Светослав Славчев
Очите на мрака (2)

2

Сънувал съм. Не мога да си спомня какво, но разбирам, че вече се събуждам. Обръщам се бавно на другата страна и се протягам. Изглежда, че не съм спал добре и съм уморен, обаче няма значение — ще се оправя.

Време е. В мансардата е светло, през широкия прозорец е нахлул денят. Доста намусен ден, ако искам да съм точен. Септември в София е хубав, спокоен есенен месец, но от две-три, а може би и десетина години като че климатът се промени. И колкото и да ни успокояват от стереовизията, че всичко си е в реда на нещата, че това били естествени колебания, трудно е да им се вярва. Нали помня добре — летата бяха горещи и весели, сега са прогизнали от дъждове. И зимата не е зима, повече е кална, отколкото снежна.

Нещо се отвличам, а сигурно е вече след седем. Булевардът тътне, от време на време прозорецът тихо дрънчи. Зле е закрепен, все се каня да го оправя. Над зданията прелита аеробус, бръмчи басово като чудовищно насекомо и звукът от прозореца минава на по-висока нота.

Ставам вече. Ходя насам-нататък из мансардата, за да се разсъня, а покрай музиката стереовизорът ми разказва последните новини. Има и хубави, за настроение, но и неприятни. За последното полугодие се е повишила престъпността. Генетичните изследвания на новородените в някои окръзи дават влошени резултати за дефектни неврони. Вземали се мерки.

Следва чудесна музика, потъвам в нея и мъгливото ми настроение започна да просветлява. Докато вибробръсначката се занимава с наболата ми брада, размислям това-онова по програмата си за деня, после неволно се питам все пак какво сънувах. Някакъв кошмар, съвсем идиотски. Опитвам се да си го спомня и картините започват да се появяват като на стереофилм, но в обратен ред. Моите очи, ала през тях гледа друг! Глупости! Смъртен страх, абсолютно необясним. Седях зад бюрото си, пиех кафе и тогава сякаш някой застана зад мен. Странно наистина. Било е кошмар, но чашата с недопитото кафе е на бюрото. А преди това се събудих от друг сън, също зловещ. В който чух едно име.

Кое беше? Напрягам паметта си, дори вибробръсначката сякаш започва да жужи по-силно, но напразно. Нищо.

Единственото, което ми минава през ума — като че беше някакво северно име. И защо пък северно?

А че е било сън в сън, това е ясно. И познато. Попадаш в някакъв кошмар, от който с облекчение се събуждаш, обаче ужасът отново се появява и няма край, защото подсъзнанието коварно те е измамило и те е вкарало в нова плетеница от сънища.

Само не мога да си обясня недопитата чаша на бюрото. Макар че и за нея сигурно има някакво обяснение. Лунатизъм например. Разхождал съм се като невменяем, варил съм си кафе.

Като обяснение е приемливо, ама никак не ми харесва. Защото по моите медицински буквари лунатизмът е признак, че човек не е много в ред и че не го очаква нищо кой знае колко хубаво. Но то сега кой ли е в ред? Светът е полудял, екологичната криза едва бе удържана, идва ред на генетичната. Радиацията, замърсяването, озоновата дупка — всичко това удари човека по най-чувствителния и уязвим орган — мозъка. Вярно ли е или не, но стереовизиите по света все повече говорят за това. Ако човечеството наистина навлезе в такава криза, тогава — край.

Стига черни мисли! Човечеството винаги е било в криза и винаги се е оправяло. Чумните епидемии какво са били? Кризи. А безконечните войни, ядрените експлозии през миналия век? Всъщност, като се поразсъди, светлите периоди в историята на човечеството са били много малко. Така е. И моята мансарда е просто един оазис за мен в това тежко време.

С два къси сигнала бръсначката ми известява, че първото утринно мъчение е приключило. Сега един сандвич за закуска, малко плодов сок — напоследък прекалявам с кафетата! — и да се залавям за моята проклета тема. Кой е казал, че храненето било едно от най-изтънчените удоволствия на света? Май че беше онзи гурман Лукул. Само че го е казал преди двадесет века. За мен лично, при целия ми притеснителен живот и напрегната работа, храненето е необходимо поглъщане на калории. Да дойде Лукул при нас, в нашия свят, и тогава да видим какво ще приказва!

Размишленията за Лукул (и така наречената закуска) отнемат петнадесетина минути, след което сядам зад бюрото и долепвам показалец до контролното око на компютъра. Той ме разпознава и се обажда:

— Томас 12М. На разположение съм.

— Добре — казвам, — Томас, имаме работа.

Тази моя декларация не му прави особено впечатление, защото не му носи кой знае каква информация. Само от четирите рубинени очи второто примигва.

— Данните за безследно изчезналите налице ли са? — питам. И добавям: — Ще продължим с някои сравнения.

Казвам „ще продължим“, защото за доста неща вече съм разговарял с Томас. Любопитно е, че голямата част от изчезналите са мъже, без семейства, с тежки рискови професии. Не са наркомани или алкохолици. Не са обвинявани в престъпления, не са съдени. Странно. Очаквах да е точно обратното. Сега да видим по-нататък.

— Томас — подхващам, — регистрирани ли са часовете, когато са изчезнали?

— За петнадесет от тях. Приблизително.

— И какво е това „приблизително“?

— Между два и четири през нощта.

Между два и четири? Времето на самоубийците, всеки психиатър го знае. Тогава мозъкът е във властта на парасимпатичния дял от нервната система и е в депресия. Животът изглежда безнадежден, всичко е черно, изход няма. И по-слабите си отиват.

Значи вероятно е да са самоубийства. Но защо така скрити?

— Томас — казвам, — някои от тях оставили ли са писма?

— Нямам данни за писма.

— Помисли все пак! — настоявам аз. — Споменават ли някъде, че искат да напуснат този чудесен свят? Или че се готвят да отпътуват надалече? Разбираш ли ме?

— Разбирам — отзовава се Томас. — Нямам такива данни.

Много чудно. Това веднага говори срещу версията за самоубийства. Самоубийците са особени хора, почти всички оставят писма — по различни съображения. Някои — за да снемат евентуалната вина от близките си. Други желаят да си отидат от този свят театрално, да спечелят последно уважение, като затръшнат вратата. Комплекс, разбира се.

Защо няма писма? Това наистина е странно. И сигурно е направило впечатление на онзи полицай с неподвижните очи.

Размислям малко, после запитвам:

— Имали ли са психични отклонения?

— Нямам информация — заявява Томас.

— А какво тогава имаш? — казвам аз леко раздразнен. Подобни монотонни разговори с него наистина ме дразнят.

— Неправилно задавате въпроса — отбелязва Томас.

Облизвам устни от досада. Но в края на краищата той е само един добросъвестен компютър с два милиарда кристални неврони, нищо друго. За какво толкова се сърдя?

— Добре — примирявам се аз. — Какво е твоето мнение, има ли връзка между това утрояване на броя на изчезналите у нас и… е, увеличаването на изчезналите в другите страни?

— С преобладаваща вероятност има.

— И каква е връзката?

— С преобладаваща вероятност причината е обща.

Разбира се. Подобен въпрос навярно е бил поставян на десетки компютри в десетки страни, не си правя илюзия, че съм много оригинален. И отговорите са били същите — причината е обща. Но не е известна. Ако беше известна, нямаше да седя сега тук и да водя този дълбокомислен разговор с Томас.

Изправям се и се разхождам. Знам какво желая да питам, обаче ми е трудно да формулирам въпроса.

А навън вече е ден. Тънка, но добре забележима мъгла лежи над града. Моите покриви са овлажнени, по корнизите се разхождат гълъби със страшно делови вид и навярно гукат, ала тук не се чува. Грохотът от булеварда е потопил всички шумове, погълнал ги е. Както мъглата поглъща очертанията на по-далечните здания и в нея те сякаш леко се движат. Слънцето е високо, но не се вижда, светлината му сега изглежда неестествено бяла и проникваща. Това е един град без сенки и без особена радост.

Връщам се до бюрото, без да сядам.

— Томас — започвам, — размисли добре! Има ли между тези изчезнали някои случаи, които… как да кажа, биха ми помогнали да разбера причините?

— Въпросът не ми е ясен — признава Томас.

— Добре. Ще го поставя другояче. Искам да се заема с някои от изчезванията. Кои от тях, по твое мнение, биха ме довели най-близо до причините? Сега разбра ли?

— Да. Нужно ми е време — заявява Томас.

— Ще чакам.

Положително и този въпрос е бил задаван на десетки компютри в десетки градове. Не съм много находчив. Но всеки за себе си, може аз да имам шанс.

Тръгвам отново из мансардата. Колко време ще му е нужно на Томас? Не се е случвало често да иска отсрочка. Мога през тези минути да позвъня на Мария, да я попитам за децата. Тя е вече в кантората си в банката, ще отговаря едносрично и не ще може да скрие изражението си на досада. Гласът би могъл да заблуждава, но видеофонът е безжалостен, ще показва лицето й. И какво ще ми каже? Да, разрешава да взема децата в събота. Да, от десет сутринта до пет следобед. Да, добре са. И тя е добре. Имам ли други въпроси? Имам, но е безсмислено да ги задавам.

— Предлагам вариант.

Сепвам се, това е гласът на Томас. Заобикалям бързо креслото пред мен и сядам зад бюрото.

— Слушам те.

— Предлагам съобразно задачата, която поставихте, да разпитате хората, които са били в последните им дни около следните изчезнали лица: Павел Галов и Ана Стаменова.

— Момент! — казвам. — Първо, да запомня имената, макар че и ти винаги ги помниш! Второ, за какво да ги разпитвам? Кои са според теб най-важните въпроси?

— Не мога да ви отговоря точно.

— Добре. Все пак ти смяташ, че тези два случая биха ме довели най-близо до някоя обща причина за изчезванията? Така ли?

Томас едва забележимо се бави.

— С достатъчна вероятност.

Да помисля още малко. Има някакъв въпрос в съзнанието ми, трябва да го уловя.

— Виж… — започвам — … а съществува ли нещо общо между двамата, освен неизвестната причина за изчезването им… Нещо общо, някакъв човек, с когото те са свързани. Някакво име, което да е важно?… Разбираш ли ме?

— Разбирам. Има такова име.

Гласът на Томас ми се струва особен. Въпреки че не може да бъде, той си е просто компютър. И ме обхваща страшно колебание, съвсем необяснимо.

— Слушам те. Кое е името?

— Йенс Нордаал.