Светослав Славчев
Очите на мрака (3)

3

В първия миг изненадата ме стъписва — това беше името! Пред очите ми светкавично се появяват зидовете и призрачната лунна светлина, проехтява гласът.

После веднага идва съмнението. Не е възможно. Такава връзка между онзи кошмар и загадъчните изчезвания е просто абсурдна. Името беше абсолютно непознато за мен, не съм го чувал досега от Томас, за да го свържа в съня с изчезванията.

Но връзка има. И трябва да разбера каква.

Навеждам се над рубинените очи и питам:

— Томас, къде е той? Къде да намеря Йенс Нордаал?

— Нямам данни — отвръща Томас по своя досаден маниер.

— А защо точно това име ми даваш?

— То се среща и при двамата. По различни поводи.

— Какъв е той?

— Нямам информация.

— О, Господи!

Това последното не съм сигурен дали го казвам, или го мисля, навярно е нещо по средата.

А изненадата постепенно отзвучава, започвам да разсъждавам по-трезво. Не е чак толкова необяснимо. С Томас преди съм разговарял няколко пъти за изчезналите, той положително е споменал Йенс Нордаал така, между другото, но аз не съм обърнал внимание. Затова моето подсъзнание ми играе разни неприятни шеги и ми задава гатанки.

Да. А сигурността, че всичко туй вече съм го преживял някога и някъде? Тя откъде се взе?

Никой не може да ми каже. Дежа вю — „вече видяно“, така го нарича медицината. И вярна на своите традиции, го е оплела в мъгляви термини — „вид психосензорно разстройство“ и тъй нататък. Появявало се при нервна преумора, но можело да бъде и ранен признак на начеваща шизофрения. Благодаря. Днес вече никого не можеш да учудиш с неврозите си, а за шизофренията ще почакам.

Но да стоя повече в мансардата е безсмислено, време е да се заема с нещо по-конкретно. Мога да намеря близките на някого от тези двамата, за които спомена Томас, и да поговоря с тях. Някоя подробност, някоя следа — все ще е от полза.

Павел Галов, той беше първият от тях.

— Томас! — казвам. — Искам данните на Галов!

— На разположение са! — отзовава се веднага Томас. — Павел Василев Галов, на тридесет и пет години, ръст среден, коса светла, очи сини, леко изпъкнали…

— Това пък откъде е? „Леко изпъкнали“!

— От следствената преписка — пояснява Томас. — Позволете да продължа!

— Давай нататък!

— Нос правилен. Особени белези няма. Желаете ли да видите портрета му?

— Да. Да, разбира се!

На екрана на Томас се появява светъл млад мъж с тънки черти. Точно така е, както ми се каза: очите са сини и леко изпъкнали. У него има нещо, по-точно — няма. Няма добро излъчване. Някак си напрегнат, остър. Лицето внушава безпокойство, което се допълва от стиснатите устни.

У мен съществува едно твърде примитивно чувство — аз съдя за човека от пръв поглед. Харесва ли ми или не, доверявам ли се или не. Зная, че е глупаво и че татко Ломброзо съвсем не е на почит сред учените. Пък и мнозина умеят разкошно да се прикриват, най-отвратителни подлеци изглеждат като добродушни чичковци, виждал съм такива. Ала интуицията е велико нещо. Може да греши, но рядко. На негодника му е изписано на лицето, че е негодник.

За мен Павел Галов е човек с проблеми. От такива хората странят, защото лесно ги забъркват в неприятности. И навярно създава — създавал е! — конфликти, които са отблъсквали и приятелите му, и жените.

— Семейство?

— Не е бил женен — отговаря Томас. — Краткотрайни познанства без значение.

Точно така. Значи впечатлението донякъде е вярно.

— Образование? Професия?

— Инженер по въздушния транспорт. Ръководител на диспечерска смяна в Аеробусния център София.

— Кога и как е изчезнал?

— На четиринадесети май миналата година през нощта. Бил е на смяна до два часа̀, предал е смяната редовно, излязъл от Аеробусния център и повече никой не го видял. Снимката му е била показана няколко пъти по стереовизията. Разпитани са десетки шофьори на турботаксита и водачи на метроекспреси. Проверени са данните от граничните контролни пунктове. След два часа̀ на четиринадесети май никой не го е виждал.

— Това ли е всичко?

— Само извлечение от следствената преписка — осведомява ме скромно Томас. — Искате ли я цялата?

— Не, не! — избързвам аз. — А къде се споменава името Йенс Нордаал?

— Казал го е веднъж на колегата си по смяна. Имал някакво задължение, но какво — колегата му не може да се сети.

— Задължение… — свивам устни. — Сума някаква?

Две от червените очи започват да трептят, което означава, че Томас педантично проверява данните. После казва:

— Смятам, че е по-скоро морално задължение.

— Добре! Дай ми адреса на Галов!

Дава го. Нито улицата, нито кварталът ми говорят нещо. Един от новите източни райони в подножието на Витоша. Чувал съм само, че е от приличните райони. Томас услужливо ми съобщава и кода на видеофона. Може би в квартирата на Галов се е приютило някое от тия „краткотрайни познанства“?

Кодът не отговаря. Всъщност какво очаквам? В този час хората работят, а не се занимават с разследване на абсурдни изчезвания. Абсурдни са, разбира се. Свършва му смяната на Павел Галов, предава я, излиза и се стопява в нощта, като че никога не го е имало! Наистина всеки полицай — пък и журналист — има от какво да побеснее!

Така. Щом ще разнищвам тази история, най-добре е да разговарям с хората, с които е работил и които последни са го видели. После ще разплитам конфликтите му, от тях също може да излезе нещо важно.

Слагам моята миникамера в журналистическата си чанта, казвам на Томас, че навярно ще се върна следобед и да записва по-интелигентно обажданията за мен. Прозрачната ми ирония той възприема с достойнство, като се изключва и загасва всичките си очи. Все пак два милиарда кристални неврона не са малко!

На улицата ме посреща противната софийска мъгла, която тук долу съвсем не изглежда така безобидна, както от мансардата. Тя е гъстобяла, тежка и светлината на електрическите слънца само допълнително показва колко е гъста. По ъглите слънцата са двойни и пронизващо жълти, но това не помага особено на потока от коли, който се ниже в сумрака бавно, като покорно стадо.

Колебая се малко дали да се включа и аз в това стадо, после решавам, че не си заслужава — край Аеробусния център няма къде да оставя колата си. Ще изтърпя пътуването с метроекспреса.

Навалицата на станцията пък ме кара да съжалявам за решението си. Шумът и мъчителното движение в плътното множество, тяло до тяло, напряга и изморява. Метроекспресите гълтат порция след порция от вавилонското стълпотворение, един от вагоните поглъща и мен. Гласът на радиодиспечера кънти над главата ми с досадна настойчивост, тъпанчетата на ушите пукат неприятно при острите потъвания и бързи завои.

Четвъртата станция е близо до Аеробусния център. Излизам оглушен и измъчен от метроекспреса и навън отново ме похлупва мъглата. Така е. Справихме се с бензиновите коли още в края на миналия век, но водородните двигатели увеличиха мъглите, защото изхвърлят водна пара. Това пък засили парниковия ефект и промените в растителния свят. Какво още ни чака — един Господ знае.

Зданието на диспечерите е добре охранявано. Фотоочите на бронираната врата внимателно оглеждат и пропуска ми, и мен, докато отворят входния сегмент. А в приемната един възрастен униформен полицай подробно се интересува с кого искам среща. Говори отсечено, с кратки фрази — навик, навярно придобит от дългата служба.

— Някой близък? На Павел Галов? На покойния Павел Галов?

— Не е известно дали е покоен — уточнявам аз. — Той просто е изчезнал и аз съм натоварен със случая.

В заявлението ми има две дребни журналистически лъжи: Галов съвсем не е изчезнал така просто, както казвам, пък и аз не съм натоварен със случая, а само съм допуснат да се занимавам с него. Но те не правят особено впечатление на полицая. Той се усамотява в кабината си, разговаря с някого по видеофона, после се връща.

— Да. В почивката. Ще дойде старши диспечерът. Горе не може да се качите!

Е, и на това съм благодарен.

Той си отива в кабината, а аз се заемам с полезното занимание да разглеждам приемната. Масички, кресла, които са изслужили годините си, старичък видеофон с принтер, завеси, вграден в стената електронен часовник, нещо като вази и нещо като цветя за уют.

Докато търпеливо чакам, през двете врати влизат и излизат мъже и жени в сините униформи на аеробусния транспорт. По някое време една от влизащите жени приближава и пита:

— Кирил Янев? — И след моето малко изненадано потвърждение кимва: — Старши диспечер Маркова. С какво мога да ви бъда полезна?

Очаквах мъж, но не съм недоволен и от такъв старши диспечер. И въобще всеки мъж предпочита да си има работа с някоя приятна на вид жена. А Маркова е приятна, няма две мнения. Весели сиви очи, късо подстригана коса, която стои елегантно под униформената барета, добре поддържана фигура. Това е всичко, което моето журналистическо — и все пак мъжко — око веднага констатира.

Маркова знае добре какво впечатление прави — жените притежават за това шесто чувство. Моето сдържано одобрение бива регистрирано и оценено с лека усмивка.

— Ще ви моля само за няколко минути — казвам. — Да поговорим за вашия колега. За Павел Галов.

Сивите очи ме разглеждат доста внимателно.

— Полиция?

— А, не, журналист съм. Но случаят е… — чудя се за миг какво да кажа и завършвам най-нелепо: — … Случаят заслужава.

Маркова размисля. Ей сега ще ме отпрати, знам добре какво означават такива размишления.

— Моля ви! Много е важно! Не за мен, за много други хора!

Това е стар и изпитан трик, разработен от цели поколения журналисти. Апел към алтруизма. Не на мен, на човечеството помогнете!

И трикът успява — Маркова се разколебава.

— Аз наистина не знам, дали освен полицията…

— Точно полицията ми даде случая. Иначе откъде мога да го науча?

Аргументът е потресаващо нелогичен, но неведоми са и пътищата на женската логика. Маркова тозчас решава:

— Добре. Въпросите ви?

— Веднага… — засуетявам се аз — … но тук ли? Да излезем някъде навън, по-спокойно е!

— Нямам много време. Колкото е почивката ми. Заповядайте!

Жест към убогите кресла. Няма какво, настаняваме се някак в тях. Първият въпрос, разбира се, е от стандартните.

— Ако позволите — започвам, — кога видяхте за последен път Галов?

— През нощта на четиринадесети май. Бяхме заедно на смяна.

— И… после?

— После — нищо. Смяната свърши, той я предаде. Излязохме заедно до изхода и се разделихме. Това беше.

Излезли, разделили се и той като че се разтворил във въздуха. Всичко се изчерпва с едно „това беше“.

Помислям го, обаче питам друго:

— А да забелязахте нещо особено у него? По време на смяната или преди това?

— Какво да забележа? Той си е такъв.

Пак женската логика — „той си е такъв“! Какъв? Но има и една особеност — тя не говори за него в минало време както полицаят, значи не смята, че е мъртъв. Интересно откъде идва у нея подобно убеждение? По-нататък ще проверя, а сега пак питам за друго.

— Казахте „такъв“. Защо? Някакъв инцидент ли имаше в смяната?

— Инцидент? Не-е — поклаща глава тя. — Ако започнем да обръщаме внимание на всяка излишна дума…

Значи имало и излишни думи. Добре.

— Бихте ли ми описали Галов? Но така, съвсем накратко!

Предполагам, че не знае уловката. „Съвсем накратко“ е безкрайно трудно. И носи на разпитващия много повече информация, защото дава главното.

Маркова се замисля.

— Ами… ако трябва съвсем накратко… Павел е добър, много умен и нетърпим. Но сме му свикнали.

— Нетърпим ли?

— Знаете, има такива хора. Добри, интелигентни. Обаче разнасят една нервност около себе си…

Усмихвам се едва забележимо. Аз ли не знам? Неврастеници.

— … И говорят строго. После се извиняват и пак започват. Избухват, такива са.

— Н-да. А Галов често ли избухваше?

— Е, да кажем — не много рядко. Но всеки му прощава, защото друг диспечер като него няма! Дори веднъж… е, това не е толкова важно!

Ала аз вече съм се хванал като булдог за думата.

— Моля ви! Какво „веднъж“?

Тя свива рамене.

— О’кей, щом като ви интересува. Бяхме един път на смяна, той — нервен. Говори, говори! Викам му: „Защо се заяждаш? Мълчи си по-добре!“ А той: „Не зная! Сигурно ще стане нещо!“ Какво да стане? И изведнъж гледаме на екраните аеробусът по трета линия от Варна. Лети в своя коридор, а от коридора над него излезе самолет, представяте ли си!

Тя се вълнува, а аз я гледам и чакам продължението.

— Нали разбирате, нормален полет. И като изневиделица — този самолет, от малките двуместни. С Павел бяхме пред екраните, той — на контролния, аз — на моя. Започнах да викам, опитвах се да предупредя пилота на аеробуса, всичко беше въпрос на секунди! И в последния миг… то беше като чудо!

— Какво чудо?

— Самолетът се отмести. Нали разбирате, беше на метри, вече очаквах да го удари, не можеше да не го удари! Но се отмести. Мина край аеробуса и влезе в по-ниския коридор.

Нещо не мога да проумея.

— Чакайте, нали говорехте за Галов?

— Да-да, точно за него. Тогава погледнах към Павел. Беше се изправил. С протегнати ръце, като че вкопчен в екрана. И от очите му, от главата му… не, аз наистина си фантазирам, не бях на себе си!

— Какво видяхте всъщност?

— Нищо. Стори ми се, че има някакво излъчване от него към екрана. Това беше.

Опитвам се да смеля чутото. А тя мълчи.

— Е… — казвам — … излъчване…

Маркова продължава да мълчи. Сивите очи са присвити.

— Как изглеждаше това… излъчване?

— Не ми вярвате. Няма смисъл.

— Защо? Кажете ми все пак!

— Беше не много ярко, някак виолетово. Виждали ли сте цвета на далечна светкавица? Така изглеждаше.

Тя наистина не е била на себе си.

— А после?

— После — нищо. Той се отпусна в креслото си, целият беше бял. Само ми рече: „Тони, поеми коридорите!“ И още нещо каза, на себе си. Но вие пак няма да ми повярвате!

— Напротив. Моля ви!

— Каза: „Отместих го!“ Тихо, обаче го чух.

— Отместил е… самолета?

— Да.

— Той просто е дал команда до автопилота на самолета. Затова е казал, че е успял да го отмести.

— Не-е — поклаща глава Маркова. — Въобще никой нямаше време за команда! А после аз без него гледах записа. Не беше давал команда.

— Да ви кажа право… — започвам аз, сетне изведнъж променям намерението си. — Кога беше този инцидент?

— Две седмици преди да изчезне.

— И нещо говорихте ли с него по този повод?

— Опитах. Той моментално ме сряза: „Тони, не се меси където не трябва!“ И повече не стана дума.

Размислям малко. От близкото летище на центъра се чува бръмченето на аеробус, който излита. Тя каза „запис“.

— Извинете, бих ли могъл да видя въпросния запис?

— Разбира се. Те се пазят три години. Само че сега не е възможно. — Жената поглежда квадрата на електронния часовник и свива чело.

— А кога, ако позволите?

— Трябва да вървя, почивката ми свърши. Да речем — в два. Тогава излизам. Ще ви заведа в контролната видеотека и ще изискам записа. Имате ли разрешение?

— Разбира се.

Разбира се, че нямам. Но ако журналист каже, че няма разрешение, значи не е журналист. До два часа̀ ще го уредя някак.

Тони Маркова се изправя, кимва ми и се усмихва. После излиза. Да, тя освен всичко друго има и хубава усмивка.

А пък аз се усмихвам на полицая, който ме заглежда учудено — той не е свикнал на такива обноски, и също излизам.

Времето до два часа̀ запълвам с различни неща. Едно от тях е обяд на крак със сандвич, който ми изглежда пластмасов, и чаша кафе. Другото е, че след три-четири безплодни опита най-после успявам да открия в стереовизията моя съученик от гимназията Дайнов, който води забавната програма по един от каналите. Искам от него да ми издаде някакво разрешение за преглед на контролни записи в Аеробусния център.

— Аеробусния център? Защо, по дяволите?

Дайнов първо се чуди, после се мръщи, след това едновременно се чуди и мръщи. Така намръщен ходи някъде, бави се, ала в края на краищата ми носи разрешение, което е в доста уклончив смисъл.

Това разрешение аз тържествено показвам в два и петнадесет на Тони Маркова. Тя го прочита внимателно и също се намръщва, но го прави много по-изискано от моя съученик.

— Какво има? — питам аз невинно.

— Ами… дали е точно това? Смятах, че ще бъде от полицията.

— Но то е от стереовизията! — заявявам аз с пълно презрение към полицията. — Какво повече?

Тя е доста разколебана. Излиза с моето така наречено разрешение и се връща след десетина минути.

— Добре. Но без право на копие от записа.

Полицаят само ме следи с поглед, когато минавам през сегмента на вратата. Ако има нещо подозрително у мен или в чантата ми, вратата ще ми отреже пътя. Няма нищо.

Вървим по коридора, някъде наблизо се разнася грохот от аеробуси, примесен с пронизващия писък на турбовитла. После писъкът избледнява и остава над нас — слизаме с асансьора до контролната видеотека. Следва нова проверка на входа и влизаме в залата с регистрите.

В залата няма никой, матовите й стени фосфоресцират в нежнозелено и е много приятно. Маркова набира на регистъра кода на искания запис и получава отговор, че записът е на място.

Отпускаме се в креслата и докато чакаме, аз успявам да кажа на Маркова нещо банално, в смисъл че съм й твърде задължен за тази нейна любезност. Не е важно какво казвам, а тонът, който, надявам се, е достатъчно красноречив.

На овалния стереоекран се появява номерът на записа. Чува се шум, някакъв говор. Виждат се диспечерските екрани, разграфени като координатни системи, по тях плават светливи точки.

И после — няма нищо. Стереоекранът внезапно избелява, шумът изчезва с леко пукане. Настава пълна тишина.

Записът е изтрит.