Светослав Славчев
Очите на мрака (8)

8

Следващия ден започвам с идеи. Първата от тях е да оставя за известно време случая Павел Галов да почива и да видя какво може да ми донесе другото име, Ана Стаменова. Неслучайно Томас ми посочи и нея. Втората идея е да поканя Тони на вечеря. Ще измисля някакъв благовиден предлог.

Освен идеи имам и ведро настроение. Даже наличието на фасетното око, което — зная — ми се любува от пукнатината на библиотеката, не е в състояние да помрачи настроението.

И така, сядам до Томас с чаша горещо кафе, което, надявам се, ще пропъди и последните облаци от сънливост в главата ми.

— Томас! — повиквам го. — Добро утро!

— Смятам, че е добро — отвръща Томас, като леко се замисля. Кой знае какво минава през кристалните му неврони?

— Искам да прочета данните за Ана Стаменова, изчезналата!

Никак не ме е грижа за фасетното око. Да гледа и слуша!

Томас трескаво пълни екрана си с редове изречения, после пак така бързо поправя две буквени грешки. А аз чета наум:

„Ана Радева Стаменова, тридесет и осем годишна, ръст среден, очи сиво-сини, коси светлокафяви, особени белези — носи контактни лещи три и половина диоптъра…“

Явно всичко това е от следственото досие, както при Галов. Продължавам:

„Образование висше медицинско, доцент, работила е в Обединения институт по мозъчна патология при Академията на науките, две монографии, двадесет и шест публикации.“

Дотук — добре. А нещо за личния й живот?

„Неомъжена. Отбелязани две връзки с мъже, прекъснати значително преди изчезването й. Живее заедно със семейството на брат си. Врагове не са открити. Регистрирани множество професионални конфликти. Репутация сред болните много висока, смятат, че лекува и безнадеждни случаи. Между колегите мненията са противоречиви. Има такива, които твърдят, че си е служила с неколегиални методи на лечение. Според други е използвала нетрадиционни средства, които проучила от древни източници.“

Нетрадиционни средства? Това живо привлича вниманието ми.

Известно ми е как лекарите посрещат такива средства. Първо — с пълно отрицание. А ако фактите заговорят, тогава всички в хор заявяват, че няма нищо ново и лечението било отдавна познато.

Размислям и ме завладява увереност, която засега не е подкрепена с нищо. Тази Стаменова, черна овца в лекарското съсловие, също е притежавала някаква необикновена дарба.

— Как е изчезнала, Томас?

В отговор Томас реди на екрана си думи като ноти на петолиние:

„Води се в отпуска от втори юли. На трети юли отпътувала на море, където в курорта «Златни пясъци» имала запазена стая. Пристигнала, била настанена, вечеряла в ресторанта на хотела, след което излязла и вече не била видяна от никого. Не е оставила писма.“

Боже мой, и тя — като Галов! Живее си живота, излиза една вечер и мракът безследно я поглъща.

Изправям се и тръгвам из мансардата — като ходя, мисля по-лесно. Нарочно минавам близо до фасетното око, нека ми се радва в едър план, проклетото!

Ана Стаменова не се е самоубила. Никой самоубиец не отваря така вратата на смъртта. Има, разбира се, всякакви. Има и побъркани, които ще решат, че е по-шик да се преселят във вечността от един луксозен хотел. И да си поръчат и богата погребална вечеря.

Но Ана Стаменова не ми изглежда от този тип побъркани.

— Томас, покажи ми я! — връщам се аз към бюрото си.

Томас мени цвета на екрана си в бледооранжево и ми поднася нейния портрет в дълбочина. Стаменова е заснета пред дома си.

Медицината като че има едно особено свойство — привлича доста некрасиви жени. Те, като нямат други начини за извоюване на признание, сякаш се утвърждават в очите на обществото с благодарността на болните. Но все пак очаквах на портрета малко по-хубава дама.

Ана Стаменова е и грозна, и несимпатична. Мъжко лице, продълговато, изсечено в прави линии, без женственост. Малки очи с неопределен, много светъл синкав цвят, които ме гледат с подозрение. И в допълнение — прави коси, вчесани на път, прибрани на тила. Тънки устни. Строго облечена, роклята е затворена със седефени копчета високо до шията. Тясна дантелена якичка.

Чудя се на кого ми прилича. И се сещам — на героиня от Дикенсов роман. Викторианска стара госпожица, съдница на нравите. Просто не мога да свържа този образ с жена учен, при това — лекувала безнадеждно болни. А че е предизвиквала неприязън у колегите си, е повече от очевидно. И аз, ако работех в Института, едва ли щях да умирам от възторг в компанията й.

Но трябва да призная, тя буди неприязън не само защото е несимпатична, а и защото излъчва сила. Е, това пък вече никой не е в състояние да приеме равнодушно.

— Чуй, Томас! — повиквам го. — Я провери има ли в записите нещо лично за нея? Нещо друго да е заснето?

— Има. Сеанс на лекуване. Снет по искане на болни със скрита камера, без нейно знание.

— Така ли? Туй вече е шанс. Давай го!

Екранът става все по-бял, добива познатата болнична белота, стерилна и плашеща. На този фон приближава подвижна болнична кушетка. На нея лежи мъж в резедава пижама — отпуснат, със затворени очи. Кушетката се извръща леко и сега мъжът може да се види по-добре. Той е към петдесетте, с широко бледо лице. Лявата половина на физиономията му е различна от дясната — долната й част е безжизнена, с изгладени гънки, устата е полуотворена.

Над мъжа се навежда Стаменова. Тя е изцяло в бяла затворена престилка, с коси, прибрани под бял тюрбан като на операционна сестра. Същото мъжко изражение тежи на лицето й, същите малки синкави очи сега са забили погледа си в болния.

Ана Стаменова се протяга, вдига лявата ръка на пациента и я отпуска. Ръката пада като отсечена. Заобикаля кушетката, вдига левия крак и също го отпуска. И кракът пада безжизнен.

„Познато! — хващам се, че помислям по навик, дори без да искам. — Поражение в дясната мозъчна половина!“

Стаменова дълго и съсредоточено разглежда мъжа, наведена над него като статуя в бяло. Безмълвната сцена прилича на сън, натрапчив и уморителен сън.

После жената се раздвижва. Немного, само повдига ръка. Дланта й се приближава до дясната страна на главата на болния — бавно, но доста сигурно. Спира се, пръстите се свиват като в спазъм, сякаш са сграбчили нещо, което се изплъзва. Лицето под белия тюрбан е окаменяло, очите са широко отворени и странни. А пръстите се свиват все повече. Това трае минута, най-много две.

Стаменова казва нещо само с устни, то не се чува. Пръстите се отпускат, ръката рязко се дръпва. Кушетката с болния се завърта и отмества встрани. Последното, което се вижда, е оловният поглед на малките, но широко отворени очи.

А аз изведнъж започвам да се чувствам зле, имам нужда да се опра на бюрото. Завладяла ме е неприятна слабост, ушите ми бучат, по шията пропълзяват студени капки пот. Като че всеки момент ще колабирам, в устата се появява метален вкус. Стар спомен се върти в ума ми — така преди години колабирах на упражнение по хирургия, на една операция. Имаше много кръв, под замайващата светлина на прожекторите беше нетърпима жар.

В чашата до Томас е останала глътка кафе. Събирам сили, хващам чашата и пия. Глътката е студена и горчива, езикът ми тръпне, но веднага ми става по-добре.

— Хипноза! — мисля си. — Просто една хубава лекция по хипноза!

— Желаете ли продължението? — чувам Томас да ме пита.

— … Да… да.

Значи имало и продължение?

На екрана нахлува слънчев ден. В него има алеи, посипани със ситен пясък, дървета, лехи с изумително сини перуники. О, да, мястото ми е познато, и перуниките си спомням, винаги съм ги гледал с възхищение. Това е клиничната база на Института по мозъчна патология. По виещата се алея върви санитар, бута пред себе си болнична количка. Трудно му е, по пясъка на алеята количката върви тежко.

А в количката е онзи болен, който лежеше на кушетката. Седи спокойно, двете ръце са на облегалката. Обръща глава, говори със санитаря. И го прави леко. Двете половини на лицето му още се различават, но малко. Изчезнала е маската вляво, гънките са дълбоки и живи. Ръцете се движат, движат се и обутите в болнични пантофи крака. Пациентът е още немощен, ала оздравяващ, в това няма никакво съмнение. Някой извиква по име мъжа и откъсът свършва.

Слабостта ми вече е преминала и съм учуден, но не и смаян. Аз съм виждал невероятни излекувания — два случая, като студент. Помня ги сякаш бяха вчера. Единият беше жена с тежко мозъчно нараняване, всички я бяха отписали. Ама тя оздравя и се върна на работа. Другият беше мъж със злокачествен тумор. Хирурзите смятаха състоянието за безнадеждно, но все пак туморът изчезна и се разнесе.

Така че Стаменова не може да ме удиви много, предполагам, че нейната намеса е съвпаднала с подобен уникален случай. Трябва да призная обаче, че е доста странно, особено ако е имала повече такива болни. А че колегите са се възмущавали — ясно. То излиза от коловоза на професията, нарушава спокойствието на гилдията.

В дъното на изчезването на Стаменова е тази нейна способност, ако наистина я е притежавала, в което се съмнявам.

Момент! В библиотеката имам една книга, бях я забравил — „Речник на магическата медицина“ от някой си Теобалд Нагелрот. Да видя какво е събрал този Нагелрот!

Придърпвам стълбичката, качвам се. Окото е там и с него се гледаме сега, така да се каже, „очи в очи“. Изтеглям достопочтения Нагелрот, разтварям го и търся.

Ето, има!

„АРС САНАТИ. Изкуство да се вижда болният орган в тялото. Владеещите това изкуство се срещат рядко, обикновено между лекари и свещеници. Съобщават го Гален (виж там) и Авицена (виж там), Алберт Велики, който го е владеел (виж), описва болните органи като светещи с цвета на червена жар. Различават се две форми на дарбата: АРС САНАТИ, която е по-низша и се свежда само до виждане на болния орган, и АРС МАГИСТЕРИУМ САНАТИ, която е по-висша и включва и способност за лекуване на заболяването.

Забележка: да се има предвид, че наблюдаването на лечението е опасно, присъстващите понякога губят съзнание.

Литература: Клавдий Гален: «За частите на човешкото тяло», Р., 1784, ор. II, с. 367; Авицена: «Канон на медицината», Л., 1802, т. IV, с. 291.“

Затварям книгата и облизвам устните си, които неочаквано са пресъхнали. Във всичко мога да се съмнявам, но „забележката“ изпитах на себе си!

Слизам от стълбичката и започвам да подреждам това-онова в мансардата. Компанията на Томас повече не ми е нужна. Най-добрият начин да науча нещо повече е да отида в Института, където е работела Стаменова. Чувствам се доста смутен и сигурно има защо.

Слагам миникамерата в чантата си и преди да тръгна, решавам да дам един урок на онова нахално око.

— Томас! — повиквам го. — Ако ме търси някой, ще казваш, че съм в полицията и ще закъснея много!

— Приех! — отзовава се Томас.

Излизам с донякъде подобрено настроение. „Господин зеро“ ще има да гадае защо ми е потребно точно сега това уважавано от всички ни учреждение.

Така с чантата си подръка поемам към навалицата по станциите на метроекспреса и след час, ала все пак в достатъчно бодър вид, заставам пред входа на Института. Елегантна, но стоманена врата, портиерска будка. Елегантен, но непреклонен портиер.

Търся професор Настев, директора на Института, и нямам уговорен час? Портиерът ме заглежда, като че вижда марсианец. Професорът е зает в съвещание, да се запиша за приемния му ден — петък, другата седмица. (Когато пък той няма да е в България, разбира се!)

— Стереовизията! — натъртвам аз тихо, обаче много агресивно. — Специални полицейски предавания!

С последната дума вадя моето псевдоудостоверение, вадя и миникамерата, която пък е повече от истинска, и я насочвам в лицето му. Ще снимам как ми отказва.

Няма портиер на света, който да издържи подобен шантаж. Онзи се дръпва като ухапан от паяк, трескаво говори с някого по видеофона и ми отваря. А аз влизам с подобаващо достолепие.

Кабинетът на професор Настев е на втория етаж. Разбира се — миловидна секретарка, и, разбира се — професорът е твърде зает, ще трябва да чакам.

Изтърпявам джентълменските десет минути, след което внимателно обяснявам, че много съжалявам, но навярно ще трябва да говоря с професор Настев утре в стереовизията, понеже предаването е специално, полицейско.

Щом ще играем играта грубо — моля! Резултатът е, че господинът се освобождава — не особено бързо, за да не пострада авторитетът му, ала не и съвсем бавно, защото може да си отида. И бивам поканен.

У професор Настев, директор на Института и вицепрезидент на международна асоциация, са забележителни две неща: усмивката и облеклото. Той е просто изтъкан от усмивки и ми ги демонстрира още от вратата — извинителна, покровителствена, напътствена, доверителна. Просто стоя като оглупял в този водовъртеж от усмивки.

И облеклото е забележително. Професорът е от тези големи учени, които са толкова големи, че могат и да не държат на условностите. Кадифени джинси и съответно сако, карирана риза, плетени обувки — всичко е семпло и ужасно скъпо. Всеки детайл е премислян и говори: ето ме колко съм млад, жизнен и непосредствен! Нито е много млад, защото е над петдесетте, нито е много жизнен, защото торбичките под очите му си личат. А непосредствеността се изразява в хилядократно репетираните усмивки.

— О, стереовизията! Ще ми е приятно да ви бъда полезен!

Обяснявам — Ана Стаменова, тя ме интересува. Намествам се на креслото срещу него и дообяснявам: каква е била работата й в Института, отношенията й с колегите и болните, какво се знае и говори за изчезването й?

Усмивката на професора става изчаквателна — той значи има и такава в репертоара си.

— Доцент Стаменова? Този случай не приключи ли?

Не е приключил и доказателството е, че аз съм тук.

— За изчезването й сигурно знаете повече от мен, щом се занимавате… с такава работа. (Подразбира — полицейска.)

Придавам си вид на много осведомен. После?

— Работеше главно по наследствената дегенерация в мозъка. Разбирате, нали, сега целият Институт работи по тези проблеми на генетичната криза.

— Сигурно имаше резултати?

Професор Настев разцъфтява.

— Учен с творческо въображение. Учен с дълбочина. Прецизни опити!

— Лабораторни?

— Лабораторни. Върху маймуни. Много жалко, че понякога се увличаше в странични направления. Те я отклоняваха от същественото, пречеха й!

Ясно ми е какви са тези „странични направления“. Видях ги в речника за магическата медицина.

А Настев вече се е понесъл с попътния вятър на красноречието. И се любува сам на гласа си.

— Монография от висока класа! Разбира се — дискусионна, но нали схващате, в нашите среди… Това, по мое мнение, е нейното предимство! Дискусията, в дискусията се ражда истината!

Монологът заплашва да се отплесне към теория на дискусията, затова изчаквам да си поеме дъх и вметвам:

— Темата й каква беше, ако позволите?

— Темата? А, темата. Дегенерацията на човешкия мозък като двупосочен процес.

— Дегенерацията… като двупосочен процес?

— Ами да! Пак повтарям, породи изключителни спорове в нашите научни кръгове, цитираха я в чужбина…

— А по същество?

— По същество, че дегенеративните процеси в мозъка в някои случаи могат да водят до еволюционни скокове. До придобиване на нови качества. Някои от тях — полезни за вида Хомо сапиенс, представяте ли си? Дегенерациите при генетичната криза можели да подпомогнат появата на Хомо сапиентисимус!

Представям си. Жестовете на професор Настев придобиват елегантност. Като че говори от катедра.

— Еволюционни примери при животните има колкото искате! Паразитите, да речем. Еволюционно губят цели органи, но видът печели! Но защо паразитите? Ето, прародителят на коня е бил с три пръста на краката. Два от тях са дегенерирали, останал е само един. Ама затова пък какъв! И колко е спечелил видът! Бързина, устойчивост…

Настев ме поглежда за ефекта. А ефектът е, че поклащам умно глава. Нов изискан жест, кой знае колко го е репетирал пред огледалото!

Поклащам глава, но си мисля — това го чух някъде, и то неотдавна. Къде беше… познато ми е!

Настев продължава с подобаваща тежест:

— Заслуга на доцент Стаменова е, че доразви тази… е, да я наречем хипотеза… относно човешкия мозък. В условията на генетичната криза. На умножаващите се дегенерации. Жалко, че трябваше да напусне Института!

— А, да… — казвам неопределено — … трябваше.

— Така е, господине! — усмивката на професора става тъжно-доверителна. — Убийството е непростимо деяние! При всички условия. Дори от състрадание!

Успявам да отклоня погледа си, за да не забележи Настев моето стъписване. Какво убийство? И тук, както при Галов?

— Ако позволите… някак по-подробно?

Пауза. Настев светкавично размисля — какво знам и какво — не. Решава, че може би зная малко и може да ми каже още малко, което да не го ангажира.

— Евтаназия, господине. Всички бяхме наясно, че жената си отива, че страданията й бяха непоносими. Саркома. Възрастна, самотна, всеки ден беше за нея ужасно мъчение! Копнееше да умре, молеше ни със сълзи на очи! Но ние като лекари не можехме да ускорим смъртта й! Полагали сме клетва, както знаете!

— А Стаменова е могла — отбелязвам аз сухо.

— Грешка, господине! Огромна грешка, която й струваше цялата научна кариера! Можеше да бъде и по-тежко, да се стигне до съд, до затвор!

— Но не се стигна!

— Е, да. Тук колегите поеха риска. Професионална етика, нали знаете, все пак!

— Защо? Какъв риск?

— Н-даа… — Настев за първи път не се усмихва — … трима колеги декларираха, че когато доцент Стаменова е приложила… е, лечението си… жената е била вече мъртва. Ясно ви е, нали, какво са им стрували тези декларации?

— Ясно.

— Но, така или иначе, доцент Стаменова трябваше да напусне Института. Не можеше да остане повече тук, нали разбирате?

— И тогава си е взела отпуската, на трети юли?

— Осведомени сте. — Настев поглежда електронния часовник с елегантно-небрежен жест. — Извинете, но аз се готвя за една много спешна консултация! Имате ли други въпроси?

Извинен е, разбира се. Той е учен от европейска величина. Тази седмица има консултация в Атина, другата — лети за конгрес в Мадрид, а се очертава и някаква трудна експертиза във Виена. Програмата му е безкрайно натоварена, той, нещастният, живее в самолета. Когато не е в имението си, естествено.

Добрият тон го задължава да ме изпрати до вратата на кабинета си. Последното, което виждам, е една благосклонна усмивка. Както на котарака в „Алиса“. Усмивката остава да виси във въздуха, а котаракът е изчезнал.

Сега задачата ми е съвсем лесна. Трябва да намеря преписката по това убийство от състрадание, както обикновено наричат евтаназията. А е лесна тази задача, защото сигурно много скоро ще разбера, че е неизпълнима, и ще се успокоя. Подобни преписки имат подозрителното свойство да се превръщат в преписки невидимки. Поради това, че в тях има лъжливи декларации.