Светослав Славчев
Очите на мрака (15)

15

Сякаш става сега, в момента, но разбирам, че е било. Всяка негова мисъл вече е моя.

„Психорепродуктор… Интересно, у кого ли ще попадне този уред и дали ще може да си послужи с него, или просто ще го захвърли някъде? Ще го захвърли. Много жалко ще бъде, такъв чудесен уред! Едва го пренесох в нашия свят, тук той е единствен. Какво ще се случи, ако се опитам да го демонстрирам някому? Какво — ще обявят цялата работа за някакъв нов вид мошеничество, в най-добрия случай — за хипноза… Обществото има странния обичай да не вярва на очевидното.

Мога да разкажа, че съм го донесъл от паралелен свят. Е? Кой ще повярва? Ще ме поканят много учтиво на разговор в някоя психиатрична клиника. Ще бъдете ли така добър, господин Галов, само едно малко изследване, ние напълно ви вярваме, господин Галов! А после — вратата без брави, която не се отваря отвътре!

Може да им кажа, че съществува не един паралелен свят. Ха! Тогава вече до гроб няма да изляза от клиниката. Параноя. Болният Павел Галов, генетично обусловена шизофрения с бавно развитие на параноя. Натрапчива идея за паралелни светове. Чудесна диагноза, всичко обяснява. А аз бях вече втори път в паралелен свят.

Дали пък в действителност не съм болен от параноя и всичко това да си го измислям? Знам, за болните измисленият свят е напълно реален. Но психорепродукторът? Може и той да е рожба на болното ми въображение и всъщност да няма никакъв психорепродуктор. Кой свят е реален и кой — въображаем?

Господи, ако продължавам така, аз наистина ще полудея!

Не. Всичко е много по-просто. Този наш свят, в който се родих и живях, той не разбира и не заслужава своите хора с необикновени дарби, това е.

Ще си отида и няма да се върна. Няма и да мога, дори да искам. Втори път успявам да се върна, но то е случайно. Една много щастлива случайност, чувствам го. Защото не се движа прекалено, не излизам от стаята си. Страхувам се. Може ли някой да ми каже? Попаднах в друго пространство. Ами ако попадна в друго време? Ще е ужасно.

Но ще се махна. Тук не мога да остана повече. Днес отново идваха мъжът с плоското лице и другият. Мазни и заплашителни. Уговарят ме, поставят ми условия. После пак обещават. Далеч оттук, не казват къде. Власт, пари, възможности, каквито не съм сънувал. Ако не се съглася доброволно да ме отведат, няма да се колебаят.

Притискат ме. Узнали са, че убих онзи бандит. Заплашват, че ще разкрият всичко на хората, които стоят зад бандита. Имало такива хора, сигурно има. Това означава, че веднага ще ме убият. Отмъщението при тях е правило.“

Тук мислите изведнъж прекъсват, алпийската поляна изчезва.

Аз съм си в редакцията, сам в стаята. По коридора ходят хора, говорят високо, една жена се смее.

Изглежда, че след последната мисъл за отмъщението Галов е пуснал блокчето. Как го нарече? Психо… репродуктор. Точно название. Явно в паралелния свят притежават интересни уреди.

Седя, продължавам да държа пръстите си върху блокчето. Навярно Павел Галов отново ще запише нещо!

Да, записал е! Пак се появява втори образ, като филм на двойна експозиция. Но сега Галов не е в стаята си. Някъде другаде е, трудно ми е да се ориентирам. И е тъмно. Не, проблясва светлина. Чува се грохот от приближаващ аеробус, очите ми започват да свикват с тъмнината. Пред мен са пистите на Аеробусния център, с дълги нанизи от червени, бели и сини светлини, с фосфоресциращите линии по краищата на бетонните ивици.

Галов е излязъл към пистата, аз съм отново в неговото съзнание и отново мисля с неговите мисли.

„Те ми дадоха срок, само два дни. До утре, не, до вдругиден вечерта. Боже мой, колко бяха сигурни, че ще приема, нали? Затова ми описваха обстановката, живота в това затворено имение. Къде ли е това имение? Така, както говореха, трябва да е някъде в западното Средиземноморие… палми, платани, залив с плаж. Като по филмите, един чудесен затвор. Сигурно разполагат с доста такива имения — нали казаха, че могат да ми предложат и друго място, някъде на север!

Богати са. Как само се представят — Международна организация за развитие на мозъка. Това е легалното. Навярно имат учени, които се явяват по конгреси и симпозиуми, за фасада се поддържат някакви институти. А зад фасадата са организираните бандити. О, те не са обикновени бандити! Обикновените са тези тук, дребните, които преговарят с мен, по-нагоре са изисканите, хората, които ходят по приемите и посолствата. Зная го. Хората, които с едно нареждане, изказано полугласно, убиват. После обличат смокингите си и отиват на партия бридж с министри и президенти на компании!

Защо се отвличам? Трябва да мисля, да мисля! Предлагат десет години, така казаха. След това съм бил свободен да вървя където искам, с тлъста банкова сметка. Ако съм пожелаел, защото сигурно нямало да пожелая, щял съм да свикна с техния свят. Може. Те положително имат вече такива хора. Но въобще не им вярвам, те никого няма да пуснат да си отиде!

Осведомени са, ужасно са осведомени! Сигурно са ме следили дълго време. Знаят за връзката ми с Надя, предлагат ми да вземат и нея. Показаха ми изгледи от имението. Красиво. Като рекламни проспекти за пътуване. Но условието е: никакво напускане на зоната. Изглежда като в приказката за златната клетка. Подготовка и очакване на деня, в който ще получа задача. Мисля си, мнозина на моето място биха се съгласили. Ще направят точна сметка и ще се продадат. Ала каква ще е задачата? Не ще да е от тези задачи, за които подобни организации обичат да говорят!“

Изглежда, че Галов ходи някъде встрани по пистите. Аеробусите се чуват съвсем наблизо.

„Мисля, че се държат добре. Не им отказах напълно. Два дни — добре, два дни. Предлагат и заплашват. Не можели да си позволят да оставят човек като мен вън от тяхната организация. Значи ще ме отвлекат или убият. Защо да ме убиват? Прекалено ценен съм за тях, ще ме отвлекат. Мога да отида в полицията. Какво ще направи полицията? В най-добрия случай ще ме пазят месец-два. А после? Те имат време, ще чакат.

Нордаал, това е другата възможност. Навярно още по-лоша. И той предлага охолство и спокойствие. Не тук, в неговия свят. Знае, че съм бил в паралелния свят, досеща се за психорепродуктора. А може би няма нужда да се досеща, защото сигурно е телепат. Неприятен ми е, това му е ясно. Там всички са по-различни от нас. Немного, по някои дреболии като отвесните зеници. Била генетична промяна, да не съм обръщал внимание!

Те също търсят хора с необичайни дарби, той затова е тук. Не зная колко души е прехвърлил оттатък, но едва ли са малко! Били най-добре поставени в тяхното общество, по върховете, разполагали с необикновена власт и възможности. Също ми предлага да взема Надя със себе си. Ала това е друг вид затвор, още по-жесток, защото от него наистина връщане няма. Изглежда по-почтен от другите, понеже направо ми каза, че трябва да остана при тях завинаги. Но какво е почтеност и какво — не?

Моята дарба е моето проклятие. Аз съм чужд тук, ще бъда чужд навсякъде, защото всеки желае да ме използва. Не бива да се залъгвам. За мен са приготвени затвори — тук или в паралелния свят, все едно.

Какво мога да реша? Нищо. Просто ще отида тази вечер при Надя, ще разговаряме както винаги, нека не знае, че ще бъде последната вечер! Мразя разделите. Ще й оставя психорепродуктора, нека после сама избере кому да го даде. А ако има шанса да го даде на човек, който ще открие как да си служи с него, тогава моля този непознат да й каже, че съм я обичал, че съм мислил за нея, преди да тръгна на дългото пътешествие. Да й каже «сбогом», или пък не — «довиждане» може би…“

Това е краят. Повече няма нищо, Галов е вдигнал пръстите си от блокчето.

Вторият образ изчезва, контурите на предметите в редакционната стая се изострят и приближават. Психорепродукторът лежи пред мен — едно блокче — и никой на този свят не знае за какво служи то. Най-странно е, когато в ежедневието, в привичната обстановка се появи нещо невероятно. Тогава разумът със своите инерции отказва да го приеме. И сега е така — седя и не мога да повярвам, че съм мислил с мислите на Галов.

Вратата на стаята се отваря, влиза като вятър един от репортерите и започва да се рови из чекмеджетата на съседното бюро. Вижда ме, кимва и проклина полугласно някого, който навярно е взел някаква много важна касета. Позната история. Видеокасетата е станала крайно необходима от момента, в който не може да бъде намерена.

Работата е в това, че аз зная къде е тази касета. Или поне смятам, че мога да узная. Имам смътното чувство, че тя въобще не е в онова бюро, а е прибрана в бюрото, зад което седя. Трябва да се отпусна, да насоча мислите си към нея и ще я намеря. Обаче нямам желание за това, не бива да разпилявам дарбата си за дреболии.

— А, ти ли си? — репортерът едва сега ме забелязва. Свикнах с този въпрос, всеки се учудва, че ме вижда насреща си.

Онзи изоставя търсенето, махва с ръка и си тръгва. Но вижда блокчето и се вторачва в него.

— Какво е това, Янев?

— Психорепродуктор.

Той се разсмива, защото не разбира думата. Смята, че се шегувам. И си я обяснява по своему.

— Малка скулптура, а? Нещо прекалено модерна изглежда!

И излиза забързан пак така презглава, както влезе. Аз прибирам блокчето в чантата си и също излизам.

Имам вече план какво да правя. Първо — ще отида да обядвам. Второ — ще се върна в мансардата си и ще се заема по-сериозно с фасетното око. В смисъл, че ще му скроя една хубава игра. И трето — ще се уговоря с Тони да отидем някъде довечера. Ако, разбира се, приеме.

С първото се справям веднага. Редакцията има кафе-клуб и автомати за сандвичи, които копнеят да обслужват такива непретенциозни като мен. Поглъщам необходимите количества калории и се отправям към мансардата си. Сега предстои да изиграя сцена от една пиеса, която се нарича „Заблуждаване на господин зеро“. Опасна пиеса, общо взето.

Влизам в мансардата и веднага констатирам нещо, което предполагах. Някой доста основно е преровил скромното ми имущество. Дори не се е постарал всичко да изглежда благопристойно. Вграденият гардероб е оставен полуотворен, домакинските ми прибори са разместени, проверени са дори креслата — личи по калъфите им. Може би тази небрежност е преднамерена, искат да ме уплашат.

Трябва да проверя дали окото е там, иначе цялата предстояща сцена ще бъде безсмислена. Затова минавам покрай библиотеката и нехайно затварям гардероба.

Окото е там, мога да започна.

Сядам пред моя Томас, протягам ръка и тихо го повиквам. Той примигва с контролното си око като събуден от сън и се отзовава:

— Томас 12М. На разположение съм.

— Томас — нареждам, — запомни!

И в продължение на цяла минута с най-загрижен вид му диктувам цифри и букви, каквито ми дойдат наум.

— Томас! — казвам накрая. — Това е шифровано съобщение за мястото, където са Павел Галов и Ана Стаменова, за хората, с които са свързани, както и други важни сведения. Ще го предадеш на полицията, ако аз изчезна за повече от два дни или бъда намерен убит. Запомни ли? Ако изчезна или бъда намерен убит!

— Приех и запомних! — заявява Томас с присъщата му деловитост.

— Чакай! — добавям. — Това не е всичко! По същия начин ще действаш, ако бъде отвлечен или убит някой от моите близки, преди всичко — дъщерите ми и бившата ми жена! Каквото и да ти нареждам, ще предадеш съобщението! Разбра ли?

Томас потвърждава. Сега остава един финален акорд, който трябва да изпълня. Преструвам се на ядосан, удрям с длан по бюрото и процеждам:

— Сега да ги видя… онези от „Кестенова гора“! Край!

— Приех. Край! — потвърждава Томас и се изключва сам.

След тази тежка умствена дейност мога да си налея нещичко. И веднага осъществявам намерението си. Вземам чашата, разклащам я, за да чуя как потракват парченцата лед, и приближавам до прозореца.

Моите покриви се смеят на слънцето и са доволни заедно с мен. В щаба на „господин зеро“ вече сигурно има тревога. Такъв удар никой не е очаквал! „Господин зеро“ положително гледа втори път записа от фасетното око и е бледен от яд. Някакъв журналист го заплашва, него — човека, който с едно помръдване на пръста решава смъртта на набелязаните хора! Подозира, че блъфирам, но не може да провери, а и много го смущава споменаването на „Кестенова гора“. Това, че знам къде е…

Той е в шах. Не може да ме очисти. Разбира кристално ясно, че моят скапан живот може да му струва прекалено скъпо. Сега трескаво размисля. Ще почакам малко да измисли единствения ход, към който го насочвам, и тогава ще го вбеся окончателно.

Отпивам от чашата и гледам покривите. На зданието оттатък блестят две прозорчета на мансарди. Често съм се питал — какви ли хора живеят зад тези прозорчета? Може би са бохеми — художници или поети, които не обядват, но затова пък вечер събират весели компании, спорят до сутринта за бъдещите си платна или книги и затрупват мансардата с празни бутилки. А може би там прекарват дните си тъжни старци, които напразно чакат да се обадят синове или внуци, броят дребните монети и в неделя излизат на разходка с почистения и изгладен единствен костюм. Може и никой да не живее там, мансардите да са потънали в многолетен прах и нощем из тях да се разхождат само призраци и отдавнашни спомени.

Чашата ми е празна. Оставям я на перваза на прозореца и отивам при Томас.

— Я се събуди! — казвам и протягам ръка към контролното му око. То заблестява и Томас се обажда:

— На разположение съм!

— Слушай внимателно! Нали запомни всичко, което ти наредих преди малко?

— Разбира се. Напълно! — в гласа на Томас се долавя оттенък на обида.

— Добре. А пък за да не си помисли някой да те унищожи, трябва да знаеш, че същото съобщение съм вложил още в два компютъра. Така че бъди спокоен! Край.

Това е последният монолог в сцената. Томас 12М се изключва, а аз отивам и се опъвам на дивана. Предоставям на фасетното око да се наслаждава на гледката: мъж с доволна физиономия, по чорапи, разгърден, в доста смачкана риза. Чудесна гледка за погледа на „господин зеро“! Току-що и неговата физиономия навярно е била така доволна. Казал си е: „Ама че глупак!“ (Глупакът съм аз.) И е дал нареждане за акция, в която е трябвало да бъдат унищожени едновременно Томас и моята персона. Взрив в мансардата например. Колко печално, какъв човек и журналист беше покойният Кирил Янев!

Сега отменя нареждането, а помощниците му се споглеждат.

Само не бива да се мисля за много умен, за кой ли път си го казвам! Какво съм аз за тях? Най-напред бях досадна муха, сега се превърнах в оса. Ако някъде съм сгрешил в сметките си, онези ще ме смачкат и от мен няма да остане и следа. Може само да си въобразявам, че е опасно да смачкаш оса. Трябва да се обадя на Тони. Това беше следващата точка в програмата ми. Дали ще дойде с мен на вечеря?