой ред!

— Гарик… — Маша, изглежда, изобщо не го разбираше.

— Искат да ме гепят — обясни й той прегракнало. — Взимам те за заложница. Ако ченгетата разберат, че се познаваме, мисли му. Ще те заколя като яре!

Щракването на ножа гребен съвпадна с ахването й. Още никой наоколо не беше разбрал какво точно става, хората тепърва почваха да се обръщат към тях. По лицата им все още нямаше смайване — то щеше да се изпише на тях чак след цяла секунда. А на Гарик тази секунда му стигаше.

— Ела тука! — И властно протегна лявата си ръка към Маша.

— Не!!!

Тя се дръпна — на един скок разстояние. И Гарик веднага го направи този скок, и кресна право в лицето на втурналия се към тях як тип с черната тениска:

— Назад, че ти ебах майката!

Издутата от мускули тениска направи още половин крачка напред, но Гарик вече беше опрял волфрамовото острие в гърлото на Маша, пусна й капка кръв и пак ревна:

— Ще я заколя!

— Помощ! — успя само да изписка Маша. Гарик я дръпна за косата и намести ножа по-удобно.

— Ооо! — потресено възкликна тълпата около тях и след това още по-смаяно: — Ааа!

Около Гарик и заложницата му мигом се освободи празно пространство, все едно се беше озовал в епицентъра на взрив, изблъскал настрани всичко ненужно. Вакуум. Безвъздушно пространство. Само той с треперещата Маша и ченгетата, които се оказаха не десет, а само пет. Плюс някакъв пияница до павилиончето — беше си олял цялото сако с бира. И гледаше Гарик с пиянска възхита.

— Само така, брато! Голяма работа си! Мистър Питкин в тила на врага!

Гарик нямаше представа кой е тоя мистър Питкин и затова не го прие като комплимент.

— Разкарай се! — изръмжа на пияния и превключи вниманието си върху истинските си противници. — Отдръпнете се! Назад, казах…

— … моля, пътниците… ъъъ… — Гласът по уредбата рязко и малко закъсняло спря.

Тишината беше смайваща. Гарик никога не беше чувал такава тишина — плътна, почти осезаема. И никога не го бяха гледали толкова много очи едновременно.

— Назад! — спвирепо повтори той. — Не ме ли чухте?

Ченгетата, до един вече с пистолети в ръце, се спогледаха за миг и послушно заотстъпваха, после спряха.

— Още! — Гарик опря гръб в павилиона: не можеше да си осигури по-сигурен тил.

— Помощ! — повтори Маша. По шията й се стичаше вече не капка, а бърза струйка топла кръв.

Наистина беше много остър тоя нож. Гарик сви устни и отслаби натиска му върху гърлото й.

— Пусни я и се предай! — не кой знае колко уверено каза едно от ченгетата; от напрежение лявото му око потрепваше, все едно намигаше на Гарик, за да му каже: не ми се връзвай, брато.

И Гарик не му се върза, разбира се: само се изсмя високо — смехът му прозвуча като лай.

— Да бе, да!… И да взема да си направя харакири, така ли?

— Точно така, брат ми! — пак се обади пияният, който, неизвестно защо, не се беше разкарал, ами даже се беше приближил до Гарик и Маша. — Железен си! Искай им сега самолет до Истанбул, пищов и мангизи! И оставката на президента или на тоя… на министър-председателя бе… Как се казваше… Костолевски?… Космодемянски?…

— Разкарай се с тоя премиер, тъпако! Изчезни! — Гарик понечи да викне заплашително, но не се получи: излезе нещо като хлип и той изведнъж се разтрепери от напрежение, все едно го бяха натикали в трансформаторна станция, където всеки момент ще стане късо.

— А, да бе, сетих се! — възкликна пияният. — Касянов бе! Много свестен тип, много го уважавам. Значи той ш’та изслуша и…

— Шм’а изслуша, а? — Гарик кипна и замахна с ножа към лицето на досадника, но той се оказа на сантиметри извън обсега му.

— Бравос! — одобри пияницата. — Точно така действай, ако ти скочат тия, приятел. Обаче не си прав за Касянов. Само той може да ти помогне вече. Той и Шойгу — добави след кратък размисъл. — Тия двамата са най-свестните в правителството, да знаеш.

— Шойгу, а?

Вбесен, Гарик замахна отново и отново острието разряза само пустота. За сметка на това блесна толкова близо до лицето на пияницата, че тълпата ахна.

— Махай се оттам… бягай… — чуха се десетки гласове.

Някакво дете се разквича като недоклано прасе.

— Махнете се оттам, гражданино — включи се в общия хор и ченгето с тениската. — Чавка ли ви е изпила акъла?

— Чуваш ли го? На „вие“ ми говори — каза доверително пияният на Гарик. — Уважават ме хората бе, да ги таковам в таковата.

— Мама му стара, гражданино! — викна пак оперативният работник. — Разкарайте се веднага!

— Да го духаш! — Непокорният непознат енергично показа с пръсти какво точно има предвид, при което от шишето плисна бира и Гарик надуши киселата й миризма. Проклетият тъпанар се люшна към него.

— Ей сега ще й клъцна гръкляна на тая курва! — изръмжа Гарик и стисна ножа по-удобно. — Това ли искаш?

— Че к’во ми пука! — заяви пияният и огледа предизвикателно наобиколилата ги тълпа. — Ти си я коли, аз ще те прикривам във ффф… във фланг де. Горе главата, брат ми! Те са само петима, а ние сме цели двама! Ей сега ще им покажа аз…

И тресна шишето в полицата на павилиона, обаче вместо да му отчупи само дъното, го строши цялото и по плочките със звън се пръснаха десетки стъкла.

Гарик машинално се взря в тях… и след миг вече се взираше не в пода, а в тавана. Пияният ловко и внезапно го подсече с крак.

Лявата ръка на Гарик вече не държеше косата на Маша, а само въздуха, който изобщо не можеше да му послужи за опора. С дясната обаче все така стискаше ножа и понечи да замахне към тоя коварник, но…

Но това отчаяно решение беше взето, докато политаше към пода, а в следващата частица от секундата се засили натам още повече, понеже противникът му му придаде допълнително ускорение със страхотен удар с лакът в гърдите.

Гарик успя само да изпъшка, след което повърна на мраморните плочи.

И чак после, когато успя да преглътне гадната горчилка, погледна застаналия над него мъж и се учуди как така се беше излъгал да го вземе за пропаднал пияница. Трябвало беше първо да го погледне в очите. Не очи, а сребърни жетони от невероятно твърда сплав. Жетони, които не можеше да използва нито в игралните автомати на късмета, нито дори за да се обади на адвокат. Очи, които изобщо не му оставяха надежда.

Гарик хвърли поглед към ножа си, безмилостно затиснат на плочите от подметката на непознатия, и му се дощя да завие от яд и мъка…